My 2011 Gratitude List

Gratitude is a major key to one of the locks of the seemingly impenetrable door to happiness.
Therefore, alkA and I urged each-other to focus on the positives of the past year in order to appreciate life a bit more in the cold, short, rainy, even lonely winter Manchester days.

So, here's what defines 2011 for me:

I am now a Master of Research in Psychology - albeit a boring-sounding degree, I am very proud of it as well as of my Merit award of the course. Now I feel that I can finally be a bit more appreciated for what I know and what I do and not merely for how well I bow and kiss ass as it was with my U.S. job.

I have fallen deeper and deeper in love with my family core! - the three of us are the absolute heart of my life. No job, no band, no place in the world, no reward is ever more important than US. However difficult it may be for me to remember it in times of hardship, this is the ultimate truth. I would absolutely and without a doubt give my life for my alkA and Sami. And even though that's not just been true for this year, it has now solidified with yet another year.

We traveled and than traveled some more. This year alone we have been in a total of 5 countries! And it still feels like it wasn't enough. I realized that traveling is absolutely my favorite occupation. If I could travel and write, that would be it for me!
So, we were in Bulgaria twice;
in the UK we explored Liverpool, York, London and even the amazing Lake District, for which I will soon write you more.
In September we went to Spain, France and Monaco and I have been writing about those experiences since.

I had amazing, blissful moments of reconnecting with my wife and with my son. Multiple moments where I could stop my mind from always racing and enjoy the MOMENT - the look in my wife's beautiful eyes, the excitement in Sami's...

I found wonderful, honest ways of making money without being devoted to a 9-5 job.

My band - BFH - recorded our best, according to me, album ever, called Bits oF Humanity. I am mega excited about it and cannot wait to be able to share some of the songs with you,

We had a concert again! Being front-stage is an amazing feeling and sharing the intense energy with another 300 people felt like an out-worldly experience.

I mastered my diet a lot by reducing all dairy and learning to cook delicious healthy vegan meals. I found true joy in cooking.

I learned that I am capable of writing such a daunting thing as a dissertation and even enjoyed it.

I started volunteering for Manchester Drug Services and found out that I can experience true joy of going to work for the well-being of others even without being paid.

I worked quite a bit on my blog and developed its design to what I find a more eye-pleasing and interesting layout.

I found out about mindfulness and acceptance and opened the door to a new world of conscious living.

I saw my favorite bands live - Roger Waters from Pink Floyd - The wall and The Ocean. I even got to hang out with The Ocean and even had the displeasure of explaining to them that I would not be able to have them sleep in my tiny apartment.

I made a few (but very few) great friends.

I skateboarded with my son many many many times and experienced the joy of skating in a half-pipe myself.

and then...

I loved, I made love and I was loved back! And this is really what made it all feel like a LIFE and not merely like existence.

That's a Game I Didn't Think I'd be Playing Yet

***************** HAPPY HOLIDAYS, FRIENDS! ****************

The Cooking Monster

Thanks to my unemployment I managed to master my long-time favorite hobby. I am so happy to cook lately, that I'm almost worried about my masculinity :D

So, here are my latest creations. Feel free to ask me for recipes. I will not bore you with them, as this is not one of them cooking blogs ;)

My first ever sushi attempt - California and Philadelphia rolls with sesame and black masago - unbelievable!

Parsley burgers with home-made hummus - better than any meat burger I remember from 17 years ago!

Shrimp and salmon stuffed roasted pineapple with a pineapple and raspberry spinach salad, with vanilla-shallot vinaigrette! To die for!

THIS CHRISTMAS...

Please BUY NOTHING! Please, buy no gifts! Please, if it means anything spiritual to you, then do something spiritual for somebody else. Don't perpetuate the corporate and political machine of turning yourself into a mindless gift-shopping zombie! Ignore the herd! Ignore the stigma, put forward by commercial interests and perpetuated by idiots! If you love somebody, simply do something for them! Or give them a symbol of your love for them. Nobody needs to store crap they don't need, purchased with money you do not have! FREE YOUR MIND! BUY NOTHING!

Don't Wash Your Hands!

There are many things I can never make sense of in this eerie country. It's Europe, but yet, it's not. People keep walking dressed in t-shirts, even when it's 1 Celsius with horrible winds and act like they are peeeeeerfectly fine. Additionally, why the fuck do they drive on the other side of the road??? I mean, the whole fucking world drives on the right! What's up with that?

And finally, and most importantly:

HOW THE HELL AM I SUPPOSED TO WASH MY HANDS?? Hot water burns to blisters, cold tap makes my hand numb. Not that I don't like dancing in front of the sink, as I criss-cross my hands to wash the soap off. The alternative is to stick with what I have and when I'm done, melt the block of ice around my right hand by rubbing it into the piece of hot coal that my left hand has become.

Help me here!

Лафове

Много съм щастлив когато синът ми от 3-годишен ми казва "Тате, разбрахме ли се по мъжки!?"

Става леко тревожно, обаче, когато ми каже "Ах, мама му стара, пак се разглоби играчката ми!"

...знаех си аз, че трябва да се пляскам по-често през устата ама!

This is Why I Want to Move Again

Honey, get the boat! We're getting out of here!

The Emigrants' Blog Facelift

I constantly get bored with the image of my blog and constantly look for ways of improving it. The blog has increasingly become my artistic platform and albeit rather timid and concise in my writing lately, I enjoy tweaking the image of it at all times.
So, what I love the most is the opportunity to reveal my Darker Side to you. (Unfortunately, blogspot.com is bugged as hell and rarely recognizes the changes as I make them. For example, currently the 'Dark Side' and 'Bright Side' buttons constantly stop reacting) When everything's ok, there will be a player there with some of the more thoughtful music I listen to at the moment. For, as you probably have noticed with me, it's not only peaches and cream. But instead of forcing you to read about the darker side on a coffee morning and possibly darkening your day, I've chosen to separate the two as two separate blogs.

The pages:
Under 'Music' blogspot does not allow separate posts, but just one. Therefore, I will simply update that with my latest finds in the world of Hardcore/Punk, etc. After distributing CDs and stuff throughout the late 90's, my e-mail address gets littered with the newest information of releases, so I may as well pass it on to you there.

'My Favorites' contains the links of my all time favorite blogs which may have remained far in the past if you are a new reader. Therefore, as I remember of some relevant or interesting old posts, I will highlight them there for you. After all, I am extremely rarely proud of anything I've written. So those are the few that make the cut for me.

'Cool links' I rarely have time for just browsing the net, but whenever I stumble upon interesting websites, they'll go there. So you may as well check them.

Additionally, on the left handside you can see what's been read the most. For some reason, the California road-trip report seems to be the most-read thing I've written. I am starting to dislike the constant presence of that one there, but there's nothing I can do to reset the viewer count on that one, so we are all stuck with it.

I am extremely, extremely grateful to those who read my blog! I can assure you that there is NO GREATER gift for me than the one of a new reader signed up, a comment or a 'like'. I thank you for that! And if you haven't subscribed, please do! That shows me that there's a reason for writing all that.

As for the posting, I have quite a few things I would like to share with you during December, so keep on reading ;)

Love,

CToRH

Speaking of Art...

Sami got me this little present today:

Well, that was new :)

Art for Kids

The Art Gallery has amazing toddler classes where kids can play with different materials of all colors, textures and shapes. It's am amazing place where Sami can play, surrounded by beauty and inspiration. At the same time we can experience some of the amazing exhibitions and enrich our days...

So, it all starts with him being an outsider, of course. It's hard to get him in the group. Not surprised, considering his parents.

One thing that truly gets him, though: Airplanes

They really can help with anybody's mood, can't they!

Then we're ready for the good old children's song saying that 'Everything is orange' (Оранжево небето..)

Aah, who doesn't love a little art :)

New and Improved

If desire is the door to success then devotion is the key.

I have known this truth for a while as it is the natural continuation of something I read on alkA's wall (not facebook wall, but real brick wall) over thirteen years ago: 'You have to know what you want and that you want it!'

As you may have experienced yourself, or at least noticed about my own humble self is that finding out what the 'it' is, is one of the most difficult tasks we are faced with.

Seems like the haze of life never quite settles so you can confidently look inside yourself and state: 'This is it!'

I did find out one thing, however, and I am rushing to share it with you: I know that I am the biggest of all hedonist and egoist! And I found what brings me the most pleasure - GIVING! Ever notice a little butterfly inside of you going crazy, tickling your breath, playing with your imagination and making your mind race as you imagine how the others will react when you give them your gift, your creation,your advice, your self? Well, that's the best food for my ego. Imagining the response; tasting the joy; even predicting the impact.

So, lead by the highly egoistic drive to give, I am now awarded with the chance to do it. (well, the UK system kind of forced me into it, but wow, what a discovery!) I am now a voluntary worker at the Manchester Drug Services! An inspirational environment, showing substance users that there is a chance, guiding them and nurturing them along the way by providing the best support I have seen until now. The UK healthcare organization has actually come to the realization that body and soul are one. And that you can't cure one without healing the other. So, apart from the incredibly inspiring psychological support groups, a disturbed, scared and abandoned drug-addict can now experience the ultimate sensations of meditation, acupuncture,  hot stone massages, aroma-therapies and reiki. So spirituality has now officially become part of the cure. Particularly the wealth of the experiences of the self, here and now.

And I am right in the middle of it all. It is so exciting, I can't wait for my next shift! What kind of a feeling is that? I don't get paid but I gladly devote my time to it. I guess it reminds me of this blog. I spent the entire day today (shamefully even neglecting my family a bit) renovating, writing and enriching this blog even though I get paid nothing for it.

Unsurprisingly, the bottom line is the well-known cliche. The IT  is the thing that you'd gladly do even if you weren't getting paid to do it.

And I finally get it!

Лафове

алкА: Сами, Меми какво да прави като му е мъчно за теб?
Сами: Да принтира.
алкА: Ами ако няма принтер?
Сами: Той тати ще му даде за sharing.

Putting Yourself in Another's B-Day Shoes

happy b-day, alkA!

I so know the feeling of un-excitement when your birthday approaches. It is so easy to prefer giving up and spending special moments on the mundane train. It's just too much to even summon the energy to move a finger. We let problems amass over out heads like the Manchester clouds and allow them to shrink us down to mere existence.

But there's no way I'd let this feeling ruin MY fun! As I've found out that the joy of a birthday may well be the joy of those around you, who remember to do something for you.

So, please forgive my egoism, but I just had to make the most out of the special day(s).

I learned to make a cake - my favorite type - no sponge layers of syroped bread-like crap. Just the real deal - coco, sugar, eggs, and secrets.

Then, rather irritated by pre-printed, pre-addressed and un-personalized ready-to-give cards, wrote all over a photograph, where you can see her happiness in every detail, stuck it on a piece of paper and wrote all of the generic b-day wishes I could think of. Now that's personal :).

Then, just as I nearly ran out of ideas, she came up with the best one: why don't we go, risk our lives and reputation and learn to do some ice-skating. Even take the little shit along! Turns out, he's the only one who had something to complain about, as his little butt got seriously wet and we had to dry it by butt-slapping.

And then, the few Mancunian friends that we've made in a year chipped in in the celebration and excitement by organizing a surprise party themselves! One would think that surprises two years in a row don't work, but alkA still seems to be pretty gullible!

Cheers to you, my dear!
NEVER UNDERESTIMATE THE POWER OF A BIRTHDAY!

A House of Mould

AThe fisherman caught the deaf goldfish.

She granted him one wish - 

he wanted a house of gold. 

He got a house of mould

On a soggy, sunless day the caretaker stretched his arms in the tiny little closet he called his office. Something was bothering him today. He saw a television show last night and it was all about the terrible effects of dust on your health. All his life he had been taking such good care of himself and all of a sudden he found out about this secret silent killer. His heart was in turmoil. He had only been working for about a year in the moldy but tidy basement of this building. It was an easy job. Mindless stress-free and despite the dampness of his toilette-sized office, he liked it. If only he had made himself a sandwich, he may have missed the program but now it was too late. The seed of doubt had been planted in his head and he was worried.

