КiЛЛАFOPNИЯ - ЦЕЛИЯТ ПЪТЕПИС

Червеното вино става по-добро когато отлежи. Спомените също. Когато отминат емоциите от преживяното, цветовете се посмесят в по-неутрални гами, а ежедневието ни погребе отново в палитрата си от различни нюанси на сивото, започваме да гледаме с по-добро око дори и на най-трудните моменти от живота си. Миговете, които сме възприемали като негативни започват да ни изглеждат весели. Често съм прилагал в стратегиите си за справяне с трудностите клишето: „Като мине време, ще гледаме на проблемите с насмешка.” Така и става. Както с виното. Времето минава, кафевината по ръба на чашата се увеличава и при всяка глътка отпиваш спомени на мъдрост. Красиво е! Времето придава вълшебство на спомените и богатство на виното.
Ето защо, откривам пътеписа си за екскурзията ни из Калифорния с повече от месец отлежаване. Защото иначе следните думи биха звучли друго яче:
До сега не съм можел да се похваля, че съм бил оповръщан, опикаван, и наакван, а вече, благодарение на Сами имам свидетелства по дрехите си за целия този нов и вълнуващ репертоар от изживявания.

Наакването:

След обичайните стресове, усмивки, премесени с мини-скандали, преминахме границата между Невада и Калифорния с дива скорост. Алекс ме предупреди, че няма усещане, че ще ни спрат ченгетата, така че мога да нарушавам колкото си искам.
Разликата между двата щата се усеща мигновено. Гладкият, черен асфалт, постлан в шест ленти с парите на милионите нещастници, фалирали по ротативките на Вегас, се превръща в грапав, светло-сив чакълест път, стеснен до четири ленти, без претенции.
Като се замисля, сякаш това е добра основа за съпоставка между двата свята.

(Главната редакторка каза, че не се разбира идеята на снимките. Да поясня: това е една и съща пустиня, от двете страни на границата между Невада и Калифорния. Горната снимка е голф игрище насред пустинята в Невада - наглост, колкото щете. Долната си е класическата, скромна пустиня на Калифорния.)

Калифорния е някак по-семпла. Дори и в именията в Холивуд има по-голяма семплота от неистовите крясъци и наглостта на казината на Вегас. В Калифорния хората се обличат по-семпло, но с вкус. В Невада, се труфят като коледни елхи с последните модели на френските дизайнери, като разчитат, че щом носят по себе си няколко хиляди долара, няма да им се наложи да мислят за това, че приличат на чучала. (Това за мен е любим феномен, между другото. Хората купуват скъпи дрехи, разчитайки, че това, което им е продиктувано от последните модни съветници, несъмнено е добро, без значение колко гротескно може да изглеждат щом го нахлузят.)
За няколко неусетни часа щяхме да сме в Санта Барбара, ако вниманието на навигаторката ми не бе вече наполовина заето от малкото навигаторче. Спокойно тук можем да заменим израза „птиче ти е изпило мозъка”, с „бебе ти е изпило навигаторските умения”. В резултат: скандал! Аз съм си бил виновен, да съм си гледал сам картите! Започна се едно вълшебно въртене из любимите ми, както ги наричам „щамповани градчета”. Там всичко винаги е еднакво. Едрият рогат бизнес е изпил кръвчицата на магазина на мама и тати и сега те презареждат щандовете из Уол-Март, Уол-Грийнс и Кей-Март и всичките кей-та и март-ита, пържат пилешки бутчета, бургери и картофки за МакДоналдс и Уендис и сменят маслата на колите в Терибълс! Това се случва във ВСИЧКИ малки американски градчета. Това са гледките, рекламите, ориентирите и професиите на местните. А на всичкото отгоре, колкото са по-забити, толкова по-черен път следва от тях към крайната цел на пътуването ти.
Когато спряхме да сменим на Сами наакания памперс, с най-нов аромат на свежест от последната серия на привиден крем за бръснене „Каро”...а всъщност - това, което се излющва отдолу – лепило „Рила”, зад нас намали едно ченге, огледа ни и подмина. Сърцето ми отиде в гащите и обратно (все пак не пропускаме да си дадем десятъкът на Арнолд Шварценегер – Калифорнийският гавърнър-всеки път), но си отдъхнах. Реших, че е видял аварийните и ни е оставил намира. Не знаех дали съм отбил на подобаващо обозначена отбивка от пътя или съм нарушил, паркирайки до един храсталак. Пет минути по-късно ченгето се върна и паркира зад нас.
Излезе от колата. Ръка на кръста, готова да сграбчи патлака...
„Проблем ли имате?”
„Не точно, само сменяме на бебето памперса, обещаваме повече никога да не правим така, моля, чичко милиционер, не ни глобявайте!”
„Няма, бе, помислих, че сте закъсали. Преди малко ви видях, но един ме подмина, та отскочих да напиша една бърза глобичка и се връщам да ви помогна. Много хора закъсват из тези пущинаци и няма кой да им помогне, та реших да видя как сте.”
Ченге с душа! Странна работа. (Нека ми простят: дядо Стоян, Паша и Камен. Вие си знаете, че сте изключения!)


