Първа част: вълнения
Кое е по-голямо от 31?
32?
33?
Защото, когато Алекс ме зашемети с 30 подаръка за 30ия ми рожден ден и то не говорим за гащи, чорапи и памперси, нито за картички, които аз така удобно й рисувам на ръка, а за съвсем висококачествени, обмислени, изчислени, премерени и преценени подаръци, от които всеки един е достоен да оглави коледните класации например. А защо 31? Защото черешката на тортата я държеше Сами и дълго мечтаната от мен Tony Hawk Powell Peralta скейт дъска от 80те, която като дете гледах жадно от витрината на магазина (защото когато дядо ми си продаде камиона, с парите успя да ми купи само една дъска за 500лв, а аз ги исках всичките) беше преминала бариерата на времето и се беше оказала в ръцете му ‘за тати, защото го обичам’. Е, доживях детето ми да ми подари подарък, за който си бях мечтал когато аз бях дете!
А ето, че аз говоря само за материалните подаръци. А какво остава за вълнението, за въздухът излязъл от гърдите на жена ми, за да напълни 30 балона, за уплахата, предизвикана от пукането на мнозина от тях? За любовта?
Е, да се върнем тогава на въпроса. Кое е по-голямо от 31? Как можех аз да надскоча високо поставената летва, за да не ме е яд, че съм се изложил с пикник пред университета и рисувана на ръка картичка (аз не мога да рисувам, така че романтично въздъхващите сърца да не въздишат и да си представят едно сърце, рисувано с химикал, което никога не изглежда напълно симетрично и постоянно се увеличава, за да компенсира разликите от другата страна...и то на лист хартия, сгънат на четири)?
Отговорът беше един – един.
И тъй като кола вече съм й подарявал, (хахаха, из „житие и битие грешного Стояному” ще срещнете и други моменти, в които сам си изказвам ‘похвала’, защото времената са се сменили и вече такива неща не се пишат за обикновените люде, та те сами трябва да си ги пишат) та викам нещо къща, хеликоптер, самолет...тук обаче се събуди някой на втория етаж в главата ми, попрехвърли сметките и каза, че такъв подарък е напълно във възможностите ми, но само ако е с дистанционно! Иначе докъде ще я докараме така? Днес кола, утре хеликптрер, вдруги ден съвсем ще я подкараме през просото и току-виж сме си докарали финансови проблеми на главата. Но идеята за самолет не излизаше от главата ми, затова я оставих да си битува там без да й преча, а аз започнах да си мисля за по-осъществим подарък, допълнително обезкуражен от покачващите се цени на горивото за самолети, които следя всяка сутрин докато залагам на борсата.
Нощта на 20ти ноември доста се вълнувах. В крайна сметка когато алкА осъмнена и очевидно леко разочарована от факта, че не исках да й честитя от предната вечер си легна, аз бях останал с 30 балона, бутилка вино, зимна шапка и лист хартия като подарък за нея. Да. Не можах пак да мина без лист хартия, на който принтирах писмо до нея вместо подарък. Е, поне картичката не я бях правил аз, а тя гласеше милото послание: „SHIT! 30th Birthday Card”. Започна едно надуване. С разтреперани ръце опъвах балончетата, които беше много вероятно да са били водни бомбички, защото след като два ми се пръснаха в лицето, започнах да ги надувам с размер на грейпфрут, за да не рискувам повече. И така, останах с 28 цицковидни шарени балона, жалко разпръснати по пода на стаята, като че фруктиерата ни с завехнали ябълки се беше разпиляла. Въздъхнах леко, поглеждайки тъжната картинка и продължих да въздишам, защото все пак съм вече на възраст и надуването на 30 водни бомбички се отразява на нас от старата генерация. Покатерих се на стола и увих с тиксо единия край на лентата, с надпис „Happy Birthday! Happy Birthday”, в резултат на което се лиших от първото ‘Н’ и последното ‘у’, но поне лентата се опъна страхотно! Дойде ред на опаковането на шапката, за която нямах кутия, затова я направих от твърда опаковачна хартия. Не питайте как, трудно беше. Принтирах писмото, навих го и го вързах с червена панделка. Бутнах го при бутилката.
Нека допуснем, че не можах да спя от уплах, че два балона ми се бяха спукали в лицето, а не от вълнение. Подобно твърдение би било моментално отхвърлено от екип Манчестърски изследователи, провеждащи експеримент, подлагайки ме на всякакви шумове, линейки и косачки, които биха установили, че спя като бебе. Следователно допускането би било отхвърлено, от което може да се направи извода, че съм имал доста по-сериозна причина да не мога да спя през тази нощ. Екип психолози биха ми дали редица тестове за попълване, с които вероятно биха установили или, че имам пост-родилна депресия, или че съм бил в стрес.
Доживях сутринта! Запяха сирените, изгряха облаците...за тях си беше обикновена английска сутрин, така че нямаше какво да се преструват и да ни показват специално отношение.
Моята рожденичка стана, а аз разтреперан от вълнение я прегърнах и я поведох към стаята...
Доста се посмя на балоните, със снизходителна усмивка погледна към надписа на лентата, засмя се на остроумното надписче на картичката, очуди се, че кутията е зрителна измама, хареса си шапката (после даже обясни, че било хубаво, че имала козирка и джобче, много била сладка) и се запъти към бюрото, за да види какво има в самотната кесийка. ‘Ооо, уаау, бутилка вино! Колко милооо! Мерси, Тени! Уаау, Шато Марго, уаааау, от 1980та! Ама аз тогава съм родена! Вино...?... Ама то не е ли от най-скъпите френски вина? Уааау, благодаря ти! Кога ще го пием?
Остави го на рафта отстрани и като че ли това беше всичко с подаръците. Остана само да прочете какво пише на писмото от мен. Махна панделката и зачете на глас. „Мила Али,...не съм това неадекватно куку, за което ме мислиш...подаръкът ти е по-долу на този лист! Самолетни билети за УТРЕ до Париж. Ще се върнем след седмица!”
PS: А етикетът на виното е фалшив!
Втора част: реакцията
- Ама? Чакай малко! Ние сме на училище тогава! Това е утре!...утре отиваме в Париж? ...(прегръдки)...Ще изпуснем статистиката!
Трета част
„К сожеленью день рожденья только раз в году!” Или поне така ни пееше Чибурашка на нас от простолюдието. С огромна тъга си повтарях тази песничка вечер след всеки рожден ден, преди да започна да се интересувам от момичета, когато просто разбрах, че и утре е ден. Оказа се обаче, че за някой тази песничка не важала. По стечение на обстоятелствата, около мен има двама души, които са имали късмета да се родят на един ден, а да бъдат записани на следващия. И докато в случая с дядо ми Стоян се получи така, че и до сега не съм съвсем сигурен точно кога му е рождения ден, то в този с жена ми, резултатът е, че празнуваме ДВА рождени дни! Но знаете, че скъпата ми съпруга е комплексна личност, със специфични свойства, която не може просто така да се размине само с един рожден ден. А ние, веселяците от народа просто го виждаме като още един повод за празник.
Едно от най-прекрасните събития на деня беше поздравът за мама от Сами. Филмче, което гледахме сто пъти и въздишахме от умиление...
Но денят напредваше, а аз съм човек на думата си. Понякога стигам и до глупост (само понякога. По принцип глупостта, знаете, ми е чужда) и прост инат, за да изпълня това, което съм казал. За това, обещаният пикник пред университета като ‘единствен’ подарък, трябваше да се изпълни. За това и беше фалшивата бутилка вино. Заприготвях одеалото и кошницата за романтичен обяд в двора на една от най-красивите сгради в града – Манчестърския университет. Уви, ситен, хладен дъждец се сипеше по английскому, а двата месеца, прекарани на острова не ни бяха стигнали да си пуснем хриле и перки. Е, зарязахме кошницата, но нахлузихме гумените ботуши и отидохме да си правим снимки на заплютото място, за да не пропуснем да изживеем това, което съдбата ни бе отредила и без да искаме да потеглим по нови, непознати съдбовни пътища, неизпълнявайки думата ми. И добре, че го направихме. В противен случай всичко можеше да се обърка...