But what is it, you may ask, that so disturbed him and why was it particularly dust that he was so worried about?  Well it's all related to the enhancement of technology and the invention of a great machine called 'dryer' (as in washer and dryer), which some of us so casually consider as natural as the fridge. But the technological advances had this little disadvantage: every load of dry clothes generated a massive amount of lint. A terribly dusty furball containing romantic stuff such as dead body cells, bed bugs and cotton bits. So, all normal users adjusted to this glitch in the system and created ducts, leading the dust out of their homes. Well, all but the brilliant architect of Melrose Apartments, we'll call him Mr.Stoopeed. So Mr. Stoopeed decided that all of this dust could get collected in a separate room of our basement and it never had to leave the building. So the days became months, the months - years and the years - a room FULL of DUST! Well, that was namely the dust which bothered our caretaker this morning. So he called the health hazard company and they came down for a check. Yes, they were Stoopeeefied! And what they did? Well, they sealed all the dryer machines off until the problem gets fixed.

Now, my friends, you may like to read more carefully as it's time I stepped into the picture. Yep, here I come. See me struggling down the stairs (6 floors from my flat to the basement and the elevator is broken - lucky?) with a pile of clothes, from which socks hang and my shirts are dragging on the floor. What makes it even better is that I am not alone! I help a little helpless 3-year-old child down the stairs, as I do need company every time I do my laundry. I step in front of the machine, read the notice and scratch my head. "Well, I think. I'll just wash them and hang them in our room - the old Bulgarian way". So I stick the pile of tiny muddy jeans and buggery hankies in the washer and trot up the stairs with my already 'tired' toddler.

Look, it's 45 minutes later and here we come down again. Whoow, the pile of clothes is much heavier when they are wet and when I have to bring them up the stairs. But I'll make it. Here we are. Less 3-4 socks all is here. Hanging -  done! Aah, childhood memories of domestic flee-markedness infest my mind. There is nowhere left to sit, to lay down or to lean now. Clothes - everywhere. A pretty picture. So sophisticated! But it's ok. They should dry quickly.

24 hours later - wet.
48 hours later - wet.
72 hours later - What is that stench? Oh my! I can't even enter the apartment! Everything stinks! May be a skunk made its way in, curled up and hid somewhere and died. Yes. The clothes were dry! Manchester, we owe this to you! But wait, I had another brilliant idea - stuck them stinkers in the closet thinking - aah, they won't smell in a few days... Oh, you should have seen the horror in people's eyes when I was walking down the street the other day. Sami and I had an open corridor of people running away from what could only be described as the Stinkertons coming.

Ha! You wish! I did try to wear my jeans but threw them back in the laundry basket before I threw up on them. And so time passed. My our wardrobes were slowly getting emptier and emptier until finally they were all transferred into the bathroom.

Until today I had a brilliant idea - I'll break the rules! I'll be the rogue! I'll USE the dryers! And I did. But I got news for you. Without ventilation, all you get is an enormous amount of just-as-wet clothes, nicely warmed up for you.

And this brings us to the current situation - again there are clothes all over the apartment. I am sitting here, surrounded by this formidable picture, wearing my favorite (still wet) clothes (as I've noticed that they DO dry up on me), writing. And I'm scared.

Honey, I think we should move!

alkArt: photography

My alkA. is getting so proficient in photography that most of her recent pics are pieces of art to me. I could not resist my urge to brag a bit on her behalf with this awesome sunrise...simply inspiring! I hope you too can sense the feeling of hope and serenity that this photo holds. "We may still be in the dark, but the light is finally coming our way!"

A Day in the Skatepark

If you were an Arab, or an Indian in Manchester, chances are you will find yourself in the Curry Mile in the morning. Despite my lack of desire to generalize, I would tell you that most likely you would give a very judgmental look to the father, who pushes the stroller of his 2-year-old son on a skateboard, flying towards the skatepark. But I'm used to these angry looks, staring at me as if I am breaking the law and fly by all the hookah-smoking critics of the Curry Mile for five minutes. For right after that is our little skate heaven. Every time the weather cheers up a notch, we try to go there.

Sami becomes more and more stable on the skateboard, as you may have noticed. So, now the next step is to introduce him to the half and quarter-pipes. And as a 10-year-old boy at the park told me, after asking me how old Sami was: 'Gotta start them while they're young!' (I laughed my ass off).

So, here are the first steps...rolls:

 

Already generating some interest in the ladies....not :)

It all boils down to this...

The hardest thing in my life is this:
Growing up.

As a kid and a teenager I've always been fascinated with a million things. Be it music, camping, fixing things, making things, writing poetry or hiking with the scouts.

So what happened? To this day I am constantly struggling to find what I would really like to do!

Happened to you?

If not, then may be you should give yourself a pat on the back and brag to your friends that you have found your way. But if you are like me, then keep on reading.

I know that if you've read previous posts, you may have read that our ethics professor at Sofia Uni once said: 'The tragedy of the human life is that from many possibilities, we are only forced to chose ONE path!'

And so we are doomed!? Why can't we be more than a somebody? Why can't we be MANYbodies? That's what I've been stuck with all this time. And until I know which one I will be, am I doomed to grope in the dark like a blind man?

I choose the opposite!

I will be whatever I LOVE, and let it come in whatever shapes and sizes it wants to. I know that what makes me happiest is to GIVE, to CREATE, to EXPLORE, to LAUGH, to SEE and most importantly - to LOVE!

So, my friend, if you have your list of things to love, may be it's time you put them all together and see what 'job' description they fit!

Be inspired! Believe! Love!

PS: and if you know of a job that fits my favourites, let me know :)

A Hell of a Halloween

It is difficult to recognize my true self in the angry, tired face I see in the mirror in the morning. The toll that the insecurities of life have on my life make me an irritable, often quarrelsome person and I seem to find little joy in life. Or at least so it seemed today.

This new me also comes with another set of features - a complete lack of enthusiasm and initiative for anything. I hardly bring myself to doing anything at all. Days seem to drool away in muddy, gloomy Mancunian shit and I just force myself to stay active just like a sick man forces himself to get out of bed and go to the couch.

So, the result was that my enthusiasm for this Halloween was miniscule at best. (by the way, thinking about Christmas makes me wanna throw up) So, here we were - walking amongst all kinds of witches, skeletons and monsters, uncaring and guilty, for we should have done something to at least excite Sami. The sense of guilt was just about to engulf me completely, when alkA gave an unorthodox (to us) idea: 'Let's carve a pumpkin!'

What? But my hands are stuck so far up my ass that I couldn't even put a sculpture together if the parts were given to me. And have you seen me draw? Oh, you should see what I draw for Sami - squirrels end up looking like pigs and airplanes - like scarecrows. But what the hell, that was something we'd never done before, so we thought we may as well try it...

And the magic happened! We all sat around the table, looked at some pictures of pumpkins, so we don't end up doing the three triangles and a line, but at least make it a bit more fun. Before we knew it, I was carving away to an extant that I wouldn't let anyone touch my 'work' and Sami was running around all over the place, playing with the carved out pieces on every couch, pillow and wall in the house. Strangely enough, the pumpkin was ready in no time and we all loved it so much, that we needed a second one. Without another pumpkin, we simply did a new face on the old one. The joy of creating something, even as petty as this was enormous. Sami's excitement was an absolute reward and the fact that the three of us were sitting around the table, doing something other than eating was amazing!

But after finishing up the two-faced pumpkin the night was far from over. We turned all lights out and left the room lit only by the spooky but warm light of a candle in a pumpkin and each of us had to tell a scary story. Sami was, of course, first and he made us shiver with the scary story of the big black wolf. Then alkA told us about the old witch and the scary faces she made over the pumpkin seemed to really freak out the poor child, so he had to constantly turn on the light, just to make sure we were who he thought we were. Then, I really liked alkA's trick and decided to tell the story about the devil, who was stealing little kittens to lure naughty kids with them. Unfortunately my attempt to imitate alkA's faces-over-the-pumpkin illustration wasn't as favorable to my eyelashes and eyebrows, but at least making shadows on the ceiling worked out pretty well. So, there we had it. No planning and no preparations. We had our family time and lots of fun. Who knows, next year we may even go trick or treating. But who knows what the times will bring then...

For now the moral of the story is a little saying that alkA and I always say: Doing things - that's love! And I guess, we can add - that's life! The more you let yourself flow down the stream, the less alive you feel and before you know it, your life will be over. So, even when you feel like wasting the day away in oblivion, force yourself. Get up and go for a walk. The rest will come with a bit more persistence. Guarranteed.

Love!
Live!
Do things!

Do you want to be happier with your life? Your health? Yourself?

Then....

GO VEGETARIAN!!!!!

Here are some good reasons why! These movies are life-changing. You can ONLY benefit from watching them. And if they harm your sensitive little tranquil, well then it might just be the time for you to open your eyes. More importantly, if anyone you know and love is ill with a serious disease, you may want to be able to at least give them an advice that could improve their health!

Movies are free. So, download them here:

Eathlings

Food matters

I am an addict!

Hi.

I am Stoyan and I am an addict.

I didn’t see it as a problem at first. I honestly thought I was just doing it to relax and to get my mind off things. I wanted to experience new sensations and to explore new realms of consciousness. Growing up, I always thought that exploring life to the fullest is the perfect way to have the greatest fulfillment. That’s why I devoted myself to it without any doubt. With the greatest passion, with the highest hopes! I always thought I needed it. I thought it would help me bring a meaning to this meaningless, petty life. I hoped to find myself in it. And what’s most confusing…I did. I found myself in every minute of every hour of every day while doing it. I was blinded…

It all started with a whim. Innocently. Just pondering if I could actually be brave enough to do it. And even though I had always wanted to do it, I never planned it. That day the wind must have been slightly different. The sun must have been shining in a different way. Life’s disappointments must have become just one too many. The devil penetrated my mind and started twisting and turning anything he could grab a hold of. So on that day I took the decision. I made the first step…

It’s been eleven years since then. I still remember it like it was just yesterday. I was so innocent, so was Alex. I didn’t tell her anything. I just did it. And it felt so good. So thrilling, so new and so right. Little did I know it would become an addiction from which I would later on come to suffer. Through the years it all seemed still innocuous. We were both hooked up. And we kept doing it over and over again until we got almost completely lost.

And here we are today. Many years older. And we are supposed to have grown up but it just seems to be slipping away. She has her feet more sturdily on the ground than myself. I am the one who is totally engulfed. Down the spiral and I can’t stop. So now that’s who I’ve become. I don’t even remember my old self anymore. It seems like it has become my life.

So here we are today. I am opening my heart to you. I am Stoyan and I am an addict. I am addicted to being an emigrant. A traveler. An explorer. ‘Ubi bene, ibi patria’. That’s who I am and I need your help. People tell me I’m not normal. That I should have stopped a long time ago. Settled, Secured a job, grown up…but I can’t seem to do it. Maybe they are right. May be I’ll stop. Maybe I won’t move anymore. Maybe I’ll stop travelling and settle. Or maybe I’ll do it all over again. Just one more time…

Having this addiction: most consider it a sin. A blasphemy for not having chosen the established path. But I consider it a virtue. We only live for a very limited time on this planet. And our fear overrules the inner urge for experiences. Our fear is what keeps us stuck, petrified. So, if you are in a place in your life where you wonder is this all? Is this as much as I can do, as far as I can reach? Am I going to be stuck here forever? I believe that you have the power to taste a little of the addicting juices of exploration. Even if you only did it safely. Allow yourself the mindset that you can at least try. And if it doesn't work, then just go back, knowing that you've tried. So, I will allow myself to quote an amazing truth that alkA. discovered: "If you are not happy about the place where you live, MOVE! You are not a tree!"


I am Stoyan, I am an addict and I like it!

From the series: 'Guess where we were?'

Taking suggestions for the location of this egg ;)

Where we are in life?

Disregarding the distances, I guess this pretty much sums it up. Again.

A fighter's heart

As we stand here, in the middle of a new crossroad, I can’t help but admire with my fullest passion the person, closest to my heart. alkA. A relentless fighter, she followed her own advice, much better than I did mine. She says: ‘Keep calm and carry on’…and does it. Don’t ask me how, don’t ask her what it costs her. She is doing it. Every day, every hour and every minute she is a mother, a wife, a student and even a teacher, as so it seems, those who teach her also learn from her. I’ve started calling her ‘Levski’ in the past few years of our beautiful and bumpy family life. As she is indeed a fighter. And, like the Bulgarian legendary hero – Levski – she too has the unbelievable energy to conquer hardship after hardship without a rest. In a year she managed to cope with a tragic loss, with several moments of difficult separation from her most valuable, with a change of climate, home, with constant pressure from school, with a master’s dissertation…and as soon as this was over, she jumped right in the flames to prepare publications, to design PhD applications, to volunteer and to balance all this with providing the optimum for Sami.