Оо, как ухае хладината на океана, как гали кожата ти влажността на въздуха, лека, нежна топлина се разлива в атмосферата на Санта Барбара и насища тялото ти с елфове на радостта!
В хотелчето, където винаги отсядаме вече се отнасят с нас, както във Вегас глезят милионерите. Стаята ни е най-голямата. Цял апартамент! Цената – най-ниската. Можем да се нанесем часове преди официалното приемане на гостите, което в Щатите е 15:00, на леглото ни има оставени шоколадови бонбони, на шкафчето вода и ядки (за сравнение, ако във Вегас дори преместиш нещо от претрупаните хладилници в хотелите, без да го консумираш, хладилникът сам ти надчислява ценичката на докоснатото богатство), а тук всичко това е приятна глезотийка.


Наместихме багажите на Сами, камерата, леглото, което му носим навсякъде, специалния часовник за шум; сложихме храните му, нежно и загрижено приготвени от мама Али, във фризера, хвърлихме единствения наш сак на земята, ударихме си по един хладен душ и се изстреляхме да обядваме. Не подбирахме! Умирахме от глад. Както казва Алекс в подобна ситуация „Дефицитът унищожава правото на избор”. Ето защо, за наше щастите посмяхме да седнем на непознато заведение. Първото, което ни се стори приветливо. И за наша огромна изненада попаднахме на джакпот. (джакпот е най-доброто съчетание от условията ни за добро заведение – 4 от 4: да е ефтино, вкусно, с приятна обстановка и здравословно, а ако питате Алекс, условията са точно в обратния ред по важност). Докато се облизвахме пред изстиващите вкусотии, малкият бабаит облизваше лъжичката си от пюре от манго. Когато се нахрани цар Самуил, дойде ред и на нас – обслужващият персонал, да облажим стомасите си с това, което до този момент очите и носовете ни бяха погълнали многократно.



Но на царя вече не му се стоеше в количката. И с право. Шест часа си беше кротувал в столчето си на задната седалка на колата. Беше му време да се поразкърши. И тъй-като мама до сега го беше хранила, беше ред на тати, да натъпче още една голяма хапка в устата, да отпие от биричката и да вземе Сами на колянце.

Беше влажно, но не толкова влажно. Беше топло, но не толкова топло. Просяците по пейките точно до ресторантчето миришеха, но не чак толкова лошо. Това, което течеше по коляното и крака ми НЕ беше пот!

Ето как, за първи път бях посран публично!

Последва тиха суматоха. Панталоните ми, прясно изпрани, подготвени за 8 дневен трип...”чааакай, чакай! Осем-дневен трииип? Трябва да си си взел поне 5-6 чифта! Какво се паникьосваш!”

„Ами не съм.” – викам – „Не ми разрешиха да си взема к’вото си искам, че да има място за бебешки багаж! Имам само още един чифт, също така само два чифта обувки, което е НЕЧУВАНО за мен!!! Аз и на палатка си вземам по четири!”
...подготвени за 8 дневен трип, няма къде да ги изпера!

Актьорите излизат:
Следващ кадър – Стоян в кенефа, припнал на един крак върху мивката, мие другия крак и пере панталон. Влиза калифорниец. Не му пука. На Стоян може да му е неудбно да си мие краката в ресторантската тоалетна, но пък калифорниецът не е помирисвал Самешко ако, та да си трае и да си пикае!

Някъде по същото време – събитията се смесват в момент на паника и не се знае кое след кое е – Алекс е пльоснала Сами на сепаре, точно зад гърба на нищо неподозираща майка с две момиченца и разгръща тюрбанът за дупе, свива благоуханната субстанция на пакетче и спокойно се оттегля, ни ако яла, ни ако мирисала, оставяща невинните жертви от съседната маса с отвратително впечатление от вентилацията на ресторанта.


Следващите моменти из градчето и оживената му главна улица бяха почти вълшебни. Оттеглихме се от моите работни кахъри, от жегите на Вегас, от скуката и безперспективността, потънахме в пазарчето, което местните организират всеки вторник. Ягоди, малини, къпини, орхидеи, сирена, рози и мед...музиканти, гимнастици и странни типове. Всичко това на петстотин метра по главната улица!





Има един вълшебен момент през късния следобед, когато всяка снимка става като картичка. А ако я правиш на брега на Тихия океан, по тясната алейка до плажа, където всички местни карат колело, скейт, или просто тичат, пречкаш се – спрял насред оживената безмоторна магистрала, заблян в някоя палма, пеликан или калифорнийка, щракащ с фотоапарата – динамиката на момента изглежда още по-пленителна. Това е един от моментите, в които животът около теб кипи, а ти си се оттеглил някак встрани и само наблюдаваш. Безвремие...


