Search This Blog

Sunday, February 17, 2013

ADRIATIC



Австралия – поредният нов свят. Поредният нови свят на мечтите.

За мен очакванията бяха, че да се устроим в тази (трета) нова държава на емигрансткия ни живот, ще бъде по-трудно отвсякога. Все-пак сега сме трима, а и отиваме буквално на гъза на географията, където не познаваме почти никого.

Но съдбата ни даде така неочакван тласък, че месец и половина след престигането си имахме квартира в най-якия (без да преувеличавам) квартал на Бризбън, по-яка кола от която и да сме карали до сега и най-важното – аз бях назначен на работа – мечта. В един от най-мощните австралийски университети се занимавам с какво мислите? С психология и музика! Вероятно ако някой дух от бутилка ме беше интервюирал, аз самият нямаше да посмея да си измисля толкова небивала работа. Но изглежда седемте години духовен глад бяха изтекли и беше ред да берем плодовете.

Разбира се, подобно развитие на събитията ме окрили, защото съм научен от малък да си обирам паничката докато не е останала и троха, та когато съдбата ми подаде пръст, реших да лапна ръката и да не пускам докато не сбъдна всичко.

Списъкът с изисквания от живота написах на жълта бележка направо в ‘Уиндоуса’ си, та да я гледам всеки ден и да не забравям какво да си искам другия път като намеря прашасалата газена лампа.

Тази бележка и сега е пред очите ми, така че лесно мога да ви споделя, че най-отгоре бях написал: група, скейтборд, писане на книга, фитнес и други подобни мечти. Съдбата като че ли хвана списъка и започна да го чете: когато Алекс ми каза, че Refused ще идват да ни свирят под носа, се оказа, че вероятно няма да си позвилим по $80 на човек за билетите. Но след като седмица по-късно имах работа, перспективата се промени и се похвалихме във Фейсбук, че за втори път в рамките на една година ще гледаме тези пионери на съвременния хардкор. На същия ден едно момче поиска да ми стане ‘приятел’ пак там. И аз, мнителен както обикновено го питах откъде пък ме познава. Той каза, че видял, че ще ходим на концерта и решил да се запознаем...та от дума на дума стана въпрос, че искам да навляза в местната сцена и да си събера група с доста специфичен стил, какъвто съм си наумил през последните 3-4 години.

Развитието и размиването на Хардкорът като стил ми даде нови перспективи към музиката. В днешно време в ‘хардкор’ групите можеш да слушаш хип-хоп, джаз, пънк, техно, метал и каквото и да си помислиш. За мен това беше вдъхновение да събера смелост и да се опитам да осъщестя своята идея...

Майк пък ми каза, че има група от 2006-а година и, че си търсят вокалист. Това, разбира се ме зашемети, защото подобни съвпадения се случват само в наубедителните сапунени опери. Да не говорим, че чувайки инструменталните им записи си дадох сметка, че мечтата ми може да е по-близо отколкото предполагам. И след концерта на Refused, бях поканен на прослушване.

***

Започвайки пътешествието си с BFH преди 17 години, тогава бях уверен, че ще ме харесат. Както и самите те споделиха, първият ми крясък ги беше убедил, че съм приет в бандата. Разбира се, очакването ми беше че и тук ще се случи нещо подобно...но грешах.

Първо, по много официален начин получих записан инструментал, на който трябваше сам да измисля текст и да си наглася пеенето. След около 5 часа работа имах идея какво ще им представя и уговорихме час за репетиция. Разбира се, около мен късмета често идва и с клизма, обикновено за да има какво да разказвам след това. В деня на репетицията бях вече болен от близо седмица и не бях си ставал от леглото от дни. И въпреки съветите на жена ми, се надигнах по обяд с аларма и се завлачих на прослушване с над 38 градуса температура.

Първи крясък – „учудващо добре за състоянието ми” – мисля си аз. Но не виждам каквото и да е въодушевление у музикантите. Втори крясък – главата ми пулсира и вените ми ще се пръснат от напрежението. Готов съм да падна на пода, защото климатикът в студиото е сложен на 17 градуса, а мен ме тресе зверски.