What about me? Well, my advice has always been: ‘Don’t worry, things get settled by themselves.’ But what I do instead – worry, worry, worry. I’ve become so irritable and impatient that my anger devours me. Hatred is baggage, it has been said. We carry it everywhere. It hinders our movement and weighs on our shoulders. And yet, the more overloaded I feel, the more of it I take on. Another vicious cycle. As for the ‘settle for themselves’ part, I am starting to believe that it may have been our efforts (mainly hers), that have carried us above and beyond the depths of depression and the swamps of stagnation. I get inspiration from the fighter next to me and as difficult as life can be, I am thankful for being blessed with her passion!

I wish this passion for life unto anyone! Be inspired, keep calm and carry on!

The rather difficult task of letting my kid be a kid

Oh, the sheer struggle of confining myself! Of stopping my feelings and battling my gut desire to just keep shouting and saying NO! For to please me and to let me relax, my son should probably just sit quiet and still. Then of course, I would be rather worried, so there is simply no way I could be pleased.



My perspective: Stand still in the morning. Don’t call me while it’s still dark. I need some more sleep and you certainly don’t have to poop (I figured it out by falling for this trap a few times)! At breakfast – stop dipping your hands in the food, stop playing with the fruit from the fruit bowl, stop spilling your milk all over everywhere and would you just for god’s sake eat the damn breakfast and let me have my coffee! Outside – don’t run, don’t jump in the puddles, don’t let go of my hand, don’t eat cigarette butts, don’t scream, just WALK (even though it’s just a walk, I need to feel like I’m getting somewhere)! In his room – it’s fine if you empty your entire toy basket on the floor, but would you finally learn to put them away without having me go through tirades, threats, punishments and anger management? Don’t touch my phone, don’t touch the knives, don’t play with cars on the walls, don’t ask me 50 questions per minute, just let me breathe!



His perspective: I am exploring, creating, learning, playing, just let me be a kid! I am bored in bed in the morning, I am full of energy and want to run, jump and scream. Not my fault that it always rains or/is wet outside, so we can’t go out with the skateboard. I playing with my food makes funny images, you make funny faces, and I am bored at the table. Jumping in puddles is the most fun ever! If I splash the people around, well let them be more careful next time they walk around me. I don’t agree with limits, so why should I stay off the street? I want to see what cigarettes taste like. I mean, everyone has them in their mouth, they should be awesome. What do you mean if it’s on the ground it can’t be eaten? A piece of gum is still a piece of gum.



I know where this battle will end. Probably just like me, my son will grow up to be an anal freak, that expects his kid to play in a confined territory, not to ever spill, and to be amused by the info booklets that he can tear apart, as we don’t do this with our picture books.

Бисери

Мамо, искам да пйавим сапунен мехуйу :)

...още не сме научили 'Р'-то и се получават такива недоразумения.

One month

A month of silence has passed. A month was just about what it took me to rest after a year of hardcore studying! During this month a whole lot has happened and I will slowly try to sift through the mud and tell you about the hidden treasures. As I now am jobless I will follow the great advice of the thinkers. When the job you want doesn't exist - create it. So now that I don't have a job I will write as if that's my job. And we'll see who pays the rent ;)

още малкоооо...

На ръба на силите си съм....не съм и предполагал, че толкова ще се смачкам от учене тази година! 365 дни непрестанно кълване! Мисля, че ще ми трябва ново помещение за вторият мозък, който ми порастна и...очила.

Ще ви пиша по-нататък...след като приключа - днес - утре - вдругиден...ще си взема дъъъълга почивка от компютъра, че пръстите ми се изкривиха вече...

но все пак не бъдете чак толкова сигурни :)...знаете, че съм приказлив и ПИСлив... нищо не се знае.

sami and the umbrella

Stealing time

I don't get us.

Why do we feel the necessity to spend countless hours on Facebook? Oh, don't get me wrong! I am guilty of this too. I take a break from writing my dissertation every hour or so, to check what you may be doing, what you may have liked and what you may have copied on your wall as a sign of love, compassion or just falling in the trap of a stupid scam.

But why?

I recently met numerous people who told me they'd never get on facebook, cause it's eating away their quality family time. And is that all it's eating? I for example like having curtains on my windows. I hate it when outsiders can peek into my private life whenever they wish. I don't want them to see what I'm doing, what I'm dressed with and what my style is in decoration preference. I do this all for me and the very few ones, whom I let in my home. Yet, here I am, sharing pictures with everyone, stating my 'status',  my likes and my opinions on other people's 'like's. Even writing my blog is just like that. Why do I need to tell you this? This isn't my diary! I blog, so you can see what I write in my 'diary'. There's nothing personal about this. Nothing private. And yet, it contains my most private thoughts, which I wouldn't share with you unless, say you've been in my home.

I find two explanations to this paradox and I urge you to share yours with me and become more active in this topic.
1. I WANNA KNOW THAT I'M BETTER THAN YOU. Social comparison. A sin, a slavery, a bitch. We are social animals. Unfortunately so much so, that social life often rules our personal, intimate decisions, even though our inner core may oppose them. I may be perfectly happy spending a day, laying on the couch, but I don't because society judges this as laziness. I could be happy living in a tent, but I need to work my entire life paying for a house, because otherwise I'd feel judged. So, I want to see where you are, what you eat, where you go on vacations, so that I can think of better things to do and create my own illusion that my choices are better than yours and I am better than you. Furthermore, I want to show you that I've been to all these places, learned all these things and eaten all those foods, so I can prove to you that I've done better.

2. I REPLACE MY FRIENDS WITH FACEBOOK. The choice of living as emigrants has led to an unstable social environment. Unfortunately, even if I had chosen to stay in my hometown, my friends' choice to become emigrants themselves would have led to the same thing. So now, knowing how picky and intolerant I have become I just can't be bothered to look for new friends. So, I dig and I dig and you too dig and you dig, till you find me in the farthest corner of your mind and say 'Hey, I once saw this guy on the street, I'll add him to my friends'. As a result I have at least 100 people, if not more in my 'friends' list, whom I have never spoken to. But now I know where they live and how many things they have and what they do in their spare time. I barely have time to write any of my FRIENDS an e-mail, but I share countless of megabytes of meaningless information with all those people.

And this is sad...this just makes me sad. Is this just another way of numbing myself into oblivion? Is this really who I am? You should really ask yourself why you're reading this. I find it possible that I'm taking your valuable time away from some creative, cathartic experience...or am I just stealing your Facebook time?

Лафове

Сами на мама:
- Мамо, не говори с пълна уста!

***
На тати:
- Къде да хвърля това листенце?
- На земята.
- Не може да се хвърля на земята! Нали трябва да пазим планетата земя!?
(Същото се повтори когато хвърлих напишаните гащи на земята в банята. "Тате, не хвърляй на земята, трябва да пазим планетата земя!)

***
"Цар отишъл на глава и се върнал без война!"

Стар виц, ама актуален :)

Този стар виц ми е любим и реших да ви го разкажа/припомня.

Краставата жаба много я било страх от крокодила и много го мразела, 'щото винаги я игнорирал.
Решила един ден да го 'накофти' и си казала. "Ще го питам дали плува в горанта част на реката. Ако каже - да - ще му кажа, че там плуват само идиотите. Ако каже - не - ще му кажа, че е идиот, щото всички готини плуват там, а той не."
Видяла го и го попитала: "Ей, крокодиле, ти плуваш ли в горната част на реката?"
Той я погледнал и ѝ отговорил: "Плувай, плувай лайно зелено." и си заминал.

Посветено на малките жалките кученца, които много лаят.

The 2-year old skater!

Sami has learned so much to skateboard in the past 2-3 weeks, that it amazes me how a 2-year old can be so stable on the skateboard! I am not kidding, see for yourself! And I just can't wait for the day when he'll be teaching me tricks!

The difference between US and UK doctors!!!

I had never been more stunned in my life than the time when Sami's pediatrician stuck his finger in my poor baby's butt, to help him poop [ok, I'm exaggerating, perhaps I was more stunned when I saw an 'alien spaceship' in Las Vegas, which I carefully observed for about 2 hours, hovering above the entire strip until it disappeared from my amazed eyes...just to find out the next day that it was an advertisement zeppelin, for Samsung with a million shining lights.]. Anyway, that's not what amazed me, but the charge, sent to my insurance company for $250, for a 'surgery'!

So, I found that US doctors there act as hypochondriacs - FOR YOU.

But surprise, surprise! They don't have the same health care system here and...doctors are different...

So, I went to the doctor today and tried to make the comparison.

1. Doctor, my arm hurts! It's probably from the fact that Sami has been trying to pull it out of its socket (yes, I stole it from 'Friends', but it's true)

UK: Apply some IcyHot or whatever on your shoulder twice a day. Here are some pills if you like.
US: We'll have to operate!


2. I have these skin-tags on my shoulder that get irritated when I wear my murse (hihi, I knew you'd love me admitting to having a 'Diaper-dad'.)

UK: No problem, we'll take them off! It's free for you.
US: They are no big deal at all! Your insurance doesn't cover them!

3. Doctor, should I test to see if everything's ok with my prostate, as my grandpa and my dad have problems?


UK: No way! You're too young! There's definitely nothing wrong with it yet.
US: Yes. While you're at it, we'll do some other tests. Then you'll have to come regularly, once a month for more tests, but eventually we'll have to operate!

hmmm

Haha

I looked at the statistics of the blog for last month and of the people that stumble across my blog, I feel really bad for the ones, who searched for
"easy-go laksativ"...How does this refer my blog on a search, I have no idea, but someone visited my blog from searching this...and here are the statistics...kind of funny:

life two emigrants 5

film zaspal slon na paqjina 2

life two emigrants кочина 2

playtoy zamaci 2

two emigrants an a native 2

easy go laksativ 1

frazi za gyzoblizci 1

h hamster svirka na plaja 1

procrastinator stoyan 1

the life of two emigrants and third  1       Keep  searching, my friends :)  I'll keep trying to make you laugh!

A brief moment of realization.

Summer has desperately attempted to penetrate Manchester's relentless cloudy mood. Despite the few good days, where you could dare to walk outside, albeit not too far from home without an umbrella, most of this 'summer' resembles fall (autumn) in Bulgaria of our childhood. The time, when clouds rapidly obscure the few rays of sunshine and come down with their full wrath, upon the innocent adventurers.

Balancing between being a good father, husband and student has certainly taken a toll on me. I am tired. There is hardly any moment when I'd not be ready to cuddle under the (notice!) duvet and sleep for weeks.

And since there's no time for that, I devote my few spare moments of relaxation to meditating on the glass-half-full part of life. Thus I come to realize once again that my life is beautiful and I am so thankful and proud to be where I am...who I am. And I feel as though most of it is due to the great friendship I share with alkA. Thank you, my dear! And thank you, my Sami! For never letting me sink into the harshness of reality.

Замъци, отлежали вина и вмирисани чорапи - от игла до конец!

 Първа част: вълнения

Кое е по-голямо от 31?

32?

33?

Защото, когато Алекс ме зашемети с 30 подаръка за 30ия ми рожден ден и то не говорим за гащи, чорапи и памперси, нито за картички, които аз така удобно й рисувам на ръка, а за съвсем висококачествени, обмислени, изчислени, премерени и преценени подаръци, от които всеки един е достоен да оглави коледните класации например. А защо 31? Защото черешката на тортата я държеше Сами и дълго мечтаната от мен Tony Hawk Powell Peralta скейт дъска от 80те, която като дете гледах жадно от витрината на магазина (защото когато дядо ми си продаде камиона, с парите успя да ми купи само една дъска за 500лв, а аз ги исках всичките) беше преминала бариерата на времето и се беше оказала в ръцете му ‘за тати, защото го обичам’. Е, доживях детето ми да ми подари подарък, за който си бях мечтал когато аз бях дете! 