Приспиването на Сами по непоклатимо правило е в 19ч. В 19:10 вече стъпвахме на пръсти и обмисляхме защо ли не сме си взели нищо за вечеря...
Имам един прекрасен детски спомен. Как една вечер по тъмно, наш’те ме пратиха до „СДС-то” за хамбургери. СДС-то беше първото място във Варна, където можеше да си купиш сандвич със зеле, салам, майонеза, кетчуп и горчица и да го наречеш „хамбургер”. Родителите ми не го харесваха, но аз го обожавах. И за това, в моя чест една вечер ме пратиха да купя за вечеря. За мен това беше един енигматичен свят на хора по ризки и тениски, изпълнили главната улица на Варна в омайната лятна прохлада. Толкова много народ! А аз за първи път разбирах как животът кипва щом горещото слънце се е скрило. Беше знаменито чувство!

В Санта Барбара е същото. Изкарай светлината и цветовете от картината на живота и той се разбуява още по-силно! Хора, пътища и автомобили хукват към ресторанти, клубове и дискотеки. А бяхме млади и бездетни, щукахме и ние от реге парти на парти от 80те. Ядяхме пица и се разхождахме по плажа посред нощ. И то до преди няколко месеца! Но за радост, сега имахме ново призвание и виждахме нещата под нова светлина.
Дни наред не се сетих как се казваше актрисата, която видях по улицата. Нито в кой филм участва. Но в крайна сметка я открихме по интернет.( Maggie Gyllenhaal – знам, че никога не сте я чували, но като я видите ще се сетите) Без охрани, папараци и претенции си вървеше под ръка за някакъв мъж, на който не обърнах внимание. А ако е бил съпругът й, значи съм видял двама известни актьори, ама нали съм си прост и не се заглеждам по мъже!
Свещи, вино, мексикански такота и вегетарианска салатка...дългият ден приключи късно късно за родителите – към 22ч.
Виното...не само прекрасен символ на мъдростта и глупоста вкупом, но и вълшебен елексир за заболели от ежедневие мозъци; виагра за душата; лаксатив за езика!

На следващата вечер, след обичайният ден на безкрайно вървене измежду ресторантчета, магазинчета и кафененца, купихме ефтина бутилка с прекрасно вино от Чили. (Идеален пример за експлоатация на ефтиното от западния свят!) Десет години в бутилката! Натрупало мъдрост и опит, виното отпускаше езиците ни докато гледахме приспаният Сами на камерата и си говорихме със собственика на хотелчето, бучвайки си от калифорнийските сиренца и маслинки.

Нали ви казах, че на седмото посещение вече си със специален статус и пиеш с шефа! А и май с удоволствие жертвам един чифт панталонки, и предпочитам да взема камерата, за да гледам как Сами спокойно си спи, докато нищя култура, политика и спомени.

След закуска, Джеспер – собственикът на хотела, с когото станахме големи приятели след почти две бутилки вино, ни обясни как да минем по най-живописния път, за да стигнем до Монтерей, даде ни още по-голяма отстъпка на стаята, от което Бай ви Стою пикна и потеглихме.

Въодушевлението леко намаляваше с всяка минута на грозни комбайни, обработваеми площи и безбожни ограничения на скоростта. (На средата на едно поле имаше поточна линия. Конвейр, който хората товареха с реколтата. Не знам какво се случваше там, но ми се стори доста находчиво. Може би след няколко хиляди години и в Бг ще си имаме такава ефективност и улесненост на труда.) И все пак, ние сме си българчета, свикнали на черни пътища между свинекомбинати и кравеферми дори и по най-главния български път между Варна и София, та това не беше в състояние да ни спече истински. А и Сами...такова ангелче! Спеше си или си кротуваше, как не му се чу гласчето, просто акълът ми не го побира. Само дето ни липсваше океанът. Това си беше и целта да не хващаме магистралата, а да се забутаме в черните пътища по западният бряг на Америка. Липсваше ми и ди-джействането на Алекс, която на отсечката Лас Вегас-Санта Барбара ме беше обсипала с умело подбрани хитове, разлистващи отдавна затворените томове на спомени и емоции.

Но нали знаете, че по някакъв начин, каквото и да правите, колкото и нелепо да изглежда всичко, винаги идва моментът, в който си казвате „неведоми са пътищата Божии”.

Така бе и този път!

Водопад. В мъжката тоалетна?! Влизаш да се изпикаеш, а там не някакви си гърнета или писуари(любима дума), а по американски...пикаеш във водопад! Майтапя се? Ами отидете и вижте сами. Но ако не сте мъж, сори, защото жените не са обзаведени с подобен лукс в хотел „Мадонна Инн”. Най-интересното в този хотел, който спецално отбихме да видим, беше, че всяка стая е обзаведена на различна тематка. Една – като пещера, друга – като на африканско сафари! Нямаше начин да отседнем в това шантаво място, макар че тоалетната си заслужи званието „единствената мъжка тоалетна, в която съм правил снимки”.