***
Ето какво се случва в реалността, в която не отиваме да се снимаме, а просто си продължаваме по пътя:
Подминаваме университета. На първия светофар тръгваме на зелено, но хвърчи линейка! Набива спирачки, защото ние, унесени в мечти за Франция не я чуваме. Отвътре, нищо неподозиращ пациент, който извикал линейка, защото по принцип лекувал хемороидите си с вендузи, но този път не запалил клечка, а пиратка, която му избухнала в задника. Линейката хвърчала към болницата, но двама на път към Париж не я чуват, шофьорът – Ричард – набива спирачки, горкият пациент, който си стоял надупен и без гащи отлита, рикушира в предното стъкло и пада върху скоростния лост...
В това време, 30-31 годишните младежи, ни лук мирисали притичват до другия тротоар и там връхлитат върху негърче, ядящо сладолед. Една топка отхвърча и пада в пазвата на рожденичката. Влизаме в тоалетната, да се перем и Алекс съблича роклята, но ни хваща охраната. Мисли, че сме влезли в дамската тоалетна по друга причина. Обвинява ме и ме задържа. На път към районното намирам безопасна игла, отключвам белезниците и му я забивам в сънната артерия. От това той...заспива...аз избягвам. Скачам на първия влак в посока Стоунхенч и понеже нямам кредит на телефона си, пращам на Алекс само смс: „утре вечер ме чакай на летището”. Оставам в нелегалност, спя при едни много добри клошари, които ми разказват легенда за това как под Стоунхенч е заровено съкровище. На другата сутрин отивам да копая, но някакви туристи ме издават и аз оставам в затвора. В това време, на летището Алекс среща галантен французин, знае че я издирват за съучастничество, защото са проследили смса ми. Той и предлага закрила, тя си сменя името на Жовиньонда Дьо Квазинтормие и заживява с него в Прованса, но е нещастна и страда по мен. Сами пораства и не иска да се откаже от мен. Става надзирател в затвора, където ми помага да си набавям кабърчета, от които си строя тайно, в мазата бронетранспортьор (Боро, повтори последната дума!). След двайсет и три години адската ми машина е готова, аз я подкарвам, разбивам вратите на асансьора и се измъквам по въжетата надолу до канализацията, където, както знаете, преплувам до морето и излизам чисто нов човек. Преплувам ЛаМанша, убивам галнтния французин и заживяваме дружно с Алекс (Жовиньонда) в неговия замък, но винаги страдаме, че не сме отишли навремето да се снимаме в университета и сме се противопоставили на съдбата.
Следват надписи и сълзлива музика, а публиката бърше сополи и сълзи, и излиза от прожекцията на този, превърнал се в мега блокбъстър любовен трилър. Зрителите узнават къде сме погребани и идват на поклонение на общия ни гроб, от който растат шипки (все пак сме българи). Хапват от нашите шипки и ние заживяваме вечно в тях. (Тук режисьорът си е оставил прозорче за втора част – комбинация от филмите „Дух” и „28 дни по-късно”)
The End
***
Ето защо, смътно подозирайки какво може да се случи, отидохме пред кай-красивата сграда в Манчестър и направихме някои от любимите ми снимки на алкА.
Беше три следобед и за мен започна най-трудната част от деня – забаламосването и протакването.
Четвърта част
„Мили колеги, знаете, че Алекс ви покани в понеделник вечерта на рожден ден в някой бар, където да отидем след лекции. Тя обаче няма представа, че няма да е в Манчестър тогава. За това ви моля, правете се, че нищо не знаете и се съгласявайте с поканата й, а отбележете в календарите си неделя вечер, в 8ч., в най-английската и най-прекрасна бирария в града, където и организирам парти-изненада.”
„Уважаеми администратор на курса, моля свържете се с дипломната ръководителка на Алекс и и предайте, че тя няма да може да присътства на срещата си, по независими от нея причини. Алекс усърдно и горещо си уговаряше тази среща, без да подозира, че в сряда ще бъде в Париж, за което Ви моля да не се издавате пред нея. Благодаря Ви за съдействието и заповядайте на парти в неделя в 8ч. в ‘Ойстър Хаус’.”
Приключихме с ‘пикника’, а беше едва три следобед. Студено беше, дъждовно...а трябваше да разсейвам рожденичката през следващите ПЕТ часа!
- Хайде на кафе – да ме почерпиш, мила!
А там все не можех да си избера какво искам и отпращах сервитьорката, задавах въпроси, но не спечелих чак толкова време. Изведнъж станах и хукнах към тоалетната. Там сгащих сервитьорката и й бутнах...ае стига сте си мислили такива неща бе!...един пакет свещички в ръцете. Викам, намери най-мекия десерт и го окичи с колкото свещи побереш. Ей там онова момиченце, жена ми е рожденичка!
Мотах се, ‘чаках на опашка’ пред тоалетната, едва не изтървах изненадата! Върнах се на масата, а малко след това ме последва и сервитьорката с един таралеж от запалени свещички и песничка, към която се присъединиха и от околните маси. Тя беше много изненадана и зарадвана. Настроението не спираше да расте, а с него и моето напрежение. Бях си спечелил около два часа, а тъй-като рожденичката ми отказа да я водя на вечеря, за която специално бях правил проучшане на ресторанти и няколко резервации, трябваше да измисля с какво да я разсейвам ТРИ часа.
- Хайде просто да си седим тук в кафенето и да си правим снимки! (30 минути)
- Трябва пак да отида до тоалетната. (15 минути)
- Ей, сега ще извикам сервитьорката, да й платя. (5 минути)
Предадох се и излязохме в 6ч. Зад гърба ни заключиха заведението. Явно по това време вече не се пие кафе!
- Хайде по магазините!
- Не ми се ходи, замръзват ми краката!
- Ами идеално, таман ще ти купим чорапи. Рожденичка си, не ми се прибира още.
Ама падна едно избиране на чорапи. „Не си вземай тези, ще държат студено...много шарени...много грозни...много тънки...много дебели...чакай да видя и за себе си, че и на мен май ми е студено...а ръкавички не искаш ли?” (30 минути)
- Хайде седни на една пейка да си ги обуеш сега. (2 минути)
- Тени, хайде да си ходим, умирам от студ!
- Али, имам една молба! Моля те, заведи не на бира да ме почерпиш! Не може така само с едно кафе да се разминеш! (казах си, поне ще сме там, когато започнат да идват колегите. Изненадата няма да стане, но поне няма да вържа тенекия на целия си курс!)
Неведоми са пътищата на белобрадия чичо от облаците. По пътя към бирарията – коледен базар! Никога не съм бил толкова щастлив да видя нещо така зверски отегчително като коледен базар! „Хайде да ти купим още една шапка...ааа, колко е интересно...чакай чакай да видя тук нещо...уааау, колко хубави пуловери....уау, колко са арт тези бижутааа...искаш ли да се возим на виенското колело?...не?...жалко...(пу!)...аууу, колко хубави цветя...бижута, значки...какво? студено ти е? Ами ела да те гушна бе!...чакай още мъничко, това не сме видели още...да потърсим подаръци...”
Дойде и дългоочакваният момент, в който Манчестърския Смол Бен заудря 8ч.! Успях! „Уффф, хайде да влизаме в бирарията (базарът беше буквално пред входа!), че умрях от студ!
- Ела на горния етаж да си намерим ма...
