След закуска, Джеспер – собственикът на хотела, с когото станахме големи приятели след почти две бутилки вино, ни обясни как да минем по най-живописния път, за да стигнем до Монтерей, даде ни още по-голяма отстъпка на стаята, от което Бай ви Стою пикна и потеглихме.
Въодушевлението леко намаляваше с всяка минута на грозни комбайни, обработваеми площи и безбожни ограничения на скоростта. (На средата на едно поле имаше поточна линия. Конвейр, който хората товареха с реколтата. Не знам какво се случваше там, но ми се стори доста находчиво. Може би след няколко хиляди години и в Бг ще си имаме такава ефективност и улесненост на труда.) И все пак, ние сме си българчета, свикнали на черни пътища между свинекомбинати и кравеферми дори и по най-главния български път между Варна и София, та това не беше в състояние да ни спече истински. А и Сами...такова ангелче! Спеше си или си кротуваше, как не му се чу гласчето, просто акълът ми не го побира. Само дето ни липсваше океанът. Това си беше и целта да не хващаме магистралата, а да се забутаме в черните пътища по западният бряг на Америка. Липсваше ми и ди-джействането на Алекс, която на отсечката Лас Вегас-Санта Барбара ме беше обсипала с умело подбрани хитове, разлистващи отдавна затворените томове на спомени и емоции.
Но нали знаете, че по някакъв начин, каквото и да правите, колкото и нелепо да изглежда всичко, винаги идва моментът, в който си казвате „неведоми са пътищата Божии”.
Така бе и този път!
Водопад. В мъжката тоалетна?! Влизаш да се изпикаеш, а там не някакви си гърнета или писуари(любима дума), а по американски...пикаеш във водопад! Майтапя се? Ами отидете и вижте сами. Но ако не сте мъж, сори, защото жените не са обзаведени с подобен лукс в хотел „Мадонна Инн”. Най-интересното в този хотел, който спецално отбихме да видим, беше, че всяка стая е обзаведена на различна тематка. Една – като пещера, друга – като на африканско сафари! Нямаше начин да отседнем в това шантаво място, макар че тоалетната си заслужи званието „единствената мъжка тоалетна, в която съм правил снимки”.
Доближихме се до океана и така подушихме есенцията на това, за което бяхме дошли. Като картини. Като снимки от най-любимите ми – панорамните. Какви гледки, какви Калифорнийски дървета, какви огромни жълти полета, облачното време увеличаваше мистичността и красотата на пейзажа. От зяпане доведох Алекс до пет полу-инфаркта, седем потрепервания и петнайсет забивания на нокти в седалки, врати, дръжки и...ръката ми. Но аз съм си позаблеян шофьор и гледката на среден пръст, развяващ се от околните коли е вече част от пейзажа за мен.
Когато бях малък бях толкова зашеметен от всички животни, че зоологическите градини бяха най-вълшебното място на света. Събирах пластмасови животни с цели торби, а майка ми и баща ми облепиха цялата стена в стаята ми с плакати на животни! Обожавах ги! Но те бяха някак недостъпни. Не ми бяха интересни мечки, зайци и лисици защото бяха като врабчетата по улицата. Имаше нещо така енигматично и недостъпно в животните, които не се срещаха в България, че гледах на тях като на мистични същества от друго измерение.
Когато стигнахме до плажа с „морските слонове” изпитах същата детска тръпка на вълнение, защото видях на живо стотици тюлени с хоботи, които бях виждал само по Енимъл Планет. Както в Коста Рика, така и тук ме обзе чувството на почит към природата и чудатите същества, които създава, и които не живеят само на малкия екран, а по места, до които съм порастнал достатъчно, за да видя с очите си.
Навсякъде неизбежно виждам следи от човешка цивилизация покрай себе си. Магистрали, мостове, лодки, къщи, димящи кумини, кибритчета, фасове, коли, огради и означения. Винаги, ама винаги ме сграбчва за гърлото една мисъл и ме души до умопомрачение. Искам да съм тук, но в друго време. Преди човекът, преди този вирус, глист и разрушител, преди великите цивилизации, убийства, замърсения и унищожения. Искам да видя това място девствено, да видя животните на воля, без прегради, дърветата – неизсечени и не подредени в идеална линия покрай брега! Плащам си с каквото потрябва! С компютри, коли, легла, обувки и печки. Не искам хора, не искам цивилизация, искам хиляди километри непокътнати плажове, гори и океани без да зърна и един човек, и един гвоздей, и една бутилка от Кока Кола! Искам да вдишам от оня въздух, да ям от онези плодове, да плувам в онези морета, пък ако ще и да ме издат дивите зверове накрая. Уви...