 А ето, че аз говоря само за материалните подаръци. А какво остава за вълнението, за въздухът излязъл от гърдите на жена ми, за да напълни 30 балона, за уплахата, предизвикана от пукането на мнозина от тях? За любовта?

 Е, да се върнем тогава на въпроса. Кое е по-голямо от 31? Как можех аз да надскоча високо поставената летва, за да не ме е яд, че съм се изложил с пикник пред университета и рисувана на ръка картичка (аз не мога да рисувам, така че романтично въздъхващите сърца да не въздишат и да си представят едно сърце, рисувано с химикал, което никога не изглежда напълно симетрично и постоянно се увеличава, за да компенсира разликите от другата страна...и то на лист хартия, сгънат на четири)?

Отговорът беше един – един.

И тъй като кола вече съм й подарявал, (хахаха, из „житие и битие грешного Стояному” ще срещнете и други моменти, в които сам си изказвам ‘похвала’, защото времената са се сменили и вече такива неща не се пишат за обикновените люде, та те сами трябва да си ги пишат) та викам нещо къща, хеликоптер, самолет...тук обаче се събуди някой на втория етаж в главата ми, попрехвърли сметките и каза, че такъв подарък е напълно във възможностите ми, но само ако е с дистанционно! Иначе докъде ще я докараме така? Днес кола, утре хеликптрер, вдруги ден съвсем ще я подкараме през просото и току-виж сме си докарали финансови проблеми на главата. Но идеята за самолет не излизаше от главата ми, затова я оставих да си битува там без да й преча, а аз започнах да си мисля за по-осъществим подарък, допълнително обезкуражен от покачващите се цени на горивото за самолети, които следя всяка сутрин докато залагам на борсата.

Нощта на 20ти ноември доста се вълнувах. В крайна сметка когато алкА осъмнена и очевидно леко разочарована от факта, че не исках да й честитя от предната вечер си легна, аз бях останал с 30 балона, бутилка вино, зимна шапка и лист хартия като подарък за нея. Да. Не можах пак да мина без лист хартия, на който принтирах писмо до нея вместо подарък. Е, поне картичката не я бях правил аз, а тя гласеше милото послание: „SHIT! 30th Birthday Card”. Започна едно надуване. С разтреперани ръце опъвах балончетата, които беше много вероятно да са били водни бомбички, защото след като два ми се пръснаха в лицето, започнах да ги надувам с размер на грейпфрут, за да не рискувам повече. И така, останах с 28 цицковидни шарени балона, жалко разпръснати по пода на стаята, като че фруктиерата ни с завехнали ябълки се беше разпиляла. Въздъхнах леко, поглеждайки тъжната картинка и продължих да въздишам, защото все пак съм вече на възраст и надуването на 30 водни бомбички се отразява на нас от старата генерация. Покатерих се на стола и увих с тиксо единия край на лентата, с надпис „Happy Birthday! Happy Birthday”, в резултат на което се лиших от първото ‘Н’ и последното ‘у’, но поне лентата се опъна страхотно! Дойде ред на опаковането на шапката, за която нямах кутия, затова я направих от твърда опаковачна хартия. Не питайте как, трудно беше. Принтирах писмото, навих го и го вързах с червена панделка. Бутнах го при бутилката.

Нека допуснем, че не можах да спя от уплах, че два балона ми се бяха спукали в лицето, а не от вълнение. Подобно твърдение би било моментално отхвърлено от екип Манчестърски изследователи, провеждащи експеримент, подлагайки ме на всякакви шумове, линейки и косачки, които биха установили, че спя като бебе. Следователно допускането би било отхвърлено, от което може да се направи извода, че съм имал доста по-сериозна причина да не мога да спя през тази нощ. Екип психолози биха ми дали редица тестове за попълване, с които вероятно биха установили или, че имам пост-родилна депресия, или че съм бил в стрес.

Доживях сутринта! Запяха сирените, изгряха облаците...за тях си беше обикновена английска сутрин, така че нямаше какво да се преструват и да ни показват специално отношение.

Моята рожденичка стана, а аз разтреперан от вълнение я прегърнах и я поведох към стаята...

Доста се посмя на балоните, със снизходителна усмивка погледна към надписа на лентата, засмя се на остроумното надписче на картичката, очуди се, че кутията е зрителна измама, хареса си шапката (после даже обясни, че било хубаво, че имала козирка и джобче, много била сладка) и се запъти към бюрото, за да види какво има в самотната кесийка. ‘Ооо, уаау, бутилка вино! Колко милооо! Мерси, Тени! Уаау, Шато Марго, уаааау, от 1980та! Ама аз тогава съм родена! Вино...?... Ама то не е ли от най-скъпите френски вина? Уааау, благодаря ти! Кога ще го пием?

Остави го на рафта отстрани и като че ли това беше всичко с подаръците. Остана само да прочете какво пише на писмото от мен. Махна панделката и зачете на глас. „Мила Али,...не съм това неадекватно куку, за което ме мислиш...подаръкът ти е по-долу на този лист! Самолетни билети за УТРЕ до Париж. Ще се върнем след седмица!”

PS: А етикетът на виното е фалшив!

Втора част: реакцията

- Ама? Чакай малко! Ние сме на училище тогава! Това е утре!...утре отиваме в Париж? ...(прегръдки)...Ще изпуснем статистиката!

Трета част

„К сожеленью день рожденья только раз в году!” Или поне така ни пееше Чибурашка на нас от простолюдието. С огромна тъга си повтарях тази песничка вечер след всеки рожден ден, преди да започна да се интересувам от момичета, когато просто разбрах, че и утре е ден. Оказа се обаче, че за някой тази песничка не важала. По стечение на обстоятелствата, около мен има двама души, които са имали късмета да се родят на един ден, а да бъдат записани на следващия. И докато в случая с дядо ми Стоян се получи така, че и до сега не съм съвсем сигурен точно кога му е рождения ден, то в този с жена ми, резултатът е, че празнуваме ДВА рождени дни! Но знаете, че скъпата ми съпруга е комплексна личност, със специфични свойства, която не може просто така да се размине само с един рожден ден. А ние, веселяците от народа просто го виждаме като още един повод за празник.

Едно от най-прекрасните събития на деня беше поздравът за мама от Сами. Филмче, което гледахме сто пъти и въздишахме от умиление...

Но денят напредваше, а аз съм човек на думата си. Понякога стигам и до глупост (само понякога. По принцип глупостта, знаете, ми е чужда) и прост инат, за да изпълня това, което съм казал. За това, обещаният пикник пред университета като ‘единствен’ подарък, трябваше да се изпълни. За това и беше фалшивата бутилка вино. Заприготвях одеалото и кошницата за романтичен обяд в двора на една от най-красивите сгради в града – Манчестърския университет. Уви, ситен, хладен дъждец се сипеше по английскому, а двата месеца, прекарани на острова не ни бяха стигнали да си пуснем хриле и перки. Е, зарязахме кошницата, но нахлузихме гумените ботуши и отидохме да си правим снимки на заплютото място, за да не пропуснем да изживеем това, което съдбата ни бе отредила и без да искаме да потеглим по нови, непознати съдбовни пътища, неизпълнявайки думата ми. И добре, че го направихме. В противен случай всичко можеше да се обърка...

***

Ето какво се случва в реалността, в която не отиваме да се снимаме, а просто си продължаваме по пътя:

Подминаваме университета. На първия светофар тръгваме на зелено, но хвърчи линейка! Набива спирачки, защото ние, унесени в мечти за Франция не я чуваме. Отвътре, нищо неподозиращ пациент, който извикал линейка, защото по принцип лекувал хемороидите си с вендузи, но този път не запалил клечка, а пиратка, която му избухнала в задника. Линейката хвърчала към болницата, но двама на път към Париж не я чуват, шофьорът – Ричард – набива спирачки, горкият пациент, който си стоял надупен и без гащи отлита, рикушира в предното стъкло и пада върху скоростния лост...

В това време, 30-31 годишните младежи, ни лук мирисали притичват до другия тротоар и там връхлитат върху негърче, ядящо сладолед. Една топка отхвърча и пада в пазвата на рожденичката. Влизаме в тоалетната, да се перем и Алекс съблича роклята, но ни хваща охраната. Мисли, че сме влезли в дамската тоалетна по друга причина. Обвинява ме и ме задържа. На път към районното намирам безопасна игла, отключвам белезниците и му я забивам в сънната артерия. От това той...заспива...аз избягвам. Скачам на първия влак в посока Стоунхенч и понеже нямам кредит на телефона си, пращам на Алекс само смс: „утре вечер ме чакай на летището”. Оставам в нелегалност, спя при едни много добри клошари, които ми разказват легенда за това как под Стоунхенч е заровено съкровище. На другата сутрин отивам да копая, но някакви туристи ме издават и аз оставам в затвора. В това време, на летището Алекс среща галантен французин, знае че я издирват за съучастничество, защото са проследили смса ми. Той и предлага закрила, тя си сменя името на Жовиньонда Дьо Квазинтормие и заживява с него в Прованса, но е нещастна и страда по мен. Сами пораства и не иска да се откаже от мен. Става надзирател в затвора, където ми помага да си набавям кабърчета, от които си строя тайно, в мазата бронетранспортьор (Боро, повтори последната дума!). След двайсет и три години адската ми машина е готова, аз я подкарвам, разбивам вратите на асансьора и се измъквам по въжетата надолу до канализацията, където, както знаете, преплувам до морето и излизам чисто нов човек. Преплувам ЛаМанша, убивам галнтния французин и заживяваме дружно с Алекс (Жовиньонда) в неговия замък, но винаги страдаме, че не сме отишли навремето да се снимаме в университета и сме се противопоставили на съдбата.

Следват надписи и сълзлива музика, а публиката бърше сополи и сълзи, и излиза от прожекцията на този, превърнал се в мега блокбъстър любовен трилър. Зрителите узнават къде сме погребани и идват на поклонение на общия ни гроб, от който растат шипки (все пак сме българи). Хапват от нашите шипки и ние заживяваме вечно в тях. (Тук режисьорът си е оставил прозорче за втора част – комбинация от филмите „Дух” и „28 дни по-късно”)

The End

***

Ето защо, смътно подозирайки какво може да се случи, отидохме пред кай-красивата сграда в Манчестър и направихме някои от любимите ми снимки на алкА.

Беше три следобед и за мен започна най-трудната част от деня – забаламосването и протакването.

Четвърта част

„Мили колеги, знаете, че Алекс ви покани в понеделник вечерта на рожден ден в някой бар, където да отидем след лекции. Тя обаче няма представа, че няма да е в Манчестър тогава. За това ви моля, правете се, че нищо не знаете и се съгласявайте с поканата й, а отбележете в календарите си неделя вечер, в 8ч., в най-английската и най-прекрасна бирария в града, където и организирам парти-изненада.”

„Уважаеми администратор на курса, моля свържете се с дипломната ръководителка на Алекс и и предайте, че тя няма да може да присътства на срещата си, по независими от нея причини. Алекс усърдно и горещо си уговаряше тази среща, без да подозира, че в сряда ще бъде в Париж, за което Ви моля да не се издавате пред нея. Благодаря Ви за съдействието и заповядайте на парти в неделя в 8ч. в ‘Ойстър Хаус’.”

Приключихме с ‘пикника’, а беше едва три следобед. Студено беше, дъждовно...а трябваше да разсейвам рожденичката през следващите ПЕТ часа!

- Хайде на кафе – да ме почерпиш, мила!

А там все не можех да си избера какво искам и отпращах сервитьорката, задавах въпроси, но не спечелих чак толкова време. Изведнъж станах и хукнах към тоалетната. Там сгащих сервитьорката и й бутнах...ае стига сте си мислили такива неща бе!...един пакет свещички в ръцете. Викам, намери най-мекия десерт и го окичи с колкото свещи побереш. Ей там онова момиченце, жена ми е рожденичка!

Мотах се, ‘чаках на опашка’ пред тоалетната, едва не изтървах изненадата! Върнах се на масата, а малко след това ме последва и сервитьорката с един таралеж от запалени свещички и песничка, към която се присъединиха и от околните маси. Тя беше много изненадана и зарадвана. Настроението не спираше да расте, а с него и моето напрежение. Бях си спечелил около два часа, а тъй-като рожденичката ми отказа да я водя на вечеря, за която специално бях правил проучшане на ресторанти и няколко резервации, трябваше да измисля с какво да я разсейвам ТРИ часа.

