КiЛЛАFOPNИЯ - част II

Оо, как ухае хладината на океана, как гали кожата ти влажността на въздуха, лека, нежна топлина се разлива в атмосферата на Санта Барбара и насища тялото ти с елфове на радостта!
В хотелчето, където винаги отсядаме вече се отнасят с нас, както във Вегас глезят милионерите. Стаята ни е най-голямата. Цял апартамент! Цената – най-ниската. Можем да се нанесем часове преди официалното приемане на гостите, което в Щатите е 15:00, на леглото ни има оставени шоколадови бонбони, на шкафчето вода и ядки (за сравнение, ако във Вегас дори преместиш нещо от претрупаните хладилници в хотелите, без да го консумираш, хладилникът сам ти надчислява ценичката на докоснатото богатство), а тук всичко това е приятна глезотийка.


Наместихме багажите на Сами, камерата, леглото, което му носим навсякъде, специалния часовник за шум; сложихме храните му, нежно и загрижено приготвени от мама Али, във фризера, хвърлихме единствения наш сак на земята, ударихме си по един хладен душ и се изстреляхме да обядваме. Не подбирахме! Умирахме от глад. Както казва Алекс в подобна ситуация „Дефицитът унищожава правото на избор”. Ето защо, за наше щастите посмяхме да седнем на непознато заведение. Първото, което ни се стори приветливо. И за наша огромна изненада попаднахме на джакпот. (джакпот е най-доброто съчетание от условията ни за добро заведение – 4 от 4: да е ефтино, вкусно, с приятна обстановка и здравословно, а ако питате Алекс, условията са точно в обратния ред по важност). Докато се облизвахме пред изстиващите вкусотии, малкият бабаит облизваше лъжичката си от пюре от манго. Когато се нахрани цар Самуил, дойде ред и на нас – обслужващият персонал, да облажим стомасите си с това, което до този момент очите и носовете ни бяха погълнали многократно.



Но на царя вече не му се стоеше в количката. И с право. Шест часа си беше кротувал в столчето си на задната седалка на колата. Беше му време да се поразкърши. И тъй-като мама до сега го беше хранила, беше ред на тати, да натъпче още една голяма хапка в устата, да отпие от биричката и да вземе Сами на колянце.

Беше влажно, но не толкова влажно. Беше топло, но не толкова топло. Просяците по пейките точно до ресторантчето миришеха, но не чак толкова лошо. Това, което течеше по коляното и крака ми НЕ беше пот!
Ето как, за първи път бях посран публично!
Последва тиха суматоха. Панталоните ми, прясно изпрани, подготвени за 8 дневен трип...”чааакай, чакай! Осем-дневен трииип? Трябва да си си взел поне 5-6 чифта! Какво се паникьосваш!”
„Ами не съм.” – викам – „Не ми разрешиха да си взема к’вото си искам, че да има място за бебешки багаж! Имам само още един чифт, също така само два чифта обувки, което е НЕЧУВАНО за мен!!! Аз и на палатка си вземам по четири!”
...подготвени за 8 дневен трип, няма къде да ги изпера!
Актьорите излизат:
Следващ кадър – Стоян в кенефа, припнал на един крак върху мивката, мие другия крак и пере панталон. Влиза калифорниец. Не му пука. На Стоян може да му е неудбно да си мие краката в ресторантската тоалетна, но пък калифорниецът не е помирисвал Самешко ако, та да си трае и да си пикае!
Някъде по същото време – събитията се смесват в момент на паника и не се знае кое след кое е – Алекс е пльоснала Сами на сепаре, точно зад гърба на нищо неподозираща майка с две момиченца и разгръща тюрбанът за дупе, свива благоуханната субстанция на пакетче и спокойно се оттегля, ни ако яла, ни ако мирисала, оставяща невинните жертви от съседната маса с отвратително впечатление от вентилацията на ресторанта.