Ямайка - 2008

Когато се отправиш към свободата си и мечтите ти сякаш започват да се сбъдват, чувството не е точно на екстаз, а по-скоро на завръщане към естественото състояние на нещата. Пробуждане. Глътка въздух и свобода.
Вече често съм писал за това чувство и то е неизбежен спътник във всеки момент, когато се отдалечим от ежедневието си на безкрайни смиренчески склонявания на глава. Но все-пак нали всеки прави това, което си е избрал, без никой да го е задължавал и по собствено желание, та не се оплаквам, а по-скоро се опитвам да обясня защо с такова настървение се рахождаме с Алекс по света. Искаме да видим всичко, но и преди всичко да се махмем от тук и да почувстваме, че в животите ни има и неща, които си решаваме сами.
Ямайка не ни очакваше. Пристигнахме на летището смачкани от полети през последната нощ, а и половината от деня. Багажът ни така и не излезе по лентата и ние очудени седяхме няколко мига и гледахме опразнената поточна линия да се върти. През това време през главата ни минаваха мисли за това как я закъсваме – аз по дълги панталони и кецове (в самолетите е супер студ), а тя без кремчета и мазилца. Попитахме един човек какво да правим и той каза да ходим в бюрото за изгубени багажи, кедето на първа линия си стоеше нашето скромно куфарче, усмихваше ни се и се гордееше колко значимо е за нас, макар и леко да ни се сърдеше, че сме го пуснали да пътува само с предния самолет, докато ние сме дремали по летищата да си чакаме реда. (искам да вмъкна, че някъде на летището в Южна Дакота ли Каролина ли беше, видях, че има и по-ранен полет до Монтего Бей – Ямайка и предложих на Алекс да пробваме да се вмъкнем в него, но тя ми припомни, че така ще се наложи да си чакаме багажа със следващия самолет, а то виж ти какво станало...Алекс, мила, винаги съм прав! ).
Въпреки, че си бяхме резервирали транспорт до курорта, се оказа, че ние ще трябва да почакаме Ямайка. Жената със спокоен тон ни каза, че ще отнеме към петнайсет минути да тръгне маршрутката. Погледна и Алекс, с растящия й с всяка минута корем, но това не значеше, че ще й предложи място за сядане. Е, може би след дългите полети пък предпочитахме да постоим прави за петнайсет минути...или пък час и петнайсет минути...когато вече нервите ми не издържаха и се развиках на шофьора. Той пък безизразно повдигна рамене и каза, че трябва да се напълни маршрутката и да му разрешат да потегли, за да можем да се лангъркаме по пътищата още час и половина. Значи и другаде по света се чакало да ти се напълни маршрутката. Знаех, че това се отнася за Горна Оряховица до Велико Търново, но не знаех, че важи и от Монтего Бей до Негрил.
...
Когато казах на колежката ми от Ямайка, че отивам в родната й страна, ми беше неудобно да произнеса името на града, в който отиваме, за да не го кажа неправилно и да я обидя, че е черна. Все пак живеем в страната на “свободните” и трябва да внимаваме какво приказваме, а да кажеш “Негрил” си е сериозна работа, та го произнесох нарочно като Найгръл или нещо такова, а тя невъзмутимо си ме поправи. “Негрил – вика – най-крависата част на Ямайка! Как пък разбрахте, че точно там трябва да отидете?”. Обясних й на кратко какъв проучвател и организатор си имам вкъщи и тя каза да поздравя Алекс за находчивостта й. Каза, че от там нямало нужда даже и да мърдаме, защото всичко останало е само по-зле. Браво – казах си – значи сме на върха на сладоледа.
...
И ето, че потеглихме. Американските туристи в маршрутката вече пиеха по трета бира. Даже ми дадоха една, за да се извинят, че заради тях сме се бавили. Взех бирата, макар и да не беше вярно. Просто трябваше да превключим часовниците си на Ямайско време или както му казват “Островно време”, където всичко се случва...като му дойде времето.