С–Ъ–Р–П–Р–А–А–А–А–Й–З! Викат колегите, а Алекс не може да схване какво става и как всички са по случайност там...
Напрежението ми се пукна и изтече като че язовирната стена на емоциите ми беше махната! Успях! Изпълних всичко, което бях измислил! На всичко отгоре, купоните с колегите ни са адски весели, а рожденичката ми е на десетото небе! Направих това леко уплашено момиче щастливо на прага на тази нова, страшна десетилетка. Пийнахме си с кеф, донесоха й торта, пак духа свещи, ядохме шоколадова торта с бира направо с вилици, без чинии, от средата на масата, пак всички пяха Хепи Бъртдей...а утрешният ден все още предстоеше и Франция ни чакаше!
Да се опитам да го опиша тогава като пътепоет: утринната хлад ни пронизваше с игличките си, но ние се бяхме прегърнали силно и се носехме безтегловно към нашата нова Алма Ма(нчес)тер като две табули-раси! Очакването, тъй богато и наситено с милиони комбинации от неизживяни емоции се просмукваше през телата ни и ни наелектрезираше с мощта си. От речта на Карлин за миговете, които спират дъха ни, в които истински се живее, вече дъх не ни оставаше от „истински живот”. А тези сладки мигове на очакване ни караха блажено да примляскваме, предвкусвайки ароматни вина, вмирисани сирена и ранно-утринно-мъгливи мечти...
Защото мечтата беше заключена в килера. Когато преди две години и половина Алекс беше в особено състояние, в което хората около теб те гледат с изключително пренебрежение и укор ако пиеш чаша вино, установихме че би било равносилно на изтезания на национален изменник ако аз пия вино, докато тя повръща в тоалетната на някой замък. За това тогава избрахме вместо да тътрузим нероден Сами по черни между-замъчни пътища, да го люлеем на хамаци из Джама(мичката)-й-(смотан)ка. А с това си отиде и мечтата за натежалите от зрели чепки стръмни хълмове на Лоара.
Ето защо реакцията на рожденичката беше така вълнуваща и за двама ни. Защото когато намериш нещо, което отдавна си спрял да търсиш, емоцията е подобна на детонация – след момент на затишие настава пълно унищожение.
(Изключвам поета, че много ме манипулира! Кара ме да мисля, да слагам диги на музата си и да използвам изрази като „детониране на емоциите”. Аз искам да разказвам! Мисълта ми тече с размаха на цигани крадящи медна тел, а поетът ме кара да мисля как да наричам подобно действие „Интегриране на ромското общество в света на теле-комуникациите”. Та, до къде бях стигнал...)
Вървим ние към университета и мечтаем. Има два вида мечтатели: такива, които се кефят и такива, които ги заболява главата. Знаете кой от нас кой е. Така че рожденичката едва издържа първата лекция, на която колегите от рождения ден снощи ни гледаха и въздишаха завидно на това колко сме романтични или пък на това, че сега една седмица тях ще ги вали дъжд докато ние се чудим дали долавяме нотки на касис или на вишни във виното си, както и на това дали толкова много са ни се вмирисали чорапите или можем да обвиним за това Камамбера.
А на който му е слаб ангела, си отива вкъщи и си спи преди дългия – двучасов полет до Париж. Даа...остави ме сам рожденичката. Стоях си сам на чина пред смаяните погледи на колегите, които вероятно си отдъхнаха, че даже и в рая има грешници и, че сигурно има някаква драма след като рожденичката си отиде вкъщи без нито дума докато аз останах да записвам лекциите, „за да не вземем да изтървем нещо”, че тук няма копиране на лекции до полуда като в Софийския. Тази зла участ се оказа още по-нещастна за мен. Докато Алекс си почиваше вкъщи, от някакво си нищо и никакво главоболие, аз бях нападнат от чудовище! Имаме едно нежно 200-килограмово същество в курса си – нито жена, нито мъж; нито европейка, нито се къпе; нито бяла, нито се преоблича; нито приятна за разговор, нито не мирише. Ето защо, с риск да убидим горките животни, ще я наричаме „Анимъл планет”.
Анимъл планет не се е преобличала откак сме колеги. Винаги носи едни и същи дрехи и мирише така тежко, че ако имаме злочестата участ да се друсне до нас при поредното си (ежедневно) закъснение за лекции, аз прекарвам остатъка от деня гонейки конски мухи от себе си, поради това, че съм бил близо до нея(него) в рамките на 90 минути допреди да избягам.
Анимъл планет закъснява дори и да е навреме. Това означава, че когато имаме кратка пауза между лекциите, тя не й стига да удари 2-3-5 хамбургера с 3 коли и 2 торби чипс, затова пръхтейки се строполява 15 минути след началото на втората част на лекцията, хрупайки като преживяща крава – чипс и шумулкайки с кесийките. Халлелуйа!
Анимъл планет има фината тактика да използва думи като „shit” с „crap” пред смаяните професори, както и да прави изказвания от рода на: „ама снега бил бял, а вие така и не сте го обяснили на чуждестранните студенти, а той е бял и аз за това сега съм толкова разочарована, че не ни казахте това през първия семестър и съм объркана и затова имам толкова лоши оценки, при положение че бях пълна отличничка в моя велик университет в Щатите. Нали разбирате какво искам да кажа?” Аз не мислех, че е възможно двадесет души да се спогледат едновременно, но сега съм свидетел на този феномен ежедневно когато Анимъл планет заговори. Всички започваме да се потим и споглеждаме и с надежда да очакваме да не каже, че се е попикала от последното есе, но обикновено сърцата ни едновременно потъват при поредното неловко, пет-минутно задаване на въпрос.
А аз съм тъпо копеле! Не знам какво ме е прихванало, но искам да давам шанс на всички. Особено аутсайдерите са ми любопитни. Аз самият често се чувствам като такъв, затова приемам и тях. Понякога съм се оказвал прав, но в този случай сгреших като заговорих на Анимъл планет по повод анорака й, който никога не е сваляла и по случайност е на група, която слушам и аз. Това, че идва от страната на неограничените възможнос...килограми и че ние с Алекс сме живяли там я накара да си мисли, че сме сродни души. Трябваше й само кутрето ми и ръката ми беше отхапана. След лекции на този прекрасен ден, забелязала, че съм сам и беззащитен, Анимъл планет ме нападна и ме ИЗПРАТИ ДО ВКЪЩИ! Миризмата й се впиваше в костите ми, а конските мухи се трепеха да ни кацат и плюят от възбуда. Вместо да се нося като перце към дома, 200-килограмов слон ми бе захапал ръката и ми се оплакваше от Англия. „Ами да си беше стояла при другите високо-интелектуални крокодили (алигатори) във Флорида! Миришеш! Марш!”...мечтаех си аз и се псувах за пустата си учтивост. „Е, аз тук живея. Хайде, успех с изследването на останалите очевидни неща в английската система.”
Но никой не би бил в състояние да ми оправи така настроението като тази фраза: „Тени, стягай си багажа, че след четири часа ще сме в Париж!”
***
Ваканционното настроение се сгромоляса отгоре ни още щом си отворихме по една кутийка ‘Pringles’ чипс на летището. Французите забравиха да разкажат как да си затегнем коланите, раздаваха ни бири и вина, ядки и соленки на корем. А полетът беше едва 100тина минути!
Започна се...
Шеста част
Айфеловата кула тихо проблясна в нощта и вълнението ескалира още повече когато на летището вече нищичко не разбирахме! Толкова отдавна не съм се чувствал така загубен, че направо се шашнах! Из коридорите на летището, за които бяха използвали цяла гора за ламперия, табелите бяха на френски. Така че намерихме едно стратегическо местенце и зачакахме посрещачите си...