Доближихме се до океана и така подушихме есенцията на това, за което бяхме дошли. Като картини. Като снимки от най-любимите ми – панорамните. Какви гледки, какви Калифорнийски дървета, какви огромни жълти полета, облачното време увеличаваше мистичността и красотата на пейзажа. От зяпане доведох Алекс до пет полу-инфаркта, седем потрепервания и петнайсет забивания на нокти в седалки, врати, дръжки и...ръката ми. Но аз съм си позаблеян шофьор и гледката на среден пръст, развяващ се от околните коли е вече част от пейзажа за мен.


Когато бях малък бях толкова зашеметен от всички животни, че зоологическите градини бяха най-вълшебното място на света. Събирах пластмасови животни с цели торби, а майка ми и баща ми облепиха цялата стена в стаята ми с плакати на животни! Обожавах ги! Но те бяха някак недостъпни. Не ми бяха интересни мечки, зайци и лисици защото бяха като врабчетата по улицата. Имаше нещо така енигматично и недостъпно в животните, които не се срещаха в България, че гледах на тях като на мистични същества от друго измерение.

Когато стигнахме до плажа с „морските слонове” изпитах същата детска тръпка на вълнение, защото видях на живо стотици тюлени с хоботи, които бях виждал само по Енимъл Планет. Както в Коста Рика, така и тук ме обзе чувството на почит към природата и чудатите същества, които създава, и които не живеят само на малкия екран, а по места, до които съм порастнал достатъчно, за да видя с очите си.



Навсякъде неизбежно виждам следи от човешка цивилизация покрай себе си. Магистрали, мостове, лодки, къщи, димящи кумини, кибритчета, фасове, коли, огради и означения. Винаги, ама винаги ме сграбчва за гърлото една мисъл и ме души до умопомрачение. Искам да съм тук, но в друго време. Преди човекът, преди този вирус, глист и разрушител, преди великите цивилизации, убийства, замърсения и унищожения. Искам да видя това място девствено, да видя животните на воля, без прегради, дърветата – неизсечени и не подредени в идеална линия покрай брега! Плащам си с каквото потрябва! С компютри, коли, легла, обувки и печки. Не искам хора, не искам цивилизация, искам хиляди километри непокътнати плажове, гори и океани без да зърна и един човек, и един гвоздей, и една бутилка от Кока Кола! Искам да вдишам от оня въздух, да ям от онези плодове, да плувам в онези морета, пък ако ще и да ме издат дивите зверове накрая. Уви...

* * *

Радвах се на емоциите на Сами, който стоеше в ръцете ми и се провикваше. Забеляза морските слонове и ги загледа как реват, как хвърлят пясък върху себе си и се блъскат един в друг. Беше прекрасен момент. Силните емоции накараха малкото момченце да крещи от радост и да се напъва до степен, до която въпреки мощния вятър, успях да подуша творението на напъните му. Нямаше как да оставим подарък на тюлените, нито на десетките катерички, които се мотаеха в краката ни. Все пак, това не е България, където нормалният човек изпива бирата си и мята шишето в морето, за да може първото детенце, тичащо от радост да поплува да си нареже хубаво крачето. Не е мястото, където плажът е бунище. Не е и място, където все ще се намери някой тарикат, който ей така от мерак да отиде с една пушка и да натръшка цялата популация на морските слонове. Това е Америка. Да е страната на свободните? Не, не е, защото тук нямаш свободата да натръшкаш стадо тюлени. Но това може и пък да е за добро, за да може Сами да се наака от кеф!

И така, потеглихме с канцерогенния памперс в краката на Алекс, ароматизиращ цялата ни кола за секунди и автоматично трансформиращ я в движеща се бомба, в която пътниците се задушавахме с всеки дъх от парфюмът „Кендзо” (да живее „Улицата”).
Въпреки, че завоите и свинефермите от по-рано не ни се бяха отразили добре, нищо не можеше да се сравни с този чаромат, придружен от още завои, пътища високо, високо по брега, тесни като магистралата Варна – София и гигантската пропаст от лявата ни страна, деляща ни на едно грешно движение на волана от безмоторен полет към Тихия океан. И все пак – красота! Предимно за тези, които успяха да я видят, защото аз вече не можех да си позволя да откъсвам поглед от пътя, освен ако не исках рибите отдолу да ми показват среден пръст, а това си е грозна гледка.

Спасение! Свлачище! Срутване на камъни върху пътя. Намери се начин през близо двучасовия престой, да погледам и аз дивността на този път. Имахме вода, храна, разбира се всичко необходимо за Сами, колата ни се превръща на легло, имахме лап топ, музика, дрехи, бяхме подготвени да пренощуваме насред пътя докато хеликоптерите разчистваха и поставяха мрежи по скалите, но не ни се наложи. И макар и да ни писна от тая красота и от сърце да желаехме просто да си бяхме хванали магистралата, в това безвремие насред пътя имаше глътка въздух за всички ни.


