Карантината мина! (как Сами тръгна на детска градина след едномесечна карантина от магарешка кашлица, през която ни доведе до фаза скубене коси, пера и други подобни)

Скъпи читатели, скъпи сънародници!

Тъй като съм подготвил речта си мимоходум, ще се спра върху гео-икономическите и еко-метеорологичните условия на нашата обстановка накратко, а след това ще се задълбоча върху по-прозаичните теми, засягащи нашето работническо семейство, които могат да представляват интерес за вашите полу-работнически такива (да не пропуснем да отбележим любимата дядому Тенчому фраза – да пусна една вода и да пия една такава!).

Както е озаглавена тази глава на трудът ми – Карантината мина! Това зове за празненства и пирове, гуляи и веселие. Причината е една – диктаторът на ежедневието ни е сега ангажиран в ежедневни диктатури над нови популации, игри и нови предизвикателства, та не може с предишната си сила да упражнява потисничеството и налудностите си върху изнурения народ! Разбира се, той си плаща висока цена, така както и ние, но предположенията ни са че един ден всичко това ще доведе до всеобщо благоденствие. 

Да уточним цената. Какво това коства на родителите на диктатора в пари и нерви няма равностойност, но всяка пролята крокодилска сълза заплащаме с късчета сърдечен мускул. А те не са малко. По-конкретно – първият ден в градината премина в любопитно проучване на обстановката и създаване на фалшиво впечатление за покой и равновесие. Вторият и третият дни обаче обстановката беше опозната нямаше кого да баламосваме, че в градината ни харесва. Показахме, че искаме да се държим за полата на мама и за...скейта на тати. Та отскубването от ръцете ни преминаваше с душевна драма, съпроводена от крясъци, сълзи и увещания, силно наподобяващи тези на татко му преди да бъде оставен ‘на градина’ на Пушкин 16а. Да, след това твърдения като „Тук всъщност е хубаво” напомнят тези на баща му от рода на „Ама аз защо плачех”, но родителската рана е нанесена и денят вече е преминал в терзания от типа: „как ли се чувства горкото дете”.

Толкова по този въпрос. И тъй като този път не вървим в стандартната последователност, нека докато сме на темата, да споделя два бисера:

„Ох, мамо, много си сладка! Не спираш да бърбориш!”

Докато ми обяснява как се пее една песничка, аз все уж не разбирам и я пея погрешно – той се ядосва и ми казва: „Тате, ти я си карай колата а не пей! Като стигнем ще ти изпея на ухото как е песничката и ще чуеш!”

А след като позакръглих темата около младото поколение, сега да ви затъкна малко и с по-старото.

Бих започнал от това, че тъй-като редът в градината и спокойствието не са установени, ние все още сме леко на нокти, но малко по малко успяваме да се концентрираме върху по-належащите теми и да захапем по-спешните въпроси за задниците. Напримерно (с ‘но’ звучи по-академично, не че нещо не знам граматиката), майката се вихри в гъсти лабиринти от идеи, информация и планиране на докторантурата си. Тя е абсолютно вдъхновена и като ми разказа вчера какво е намислила да прави, и седнахме да го опишем как би се случило във времето, ми се стори, че мисли да прави две докторантури и една специализация в идните 3.5 години. С една дума – луда! Дано с типичното си ‘всяко нещо с времето си’ съм успял да я убедя да остави 5-6 дини на земята, че всичките под една мишница няма да излязат читави нито пък и тя, както е тръгнала.

А като сме се заговорили за дини, тук си купихме една на скромната цена от един жибилион газиолара и се оказа, че е много вкусна и си струва парите. Изглежда тук ги инжектират с нещо още по-сладко от...това, което съм чувал за родината.

Апък аз...къде бе, на мен ми дай лекота и спокойствие. Айляк както се казва. Аз лека-полека си действам, не се претоварвам, а като дойде ред на представяне на проекта си го обличам в колкото се сетя помпозни думи (което между другото се оказа много сложна задача, защото нивото на изказ на работа е около 10-о. Т.е. не се казва: „Какво стана вчера с компютрите, че днес цялата информация е недостъпна”, а се казва нещо от рода на „Vattum, infinitum ordenadorium fixacii, ubi bene ibi patrium, lupum, lupum hominum est?” И аз седя в ъгъла като пукъл с речника и се опитвам да разбера тез хора стандартен латински ли говорят или аз нещо съм го забравил. ‘Щот’ в ресторанта такива думи не са достигали до слуховия ми апарат) и някак си успявам да смая всички кооолко много работа съм свършил.

Хмм..като се замисля, може би пък работя по много. 8-9 часа на ден, + това и почивните дни гледам  да посвърша това-онова. Може би там е работата, че не се чувствам като на работа и ми е абсолютен кеф, та затова не ми се налага да се тормозя. Даже преди няколко дни шефката ми каза да понамаля работното време, че иначе ще изникнат семейни проблеми. 

Та така...работата е удоволствие, а свободното време – размито.

Истина е обаче, че когато се прибера вкъщи съм много много изморен. Това е странно, като се има пред вид, че по цял ден едва си ставам от задника. Не предполагах, че да стоя пред компютъра и да си напрягам почти закърнялия след Щатите мозък ще ми коства толкова енергия. Обикновено едва си вземам душ или си оставам да си мириша, хапваме и съм готов за лягане. Вярно е, че на дребния посерко му се ака всяка сутрин в 6.15-6.30, но все пак не се оплаквам, защото към 7-8 предната вечер обикновено сме се строполили по леглата.