Усмивката не слиза от лицето ми и сега когато си спомня онзи момент на плахо очакване. Бяхме на портала на едно велико изживяване и само можехме да предполагаме какво ни очаква. Подушвахме, че ще бъде незабравимо, но най-прекрасното бе, че не знаехме как точно.
Откак не работим не ни е минавало през ум да си наемаме кола и че ще можем пак да го направим. Затова този момент бе някак бележит и подсили щастието. Но най-важното е, че среднощна разходка с кола из мразовит, бляскав Париж е безценно изживяване! Триумфалната арка, Шанзелизе, Лувъра, Нотр Дам, а Айфеловата кула – в ръцете ни!
Толкова много се вълнувахме, че скочихме от колата и тичахме из улиците на Париж като изтървани деца. Снимахме се, смяхме се, подскачахме, целувахме се, треперехме от студ и вълнение и не можехме да се нарадваме как все още умеем да сбъдваме мечти. Животът е прекрасен, какво му трябва на човек – един самолет, кола под наем, среднощен Париж и любовта на живота му...всичко останало е суета!
А моите най-големи съучастници в конспирациите за Франция – леля ми и мъжът й – които ни приютиха, живеят в най-романтичното мини апартаментче, на последния етаж на блокче с цветя на двора и по прозорците. У тях ни чакаше още една сбъдната мечта: безброй бутилки невероятни вина и една дъска, оформена като картата на Франция, върху която трябваше да наредим една камара сирена по районите от които идват. И докато се опиянявахме от прекрасната обстановка, умората и вълнението, двамата с Алка се зверехме по етикетите на сирената, в безуспешни опити да прочетем поне една дума, която да разбираме и да я напаснем с тази на град от картата...коварна игра. Умираш от глад, държиш в ръцете си нещо, което мирише прекрасно-съмнително, пред очите ти ти наливат пълна чаша отлежало вино, а се налага да четеш етикети. Но отлагането на удоволствието е половината удоволствие, за това оценихме високо играта.
***
Закуска с кроасани и кафе в леглото...ако бях пил още някоя чаша вино предната вечер, сигурно на сутринта щях да си помисля, че съм се преродил в царска особа. За щастие, Алекс отдавна се беше кукнала от вълнение и имах възможност да се разсъня преди тази страхотна изненада от милите ни домакини. Е, колко по-прекрасен от прекрасен може да бъде живота?
И макар Париж да ни плени от първата глътка студен френски въздух, ние нямахме време за губене. Още рано сутринта метнахме iPod-а на колата и се понесохме към Лоара. Спряхме се в малко селце от типа „Луй ДьоФинес гони банда монахини в ситроен-тип-голф-количка по кълдъръмени улици” и потърсихме къде да пикаем. Влизаме в едно заведение, изглеждат ни като туристи и започваме...”реструум? ВЦ? Батруум?” няма, братче. Но парлео инглес и това е положението. Започвам да се препотявам от погледите, които полупияните местни хвърлят на Алекс и викам „Тоалет?” и на барманката й присветва и посочва към вратата. Еее, ами аз съм знаел и френски бе! Само забравих да сложа „Ле” отпред и съвсем щях да съм граматически точен.
Но по-важното за това селце беше, че в края му блещукаше река – Лоара. Бяхме стигнали в долината на замъците и вината!
***
Рехава, но безкрайна гора като в тримата мускетари. Знаци покрай пътя – да внимаваме за сърнички. Лека мъгла слабо премрежваше слънчевите лъчи. Като в късно-есенен сън, всичко беше покрито в листа, а ние бавно карахме и се озъртахме.
Когато тези дни с Алекс ходим на класове по медитация, ни казват да затворим очи и да освободим мисълта си. В този прекрасен момент аз награждавам себе си за това, че цяла седмица съм се трудил упорито над стаии, книги и есета. В този момент на покой аз не успявам да освободя мисълта си, но се примирявам с имиджа, който неотменно нахлува в съзнанието ми – това, което се откри като от нищото пред очите ни в онзи мъглив ден – Шато Шамборд! На края на дълга алея, по която навремето краслката конница се е движела с каляски с дантелени перденца и тревожни принцеси, стоеше величествен дворец. Красотата и величествеността му ни привлякоха като магнит и ние като зашеметени ахкахме и се възхищавахме на грандиозността на това място. Беше вълшебен момент, в който изпитвах благодарност. Към силите, които се бяха събрали, за да ни поставят на това място, в този магичен мъглив момент. Вътре пращяха огромни камини с огньове, а ние като придворни дами си греехме кълките. Дебелите каменни стени на двореца го правеха адски студен и докато обикаляхме и ахкахме аз не спирах да се ослушвам откъде ще се чуе пак пукане на дървета, та да съберем пак малко топлинка.
Подобен върховен момент не може да се изживее без вино, затова от първия срещнат магазин заредихме няколко бутилки и обляти от вълшебният залез над Лоара, потеглихме към моята поредна изненада.
***
Магистрала. Следим по Джи Пи Ес-а на телефона ми къде трябва да излезем. Подминаваме изхода. Продължавам напред, с надеждата да обърна на първото разклонение. Уви, предстои станция за плащане. Няма какво да се прави. Има една бариера и това е. Няма как да обърнеш. Когато си бяхме изтървали изхода ми се прииска да карам назаден два километра, но се бях отказал и реших да карам още десет, до най-близката отбивка. Е, да си одължим пътя с 24км не е фатално. Ето я и отбивката! Вземам я! @€€*(@($(@**€$€@§)! На друга магистрала сме! Нова платежна станция! Къде е следващата отвибка? На 18км? О, ужас! Тук няма ли как да обърна? Не? Сърцето ми съвсем беше потънало в петите и упорито ме питаше: „Защо ти трябваше да се качваш на магистралата? По-бързо, нали? По черния път не ти се караше, че беше с десет км по-дълъг. Ами хайде, давай тогава до другата отбивка!” А бензинът упорито започваше да клони към ‘R’. Алка вече мълчеше. Това обикновено е лош знак. Когато гневът е отминал наближава леко отчаяние. Но 18те км отминаха и ето, че взех отбивката и се оказах на...друга магистрала, с друг пункт за плащане! Изплаших се! Това е лабиринт! Не мога да изляза от него, а бензинът ни намалява! Просто слязох от колата, прескочих мантинелата и ... не, не се хвърлих пред първия тир! Размахах се на един камион. Той српя. Човекът не говореше английски, разбира се! Извадих картата и запосочвах разтреперан. Той ме погледна усмихнато и посочи същото място и себе си! Там отиваше! Каза да го последвам. Да, но как да стане като моята кола е в обратната лента? Да живеят бариерите за плащане! Точно пред нея имаше супер малка пролука. Някак си имах чувството, че мини-количката с която бяхме не беше случайност. Преминахме през дупката буквално на косъм! Не ме интересуваше дали има камери, полицаи или мускетари! Да ме глобяват! Аз обръщам. И така, 31км и 9 евро по-късно бяхме обърнали! След още 31км и още 9 евро щяхме да сме отново на прав път! На камиона пред нас имаше огромен червен ‘Х’. Все едно казваше ‘Следвай ме.’ Алекс каза: ‘Не си и помисляй да пишеш за това в някой пътепис!’ Аз й отговорих: ‘Да не съм луд!’
***
Но изненадата ми победи всички тревоги! Когато в пълен мрак пристихнахме в Шато Ормьо и ни посрещнаха като скъпи, дълго очаквани гости, и двамата онемяхме. В тъмнината не можехме да си дадем сметка как изглеждаше отвън този малък замък, но отвътре ни очакваше уюта на запалена камина, миризмата на старо дърво и ароматно вино.