- Хайде просто да си седим тук в кафенето и да си правим снимки! (30 минути)

- Трябва пак да отида до тоалетната. (15 минути)

- Ей, сега ще извикам сервитьорката, да й платя. (5 минути)

Предадох се и излязохме в 6ч. Зад гърба ни заключиха заведението. Явно по това време вече не се пие кафе!

- Хайде по магазините!

- Не ми се ходи, замръзват ми краката!

- Ами идеално, таман ще ти купим чорапи. Рожденичка си, не ми се прибира още.

Ама падна едно избиране на чорапи. „Не си вземай тези, ще държат студено...много шарени...много грозни...много тънки...много дебели...чакай да видя и за себе си, че и на мен май ми е студено...а ръкавички не искаш ли?” (30 минути)

- Хайде седни на една пейка да си ги обуеш сега. (2 минути)

- Тени, хайде да си ходим, умирам от студ!

- Али, имам една молба! Моля те, заведи не на бира да ме почерпиш! Не може така само с едно кафе да се разминеш! (казах си, поне ще сме там, когато започнат да идват колегите. Изненадата няма да стане, но поне няма да вържа тенекия на целия си курс!)

Неведоми са пътищата на белобрадия чичо от облаците. По пътя към бирарията – коледен базар! Никога не съм бил толкова щастлив да видя нещо така зверски отегчително като коледен базар! „Хайде да ти купим още една шапка...ааа, колко е интересно...чакай чакай да видя тук нещо...уааау, колко хубави пуловери....уау, колко са арт тези бижутааа...искаш ли да се возим на виенското колело?...не?...жалко...(пу!)...аууу, колко хубави цветя...бижута, значки...какво? студено ти е? Ами ела да те гушна бе!...чакай още мъничко, това не сме видели още...да потърсим подаръци...”

Дойде и дългоочакваният момент, в който Манчестърския Смол Бен заудря 8ч.! Успях!  „Уффф, хайде да влизаме в бирарията (базарът беше буквално пред входа!), че умрях от студ!

- Ела на горния етаж да си намерим ма...

С–Ъ–Р–П–Р–А–А–А–А–Й–З! Викат колегите, а Алекс не може да схване какво става и как всички са по случайност там...

Напрежението ми се пукна и изтече като че язовирната стена на емоциите ми беше махната! Успях! Изпълних всичко, което бях измислил! На всичко отгоре, купоните с колегите ни са адски весели, а рожденичката ми е на десетото небе! Направих това леко уплашено момиче щастливо на прага на тази нова, страшна десетилетка. Пийнахме си с кеф, донесоха й торта, пак духа свещи, ядохме шоколадова торта с бира направо с вилици, без чинии, от средата на масата, пак всички пяха Хепи Бъртдей...а утрешният ден все още предстоеше и Франция ни чакаше!

Пета част

О, блажено безвремие! О, красив полет на въображението! За вас си струва да се пишат оди от поети, а не нищожни пътеписци да описват вам! Защото поетите биха казали, че вие сте есенцията на живота, че целта на всяка земна твар е да постигне вас, че само богоизбраните са достойни да опитат от вашия нектар! А какво би казал пътеписецът? "Много, ама много странно се почувствахме когато се събудихме спали-недоспали, трезви-недотрезви на сутринта на 22ри ноември. Алекс отново имаше рожден ден, а ни предстоеше да сме цял ден на лекции и на вечеря в...Париж!"

Да се опитам да го опиша тогава като пътепоет: утринната хлад ни пронизваше с игличките си, но ние се бяхме прегърнали силно и се носехме безтегловно към нашата нова Алма Ма(нчес)тер като две табули-раси! Очакването, тъй богато и наситено с милиони комбинации от неизживяни емоции се просмукваше през телата ни и ни наелектрезираше с мощта си. От речта на Карлин за миговете, които спират дъха ни, в които истински се живее, вече дъх не ни оставаше от „истински живот”. А тези сладки мигове на очакване ни караха блажено да примляскваме, предвкусвайки ароматни вина, вмирисани сирена и ранно-утринно-мъгливи мечти...

Защото мечтата беше заключена в килера. Когато преди две години и половина Алекс беше в особено състояние, в което хората около теб те гледат с изключително пренебрежение и укор ако пиеш чаша вино, установихме че би било равносилно на изтезания на национален изменник ако аз пия вино, докато тя повръща в тоалетната на някой замък. За това тогава избрахме вместо да тътрузим нероден Сами по черни между-замъчни пътища, да го люлеем на хамаци из Джама(мичката)-й-(смотан)ка. А с това си отиде и мечтата за натежалите от зрели чепки стръмни хълмове на Лоара.

Ето защо реакцията на рожденичката беше така вълнуваща и за двама ни. Защото когато намериш нещо, което отдавна си спрял да търсиш, емоцията е подобна на детонация – след момент на затишие настава пълно унищожение.

(Изключвам поета, че много ме манипулира! Кара ме да мисля, да слагам диги на музата си и да използвам изрази като „детониране на емоциите”. Аз искам да разказвам! Мисълта ми тече с размаха на цигани крадящи медна тел, а поетът ме кара да мисля как да наричам подобно действие „Интегриране на ромското общество в света на теле-комуникациите”. Та, до къде бях стигнал...)

Вървим ние към университета и мечтаем. Има два вида мечтатели: такива, които се кефят и такива, които ги заболява главата. Знаете кой от нас кой е. Така че рожденичката едва издържа първата лекция, на която колегите от рождения ден снощи ни гледаха и въздишаха завидно на това колко сме романтични или пък на това, че сега една седмица тях ще ги вали дъжд докато ние се чудим дали долавяме нотки на касис или на вишни във виното си, както и на това дали толкова много са ни се вмирисали чорапите или можем да обвиним за това Камамбера.

А на който му е слаб ангела, си отива вкъщи и си спи преди дългия – двучасов полет до Париж. Даа...остави ме сам рожденичката. Стоях си сам на чина пред смаяните погледи на колегите, които вероятно си отдъхнаха, че даже и в рая има грешници и, че сигурно има някаква драма след като рожденичката си отиде вкъщи без нито дума докато аз останах да записвам лекциите, „за да не вземем да изтървем нещо”, че тук няма копиране на лекции до полуда като в Софийския. Тази зла участ се оказа още по-нещастна за мен. Докато Алекс си почиваше вкъщи, от някакво си нищо и никакво главоболие, аз бях нападнат от чудовище! Имаме едно нежно 200-килограмово същество в курса си – нито жена, нито мъж; нито европейка, нито се къпе; нито бяла, нито се преоблича; нито приятна за разговор, нито не мирише. Ето защо, с риск да убидим горките животни, ще я наричаме „Анимъл планет”.

Анимъл планет не се е преобличала откак сме колеги. Винаги носи едни и същи дрехи и мирише така тежко, че ако имаме злочестата участ да се друсне до нас при поредното си (ежедневно) закъснение за лекции, аз прекарвам остатъка от деня гонейки конски мухи от себе си, поради това, че съм бил близо до нея(него) в рамките на 90 минути допреди да избягам.
Анимъл планет закъснява дори и да е навреме. Това означава, че когато имаме кратка пауза между лекциите, тя не й стига да удари 2-3-5 хамбургера с 3 коли и 2 торби чипс, затова пръхтейки се строполява 15 минути след началото на втората част на лекцията, хрупайки като преживяща крава – чипс и шумулкайки с кесийките. Халлелуйа!

Анимъл планет има фината тактика да използва думи като „shit” с „crap” пред смаяните професори, както и да прави изказвания от рода на: „ама снега бил бял, а вие така и не сте го обяснили на чуждестранните студенти, а той е бял и аз за това сега съм толкова разочарована, че не ни казахте това през първия семестър и съм объркана и затова имам толкова лоши оценки, при положение че бях пълна отличничка в моя велик университет в Щатите. Нали разбирате какво искам да кажа?” Аз не мислех, че е възможно двадесет души да се спогледат едновременно, но сега съм свидетел на този феномен ежедневно когато Анимъл планет заговори. Всички започваме да се потим и споглеждаме и с надежда да очакваме да не каже, че се е попикала от последното есе, но обикновено сърцата ни едновременно потъват при поредното неловко, пет-минутно задаване на въпрос.

А аз съм тъпо копеле! Не знам какво ме е прихванало, но искам да давам шанс на всички. Особено аутсайдерите са ми любопитни. Аз самият често се чувствам като такъв, затова приемам и тях. Понякога съм се оказвал прав, но в този случай сгреших като заговорих на Анимъл планет по повод анорака й, който никога не е сваляла и по случайност е на група, която слушам и аз. Това, че идва от страната на неограничените възможнос...килограми и че ние с Алекс сме живяли там я накара да си мисли, че сме сродни души. Трябваше й само кутрето ми и ръката ми беше отхапана. След лекции на този прекрасен ден, забелязала, че съм сам и беззащитен, Анимъл планет ме нападна и ме ИЗПРАТИ ДО ВКЪЩИ! Миризмата й се впиваше в костите ми, а конските мухи се трепеха да ни кацат и плюят от възбуда. Вместо да се нося като перце към дома, 200-килограмов слон ми бе захапал ръката и ми се оплакваше от Англия. „Ами да си беше стояла при другите високо-интелектуални крокодили (алигатори) във Флорида! Миришеш! Марш!”...мечтаех си аз и се псувах за пустата си учтивост. „Е, аз тук живея. Хайде, успех с изследването на останалите очевидни неща в английската система.”
Но никой не би бил в състояние да ми оправи така настроението като тази фраза: „Тени, стягай си багажа, че след четири часа ще сме в Париж!”

***

Ваканционното настроение се сгромоляса отгоре ни още щом си отворихме по една кутийка ‘Pringles’ чипс на летището. Французите забравиха да разкажат как да си затегнем коланите, раздаваха ни бири и вина, ядки и соленки на корем. А полетът беше едва 100тина минути!
Започна се...

Шеста част

Айфеловата кула тихо проблясна в нощта и вълнението ескалира още повече когато на летището вече нищичко не разбирахме! Толкова отдавна не съм се чувствал така загубен, че направо се шашнах! Из коридорите на летището, за които бяха използвали цяла гора за ламперия, табелите бяха на френски. Така че намерихме едно стратегическо местенце и зачакахме посрещачите си...
Усмивката не слиза от лицето ми и сега когато си спомня онзи момент на плахо очакване. Бяхме на портала на едно велико изживяване и само можехме да предполагаме какво ни очаква. Подушвахме, че ще бъде незабравимо, но най-прекрасното бе, че не знаехме как точно.
Откак не работим не ни е минавало през ум да си наемаме кола и че ще можем пак да го направим. Затова този момент бе някак бележит и подсили щастието. Но най-важното е, че среднощна разходка с кола из мразовит, бляскав Париж е безценно изживяване! Триумфалната арка, Шанзелизе, Лувъра, Нотр Дам, а Айфеловата кула – в ръцете ни!



Толкова много се вълнувахме, че скочихме от колата и тичахме из улиците на Париж като изтървани деца. Снимахме се, смяхме се, подскачахме, целувахме се, треперехме от студ и вълнение и не можехме да се нарадваме как все още умеем да сбъдваме мечти. Животът е прекрасен, какво му трябва на човек – един самолет, кола под наем, среднощен Париж и любовта на живота му...всичко останало е суета!

А моите най-големи съучастници в конспирациите за Франция – леля ми и мъжът й – които ни приютиха, живеят в най-романтичното мини апартаментче, на последния етаж на блокче с цветя на двора и по прозорците. У тях ни чакаше още една сбъдната мечта: безброй бутилки невероятни вина и една дъска, оформена като картата на Франция, върху която трябваше да наредим една камара сирена по районите от които идват. И докато се опиянявахме от прекрасната обстановка, умората и вълнението, двамата с Алка се зверехме по етикетите на сирената, в безуспешни опити да прочетем поне една дума, която да разбираме и да я напаснем с тази на град от картата...коварна игра. Умираш от глад, държиш в ръцете си нещо, което мирише прекрасно-съмнително, пред очите ти ти наливат пълна чаша отлежало вино, а се налага да четеш етикети. Но отлагането на удоволствието е половината удоволствие, за това оценихме високо играта.