Колко ме е яд когато не оценявам хубавите моменти, а ги преминавам полуосъзнато и критично, с циничен поглед и припряност. Колко ми се ще да бях си дал сметка какъв прекрасен момент беше това задръстване, как можахме да се разходим около колата, по ръба на пропастта, на сто метра над океана, да се вгледаме в хоризонта, в ниските облаци, в прелитащите птици, да потърсим с очи делфини, китове. Често реалната оценка за събитията узрява в мен твърде късно. Едва сега поглеждам от страни и виждам прекрасното си семейство, седнало край пътя, оглеждащо се и бъбриво. Вероятно тези моменти оставят подсъзнателен отпечатък в мен и изплуват единствено ако ги преизживея чрез разказите си.


* * *

Разгеле, стигнахме! Най-после Монтерей! Грозните мотели се редяха един след друг пред прозореца на колата, в а-романтична верига. Рибарското градче придобиваше реалните си скучни щамповани очертания и ни посрещна с един от най-неприветливите хотели, в които сме спали някога.

След като вратата на хладилника падна, когато се опитахме да приберем в него замразената храна на Сами, след като отместихме вмирисаната покривка на леглото, станах свидетел на една от най-трагикомичните сцени, които съм наблюдавал: Алекс метна Сами на леглото и го съблече, за да му смени памперса, изпълнен с още един огромен и благоуханен подарък в рамките на няколко часа. Следващите сцени се случиха със светкавична скорост, затова ще забавя кадъра, за да успеете да видите добре детайлите на картината. Бебешка ръчичка се твурва към отворения памперс, право в центъра на тъмно-кафявата купчинка, сграбчва, и се засилва към възглавницата ми. Алекс я овладява за момент и битката на титаните придобива чудовищни размери, но все-пак залагаме парите си на Алекс заради нейното физическо превъзходство, но...! Напрежението се покачва и докато бащата гледа втрещен и безучастен тези живи картини, а през главата му се въртят мислите: „О, не! Това е моята страна на леглото и моята възглавница”, психическото надмощие на по-хитрият от участниците проличава! Сами изкарва тайното оръжие! Знам си аз, че не е добър знак когато тайното му оръжие е щръкнало, но в бързината и суматохата покрай пълната шепа забравям да погледна...и...е твърде късно! Струята хвръква с мощен тласък, започва да напоява чаршафът ми, Алекс в суматохата пуска ръката, държаща специалните награди...и възглавницата ми, както и чаршафът около нея поддават геройски, докато аз безплодно тичам към банята за хавлиени кърпи.

Чудесната репродукция на картина на Пикасо беше създадена за секунди...но на красотата й вероятно се дивят и днешните гости на мотела.

* * *

Във Вегаската пустиня полудяваме без море. Има изкуствени езера тук таме и сме избрали да живеем близо до едно такова. Но не е същото. Няма я цацата с картофки и бира! За това като видим ресторант край морето, сме първите там. Така направихме и в Монтерей. Нищо друго нямаше значение! Само да хапнем на брега. Намерихме ресторант с евтини оферти и се шмугнахме. Казахме си наздраве с по чаша вино за дългия път и за красивото произведение на Сами. Той продължаваше да се държи ангелски, макар пак да беше закопчан и цял ден да не се беше движил. Усмихваше се на китайците от съседната маса и издаваше въодушевени звуци. Толкова е търпелив по някога, че не мога да разбера на кого прилича.

За награда го разходихме по крайбрежната улица на градчето, видяхме ресторанта на „Бъба Гъмп Шримп” от филма Форест Гъмп и се убедихме, че това беше най-голямата забележителност в това смотано място.



Няма да описвам горещата стая в която се прибрахме, със засъхналите недоизпрани чаршафи и няма да спомена за това как климатикът работеше на ТОПЛО посред лято и нямаше как да бъде изключен! Наложи ми се да отида до рецепцията по гащи, за да попитам как по дяволите да си охладим стаята. Индийката (с малките пръстчета) ми обясни поредица от ритуали, молитви и пируети, които трябваше да извърша, за да омилостивя бога на хладината да посети нашата стая...на сутринта бяхме измръзнали. Абе, никога не отсядайте в Монтерей!

Решихме рано рано да се омитаме, но аз, любопитен както винаги, исках да видя какво толкова било така привлекателно на това място и убедих Алекс да се спуснем по 17 мили от завои, да платим петнадесет долара, за да минем през този резерват Кармел и да ни се завие свят.


Да, но този път не от завоите, а от нечовешката красота! Неописуеми гледки! Вълшебни панорами, където морето се разбива в стотици накъсани скали, черно надвиснало небе, красиви, спретнати не-натруфени къщички, пръснати покрай брега самотни дървета, чакълест пясък и пълен покой. Като затишие пред ранно-сутришна лятна буря!