„Тази вечер замъкът е изцяло ваш! Дори и аз излизам, а няма други гости. Затова, ако нямате нищо против ще ви сменя стаята." Аз леко се възпротивих, защото специално бях избрал и стаята, но човекът тактично ми каза да си замълча. И с право. Този старинен мини-апартамент дори успя да излекува все още зеещата в мен рана от изминатите 62км нерви.
И тъй като един горещ душ и бутилка червено вино могат да излекуват много рани, остава да си имаш и собствен замък на разположение, за да се почувстваш като цар. Простичките неща са хубави. Да откриваш ценността в тях е талант. Но май и по-сложничките не са никак лоши. За тях даже и талант не ти е нужен. Само умението да се отпуснеш и да се огледаш...
Седма част
Бутилката свърши, а в нас се развихри любопитството. Заобикаляхме замъка, дивихме се на кокетността, на старанието и гениалността, с която най-дребничките елементи бяха поставени точно на определено място. Личеше си, че тук някой бе вложил любов. Във всекидневната, с тавани за великани разливаше топлина от пламтящата камина, а роялът скоро влезе в употреба и като че настръхна от ужас, защото през сто-годишният си живот не беше виждал такъв виртуоз като Алекс след две чаши вино.
Любимото ми откритие беше вратичка, водеща към пещеричка. Това би било нещо като жилището на Пепеляшка, ако не таеше в себе си грижливо подредените бутилки с вина – собствено производство и домашни конфитюри. Тези хора явно не бяха виждали българи досега! Така бяха оставили всичко, че спокойно можехме да продължим да се черпим докато роялът не побегне да се спасява навън под дъжда. Но за тяхно щастие след тежкия ден и една бутилка си беше свършила работата, да след обиколката на долния етаж се добрахме до стаята си, пуснахме си радиото, чухме, че часът е Шон Шож Мо и заспахме, хипнотизирани от тихото туптене на дъжда по прозореца.
***
Когато сутринта едва се е пробудила и плахо наднича през прозореца, сенките все още не са се предали от нощните си одежди, полусъненото отваряне на очите води до особени изживявания. Къде сме? Какво е това място? Просторна стая, огромен прозорец, мебели, обсипани с орнаменти?...блаженото чувство на осъзнаване, заедно със светлината, бавно се разливаха по телата ни. Належахме се спокойно и като царски особи бавно се надигнахме и погледнахме през прозореца към огромната зелена градина пред очите ни.
Разтъркахме очи, но гледката си стоеше там!...не беше сън.
Масата за закуска сама по себе си беше произведение на изкуството, а за салона, в който беше сервирана да не говорим. Едно от най-красивите неща беше, че пердетата бяха същите като тапетите – жълти на сини цветя. Когато закриеш с тях прозорците, оставаш обгърнат в нещо като 3D картина, в която ако си примрежиш погледа би видял образите на графовете и графините, живели някога тук. А докато те забаламосвам с пердета и тапети, аз вече съм си примрежил очите върху кроасаните, сирената и конфитюрите и сякаш виждам как атлетичната ми фигура (не се смееей, Алекс!) отлита с парата на кафето.
След тази наслада, на човек като че отново му се отпуска на леглото за лека дрямка, но аз бях съставил гъста програма с местата, които трябваше да посетим и скочихме в колата...
***
Сега затворете очи! Не, не ги затваряйте, защото как ще знаете какво да си представяте ако не можете да го прочетете!? Обадете се на съседката да ви чете. Така. Готово? Наготвила ли е? Да не й изгори манджата? Да не изкипи боба? Ок. Чети сега, лельо Гинке на моя читател какво да прави: Затвори очи. Отпусни се, пренеси мисълта си в огромна градина, пълна с цветя и изкусно подрязани храсти. Арка, люлка, кладенче...годината е 1670та. Качваш се на каляската, оседлана с четири огромни сребристи коня. Понасяш се по прав дълъг път, обгърнат от двете страни с надвиснали дървета. Огромна порта, мостче, рекичка ограждаща гората, градините и замъка ти. Минаваш през лабиринт от подрязани чимшири, като тези в които си играят принцесите и тихо се спотайват с по някой маркиз. Излизаш на открито в огромна симетрична градина, с широки алеи. Пред теб се разкрива прекрасен замък, кацнал като огромна птица в реката, впил дълбоко нокти в дъното й, надменно перчещ се, сякаш възнамерява да стои така с векове! Това е Шато Шонансо. (не знам френски, но мога да ви уверя, че „н”-то почти не се рпоизнася. Езикът леко докосва небцето и се отпуска, за да го изречете с аристократско спокойствие. А за тези, които искат да го посетят, изписва се така: Chateau Schaughnaunghntfrsaounghtf ...поне така си мисля) Вратата към замъка е огромна, но кой ти има сили да отваря такова чудо? Вместо това, в нея има направена малка братичка, в която едва да се помести принцеса и като се има пред вид какви са били роклите по онова време, най-вероятно са влизали като криви раци – настрани. А отвътре – царственост, богатства, позлати, орнаменти, картини на изпъчени Луи-та (с подобно изкуство по стените вероятно им е било малко депресиращо. Няма разнообразие там, брат’че. Само портрети на надути фасони с къдрави перуки и целите покрини в разни избити фазани и лисици...да бяха имали фотоапарати, нямаше да се налага да се перчат толкова много).
Така. Лельо Гинке, бегай! Боба загоря! А ние, след като разгледахме Шонансо, тъй като няма слънце, ще се разходим малко из градината, ще се погоним из лабиринта, ще погледаме реката и ще тръгнем обратно по пътя, между редиците от строените като войници дървета – прегърнати и замечтани.
В подобни изживявания човек може да не вложи и нищо. Може да разгледа градината, да се посмее на пуяците от картините, да махне с ръка и да каже, че му е омръзнало от кич. Но какъв е тогава смисълът от пътешестването? Да, когато се вгледаш дори в най-странните и екзотични на пръв поглед чудеса по света, можеш да откриеш недостатъци, да ги претеглиш спрямо въображението си и да ги дисквалифицираш просто защото вече не са фантазия, защото са се материализирали и магичността им е изчезнала. Истинското удоволствие от пътуването е да се научиш да се дивиш на по-обикновеничките неща. На орнаментите по стола ти, на цветовете на гората, на шумуленето на реката. Аз, като много циничен пътешественик признавам, че откак тръшнах вратата на надменността си се наслаждавам много повече на ежедневието, на красотата на простичките неща и на аромата на кафето си.
След Шонансо, прегърнати вървяхме към колата си и единодушно решихме, че ще пропуснем остатъка от списъка за деня си. Иначе нямаше да успеем да абсорбираме емоциите, които витаеха около нас. Имахме нужда от покой...даже медитация, за да можем да се отблагодарим на съдбата си, че ни позволи да погълнем този мек и пухкав спомен и да го запазим в себе си за цял живот. А кое място е по-добро за релакс, ако не старовремската вана, гледаща право през ‘френския’ прозорец към огромната зелена градина. А какво по-прекрасно от сирената, които леля ми така предвивливо ми пробута в багажа, въпреки че аз отказвах да ги взема. А чаша ароматно вино? А тихо пуснато радио с френски песни? Може ли човек да не прекара поне един дълъг спокоен следобед от живота си така, когато се намира в замък? Останалите замъци и придворни дами ще трябва да почакат до следващата ни екскурзия там. Сега е време за пълен релакс...