***

Закуска с кроасани и кафе в леглото...ако бях пил още някоя чаша вино предната вечер, сигурно на сутринта щях да си помисля, че съм се преродил в царска особа. За щастие, Алекс отдавна се беше кукнала от вълнение и имах възможност да се разсъня преди тази страхотна изненада от милите ни домакини. Е, колко по-прекрасен от прекрасен може да бъде живота?

И макар Париж да ни плени от първата глътка студен френски въздух, ние нямахме време за губене. Още рано сутринта метнахме iPod-а на колата и се понесохме към Лоара. Спряхме се в малко селце от типа „Луй ДьоФинес гони банда монахини в ситроен-тип-голф-количка по кълдъръмени улици” и потърсихме къде да пикаем. Влизаме в едно заведение, изглеждат ни като туристи и започваме...”реструум? ВЦ? Батруум?” няма, братче. Но парлео инглес и това е положението. Започвам да се препотявам от погледите, които полупияните местни хвърлят на Алекс и викам „Тоалет?” и на барманката й присветва и посочва към вратата. Еее, ами аз съм знаел и френски бе! Само забравих да сложа „Ле” отпред и съвсем щях да съм граматически точен.
Но по-важното за това селце беше, че в края му блещукаше река – Лоара. Бяхме стигнали в долината на замъците и вината!

***

Рехава, но безкрайна гора като в тримата мускетари. Знаци покрай пътя – да внимаваме за сърнички. Лека мъгла слабо премрежваше слънчевите лъчи. Като в късно-есенен сън, всичко беше покрито в листа, а ние бавно карахме и се озъртахме.

Когато тези дни с Алекс ходим на класове по медитация, ни казват да затворим очи и да освободим мисълта си. В този прекрасен момент аз награждавам себе си за това, че цяла седмица съм се трудил упорито над стаии, книги и есета. В този момент на покой аз не успявам да освободя мисълта си, но се примирявам с имиджа, който неотменно нахлува в съзнанието ми – това, което се откри като от нищото пред очите ни в онзи мъглив ден – Шато Шамборд! На края на дълга алея, по която навремето краслката конница се е движела с каляски с дантелени перденца и тревожни принцеси, стоеше величествен дворец. Красотата и величествеността му ни привлякоха като магнит и ние като зашеметени ахкахме и се възхищавахме на грандиозността на това място. Беше вълшебен момент, в който изпитвах благодарност. Към силите, които се бяха събрали, за да ни поставят на това място, в този магичен мъглив момент. Вътре пращяха огромни камини с огньове, а ние като придворни дами си греехме кълките. Дебелите каменни стени на двореца го правеха адски студен и докато обикаляхме и ахкахме аз не спирах да се ослушвам откъде ще се чуе пак пукане на дървета, та да съберем пак малко топлинка.

Подобен върховен момент не може да се изживее без вино, затова от първия срещнат магазин заредихме няколко бутилки и обляти от вълшебният залез над Лоара, потеглихме към моята поредна изненада.

***

Магистрала. Следим по Джи Пи Ес-а на телефона ми къде трябва да излезем. Подминаваме изхода. Продължавам напред, с надеждата да обърна на първото разклонение. Уви, предстои станция за плащане. Няма какво да се прави. Има една бариера и това е. Няма как да обърнеш. Когато си бяхме изтървали изхода ми се прииска да карам назаден два километра, но се бях отказал и реших да карам още десет, до най-близката отбивка. Е, да си одължим пътя с 24км не е фатално. Ето я и отбивката! Вземам я! @€€*(@($(@**€$€@§)! На друга магистрала сме! Нова платежна станция! Къде е следващата отвибка? На 18км? О, ужас! Тук няма ли как да обърна? Не? Сърцето ми съвсем беше потънало в петите и упорито ме питаше: „Защо ти трябваше да се качваш на магистралата? По-бързо, нали? По черния път не ти се караше, че беше с десет км по-дълъг. Ами хайде, давай тогава до другата отбивка!” А бензинът упорито започваше да клони към ‘R’. Алка вече мълчеше. Това обикновено е лош знак. Когато гневът е отминал наближава леко отчаяние. Но 18те км отминаха и ето, че взех отбивката и се оказах на...друга магистрала, с друг пункт за плащане! Изплаших се! Това е лабиринт! Не мога да изляза от него, а бензинът ни намалява! Просто слязох от колата, прескочих мантинелата и ... не, не се хвърлих пред първия тир! Размахах се на един камион. Той српя. Човекът не говореше английски, разбира се! Извадих картата и запосочвах разтреперан. Той ме погледна усмихнато и посочи същото място и себе си! Там отиваше! Каза да го последвам. Да, но как да стане като моята кола е в обратната лента? Да живеят бариерите за плащане! Точно пред нея имаше супер малка пролука. Някак си имах чувството, че мини-количката с която бяхме не беше случайност. Преминахме през дупката буквално на косъм! Не ме интересуваше дали има камери, полицаи или мускетари! Да ме глобяват! Аз обръщам. И така, 31км и 9 евро по-късно бяхме обърнали! След още 31км и още 9 евро щяхме да сме отново на прав път! На камиона пред нас имаше огромен червен ‘Х’. Все едно казваше ‘Следвай ме.’ Алекс каза: ‘Не си и помисляй да пишеш за това в някой пътепис!’ Аз й отговорих: ‘Да не съм луд!’

***

Но изненадата ми победи всички тревоги! Когато в пълен мрак пристихнахме в Шато Ормьо и ни посрещнаха като скъпи, дълго очаквани гости, и двамата онемяхме. В тъмнината не можехме да си дадем сметка как изглеждаше отвън този малък замък, но отвътре ни очакваше уюта на запалена камина, миризмата на старо дърво и ароматно вино.

„Тази вечер замъкът е изцяло ваш! Дори и аз излизам, а няма други гости. Затова, ако нямате нищо против ще ви сменя стаята." Аз леко се възпротивих, защото специално бях избрал и стаята, но човекът тактично ми каза да си замълча. И с право. Този старинен мини-апартамент дори успя да излекува все още зеещата в мен рана от изминатите 62км нерви.

И тъй като един горещ душ и бутилка червено вино могат да излекуват много рани, остава да си имаш и собствен замък на разположение, за да се почувстваш като цар. Простичките неща са хубави. Да откриваш ценността в тях е талант. Но май и по-сложничките не са никак лоши. За тях даже и талант не ти е нужен. Само умението да се отпуснеш и да се огледаш...

Седма част

Бутилката свърши, а в нас се развихри любопитството. Заобикаляхме замъка, дивихме се на кокетността, на старанието и гениалността, с която най-дребничките елементи бяха поставени точно на определено място. Личеше си, че тук някой бе вложил любов. Във всекидневната, с тавани за великани разливаше топлина от пламтящата камина, а роялът скоро влезе в употреба и като че настръхна от ужас, защото през сто-годишният си живот не беше виждал такъв виртуоз като Алекс след две чаши вино.

Любимото ми откритие беше вратичка, водеща към пещеричка. Това би било нещо като жилището на Пепеляшка, ако не таеше в себе си грижливо подредените бутилки с вина – собствено производство и домашни конфитюри. Тези хора явно не бяха виждали българи досега! Така бяха оставили всичко, че спокойно можехме да продължим да се черпим докато роялът не побегне  да се спасява навън под дъжда. Но за тяхно щастие след тежкия ден и една бутилка си беше свършила работата, да след обиколката на долния етаж се добрахме до стаята си, пуснахме си радиото, чухме, че часът е Шон Шож Мо и заспахме, хипнотизирани от тихото туптене на дъжда по прозореца.

***

Когато сутринта едва се е пробудила и плахо наднича през прозореца, сенките все още не са се предали от нощните си одежди, полусъненото отваряне на очите води до особени изживявания. Къде сме? Какво е това място? Просторна стая, огромен прозорец, мебели, обсипани с орнаменти?...блаженото чувство на осъзнаване, заедно със светлината, бавно се разливаха по телата ни. Належахме се спокойно и като царски особи бавно се надигнахме и погледнахме през прозореца към огромната зелена градина пред очите ни. 

  

Разтъркахме очи, но гледката си стоеше там!...не беше сън.

 

Масата за закуска сама по себе си беше произведение на изкуството, а за салона, в който беше сервирана да не говорим. Едно от най-красивите неща беше, че пердетата бяха същите като тапетите – жълти на сини цветя. Когато закриеш с тях прозорците, оставаш обгърнат в нещо като 3D картина, в която ако си примрежиш погледа би видял образите на графовете и графините, живели някога тук. А докато те забаламосвам с пердета и тапети, аз вече съм си примрежил очите върху кроасаните, сирената и конфитюрите и сякаш виждам как атлетичната ми фигура (не се смееей, Алекс!) отлита с парата на кафето.

След тази наслада, на човек като че отново му се отпуска на леглото за лека дрямка, но аз бях съставил гъста програма с местата, които трябваше да посетим и скочихме в колата...

***

Сега затворете очи! Не, не ги затваряйте, защото как ще знаете какво да си представяте ако не можете да го прочетете!? Обадете се на съседката да ви чете. Така. Готово? Наготвила ли е? Да не й изгори манджата? Да не изкипи боба? Ок. Чети сега, лельо Гинке на моя читател какво да прави: Затвори очи. Отпусни се, пренеси мисълта си в огромна градина, пълна с цветя и изкусно подрязани храсти. Арка, люлка, кладенче...годината е 1670та. Качваш се на каляската, оседлана с четири огромни сребристи коня. Понасяш се по прав дълъг път, обгърнат от двете страни с надвиснали дървета. Огромна порта, мостче, рекичка ограждаща гората, градините и замъка ти. Минаваш през лабиринт от подрязани чимшири, като тези в които си играят принцесите и тихо се спотайват с по някой маркиз. Излизаш на открито в огромна симетрична градина, с широки алеи. Пред теб се разкрива прекрасен замък, кацнал като огромна птица в реката, впил дълбоко нокти в дъното й, надменно перчещ се, сякаш възнамерява да стои така с векове! Това е Шато Шонансо. (не знам френски, но мога да ви уверя, че „н”-то почти не се рпоизнася. Езикът леко докосва небцето и се отпуска, за да го изречете с аристократско спокойствие. А за тези, които искат да го посетят, изписва се така: Chateau Schaughnaunghntfrsaounghtf ...поне така си мисля) Вратата към замъка е огромна, но кой ти има сили да отваря такова чудо? Вместо това, в нея има направена малка братичка, в която едва да се помести принцеса и като се има пред вид какви са били роклите по онова време, най-вероятно са влизали като криви раци – настрани. А отвътре – царственост, богатства, позлати, орнаменти, картини на изпъчени Луи-та (с подобно изкуство по стените вероятно им е било малко депресиращо. Няма разнообразие там, брат’че. Само портрети на надути фасони с къдрави перуки и целите покрини в разни избити фазани и лисици...да бяха имали фотоапарати, нямаше да се налага да се перчат толкова много).

Така. Лельо Гинке, бегай! Боба загоря! А ние, след като разгледахме Шонансо, тъй като няма слънце, ще се разходим малко из градината, ще се погоним из лабиринта, ще погледаме реката и ще тръгнем обратно по пътя, между редиците от строените като войници дървета – прегърнати и замечтани.

В подобни изживявания човек може да не вложи и нищо. Може да разгледа градината, да се посмее на пуяците от картините, да махне с ръка и да каже, че му е омръзнало от кич. Но какъв е тогава смисълът от пътешестването? Да, когато се вгледаш дори в най-странните и екзотични на пръв поглед чудеса по света, можеш да откриеш недостатъци, да ги претеглиш спрямо въображението си и да ги дисквалифицираш просто защото вече не са фантазия, защото са се материализирали и магичността им е изчезнала. Истинското удоволствие от пътуването е да се научиш да се дивиш на по-обикновеничките неща. На орнаментите по стола ти, на цветовете на гората, на шумуленето на реката. Аз, като много циничен пътешественик признавам, че откак тръшнах вратата на надменността си се наслаждавам много повече на ежедневието, на красотата на простичките неща и на аромата на кафето си. 