„А можеш ли да запееш по-мелодично” – ми викат. А аз нервно изкарвам мелодичния глас от торбата, тормозейки се от спомените си от негативните коментари на BFH по повод мелодичните ми вокали там. И все пак виждам няколко удобрителни кимания, както и двамата китаристи започват да се мятат из студиото. Това ми дава смелост да вкарам и няколко нотки от новата си стилова идея и се обнадеждавам като виждам позитивна реакция и усмивки. „Стана” – мисля си и се решавам да им кажа, че се налага да си тръгна, защото целия треперя и не мога да държа главата на раменете си от пулсациите. Разделяме се много позитивно и те ми казват, че имат да чуят още едно момче, но в сравнение с предишните кандидати са най-доволни от мен.

В колата към вкъщи си мислех над тези думи и ме беше яд, защото знаех, че ако не бях болен можех да имам по-голям шанс да ме вземат веднага. Но следващата седмица ми изпратиха нов инструментал и след още 5 часа мислене се появих – вече здрав – на ново прослушване. Този път барабанистът ме гледаше някак накриво и след като мислех, че всичко е минало супер, получих съобщение от Майк – „ако наистина искаш да влезеш в групата, ще е добре да крещиш по-малко и да пееш повече в този стил” – и ми праща видео на една от най-гейзерските групи като A Day to Remember. Е тогава не ми издържаха нервите и му казах, че ако искат това от мен е трябвало да ми кажат предварително, да не си губя времето и че подобни мазни вокали не са ми по вкуса, както и че няма да правя пируети, за да им се харесам...след три часа получих съобщение – съжаляваме, но решихме да не те приемем в групата!

Разочаровах се. Уж всичко се подреждаше, а да не говорим, че Майк все ме викаше да караме скейт заедно (докато бях болен), както и че те с брат му са от Харватско, и щяхме да сме сродни балкански души, и всичко сякаш щеше да е идеално. Но този отказ ме мотивира да се захвана веднага със събирането на моя група. Дори Майк се нави да свири с мен като басист.

Мина седмица. Отдадох се с насладата от работата си изабравих за разочарованието. Един хубав ден получавам съобщение от Майк. „Барабанистът ни ни напусна. Той беше единственият, заради който не те взехме. Всички останали много искаме да се присъединиш към нас ако ни простиш.”

***

Вече свирим от два месеца. Имаме пет напълно готови песни. Adriatic имат студийни записи на инструменталите си, а обложката за новия им албум вече се оформя. Искат да запишем вокалите веднага щом съм готов. И така, разочарованието и болката ми от бездействието на BFH по миксирането и мастерирането на записите ни от 2011 на ‘Bits oF Humanity’ сега се компенсираха с нова страст, ново поле на изява и иронията на това да издам албум шест месеца след като стъпах на австралийска земя. И две години след записите на нероденото дете на BFH.

А между другото, албумът се казва „Planina”! Да ви звучи познато?

 Ето линк на Facebook страницата на Adriatic:

Ето видео със инструментален микс от предстоящото EP - 'Planina' :

 Първият ни концерт ще е през април:

Monday, February 11, 2013

Лафове



„Чакай, мамо, ако ми измиеш сега ръцете ще танцувам, защото ми се ака! Спри да ме миеш, трябва да акам!”
(минута-две по-късно от тоалетната: ) „Ех това моето дупе много, много, много лъже!”

(Алекс мие чиниите) „Ех, как мърдат, мърдат тези ръчички на моето момиченце!”

(Алекс отива в тоалетната с телефона в ръка) „Мамо, отивай да акаш и внимавай да не помислиш, че телефона е тоалетна хартия.”

(не знам дали помните, но вместо „овчица” открай време казва „лъвчица”. Това е стар лаф, който нарочно не поправяме, защото ни е много смешен както и „НеГздо” и „КадйатчВе” – квадратче. Но сега си има развитие: ) „Не, не съм лъжливото ЛЪВчарче!”


:) Имайте весел ден!