А Бризбън е много приятен! Около нас – красота – паркове, разходки, кафененца...не че сме седнали дори в едно, но е хубаво да знаем, че имаме тази алтернатива. Е, хайде опитахме да седнем на кафе миналата събота. Поръчахме на Сами сок за СЕДЕМ ДОЛАРА! и се прибрахме 10 минути по-късно след като той го изля на първата глътка – целия – върху себе си! Иначе всяка събота ходим на пазар и си купуваме продукти за през седмицата, неделите обикновено се опитваме да организираме нещо весело за Сами. Я при кенгурутата в гората, я при динозаврите в музея – и на нас ни е приятно. Имаме няколко начални приятелски връзки. Една от тях – с Изабела Шопова, написала книгата с пътеписи за Бризбън, която случайно ни попадна във Варна и която се надявам да сте чели вече. Та тя е много мила жена и ни подари нещо като софа-диванче дори, освен че ни покани на вечеря и ни заведе на едно страхотно кафене.

Изобщо, животът започва да ни се отплаща за тормоза и напрежението които ни беше погодил. Остава само да се научим пак да му се радваме без да се съмняваме, че нещо лошо непременно дебне зад ъгъла. Пък ако дойде – тогава ще му мислим. И без друго знам, че жена ми вече има евакуационен план за поне 5-6 неочаквани бедствия. На мен ми остава само да се отпусна на дюшека и да се попека на слънце по течението, преди да е дошъл водопада. Кой за каквото е учил!

Много целувки! Бъдете здрави и нас не ни мислете...поне сега и поне засега.

Colors by Night

 

Писмо до един много скъп мой приятел, което така разсмя алкА, че реших да го споделя и с вас :). Скъпи приятелю, ти си си специален, не гледай, че съм направил интимната ни кореспонденция публична!

Салам байрам!

Петрохан Трапезанов Саламов,

Скъпи професоре, драго ми е макар и месец след пожелателността ви за рождената ми дата да ви приветствам с добре дошли в свободното ми време, точно между вечеря и трупясване! След като отделям ценното си 'свободно време' на вас, идва да са сетити, чи сти ми на сарце! Но, за да ни са надуйти и нещо да ви са надигни самучуСВтвието, на бързо ви казвам, че няма такова нещо. Просто...какво какавоооо, а, да просто си разчиствам имейла и зарад туй дойди ред да ви утгуворя, не чи нещу!

Така!

Начи - питахти за кенгурутата и папагалити. Има. ИМА! По-спициалну за кенгурутата - живеят у гурата. Убачи! Има такава идна пудробнуст - тука гури насрид града БОЛ! Ама бол ви казвам, пруфесоре. То се едно и идна гигантска фарм ланд (тъй му викат тука уторкувцити дет на ингилиски гуворим) И тоз фарм ланд, от ферма до ферма има се пу йна гура. ТА! Има ина гура дет така и по-гулемичка, пада се точно до ИКЕАта. Е, там кенгурутата си купуват ефтини стулови и ламби и си светят. Също напуследак диванити и лиглата били мноу на мода, щот мноу са скачалу хуу пу тях.

У тъз гура са оди и на пикник, и на убучении за уриинтация ако си скаут или работиш вав фирма, която даржи на тийм билдинг.

За пъпъдъцити...аа...галити. Начи. ни са толкуз многу чак. Ами напрау са ТОЛКУЗ мноу, чи ина вечер как си карахми пумислихми чи ни свирят гумити, заклеам са, чинету ми да падни на тука аку лъжа! Начи. те тез зиленити шаринкити дет са викат ниразделки пу българску са ибаси народното сабрании. Сяка вечир тарчат кат замаяни и са сабират на ино дарво и почват да крищят и да си разказват вицуве и да приемат закони. Напрао такава глъчка, чи и Бойко Бурисув ни мой я надвика.

Инак сми дубре, мирси чи питаш. Дуволин сам ут раутта си и са кефя мноу. Пу цяяяяял ден са занимавам с ай-фон хапове (същото е кат тез хапове ут аптеката, ама по-различну). Гъцам, ръцам, джигам и играя и давам иксперну мнении: Кефят ма, ни ма кефят! И записвам и дукладвам после на шефката, куято са казва ХУЙ! Ич'н'са майтапя! Докладвам на Хуй и тя вика чудесна работа свърши неска.

та..с ЕДНА дума - дубре сми.

Благударя, чи пупита.
Ти как си? Как е жената, детската стая? Сичко ток? Супер. Радвам са.
Хари!

Saturday market

Brisbane is a super organic place! And by that I mean full of all kinds and colors of people and full of awesome foods!

Markets are a common event and they spur for half a day, fill s park with life, food, music and aromas and just like that are gone without a trace in the afternoon.

We normally do some sniffing, tasting, eating, sighing, stacking, carrying, squishing, etc. on Saturdays and here's some coolness from those moments :)

*majority of the photography here is done by alkA, as I really can't take pictures and eat at the same time :)