* * *
Радвах се на емоциите на Сами, който стоеше в ръцете ми и се провикваше. Забеляза морските слонове и ги загледа как реват, как хвърлят пясък върху себе си и се блъскат един в друг. Беше прекрасен момент. Силните емоции накараха малкото момченце да крещи от радост и да се напъва до степен, до която въпреки мощния вятър, успях да подуша творението на напъните му. Нямаше как да оставим подарък на тюлените, нито на десетките катерички, които се мотаеха в краката ни. Все пак, това не е България, където нормалният човек изпива бирата си и мята шишето в морето, за да може първото детенце, тичащо от радост да поплува да си нареже хубаво крачето. Не е мястото, където плажът е бунище. Не е и място, където все ще се намери някой тарикат, който ей така от мерак да отиде с една пушка и да натръшка цялата популация на морските слонове. Това е Америка. Да е страната на свободните? Не, не е, защото тук нямаш свободата да натръшкаш стадо тюлени. Но това може и пък да е за добро, за да може Сами да се наака от кеф!
И така, потеглихме с канцерогенния памперс в краката на Алекс, ароматизиращ цялата ни кола за секунди и автоматично трансформиращ я в движеща се бомба, в която пътниците се задушавахме с всеки дъх от парфюмът „Кендзо” (да живее „Улицата”).
Въпреки, че завоите и свинефермите от по-рано не ни се бяха отразили добре, нищо не можеше да се сравни с този чаромат, придружен от още завои, пътища високо, високо по брега, тесни като магистралата Варна – София и гигантската пропаст от лявата ни страна, деляща ни на едно грешно движение на волана от безмоторен полет към Тихия океан. И все пак – красота! Предимно за тези, които успяха да я видят, защото аз вече не можех да си позволя да откъсвам поглед от пътя, освен ако не исках рибите отдолу да ми показват среден пръст, а това си е грозна гледка.
Спасение! Свлачище! Срутване на камъни върху пътя. Намери се начин през близо двучасовия престой, да погледам и аз дивността на този път. Имахме вода, храна, разбира се всичко необходимо за Сами, колата ни се превръща на легло, имахме лап топ, музика, дрехи, бяхме подготвени да пренощуваме насред пътя докато хеликоптерите разчистваха и поставяха мрежи по скалите, но не ни се наложи. И макар и да ни писна от тая красота и от сърце да желаехме просто да си бяхме хванали магистралата, в това безвремие насред пътя имаше глътка въздух за всички ни.
Колко ме е яд когато не оценявам хубавите моменти, а ги преминавам полуосъзнато и критично, с циничен поглед и припряност. Колко ми се ще да бях си дал сметка какъв прекрасен момент беше това задръстване, как можахме да се разходим около колата, по ръба на пропастта, на сто метра над океана, да се вгледаме в хоризонта, в ниските облаци, в прелитащите птици, да потърсим с очи делфини, китове. Често реалната оценка за събитията узрява в мен твърде късно. Едва сега поглеждам от страни и виждам прекрасното си семейство, седнало край пътя, оглеждащо се и бъбриво. Вероятно тези моменти оставят подсъзнателен отпечатък в мен и изплуват единствено ако ги преизживея чрез разказите си.
* * *
Разгеле, стигнахме! Най-после Монтерей! Грозните мотели се редяха един след друг пред прозореца на колата, в а-романтична верига. Рибарското градче придобиваше реалните си скучни щамповани очертания и ни посрещна с един от най-неприветливите хотели, в които сме спали някога.
