KИLLAФОRНiA - част I

Червеното вино става по-добро когато отлежи. Спомените също. Когато отминат емоциите от преживяното, цветовете се посмесят в по-неутрални гами, а ежедневието ни погребе отново в палитрата си от различни нюанси на сивото, започваме да гледаме с по-добро око дори и на най-трудните моменти от живота си. Миговете, които сме възприемали като негативни започват да ни изглеждат весели. Често съм прилагал в стратегиите си за справяне с трудностите клишето: „Като мине време, ще гледаме на проблемите с насмешка.” Така и става. Както с виното. Времето минава, кафевината по ръба на чашата се увеличава и при всяка глътка отпиваш спомени на мъдрост. Красиво е! Времето придава вълшебство на спомените и богатство на виното.
Ето защо, откривам пътеписа си за екскурзията ни из Калифорния с повече от месец отлежаване. Защото иначе следните думи биха звучли друго яче:
До сега не съм можел да се похваля, че съм бил оповръщан, опикаван, и наакван, а вече, благодарение на Сами имам свидетелства по дрехите си за целия този нов и вълнуващ репертоар от изживявания.
Наакването:
След обичайните стресове, усмивки, премесени с мини-скандали, преминахме границата между Невада и Калифорния с дива скорост. Алекс ме предупреди, че няма усещане, че ще ни спрат ченгетата, така че мога да нарушавам колкото си искам.
Разликата между двата щата се усеща мигновено. Гладкият, черен асфалт, постлан в шест ленти с парите на милионите нещастници, фалирали по ротативките на Вегас, се превръща в грапав, светло-сив чакълест път, стеснен до четири ленти, без претенции.
Като се замисля, сякаш това е добра основа за съпоставка между двата свята.
(Главната редакторка каза, че не се разбира идеята на снимките. Да поясня: това е една и съща пустиня, от двете страни на границата между Невада и Калифорния. Горната снимка е голф игрище насред пустинята в Невада - наглост, колкото щете. Долната си е класическата, скромна пустиня на Калифорния.)

Калифорния е някак по-семпла. Дори и в именията в Холивуд има по-голяма семплота от неистовите крясъци и наглостта на казината на Вегас. В Калифорния хората се обличат по-семпло, но с вкус. В Невада, се труфят като коледни елхи с последните модели на френските дизайнери, като разчитат, че щом носят по себе си няколко хиляди долара, няма да им се наложи да мислят за това, че приличат на чучала. (Това за мен е любим феномен, между другото. Хората купуват скъпи дрехи, разчитайки, че това, което им е продиктувано от последните модни съветници, несъмнено е добро, без значение колко гротескно може да изглеждат щом го нахлузят.)
За няколко неусетни часа щяхме да сме в Санта Барбара, ако вниманието на навигаторката ми не бе вече наполовина заето от малкото навигаторче. Спокойно тук можем да заменим израза „птиче ти е изпило мозъка”, с „бебе ти е изпило навигаторските умения”. В резултат: скандал! Аз съм си бил виновен, да съм си гледал сам картите! Започна се едно вълшебно въртене из любимите ми, както ги наричам „щамповани градчета”. Там всичко винаги е еднакво. Едрият рогат бизнес е изпил кръвчицата на магазина на мама и тати и сега те презареждат щандовете из Уол-Март, Уол-Грийнс и Кей-Март и всичките кей-та и март-ита, пържат пилешки бутчета, бургери и картофки за МакДоналдс и Уендис и сменят маслата на колите в Терибълс! Това се случва във ВСИЧКИ малки американски градчета. Това са гледките, рекламите, ориентирите и професиите на местните. А на всичкото отгоре, колкото са по-забити, толкова по-черен път следва от тях към крайната цел на пътуването ти.
Когато спряхме да сменим на Сами наакания памперс, с най-нов аромат на свежест от последната серия на привиден крем за бръснене „Каро”...а всъщност - това, което се излющва отдолу – лепило „Рила”, зад нас намали едно ченге, огледа ни и подмина. Сърцето ми отиде в гащите и обратно (все пак не пропускаме да си дадем десятъкът на Арнолд Шварценегер – Калифорнийският гавърнър-всеки път), но си отдъхнах. Реших, че е видял аварийните и ни е оставил намира. Не знаех дали съм отбил на подобаващо обозначена отбивка от пътя или съм нарушил, паркирайки до един храсталак. Пет минути по-късно ченгето се върна и паркира зад нас.
Излезе от колата. Ръка на кръста, готова да сграбчи патлака...
„Проблем ли имате?”
„Не точно, само сменяме на бебето памперса, обещаваме повече никога да не правим така, моля, чичко милиционер, не ни глобявайте!”
„Няма, бе, помислих, че сте закъсали. Преди малко ви видях, но един ме подмина, та отскочих да напиша една бърза глобичка и се връщам да ви помогна. Много хора закъсват из тези пущинаци и няма кой да им помогне, та реших да видя как сте.”
Ченге с душа! Странна работа. (Нека ми простят: дядо Стоян, Паша и Камен. Вие си знаете, че сте изключения!)