Силно соленият студен въздух събуждаше изморените ни очи и успокояваше напрегнатите ни души. Ето защо било толкова известно това място. Само да го бяхме знаели по-рано.
Когато стигнахме до малкото градче на края на пътя бяхме от първите посетители на местното кафене. Къщичките наоколо бяха като бисквитени. Малки, спретнати къщурки с борове отпред. Може би идеалното място за пенсиониране на отвратен от цивилизацията писател. Не и за пътешественици като нас.


Оповръщането:

Много, ама много ни дойде возенето в колата. Отказахме се да се влачим пак през крайбрежните пътища и решихме да пожертваме Санта Круз, която си бях мечтал да видя като малък и бях търсил по картата на света, защото скейтбордът ми беше от там. Така или иначе, след като бях разгледал онлайн ми се стори, че това би било поредното рибарско градче, а вече не ми беше до такива, а и не ми се измъчваше вече малкото геройче от задната седалка.


Сан Франциско ни чакаше.

Как издържа нашето бебе по такива завои, по такива баири и задръствания? Не знам! Домъчнява ми като си го представя вързан отзад по стриктните американски правила, слабо подвижен в столчето си нови 4-5 часа.

Баирите в Сан Франциско са красота! Изумителни! Такива стръмности, от които старото ми трабантче би получило инсулт още при пръв поглед. Излиза, че в там няма трабанти и не виждам друга причина освен баирите. И времето беше усмихнато като се покатерихме и натъркаляхме до квартирата си.


Обожавам разкази за проблеми с брави. Някой ден обещавам да напиша за славните приключения, които сме изживявали с Алекс, свързани с вълшебните „Сезами” на собствения ни дом. Но тук хич не му беше момента! Ключът, скрит в самия катинар, не излизаше колкото и да набирах кода. След като и двамата с Алекс без малко да се напикаем, а Сами си каза „майната му” и си се напика на воля, след половин час ръчкане, псуване и умуване, решихме да звъннем на вратата. Странно как на някои хора добрите идеи им идват точно преди да са се напикали. „Дзън” и хазяинът ни отвори. Хмм...защо ли ни отне известно време преди да се сетим за този твърде хитър ход? Не знаем. Оставяме отговора в ръцете на гадателите и учените. А ние търчим към тоалетната с куфари, чанти, бебета, преносими легла и колички в ръка...ооп, забравихме виното от Санта Барбара, да се върнем и за него. Момент, казах ли бебета? Да, казал съм – ок, да продължим тогава.

Бърз преглед на картата за заведенията за хранене в района. Скупчване на много заведения в „Гугъл Мапс” означава централна улица. На разходка с бебешката количка по баирите. Чудесна идея! Който я даде, да бута. Но магазините по улицата леко ни озадачаваха. Хмм. Фризьорски салон „Шаникуа”; магазин за трета употреба; смотан мини-маркет, от който излиза черен с кафява кесия, със скрита бутиква отвътре в ръка (Нали се сещате, че в страната на свободните не е разрешено да се консумира алкохол по улиците? Аз да питам.); и за капак – полицейско управление! Ужас! Значи сме в гетото и това, че всичко наоколо гъмжи с черни не е случайност! По баира нагоре, на връщане към квартирата и двамата забелязваме, че всички сгради са с решетки. Времето се заоблачава, задухва вятър, иззад решетките ни гледат плашещи черни мутри, и макар да сме свикнали да виждаме този имидж по телевизията, на живо е съвсем друга работа.

Интересно е как навсякъде из Щатите можеш да наблюдаваш този ненормален и необикновен феномен – гетата са на една пряка от белите квартали. Като с нож са изрязани! Не мога да го разбера. И във Вегас, буквално съседната улица, точно зад улицата на казината е една от най-опасните улици на града. По същия начин, като свихме една пресечка, засилени обратно към сигурността на нашата си количка, гетото се изпари. Заредиха се красиви къщи и спокойни тихи улички.




Пусти баири, Търново е като полигон в сравнение с тях. А с количка за бутане – дупе да е яко на излезлите „на разходка”.

***

Обожавам нестандартни заведения и ресторанти! Давам си сметка, че колкото и прозаично да звучи, любовта на мъжа към градове и държави също минава през корема. Ресторант с органични вкусотии (за невежите да поясня, че тук когато в зеленчуците ти няма нитрати, пестициди, генно инженерство, пластмаси, отрови и тежки метали, те се наричат „органични”. Ние, старомодните на времето на това му викахме „храна”), на самообслужване, с дивани, ниски масички, барове и бар столове, та дори и пейки! Яж където си поискаш и където си намериш място! А ако избереш да седнеш пред тоалетната – или по-скоро ако там е единственото свободно място – знай, че всички ще ти побутват количката със заспалото бебе и няма нужда да си я буташ ти.