И не след дълго пред нас започна да се разкрива Негрил. С цялата си...прелест??? Как се казва на къщите, които още не са се дипломирали от школата на колибите? Ще ви кажа. Казват се “първият ми етаж е на шпакловка и замаска, а вторият ... догодина, до амина” Стърчат насвякъде едни арматурни железа веднага след първия етаж, сякаш по едно и също време на всички строители им свършват парите, точно преди втория етаж. А може и да са в обедна почивка хората и тя да трае години по “островно време”. Рядко се случваше да видим завършена постройка с покрив и такива екстри, но това разбира се не е от особено значение. Все–пак нали нямаше сателити на всеки покрив! Макар че...май точно те липсваха. Когато загледахме хората, хммм... започвам да се притеснявам, че ще ме обвините в расизъм. Все пак съм с промит мозък и такива неща не са ми разрешени, а вече съм ги споменавал и за мексиканците, та не искам да се повтарям. Ще бъда по-деликатен и ще кажа: местните бяха Африканци. Къде ти Боб Марли! Той така както се обедихме им е бил неофициалния крал или президент! Макар че имаше и доста дрипльовци с расти (да обясня за бабите и дядовците си – това са едни фишеци, на които става косата, когато не се къпеш с години и не се сресваш с векове), които са от добрите, имаше и много от лошите – лошо гледащи “гъзари” с личащо негативно отношение към туристите.
Когато спряхме с маршрутката, за да се “облекчим” (слава богу! Алекс вече си беше оставила отпечатъците от ноктите по ръката ми, да се/ме стиска, защото представете си, бременните трябвало да ходят по тридесет пъти на ден. А аз се чудя защо не мога да спестявам – всичко отива за тоалетна хартия.) забелязахме и друг приятен фактор – жегата и влагата. Инетересно би било да отбележа, че вратата на мъжката тоалетна на магазина/лафка зееше точно срещу продавачките. Да, ценностите ти са скрити с парче картон, сложено на нивото на очите им, но доволната ти физиономия може да бъде споделена във всеки един момент от продавачките и клиентите им.
Ще кажете – ужас – какво посрещане! Какво начало на почивката и на пътеписа! Но не сте прави. Аз ви подвеждам. Защото знаете ли кое е важното? Свободата! Пак онази мръсна магьосница, която ни кара да се чувстваме в собствените си кожи. Извинете ме, но с бира в ръка, на връх пладне, на път към Карибското моренце, на кой му пука, че местните растафариани може да одобрят или не физиономията му докато пикае!
Обратно в маршрутката и с Боб Марли напред!
“Catcha falling star” – Хвани падаща звезда, написано нарочно с правописна грешка точно по ямайски. Това беше името на курортчето, което организаторката беше открила. Стигнахме в два или три следобед. Бяхме тръгнали към десет предната вечер от вкъщи. Не обърнахме внимание на палмите, на пътечките, покрити с дребен чакъл, на цветята навсякъде около нас, на бара със сламен покрив, на колибките с хамаци и изглед към морето, на красивите скали, на тюркоазените води, на миризмата на трева (да - на “трева”), на прекрасната си стая с климатик, на верандата си с масичка и столчета, гледащи право в морето, а набримчихме климатика и се гмурнахме в леглото.
След няколко часа на ступор ни разбуди силно реге. Не знаехме къде се намираме. Сякаш бяхме заспали в леглата си, а се събуждахме на друга планета.
Отворих вратата и пред нас лъсна потъващото вече в морето червенеещо се слънце.


Алекс беше с главоболие и веднага трябваше да й се донесат “печени филийки”. Излязох от колибката, затаих дъх, изпълнен с щастие от това, къде се намираме, направих петнайсет крачки и бях на бара, където попитах едно момиче имат ли меню с храна и тя ми каза “Йе, Ман”. След малко ритнах вратата на бунгалото, натоварен със сандвичи, ямайска бира и вода. Така и изпратихме деня. С пържени картофи и сандвич с риба, с ямайска бира и реге, което се чуваше страшно силно от някъде наоколо. Имаше концерт!
Разходихме се блажено по залез слънце из кокетното курортче, наслаждавахме се на морето и залеза, и скоро разбрахме, че сме още гладни. Избрахме си най-близката до морето маса и седнахме. На скалите, точно надвиснали над вълните, под светлината на стотици малки лампички и разбира се, луната, заслушани в регето и морето, усмихнати до уши и изпълнени с радост, че ни предстоят още шест дни от същото удоволствие.