След като вратата на хладилника падна, когато се опитахме да приберем в него замразената храна на Сами, след като отместихме вмирисаната покривка на леглото, станах свидетел на една от най-трагикомичните сцени, които съм наблюдавал: Алекс метна Сами на леглото и го съблече, за да му смени памперса, изпълнен с още един огромен и благоуханен подарък в рамките на няколко часа. Следващите сцени се случиха със светкавична скорост, затова ще забавя кадъра, за да успеете да видите добре детайлите на картината. Бебешка ръчичка се твурва към отворения памперс, право в центъра на тъмно-кафявата купчинка, сграбчва, и се засилва към възглавницата ми. Алекс я овладява за момент и битката на титаните придобива чудовищни размери, но все-пак залагаме парите си на Алекс заради нейното физическо превъзходство, но...! Напрежението се покачва и докато бащата гледа втрещен и безучастен тези живи картини, а през главата му се въртят мислите: „О, не! Това е моята страна на леглото и моята възглавница”, психическото надмощие на по-хитрият от участниците проличава! Сами изкарва тайното оръжие! Знам си аз, че не е добър знак когато тайното му оръжие е щръкнало, но в бързината и суматохата покрай пълната шепа забравям да погледна...и...е твърде късно! Струята хвръква с мощен тласък, започва да напоява чаршафът ми, Алекс в суматохата пуска ръката, държаща специалните награди...и възглавницата ми, както и чаршафът около нея поддават геройски, докато аз безплодно тичам към банята за хавлиени кърпи.
Чудесната репродукция на картина на Пикасо беше създадена за секунди...но на красотата й вероятно се дивят и днешните гости на мотела.
* * *
Във Вегаската пустиня полудяваме без море. Има изкуствени езера тук таме и сме избрали да живеем близо до едно такова. Но не е същото. Няма я цацата с картофки и бира! За това като видим ресторант край морето, сме първите там. Така направихме и в Монтерей. Нищо друго нямаше значение! Само да хапнем на брега. Намерихме ресторант с евтини оферти и се шмугнахме. Казахме си наздраве с по чаша вино за дългия път и за красивото произведение на Сами. Той продължаваше да се държи ангелски, макар пак да беше закопчан и цял ден да не се беше движил. Усмихваше се на китайците от съседната маса и издаваше въодушевени звуци. Толкова е търпелив по някога, че не мога да разбера на кого прилича.
За награда го разходихме по крайбрежната улица на градчето, видяхме ресторанта на „Бъба Гъмп Шримп” от филма Форест Гъмп и се убедихме, че това беше най-голямата забележителност в това смотано място.
Няма да описвам горещата стая в която се прибрахме, със засъхналите недоизпрани чаршафи и няма да спомена за това как климатикът работеше на ТОПЛО посред лято и нямаше как да бъде изключен! Наложи ми се да отида до рецепцията по гащи, за да попитам как по дяволите да си охладим стаята. Индийката (с малките пръстчета) ми обясни поредица от ритуали, молитви и пируети, които трябваше да извърша, за да омилостивя бога на хладината да посети нашата стая...на сутринта бяхме измръзнали. Абе, никога не отсядайте в Монтерей!
Решихме рано рано да се омитаме, но аз, любопитен както винаги, исках да видя какво толкова било така привлекателно на това място и убедих Алекс да се спуснем по 17 мили от завои, да платим петнадесет долара, за да минем през този резерват Кармел и да ни се завие свят.
Да, но този път не от завоите, а от нечовешката красота! Неописуеми гледки! Вълшебни панорами, където морето се разбива в стотици накъсани скали, черно надвиснало небе, красиви, спретнати не-натруфени къщички, пръснати покрай брега самотни дървета, чакълест пясък и пълен покой. Като затишие пред ранно-сутришна лятна буря!
Силно соленият студен въздух събуждаше изморените ни очи и успокояваше напрегнатите ни души. Ето защо било толкова известно това място. Само да го бяхме знаели по-рано.
Когато стигнахме до малкото градче на края на пътя бяхме от първите посетители на местното кафене. Къщичките наоколо бяха като бисквитени. Малки, спретнати къщурки с борове отпред. Може би идеалното място за пенсиониране на отвратен от цивилизацията писател. Не и за пътешественици като нас.
2 comments:
Nice...very nice...абе казано по друг начин - прекрасно се справяш :)
Mnogo zabavno, osobeno momenta s reprodukciqta :))))
Angel
Post a Comment