Разходката из вече познатите места ни накара да си дадем сметка, че повторението, като майка на знанието унищожава изненадата. Вече бяхме виждали този град. Всичко ни беше познато. След италианския квартал следва китайският, след това са бизнес сградите и небостъргачите с просяците, заспали на кашони пред вратите им като нежелани портиери. Следва огромна търговска улица, и после – бетонираният бряг на ледено студеният залив, в който се намира островът със затвора Алкатраз. Интересно, уж, но като знаехме вече тези места, романтичната представа от идеята да сме там бе изместена с реалността на безразличието, миризмата на просяци и огромният стрес от паркирането. (Що за игра на мисълта? Що за фалшификация на спомени? Романтизацията на отминали преживявания трябва да бъде забранена! )






По време на кратката разходка, в която някак си пак се озовахме в бебешки магазин!, бутилката с винце нежно ни зовеше от уютната квартирка и ние тихо, тихо се измъкнахме от центъра, приспахме Сами и го ударихме на почивка.

Оставихме местата от спомените си за следващия ден. А той започна от рано и след брутално хабене на бензин по всички възможни паркинзи, най-после склонихме да платим към $20, за да оставим колата за цял ден.

Френска закуска! Не ме разбирайте погрешно, не е като френската любов, но все-пак и тя позасища душите. Сами кротко се разбуждаше и ни даряваше с най-прекрасното си настроение.

След закуска, следва...*#@%-не...не познахте! Следва кафене. Логика може и да няма, но по строг план, Самуил трябваше да яде малко след като станахме от закуска и не му се хапваше на крак, та ние се примирихме и седнахме отново насред площада на разсъмващото се, затоплящото се от благите сутрешни слънчеви лъчи Сан Франциско.





Настроението беше на „Мах” и аз се възползвах от намалението да се вмъкна в многоетажният музикален магазин, почти незабелязан, докато Алекс върлуваше из "Victoria's Secrets" със Сами под ръка (оказва се, че момчето разбира от хубаво белъо, не случайно е бил кърмен, именно в съблекалнята там). Какво му трябва на човек!


При първото си посещение на този странен град, между високите бизнес сгради бяхме открили скътана като в апендикс, незабелязана от никого и смело извоювала си двеста – триста метра дължина, страхотна уличка. Цялата тайна алейка беше застлана със столове и масички, а на всяка крачка започваше ново заведение, разграничаемо само по различните покривки. Та натам се запътихме и през този прекрасен ден, след дълга слънчева разодка до брега. Беше затворено. Затърсихме аналог на Францисковската „Напий се сам” и намерихме, пак така скрит, друг един френски ресторант. Френското вино не е евтино, а като за Бай ви, порцийките леко поиздъхват от към размер, но вкусът на храната е убийствен. И макар и на стиснатото българче да не му се хареса, че го фраснаха с мокър парцал през джоба, или с тънка сопичка през пръстите, за да му напомнят, че все още му понамирисват краката, все пак можа да се похвали, че е споделило с жена си бутилка „Бургунди” за обяд и е опитало две-три хапки от най-изкусно приготвената сьомга със зеле-никакъв сос. На синчето пък пробутахме бутилка от най-обогатеното мляко, реколта 2009 и му казахме, че е френско, та му се услади!


Когато навлязахме в китайският квартал, няк'ва мексиканска нинджа скочи от един вход, хвърли нещо тежко върху стъклото на една паркирана кола, сътвори огромна паяжина с дупка по средата и офейка. В нас започнаха да се завръщат нежните спомени от милата родина с бомбите в колите, с откъснатите крайници, които сме виждали да лежат по асфалта на „Цариградско шосе” и бързо се отклонихме към по-цивилизования италиански квартал, където Ал Капоне вече отдавна си плаща данъците и няма от какво да се тревожим.

Ех, мечта ми беше да ядем в чесновия ресторант, наречен „Смрадливата роза”, но не ме огря. След бутилката вино, едиствено можехме да се доклатушкаме до кафене. Италианското еспресо – най-добро в италианския квартал! Сами беше на върха на щастието като го взех на ръце. Най-после освободен от каишите на количката си искаше да каже „здрасти” на всички и да вкуси от всичко. Дърпа ми шапката, чашата, блузата, бузата, устната, носа, ушите и всичко до което се докопа. Наложи ми се да го постегна. Хванах го здраво през коремчето и го сложих да седне на коляното ми, докато блажено се канех да си отпия от еспресото. Обичам понякога черно силно еспресо. Без сметана. Да ми загорчи, да ме разбуди и отрезви; да усетя вкуса на няколкото глътки в чашката си. Сами реши, че това не е нужно в момента. По негово мнение, черното еспресо води до кар, сърдечни заболявания, тупания, треперения и какви ли не. Затова, както си го стисках за корема, прецени, че може да ми помогне с проблема с липсата на мляко в кафето ми и ме дари с най-топплата, прясно преработена струя мляко, френска реколта. Освен злочестите ми панталони, част от благовонната течност украси черното ми еспресо в прекрасни жълтеникави тонове! Имаш крава, пиеш мляко!