***
Както знаете, всичко хубаво си има край. Но за разлика от обикновено, ние не се съобразихме с това правило и нашият придворен, магичен следобед нямаше край. Той само премина в една от най-луксозните вечери, които някога сме имали. По тъмно се качихме в колата и карахме в дъжда до съседния замък. Там строго-облечени сервитьори поеха палтата ни от вратата, казаха ни, че са ни очаквали тъй като им съобщили от съседния замък, че пристигаме и честитиха рождения ден на мадмоазел. Отведоха ни в салон с ниски масички и запалена камина и ни донесоха шампанско и по два амюз буш (забавление за устата – подарък за специални гости с невероятни вкусови комбинации – истинска радост за повечето сетива!). И двамата се чувствахме като в романтична приказка, в ролите на принц и принцеса. Дръзнахме да отидем да се поразходим из замъка. На стъпалата имаше рицари, които съм почти сигурен, че просто си бяха подредили дуспехите и бяха отишли да пият вино, защото кънтяха на кухо а и не се възпротивиха, че им чукам по бронята. Още не бях приключил с изследването на копията им и ето, че Жан дойде да ни извика, защото масата ни била готова. (ние доста се изненадахме защото мислехме, че имаме маса, но разбрахме, че това е било маса за шампанско и амюз буш, а сега предстои масата за вино и вечеря). Какви ли не специалитети си поръчахме! Нови красоти, аромати и вкусове прииждаха към масата, а ние се превъзнасяхме и въздишахме от удоволствие. В десерта на мадмоазел донесоха запалена свещичка и всички продължаваха да й честитят рождения ден, вече за четвърти ден, което намирам за леко прекалено и честно казано ревнувам, защото аз и два рождени дни си нямам даже, а камо ли четири! Но пък нали и аз намазвах от всички подаръци, какво съм се заоплаквал. И така. Дойде време за сметката, която бе достойна за кралското семейство, което репрезентвахме (представлявахме) в момента. Но човек само веднъж става на тридесет и добре че така мисли и леля ми в Париж, защото тази вечеря беше подарък от тях. Изказваме ви едно огромно 'Дакор' (това е 'мерси' на френски)!
***
С тъга се разделихме с Шато Ормьо на другата сутрин. Беше навалял сняг и това промени напълно пейзажа, придаде му нова красота и ни показа още едно лице на Лоара, което пасна перфектно на романтичната картина. Аз вече тръпнех да потегляме, защото очаквах с нетърпение да стигнем до следващата дестинация, където се надявах още повече да изненадам и зарадвам ‘рожденичката’. Но тогава се сетих за мисълта, че животът не е цел, а пътешествие. Затова се отказах от магистралите и прекия път, а подкарах колата по съвсем криволичещи пътеки. Отбихме се в Леонардо Давинчиви да пием по едно кафе, но Леонардо го нямаше и за това само разгледахме как е измислил десетки неща, които днес ползваме ежедневно – като парашути, мостове, хеликоптери и автоматични оръдия, които знам като Катюши, но се съмнявам той така да ги е наричал. Умно момче. Брава! После карахме покрай реката, спряхме във винарна, заредихме шампанско и вино, намерихме си слънчева полянка където нямаше и помен от сняг и студ и си направихме пикник, разходки, снимки...
По пътя се отбихме в Динан, който се оказа хербаризиран средновековен град с прекрасни стари каменни къщи и крепостна стена от която гледката е зашеметяваща и на която на Алекс пак й се допика, та беше доста трудно да измислим къде да се крием точно пък там. Но какво да я правим. Очевидно, където е текло пак ще тече.
Вече беше тъмно и най после стигнахме! Сан Мало – Британия – следващата стъпка на едно романтично пътешествие.
Осма част:
„Затвори очи! Не гледай! Не гледай! Ела с мен, дръж ме за ръка и ме следвай. Отварям прозореца...погледни! О, не! Някой е откраднал морето! Мога да се закълна, че резервирах стая с гледка към морето!”
Тъмнина. Няма никакви проблясъци, нито шум на вълни. Просто пясък...огромна гигантска плажна ивица пред прозореца ни. В далечината – сигурно на над 500 метра луната плахо се отразяваше с далечните вълни. Французите ме изиграха. Ето защо не ги харесвали американците. Не само че изгониха черната им телевизионна царица – Опра – от един магазин, ами крадат морето! Е, да – възможно е отчасти да ги мразят и защото имат комплекс пред тяхното превъзходство във...всичко. И колкото и да се опитват да ги имитират, просто с ‘френски картофки’ и ‘френски пържени филийки’ нещата не стават. Но все пак, кой предлага стая с гледка към морето, като него го НЯМА!
Винаги ми е много трудно в такива моменти, в които се опитвам да надскоча следобедна вана в дворец, с пиене на вино и романтична гледка през прозореца. Обикновено в такива случаи използвам стария трик: нощна чаша шампанско пред отворен прозорец, под който се разбиват вълните на Английския канал. Обаче, този път планът ми пропадна и се оказах като гроздоберачка на сухо и като риба в небрано лозе!
И въпреки че чувството леко загни, имайки пред вид как със зъби и нокти трябваше да изтръгна новата принцеса от замъка й, поехме дълбоко дъх и се разходихме из великолепния полуостров на Сан Мало. Усещането между каменните стени е като че си в древен крепостен град, изпълнен със съвременен леко тържествен и много горд френски дух, и безброй ресторантчета. Обожавам да се потапям в атмосферата! Да ям характерната храна и да пия местните напитки на всяко място, което посетим. В Мелник пия вино с овче кисело мляко и сладко от горски ягоди, в Мексико закусвам с боб и пържени банани с текила, а във Фиджи – суши с чесън. Време беше да се отдадем на палачинки и миди с пържени картофи и сайдер, за да слеем всички сетива с градчето. Сайдерът обаче се пие като сокче, а се пропива в теб като в гъба и така и не разбрах как бях в леглото, в наш’та малка стаичка – без море. Цяла нощ сънувах вълни. Грохота и баса им караше корема ми да вибрира, а пенещата се вода се сипеше като сайдер с песъклив звън. За наша изненада обаче и двамата бяхме сънували това, а събуждането не спря съня. На сутринта вълните се бунтуваха под носа ни с такъв бяс, че можехме да отворим прозореца вместо да ходим до банята за душ. Ето че французите съвсем не били толкова измамни! Отливите обаче са!
Сега просто трябваше да земеним шампанското с кафе и всичко щеше да е наред.
Изследоватеслката жилка, която се опитваме да обуздаем когато сме на почивка, за да ‘си починем’, все още ни дърпа за ушите повече отколкото ни се иска и любопитството често ни кара да се отказваме от удобството на сутришното кафе и да потегляме в ранни доби да търсим отворени кафенета. Това често довежда до едно: моят синдром на сутришна кривост започва да ескалира без кафе, започвам да хвърлям гневни погледи, да правя иронични забележки и да си мисля за предателство – да се откажа да търся малките кокетни бутикови кафененца на истинските мераклии, превърнали кафето в изкуство и да се набутам в първата капиталистическа верига, изпречила се на ъгъла. Това обикновено се случва при слънчеви, топли сутрини, в които съм се понаспал и съм в добро изходно настроение. Малко по-тежък е случаят когато в места като Сан Мало сутрин всички спят; когато цялото ми тяло спи, защото проклетите вълни са ме събудили по-рано отколкото ми се е искало; когато все още светят улични лампи и когато целият дзиндзиркам и се треса от студ. Тогава настроението ми е в състояние да разкъса стадо вълци, за да си отмъсти, че един от тях не си е отворил кафене и не е станал по тъмно, за да му дам две евро и да гукам с любимата си няколко часа. И все пак, не сте чули нищо за разрушението на средновековен френски град от побеснял българин, което трябва да ви подсеща, че си намерихме в крайна сметка превъзходно кафене. Очевидно, останалите българи-юнаци, вършещи пакости по света (или по-скоро тези около тях) не са имали този късмет.
Палачинки за закуска, в почти домашна обстановка, ароматно кафенце и усмихнати лица бързо топяха слоевете лед, натрупани по нас и като се съмна най-после (някъде по обяд) потеглихме да разглеждаме Бретания.