След Шонансо, прегърнати вървяхме към колата си и единодушно решихме, че ще пропуснем остатъка от списъка за деня си. Иначе нямаше да успеем да абсорбираме емоциите, които витаеха около нас. Имахме нужда от покой...даже медитация, за да можем да се отблагодарим на съдбата си, че ни позволи да погълнем този мек и пухкав спомен и да го запазим в себе си за цял живот. А кое място е по-добро за релакс, ако не старовремската вана, гледаща право през ‘френския’ прозорец към огромната зелена градина. А какво по-прекрасно от сирената, които леля ми така предвивливо ми пробута в багажа, въпреки че аз отказвах да ги взема. А чаша ароматно вино? А тихо пуснато радио с френски песни? Може ли човек да не прекара поне един дълъг спокоен следобед от живота си така, когато се намира в замък? Останалите замъци и придворни дами ще трябва да почакат до следващата ни екскурзия там. Сега е време за пълен релакс...

***

Както знаете, всичко хубаво си има край. Но за разлика от обикновено, ние не се съобразихме с това правило и нашият придворен, магичен следобед нямаше край. Той само премина в една от най-луксозните вечери, които някога сме имали. По тъмно се качихме в колата и карахме в дъжда до съседния замък. Там строго-облечени сервитьори поеха палтата ни от вратата, казаха ни, че са ни очаквали тъй като им съобщили от съседния замък, че пристигаме и честитиха рождения ден на мадмоазел. Отведоха ни в салон с ниски масички и запалена камина и ни донесоха шампанско и по два амюз буш (забавление за устата – подарък за специални гости с невероятни вкусови комбинации – истинска радост за повечето сетива!). И двамата се чувствахме като в романтична приказка, в ролите на принц и принцеса. Дръзнахме да отидем да се поразходим из замъка. На стъпалата имаше рицари, които съм почти сигурен, че просто си бяха подредили дуспехите и бяха отишли да пият вино, защото кънтяха на кухо а и не се възпротивиха, че им чукам по бронята. Още не бях приключил с изследването на копията им и ето, че Жан дойде да ни извика, защото масата ни била готова. (ние доста се изненадахме защото мислехме, че имаме маса, но разбрахме, че това е било маса за шампанско и амюз буш, а сега предстои масата за вино и вечеря). Какви ли не специалитети си поръчахме! Нови красоти, аромати и вкусове прииждаха към масата, а ние се превъзнасяхме и въздишахме от удоволствие. В десерта на мадмоазел донесоха запалена свещичка и всички продължаваха да й честитят рождения ден, вече за четвърти ден, което намирам за леко прекалено и честно казано ревнувам, защото аз и два рождени дни си нямам даже, а камо ли четири! Но пък нали и аз намазвах от всички подаръци, какво съм се заоплаквал. И така. Дойде време за сметката, която бе достойна за кралското семейство, което репрезентвахме (представлявахме) в момента. Но човек само веднъж става на тридесет и добре че така мисли и леля ми в Париж, защото тази вечеря беше подарък от тях. Изказваме ви едно огромно 'Дакор' (това е 'мерси' на френски)!

***

С тъга се разделихме с Шато Ормьо на другата сутрин. Беше навалял сняг и това промени напълно пейзажа, придаде му нова красота и ни показа още едно лице на Лоара, което пасна перфектно на романтичната картина. Аз вече тръпнех да потегляме, защото очаквах с нетърпение да стигнем до следващата дестинация, където се надявах още повече да изненадам и зарадвам ‘рожденичката’. Но тогава се сетих за мисълта, че животът не е цел, а пътешествие. Затова се отказах от магистралите и прекия път, а подкарах колата по съвсем криволичещи пътеки. Отбихме се в Леонардо Давинчиви да пием по едно кафе, но Леонардо го нямаше и за това само разгледахме как е измислил десетки неща, които днес ползваме ежедневно – като парашути, мостове, хеликоптери и автоматични оръдия, които знам като Катюши, но се съмнявам той така да ги е наричал. Умно момче. Брава! После карахме покрай реката, спряхме във винарна, заредихме шампанско и вино, намерихме си слънчева полянка където нямаше и помен от сняг и студ и си направихме пикник, разходки, снимки...

По пътя се отбихме в Динан, който се оказа хербаризиран средновековен град с прекрасни стари каменни къщи и крепостна стена от която гледката е зашеметяваща и на която на Алекс пак й се допика, та беше доста трудно да измислим къде да се крием точно пък там. Но какво да я правим. Очевидно, където е текло пак ще тече.

Вече беше тъмно и най после стигнахме! Сан Мало – Британия – следващата стъпка на едно романтично пътешествие.

Осма част:

„Затвори очи! Не гледай! Не гледай! Ела с мен, дръж ме за ръка и ме следвай. Отварям прозореца...погледни! О, не! Някой е откраднал морето! Мога да се закълна, че резервирах стая с гледка към морето!”

Тъмнина. Няма никакви проблясъци, нито шум на вълни. Просто пясък...огромна гигантска плажна ивица пред прозореца ни. В далечината – сигурно на над 500 метра луната плахо се отразяваше с далечните вълни. Французите ме изиграха. Ето защо не ги харесвали американците. Не само че изгониха черната им телевизионна царица – Опра – от един магазин, ами крадат морето! Е, да – възможно е отчасти да ги мразят и защото имат комплекс пред тяхното превъзходство във...всичко. И колкото и да се опитват да ги имитират, просто с ‘френски картофки’ и ‘френски пържени филийки’ нещата не стават. Но все пак, кой предлага стая с гледка към морето, като него го НЯМА! 

Винаги ми е много трудно в такива моменти, в които се опитвам да надскоча следобедна вана в дворец, с пиене на вино и романтична гледка през прозореца. Обикновено в такива случаи използвам стария трик: нощна чаша шампанско пред отворен прозорец, под който се разбиват вълните на Английския канал. Обаче, този път планът ми пропадна и се оказах като гроздоберачка на сухо и като риба в небрано лозе!

И въпреки че чувството леко загни, имайки пред вид как със зъби и нокти трябваше да изтръгна новата принцеса от замъка й, поехме дълбоко дъх и се разходихме из великолепния полуостров на Сан Мало. Усещането между каменните стени е като че си в древен крепостен град, изпълнен със съвременен леко тържествен и много горд френски дух, и безброй ресторантчета. Обожавам да се потапям в атмосферата! Да ям характерната храна и да пия местните напитки на всяко място, което посетим. В Мелник пия вино с овче кисело мляко и сладко от горски ягоди, в Мексико закусвам с боб и пържени банани с текила, а във Фиджи – суши с чесън. Време беше да се отдадем на палачинки и миди с пържени картофи и сайдер, за да слеем всички сетива с градчето. Сайдерът обаче се пие като сокче, а се пропива в теб като в гъба и така и не разбрах как бях в леглото, в наш’та малка стаичка – без море. Цяла нощ сънувах вълни. Грохота и баса им караше корема ми да вибрира, а пенещата се вода се сипеше като сайдер с песъклив звън. За наша изненада обаче и двамата бяхме сънували това, а събуждането не спря съня. На сутринта вълните се бунтуваха под носа ни с такъв бяс, че можехме да отворим прозореца вместо да ходим до банята за душ. Ето че французите съвсем не били толкова измамни! Отливите обаче са!

Сега просто трябваше да земеним шампанското с кафе и всичко щеше да е наред.

Изследоватеслката жилка, която се опитваме да обуздаем когато сме на почивка, за да ‘си починем’, все още ни дърпа за ушите повече отколкото ни се иска и любопитството често ни кара да се отказваме от удобството на сутришното кафе и да потегляме в ранни доби да търсим отворени кафенета. Това често довежда до едно: моят синдром на сутришна кривост започва да ескалира без кафе, започвам да хвърлям гневни погледи, да правя иронични забележки и да си мисля за предателство – да се откажа да търся малките кокетни бутикови кафененца на истинските мераклии, превърнали кафето в изкуство и да се набутам в първата капиталистическа верига, изпречила се на ъгъла. Това обикновено се случва при слънчеви, топли сутрини, в които съм се понаспал и съм в добро изходно настроение. Малко по-тежък е случаят когато в места като Сан Мало сутрин всички спят; когато цялото ми тяло спи, защото проклетите вълни са ме събудили по-рано отколкото ми се е искало; когато все още светят улични лампи и когато целият дзиндзиркам и се треса от студ. Тогава настроението ми е в състояние да разкъса стадо вълци, за да си отмъсти, че един от тях не си е отворил кафене и не е станал по тъмно, за да му дам две евро и да гукам с любимата си няколко часа. И все пак, не сте чули нищо за разрушението на средновековен френски град от побеснял българин, което трябва да ви подсеща, че си намерихме в крайна сметка превъзходно кафене. Очевидно, останалите българи-юнаци, вършещи пакости по света (или по-скоро тези около тях) не са имали този късмет. 

Палачинки за закуска, в почти домашна обстановка, ароматно кафенце и усмихнати лица бързо топяха слоевете лед, натрупани по нас и като се съмна най-после (някъде по обяд) потеглихме да разглеждаме Бретания.

Къде ве, ей, шшш, черномоското чадо! Мислиш си, че си ял миди? Те и рапаните в черно море даже са се объркали така като гледам! Миди се ядат така – съд, голям колкото тенджера! Сос от сметана и бяло вино! Месото на всяка мида – голямо като палеца ми! Чаши вино след чаши вино! В ресторанта на ъгъла на главната улица в Канкал (да не се бърка с Калкан, Канал, Кан-Кан или Акнал – те се намират другаде), където е желателно след облачен и дъждовен предиобед да изгрее слънце право върху твоята маса, гледаща към китния залив, в компанията на замечтана ‘принцеса’ (макар и вече без замък)! Слънцето и виното, и пейзажа така сгряха душите ни, че  отново изпитахме от онези оргазмични моменти на спиране на дъха, за които толкова обичам да споменавам. Този тип щастие е една мистериозна пеперуда, която идва от най-неочакваните места, завърта се около теб, осмисля живота ти, зарежда те с енергия и скоро си отива докато не се подредят перфектно всички обстоятелства, за да те благослови отново с феерията си. Изглежда обаче, във Франция някъде са направили ферма за подобни пеперуди, защото те безспирно прелитаха над нас.

Във живописният Канкал се случват едни от най-големите отливи в света. Целият залив се изпразни! Лодките останаха да стърчат килнати на пясъка, а десетки разочаровани рачета се щураха по оголеното дъно и мърмореха на френски. По-късно разбрах, че не са мърморели заради морето, защото те явно си знаеха, че то си отива някъде на разходка следобеда и после се връща, та не ревнуваха. Оказа се, че са се изнервили ужасно много от тракторите. Тракторите, с които в БГ вуйчо ми оре нивата и събира царевицата, тук ги карат по изпразнения залив. Но този път не като във Фиджи и в Мексико за купона, ами за стриди. Канкал е столица не само на отливите, а и на стридите. Отиват тракторите с километри навътре в морето, правят струват и се връщат с цели каросерии пълни със стриди. Опват една сергия на брега, резват по един лимон и те чакат. Цялата плажна ивица е буквално създадена от черупки от стриди. Е, престраших се за втори път през живота си да опитам...но факта, че горкичката мида мърда като я лапнеш ме отказа да продължавам с мидената фиеста.

През зимата слънцето е толкова ниско, че има ли облаци над главата ти, в момента в който то слезе по-ниско от тях започва един безкрайно дълъг залез, в който цветовете и светлината са така живи, че и най-добрите фотографи не могат да ги предадат истински. Но ние се опитахме и по пътя обратно към Сан Мало направихме едни от най-красивите снимки на едни от най-неповторимите пейзажи, които сме виждали. 

Изпратихме слънцето от кулата на крепостната стена и гледахме замечтано в почервеняващия градец.