И пак в тоалетната, и пак чистене. Вече си знаете.

Не можехме да не опитаме от класическата супа от миди, сервирана в питка хляб на пристанището на Сан Фран. Намерихме си ново място за паркиране, платихме си отново и се върнахме там, където двамата с Алекс се бяхме разхождали гушнати преди няколко години, зашеметени от оживеността на мястото, пъстротата и ароматите му. Сега, леко притиснати от графика отидохме право до „лафката”. Наредихме се на опашка. Минутите течаха едновременно с времето ни за паркиране. Опашката бавно се провлачи до нашия ред. „Две мидени супи ту гоу (за изпът)”. Докато плащах от устата ми се изплъзна неполезен, тиков въпрос. „Нали нямат друго месо, освен мидено?” Продавачът задържа парите ми в ръка и ме погледна озадачено. „Имат бекон.”

Останахме си без вечеря. Нагледахме се на тюлените, които от години са завладяли един док от пристанището, докато хората не са го изоставили напълно, за да се превърне това място в уникален малък остров на природата, в сърцето на човешката цивилизация. Една от малкото битки, които тя е спечелила по свой странен начин. А именно, да покаже на хората, че тези десетки тюлени водят цели тълпи от народ към пристанището и вместо да бъдат изгонени и избити, могат да бъдат използвани, за да се върти търговийка покрай тях. Каквато и да е причината, показахме на Сами старите му приятели и той отново ги загледа ококорено. Красотата на очите му в моментите на почуда и екстаз е една от най-вълшебните гледки в живота ми.


Ужасът, с който тичаш към колата си, молейки се да не би да си пресрочил времето за паркиране не го пожелавам на никой. През цялото време си представяш какво ли би си купил с парите от глобата ако не ти я бяха тръшнали. Е, и този път ни се размина.

На другата сутрин отново беше време за път. Решихме да изкараме отсечката до Вегас на един дъх и преди да се отдадем на бруталното изтръпване на задници, решихме да хапнем. Как все по френски заведения се озоваваме, не знам, но почвам да си мисля, че Алекс има пръст в това. Но това кафене можеше да се опише само с една дума „уют”! И кафето ти като хората, и закуската божествена, и обстановката – като че си се пренасяш в Европа през вълшебен портал, щом прекрачиш прага му. Беше 21ви юни. Една специална за нас дата, а и ден на бащата. Милата ми Алекс ме изненада отново. Като седнах на масата, върху ченийката ми стоеше пръстен. За тати, с любов!


Mоментът беше красив! Осмисляше екскурзията, даваше отговор на въпроса защо сме се отправили на това неразумно далечно пътуване. Понякога трябва да изминеш хиляди километри, за да видиш това, което е пред очите ти. Но все пак си е благословия да отвориш очи. И ако си го постигнал, пътят няма значение.

И все пак, като се връщаш към Вегас, това, че искаш да се прибереш колкото се може по-бързо, за да освободиш бебето си от каишите на американските закони, не ти дава основание да караш с 88 мили (141км) в час. На сцената излизат Мохавските ченгета. Гадна пасмина са те! Депресирани от факта, че живеят в шаблонен калифонийски град, избиват комплекси и тероризират дребни рибки. Акули ги наричаме. Ако плуват не смееш да мигнеш или трепнеш, а издебнат ли те иззад някой завой, отхапват ти главата, заедно с настроението, философиите и чековата книжка. А можехме да си платим самолетни билети вместо глобата...

„Чичко милиционер, нямахме си и хабер!” Да ядеш Самешко ако!

***

С тези благодарствени слова завършваме цикъла от великата трилогия – наакване, напикаване, оповръщане. Радостта от това да имаш дете не се изчерпва с усмивките, милувките и всичко „първо”. Ароматите, консистенциите и цветовете на даровете на му си остават спомени во веки. В душите и по дрехите...това е важното! Майната им на глобите! Веднъж живеем!

Красотата може да бъде открита навсякъде и във всичко. Въпросът е искаш ли да я видиш или отваряш очите си само за недостатъците на живота. Да откриваш красотата е изкуство, което съвсем не сме овладяли и малките ни гризещи душици ежедневно се гневят на детайлите, пренебрегващи изяществото на общата картината.

При всяко бягство до Калифорния разтваряме сетивата си за красотата на момента, поемаме всяка капка житейски сок със зажаднелите си пустинни кактусови души и се къпем в свободата и волността. Да скочиш на колата и да потеглиш; да подишаш океански въздух; да се разхождаш по брега и да пиеш биричка по обяд означава много повече от ваканция. Означава безгрижие!

California uber alles!