Къде ве, ей, шшш, черномоското чадо! Мислиш си, че си ял миди? Те и рапаните в черно море даже са се объркали така като гледам! Миди се ядат така – съд, голям колкото тенджера! Сос от сметана и бяло вино! Месото на всяка мида – голямо като палеца ми! Чаши вино след чаши вино! В ресторанта на ъгъла на главната улица в Канкал (да не се бърка с Калкан, Канал, Кан-Кан или Акнал – те се намират другаде), където е желателно след облачен и дъждовен предиобед да изгрее слънце право върху твоята маса, гледаща към китния залив, в компанията на замечтана ‘принцеса’ (макар и вече без замък)! Слънцето и виното, и пейзажа така сгряха душите ни, че отново изпитахме от онези оргазмични моменти на спиране на дъха, за които толкова обичам да споменавам. Този тип щастие е една мистериозна пеперуда, която идва от най-неочакваните места, завърта се около теб, осмисля живота ти, зарежда те с енергия и скоро си отива докато не се подредят перфектно всички обстоятелства, за да те благослови отново с феерията си. Изглежда обаче, във Франция някъде са направили ферма за подобни пеперуди, защото те безспирно прелитаха над нас.
Във живописният Канкал се случват едни от най-големите отливи в света. Целият залив се изпразни! Лодките останаха да стърчат килнати на пясъка, а десетки разочаровани рачета се щураха по оголеното дъно и мърмореха на френски. По-късно разбрах, че не са мърморели заради морето, защото те явно си знаеха, че то си отива някъде на разходка следобеда и после се връща, та не ревнуваха. Оказа се, че са се изнервили ужасно много от тракторите. Тракторите, с които в БГ вуйчо ми оре нивата и събира царевицата, тук ги карат по изпразнения залив. Но този път не като във Фиджи и в Мексико за купона, ами за стриди. Канкал е столица не само на отливите, а и на стридите. Отиват тракторите с километри навътре в морето, правят струват и се връщат с цели каросерии пълни със стриди. Опват една сергия на брега, резват по един лимон и те чакат. Цялата плажна ивица е буквално създадена от черупки от стриди. Е, престраших се за втори път през живота си да опитам...но факта, че горкичката мида мърда като я лапнеш ме отказа да продължавам с мидената фиеста.
През зимата слънцето е толкова ниско, че има ли облаци над главата ти, в момента в който то слезе по-ниско от тях започва един безкрайно дълъг залез, в който цветовете и светлината са така живи, че и най-добрите фотографи не могат да ги предадат истински. Но ние се опитахме и по пътя обратно към Сан Мало направихме едни от най-красивите снимки на едни от най-неповторимите пейзажи, които сме виждали.
Изпратихме слънцето от кулата на крепостната стена и гледахме замечтано в почервеняващия градец.
Отново се бяхме презаредили с емоции, затова прекарахме вечерта с бутилка вино във фоайето...и за съжаление на гостите на хотела – с нашите сирена, които вече четвърти ден носехме неотлъчно със себе си където и да отидем. Нали сте чували, че френските сирена колкото по-силно миришат, са толкова по-хубави? Е, ако е така, то тогава ние бяхме създали най-невероятното сирене, сбор на миризми от Камамбер, Рокфор и Шевре, фтасали четири дни без хладилник! Защото след като се настанихме във фоайето на хотела и отворихме кутийката си, се изви страшна буря от вмирисани чорапи и не видяхме да се мерне жива душа покрай нас! Рецепционистката се врътна за секунда, светкавично ни погледна ужасена и изчезна. Когато се качих до стаята за втора бутилка вино и се върнах разбрах колко било зле. Смрадта за усещаше дори и в асансьора и буквално се носеше из целия хотел. Как сме дишали ние двамата, не знам, но съм сигурен, че сега животът ни беше загрозен от опасност – множество повръщащи гости на хотела, които можеха да се досетят за първоизточника на провалената им почивка и да ни нападнат през нощта. Да не говорим, че след като след нас хотелът несъмнено щеше да загуби добрата си репутация, както и рецепционистката си, можеше да ни изхвърлят посред нощ в морето, чак от панорамната ни стая на върха, само че тъй като него го нямаше пак, просто щяхме да се пребием на пясъка! И въпреки романтичната обстановка на свещи и огромни френски-френски прозорци, гледащи към...среднощния плаж, лекичко хванах алкА под мишница и й казах да се омитаме преди да са ни омели.
На другата сутрин – или отново посред нощ – пак нямаше рецепционистка. Разтревожих се за нея, но нямаше време за губене. Ако сме й направили нещо, най-добре да бягаме. Метнахме чантите на колата и хвръкнахме пак по магистралите. Предполагам, че някъде по обяд са се усетили за причината за смъртта на рецепционистката като са разбили с крак вратата на стаята ни и са открили оръжието да се мъдри зарязано, увито през девет торбички в десета в гардероба. Ние обаче по това време вече се разхождахме из Париж и толкова се кефехме, че дори и да ни хванеха, нямаше да има значение.
По пътя към Париж минахме дори и през Монт Сан Мишел. Нищо особено да ви кажа. Нищо и никакъв остров, най-мистериозно обгърнат в мъгла, с най-обикновени мистични пейзажи наоколо, с най-елементарни резби, каменни орнаменти и кули , лабиринтчета от малки улички, крепостни къщички и занаятчийнички, и пекарни на кроасани. Нищо и никаква си няколкостотин метрова кула, на която като се качиш виждаш най-елементарни живописни, обсипани в утринна нежна мъглица картини ала Моне на сгушени по брега селца, горички и едно мижаво такова изгревче. Напълно прозаична гледка, напомняща значително на Ла Саграда Фамилия, която не съм виждал, но подозирам, че е също така елементарна. Просто няма какво да ви заминавам. Идете, вижте и ще се убедите сами.
А и на кой му пука за Монт Сан Мишел, след като ние вече се разхождахме под Aйфеловата кула!
Момент, не съм се изказал правилно. От последното изречение излезе, че ние най-безгрижно си се държим за ръце, усмихваме се, припяваме си шансони и с развени червени шалчета и сини шапчици, с бели помпончета се гушкаме и целуваме, докато се дивим на архитектурният гений на Айфел. А всъщност, трябваше да кажа „вече се въртяхме около Айфеловата кула”. Глаголът „въртяхме се” има подходящата конотация на някой, който е открил целта си, но не може да я достигне. Ако бях казал „навъртахме се” пък би oзначавало да ни идентифицирам с рояците конски му...туристи, щракащи по кулата като невидели, като че ли ще свърши. А ние не сме от тях. Ние просто си се въртяхме наоколо с колата. Защо? Интерпретациите са многозначни и точен отговор на въпроса не може да бъде даден. Едни казват, че е за да направим нешата великолепна поредица от снимки с надслов „Айфеловата кула зад различни дървета”, а други – че се оказахме в центъра на Париж, в събота по обяд...с кола...и искахме да я паркираме.
Абе пусти Парижани, толкова ли ви е акъла бе? Не дойдохте ли веднъж на почивка в китна Варна? Не видяхте ли как се паркира? Защо никой не паркира на тротоарите? Така би имало място за всички. Наредили ми се, моля ви се – броня до броня – в редичка и не се сетили да си качат поне предните две гуми на тротоара, за да има място и за нас! Хм. Изглежда имат кмет, който не се занимава с глупости, а гледа да има място за пешеходците, за да не вървят пък те на свой ред по улиците когато не усяват да летят.