 

Отново се бяхме презаредили с емоции, затова прекарахме вечерта с бутилка вино във фоайето...и за съжаление на гостите на хотела – с нашите сирена, които вече четвърти ден носехме неотлъчно със себе си където и да отидем. Нали сте чували, че френските сирена колкото по-силно миришат, са толкова по-хубави? Е, ако е така, то тогава ние бяхме създали най-невероятното сирене, сбор на миризми от Камамбер, Рокфор и Шевре, фтасали четири дни без хладилник! Защото след като се настанихме във фоайето на хотела и отворихме кутийката си, се изви страшна буря от вмирисани чорапи и не видяхме да се мерне жива душа покрай нас! Рецепционистката се врътна за секунда, светкавично ни погледна ужасена и изчезна. Когато се качих до стаята за втора бутилка вино и се върнах разбрах колко било зле. Смрадта за усещаше дори и в асансьора и буквално се носеше из целия хотел. Как сме дишали ние двамата, не знам, но съм сигурен, че сега животът ни беше загрозен от опасност – множество повръщащи гости на хотела, които можеха да се досетят за първоизточника на провалената им почивка и да ни нападнат през нощта. Да не говорим, че след като след нас хотелът несъмнено щеше да загуби добрата си репутация, както и рецепционистката си, можеше да ни изхвърлят посред нощ в морето, чак от панорамната ни стая на върха, само че тъй като него го нямаше пак, просто щяхме да се пребием на пясъка! И въпреки романтичната обстановка на свещи и огромни френски-френски прозорци, гледащи към...среднощния плаж, лекичко хванах алкА под мишница и й казах да се омитаме преди да са ни омели.

На другата сутрин – или отново посред нощ – пак нямаше рецепционистка. Разтревожих се за нея, но нямаше време за губене. Ако сме й направили нещо, най-добре да бягаме. Метнахме чантите на колата и хвръкнахме пак по магистралите. Предполагам, че някъде по обяд са се усетили за причината за смъртта на рецепционистката като са разбили с крак вратата на стаята ни и са открили оръжието да се мъдри зарязано, увито през девет торбички в десета в гардероба. Ние обаче по това време вече се разхождахме из Париж и толкова се кефехме, че дори и да ни хванеха, нямаше да има значение.

По пътя към Париж минахме дори и през Монт Сан Мишел. Нищо особено да ви кажа. Нищо и никакъв остров, най-мистериозно обгърнат в мъгла, с най-обикновени мистични пейзажи наоколо, с най-елементарни резби, каменни орнаменти и кули , лабиринтчета от малки улички, крепостни къщички и занаятчийнички, и пекарни на кроасани. Нищо и никаква си няколкостотин метрова кула, на която като се качиш виждаш най-елементарни живописни, обсипани в утринна нежна мъглица картини ала Моне на сгушени по брега селца, горички и едно мижаво такова изгревче. Напълно прозаична гледка, напомняща значително на Ла Саграда Фамилия, която не съм виждал, но подозирам, че е също така елементарна. Просто няма какво да ви заминавам. Идете, вижте и ще се убедите сами.

А и на кой му пука за Монт Сан Мишел, след като ние вече се разхождахме под Aйфеловата кула!

Момент, не съм се изказал правилно. От последното изречение излезе, че ние най-безгрижно си се държим за ръце, усмихваме се, припяваме си шансони и с развени червени шалчета и сини шапчици, с бели помпончета се гушкаме и целуваме, докато се дивим на архитектурният гений на Айфел. А всъщност, трябваше да кажа „вече се въртяхме около Айфеловата кула”. Глаголът „въртяхме се” има подходящата конотация на някой, който е открил целта си, но не може да я достигне. Ако бях казал „навъртахме се” пък би oзначавало да ни идентифицирам с рояците конски му...туристи, щракащи по кулата като невидели, като че ли ще свърши. А ние не сме от тях. Ние просто си се въртяхме наоколо с колата. Защо? Интерпретациите са многозначни и точен отговор на въпроса не може да бъде даден. Едни казват, че е за да направим нешата великолепна поредица от снимки с надслов „Айфеловата кула зад различни дървета”, а други – че се оказахме в центъра на Париж, в събота по обяд...с кола...и искахме да я паркираме.

 

Абе пусти Парижани, толкова ли ви е акъла бе? Не дойдохте ли веднъж на почивка в китна Варна? Не видяхте ли как се паркира? Защо никой не паркира на тротоарите? Така би имало място за всички. Наредили ми се, моля ви се – броня до броня – в редичка и не се сетили да си качат поне предните две гуми на тротоара, за да има място и за нас! Хм. Изглежда имат кмет, който не се занимава с глупости, а гледа да има място за пешеходците, за да не вървят пък те на свой ред по улиците когато не усяват да летят.

Разгеле, паркирахме! Заразхождахме се. Усмихнати, замечтани и въртящи глави като изтървани. Зашеметяващата детайлност и орнаментност на сградите няма какво да ви я описвам. След природни описания най-много мразя градски такива (както и след като пусна една вода, отивам да пия една такава – поздрав за дядо Тенчо!). За елегантните украси на града, не-натрапливо свързани с наближаващите коледни празници също е излишно да говоря (все пак не бяхме в Щатите, кдето през септември зазвъняват гласчетата на дечицата от хор „Пустинни звуци на вегаските мамини синчета”, пеющи ми нежно „Джингъл белс” и „Сайлънт найт” и всички молове мятат топките и елхите, и пускат снежанките в атака по бански костюми). Повечето от тях бяха свързани с игра на светлината, отколкото с гирлянди. Еленчета и дядо-Коледовци не видях, но може и да не съм гледал достатъчно внимателно.


Пихме кафе с гледка към Лувъра, развяхме се по Шанзе Лизе и се наслаждавахме на безгрижието си...докато не се наложи да си спомним къде сме паркирали и не започнахме бавничко да изтръпваме при мисълта, че изобщо не знаем къде сме се оказали и къде оставихме колата. Много е симпатично как когато няма интернет по улиците, навигацията на телефона ми не показва картата, а само две точки – едната си ти, другата – тази, където искаш да отидеш. Междинното пространство е само квадратчета. За това, макар и да виждаш дали вървиш в правилната посока, не можеш да си сигурен дали няма да се сблъскаш с всевъзможни перипети като стени, реки или триумфални арки по пътя си. А докато отчаяно се опитваш да събереш двете точици в радостната кулминация от осцилацията на сливането им във „вие достигнахте вашата дестинация”, еврата на платения ти паркинг се трупкат ли трупкат, яд да те хване че не си си платил за интернет, поне като си плащаш, да не мръзнеш в свечеряващ се Париж.

Но благодарение на точиците, достигнахме и до апартаментчето на леля ми и извиках чичо да ми помогне да намерим място за паркиране...отново...и тогава разбрах тайната! Виждаш едно място, където колата ти НЯМА ДА СЕ ПОБЕРЕ! Отиваш до тази отпред, опираш броня да се чуе „чук” и почваш да буташ, докато не се чуе отново „чук”. Даваш на задна, повтаряш същото действие и – Воала! Паркираш си съвсем спокойно – чук напред, чук назад.

***

Когато навремето Тодор Колев започна да прави „Как ще ги стигнем...” – неудачният опит за Бг толк шоу по канал 1, чух някоя баба да казва в рейса. „Ема човек наистина трябва да знае кога да спре!” Такъв е случаят и с 30-годишните рожденици! Смятам, че си има лимит за това колко дни можеш да празнуваш един рожден ден! Макар и не по собствена инициатива, алкА беше въвлечена в многобройни тържества и аз мисля, че в името на скромността и преклонната си възраст би било по-подобава да знае кога да спре и да сложи край на всичкия този гуляй! Да изгони гостите, да каже „извинявам се, но вече съм празнувала”, да си обуе пантофите и да си легне. Но не! Тя се смееше и наслаждаваше на безкрайното внимание, указано ѝ от вскички наоколо и не планираше да отказва тържества. Затова, организираното парижко парти по повод рождения ѝ ден ѝ се стори прекрасно и тя реши да се забавлява със страхотните гости, които леля и чичо бяха поканили, докато аз горкият се мъчех с унизително количество превъзходни вина, шампанска, сирена и специалитети! Изморих се от толкова епикурейство! Мисля, че ако от списание Бакхус бяха дошли на това парти, щяха да изгорят и загърбят всичките си стари броеве и да започнат ново издание от срам какво са издавали до сега. В магичното опиянение на ароматните напитки, аз бях тъй неволно подмамен към привлекателния вид на едни особено симпатично-изглеждащи малки хапчици. Посегнах и с изненада усетих нещо странно да хрупне в тях. „Какъв е този специалитет?” – попитах леля ми – „Ескарго” отговори ми тя небрежно... Започна да ми става тежко на душата, светогледът ми позеленя и едва се спрях пред гузната си съвест, да не се отрека навеки от деликатесите, които бях погълнал. Та аз, вегетарианецът, бях този, който едва преди около 25 години бях накарал баба и дядо да пуснат обратно охлювите, които с толкова труд бяха събирали цял ден в гората и които после цяла сутрин събираха от банята на хотелската ни стая. Сега се бях превърнал в хищникът, жестоко изхрупал малкото охлювче, набутано в тесто, поръсено с миришки и сиренца!

Вечерта трябва да е отшумяла в даден неясен момент, защото, вероятно от ескаргото аз в един момент спрях да забелязвам и помня какво се е случило. Изводът е: Не яжте охлюви, те водят до...махмурлук.

 Но пък нищо не лекува махмурлука по-добре от безкрайно силно кафе и безкрайно студена разходка из Париж, така че не ме мислете много. Последният ни ден бе предвиден за Париж! Но когато си стоиш вкъщи, на топло, с чаша вино и компютър в ръка, и планираш екскурзия, цъкайки по красивите снимки, е трудно да си представиш какво всъщност ще е времето, а и не хващаш вяра, че студът съществува. Точно както през знойните Вегаски лета си мечтаех за зима, без да си спомням колко всъщност мразя да ми е студено. И така. Понесохме се, че поведохме след себе си и горките си домакини на разходка из Париж. Температурите вероятно са клоняли към минус 60-70 по Целзий, защото носовете ни тежаха от натежалите висулки и трудно извъртахме поглед към забележителностите, ограничени от шаловете си. Не можех да повярвам как екскурзоводите ни си пердашеха напред и сочеха въодушевено към Нотр Дам и островчето, където е ‘основан’Париж. Разбрах, че 7 години без реална зима са ни се отразили доста изнежващо и, че 0 градуса за мен означава, че съм на северния полюс, докато за обикновените парижани беше като хладна есенна утрин. И така, гледахме града през заскрежените си очи и въпреки красотите, си повтаряхме „студено ми е, студено ми е, студено ми е!”

Снимка тук, щрак там, ама размразяване няма. И все пак добре, че се снимахме, защото една поза придоби такава слава, че множество други фотографи се опитваха да я възпроизведат. Нарекоха я "Кiss by the hotel de ville"

Пихме по един чай в много класическа, прекрасна френска чайно-кафеджийницо-кръчма, хапнахме обядче в едно много типично френско ресторантче, но така и не можахме да изкараме хладилниците от душите си. Поне разбрах защо баба ми ме учеше като малък да ям с прибрани лакти! Винаги съм се чудел защо ми е било нужно това познание на извисени морални норми на поведение в хай-лайфа, а то било, защото това правило идвало от Франция. И, простете ме, но то не е предназначено за българи. Просто в Париж ресторантчетата са с маса, по-малка от чинията ти, където са настанени четирима души и ‘се ширят’ на един квадратен метър. Добре поне, че порциите са по една хапка, с имена значително по-дълги от времето за което ще я хапнеш, та не успява наистина да те хване клаустрофобията.

А красотите не секваха, храната за окото не спираше да ни радва и старанието във всеки детайл – да ни вдъхновява. Знаехме, че един ден ще трябва да дойдем отново, за да изпратим слънцето, спокойно разположени в градината пред Лувъра, да караме велосипеди покрай Сена и да изчакаме килотронната опашка пред Версай.

Последната нощ във Франция не можахме да спим. Не само защото ни предстоеше полетът обратно към лекциите и курсовите работи, които в този момент наричахме ‘нашата реалност’, но и защото психиката ни не беше в състояние да побере всичко, което бяхме мизживяли. Вероятно бе егоистично от моя страна да се включа изцяло в подаръка си към 30-годишното си момиче, но се успокоявах с тази мисъл: „Всичко най-прекрасно на света трябва да бъде споделено! По друг начин не може да бъде истински възприето или все едно не се е случвало...и никой няма да го повярва със сърцето си!”

Le Fin