Разгеле, паркирахме! Заразхождахме се. Усмихнати, замечтани и въртящи глави като изтървани. Зашеметяващата детайлност и орнаментност на сградите няма какво да ви я описвам. След природни описания най-много мразя градски такива (както и след като пусна една вода, отивам да пия една такава – поздрав за дядо Тенчо!). За елегантните украси на града, не-натрапливо свързани с наближаващите коледни празници също е излишно да говоря (все пак не бяхме в Щатите, кдето през септември зазвъняват гласчетата на дечицата от хор „Пустинни звуци на вегаските мамини синчета”, пеющи ми нежно „Джингъл белс” и „Сайлънт найт” и всички молове мятат топките и елхите, и пускат снежанките в атака по бански костюми). Повечето от тях бяха свързани с игра на светлината, отколкото с гирлянди. Еленчета и дядо-Коледовци не видях, но може и да не съм гледал достатъчно внимателно.
Пихме кафе с гледка към Лувъра, развяхме се по Шанзе Лизе и се наслаждавахме на безгрижието си...докато не се наложи да си спомним къде сме паркирали и не започнахме бавничко да изтръпваме при мисълта, че изобщо не знаем къде сме се оказали и къде оставихме колата. Много е симпатично как когато няма интернет по улиците, навигацията на телефона ми не показва картата, а само две точки – едната си ти, другата – тази, където искаш да отидеш. Междинното пространство е само квадратчета. За това, макар и да виждаш дали вървиш в правилната посока, не можеш да си сигурен дали няма да се сблъскаш с всевъзможни перипети като стени, реки или триумфални арки по пътя си. А докато отчаяно се опитваш да събереш двете точици в радостната кулминация от осцилацията на сливането им във „вие достигнахте вашата дестинация”, еврата на платения ти паркинг се трупкат ли трупкат, яд да те хване че не си си платил за интернет, поне като си плащаш, да не мръзнеш в свечеряващ се Париж.
Но благодарение на точиците, достигнахме и до апартаментчето на леля ми и извиках чичо да ми помогне да намерим място за паркиране...отново...и тогава разбрах тайната! Виждаш едно място, където колата ти НЯМА ДА СЕ ПОБЕРЕ! Отиваш до тази отпред, опираш броня да се чуе „чук” и почваш да буташ, докато не се чуе отново „чук”. Даваш на задна, повтаряш същото действие и – Воала! Паркираш си съвсем спокойно – чук напред, чук назад.
***
Когато навремето Тодор Колев започна да прави „Как ще ги стигнем...” – неудачният опит за Бг толк шоу по канал 1, чух някоя баба да казва в рейса. „Ема човек наистина трябва да знае кога да спре!” Такъв е случаят и с 30-годишните рожденици! Смятам, че си има лимит за това колко дни можеш да празнуваш един рожден ден! Макар и не по собствена инициатива, алкА беше въвлечена в многобройни тържества и аз мисля, че в името на скромността и преклонната си възраст би било по-подобава да знае кога да спре и да сложи край на всичкия този гуляй! Да изгони гостите, да каже „извинявам се, но вече съм празнувала”, да си обуе пантофите и да си легне. Но не! Тя се смееше и наслаждаваше на безкрайното внимание, указано ѝ от вскички наоколо и не планираше да отказва тържества. Затова, организираното парижко парти по повод рождения ѝ ден ѝ се стори прекрасно и тя реши да се забавлява със страхотните гости, които леля и чичо бяха поканили, докато аз горкият се мъчех с унизително количество превъзходни вина, шампанска, сирена и специалитети! Изморих се от толкова епикурейство! Мисля, че ако от списание Бакхус бяха дошли на това парти, щяха да изгорят и загърбят всичките си стари броеве и да започнат ново издание от срам какво са издавали до сега. В магичното опиянение на ароматните напитки, аз бях тъй неволно подмамен към привлекателния вид на едни особено симпатично-изглеждащи малки хапчици. Посегнах и с изненада усетих нещо странно да хрупне в тях. „Какъв е този специалитет?” – попитах леля ми – „Ескарго” отговори ми тя небрежно... Започна да ми става тежко на душата, светогледът ми позеленя и едва се спрях пред гузната си съвест, да не се отрека навеки от деликатесите, които бях погълнал. Та аз, вегетарианецът, бях този, който едва преди около 25 години бях накарал баба и дядо да пуснат обратно охлювите, които с толкова труд бяха събирали цял ден в гората и които после цяла сутрин събираха от банята на хотелската ни стая. Сега се бях превърнал в хищникът, жестоко изхрупал малкото охлювче, набутано в тесто, поръсено с миришки и сиренца!
Вечерта трябва да е отшумяла в даден неясен момент, защото, вероятно от ескаргото аз в един момент спрях да забелязвам и помня какво се е случило. Изводът е: Не яжте охлюви, те водят до...махмурлук.
Но пък нищо не лекува махмурлука по-добре от безкрайно силно кафе и безкрайно студена разходка из Париж, така че не ме мислете много. Последният ни ден бе предвиден за Париж! Но когато си стоиш вкъщи, на топло, с чаша вино и компютър в ръка, и планираш екскурзия, цъкайки по красивите снимки, е трудно да си представиш какво всъщност ще е времето, а и не хващаш вяра, че студът съществува. Точно както през знойните Вегаски лета си мечтаех за зима, без да си спомням колко всъщност мразя да ми е студено. И така. Понесохме се, че поведохме след себе си и горките си домакини на разходка из Париж. Температурите вероятно са клоняли към минус 60-70 по Целзий, защото носовете ни тежаха от натежалите висулки и трудно извъртахме поглед към забележителностите, ограничени от шаловете си. Не можех да повярвам как екскурзоводите ни си пердашеха напред и сочеха въодушевено към Нотр Дам и островчето, където е ‘основан’Париж. Разбрах, че 7 години без реална зима са ни се отразили доста изнежващо и, че 0 градуса за мен означава, че съм на северния полюс, докато за обикновените парижани беше като хладна есенна утрин. И така, гледахме града през заскрежените си очи и въпреки красотите, си повтаряхме „студено ми е, студено ми е, студено ми е!”
Снимка тук, щрак там, ама размразяване няма. И все пак добре, че се снимахме, защото една поза придоби такава слава, че множество други фотографи се опитваха да я възпроизведат. Нарекоха я "Кiss by the hotel de ville"
Пихме по един чай в много класическа, прекрасна френска чайно-кафеджийницо-кръчма, хапнахме обядче в едно много типично френско ресторантче, но така и не можахме да изкараме хладилниците от душите си. Поне разбрах защо баба ми ме учеше като малък да ям с прибрани лакти! Винаги съм се чудел защо ми е било нужно това познание на извисени морални норми на поведение в хай-лайфа, а то било, защото това правило идвало от Франция. И, простете ме, но то не е предназначено за българи. Просто в Париж ресторантчетата са с маса, по-малка от чинията ти, където са настанени четирима души и ‘се ширят’ на един квадратен метър. Добре поне, че порциите са по една хапка, с имена значително по-дълги от времето за което ще я хапнеш, та не успява наистина да те хване клаустрофобията.
А красотите не секваха, храната за окото не спираше да ни радва и старанието във всеки детайл – да ни вдъхновява. Знаехме, че един ден ще трябва да дойдем отново, за да изпратим слънцето, спокойно разположени в градината пред Лувъра, да караме велосипеди покрай Сена и да изчакаме килотронната опашка пред Версай.
Последната нощ във Франция не можахме да спим. Не само защото ни предстоеше полетът обратно към лекциите и курсовите работи, които в този момент наричахме ‘нашата реалност’, но и защото психиката ни не беше в състояние да побере всичко, което бяхме мизживяли. Вероятно бе егоистично от моя страна да се включа изцяло в подаръка си към 30-годишното си момиче, но се успокоявах с тази мисъл: „Всичко най-прекрасно на света трябва да бъде споделено! По друг начин не може да бъде истински възприето или все едно не се е случвало...и никой няма да го повярва със сърцето си!”
Le Fin
No comments:
Post a Comment