Аз се насладих на още няколко бири и лют рапан,

а Алекс се задоволи със саладка.
Силите ни свършиха много бързо. Полетите и бирите си казаха думата и още към девет бяхме отново с ступор.
...
Събудихме се много рано. Нямаше и шест часа. Едва дочакахме да сложат масата със закуските, за да можем да си налеем ямайско кафе - всеизвестно по света като “Blue Mountain Coffee” (кафе от Синята планина), което в нашия ресторант във Вегас върви по $12 за едно еспресо – и леко се очудихме, че не ни хареса. Скоро установихме, че тъй като закуската е без пари, кафето им също нищо не струва и не е от онова – великото.
Закусих риба със спанак! Да ви е сладко! Пък и за закуска! Ама като го има в менюто и е на аванта, как да не опиташ. Бай Ганьо си обича без пари. Това, което изглежда най-скъпо се поръчва – риба – скъпо + спанак, гадно, ама интересно в комбинация с риба = ямайски буламач - горчив. Алекс пък се придържаше към класическите закуски и винаги закусваше разни пържени филийки или “палачинки” (ще ме извинявате, ама това американското ако са палачинки, аз съм костенурка – те са дебели като мекици!).
Представяте ли си какво му се прави на човек след закуска от риба със спанак? Разбира се, права линия до тоалетната...но не бихте очаквали да следва плаж с бира, нали? Е, аз също, но ми се стори интересно.
От скалите се скачаше много вълнуващо и макар и доста да ме беше шубе, престраших се и се погмурках в кристалните сини води, с дъно от бели пясъци.
Мина не мина и час и се препекохме хубаво, та аз се захванах с това, което ми предстоеше да правя през по-голямата част от почивката. Докато Алекс си лежи до мен, аз опъвам бирата, слагам слушалките, отварям книжката и слагам ръка върху коремчето, защото бебето беше много развълнувано да е в Ямайка и искаше и то да види, та напираше и риташе здравата. Ние с блаженство си лежахме под чадърите, подавахме си носовете, за да си поръчаме по някоя и друга бира или безалкохолен плодов коктейл и продължавахме да си почиваме.
След като ни омръзна, решихме да се поразходим вън от комплекса.
Със затварянето на портата зад гърба ни се намерихме отново в онзи непознат свят, наподобяващ гето, в село. Всяка минаваща кола покрай улицата, без тротоари и с обратно движение на пътя ти подсвирква, намалява и шофьорът й те пита “такси?”. Не, благодаря – казваш и продължаваш още три крачки, за да срещнеш местен тарикат: “ ганджа искаш ли?”
“Имам, имам, ок съм (това ни посъветваха да казваме)”
“Ама не, ела, опитай мойта! От мойта по-хубава няма”
“НЕ, НЕ! Ок съм, много благодаря.”
“Абе ела тук, бе човек! Трябва да опиташ от мойта, имам и музика, и кафе, и сувенири.”
Стига се до там, че се чувстваш безкрайно заплашен и следващата кола, която без малко да те сгази намалява и надува клаксона, за да те успокои. Подскачаш в тръните отстрани, казваш не, не ни трябва такси и продължаваш до следващия тарикат, който пък имал най-хубавата музика в Ямайка и до следващия, който ти казва, “ела, влез в къщата ми, имам много хубави сувенири, ама съм ги прибрал от сергията вече”.
Ей тоя вече преля чашата и ние обърнахме, и таман да отпрашим обратно към безопасността на курорта, Гладстоун ни заговори.
Ние го бяхме забелязали, но се правехме, че не го виждаме, че неотлъчно ни следва на три крачки и си мълчи. Та този мити слаб и изпит ямаец, с добро лице, плетена шапка и дълги расти ни каза, говорейки много бавно и мигайки на дълги парцали:
“Неее, не може сега да обръщате. Вие стигнахте до моята сергия и сте на десет крачки от нея. Трябва да я видите.”
Погледнахме по пътя напред и не видяхме нищо, но той много настояваше и някак си спечели симпатиите ни. Накара ни да продължим напред. Най-вече защото искахме час по-скоро да се отървем от оня дето искаше да ни вкара в къщата си.
Така стигнахме до сергията на Гладстоун – една маса, покрита с някога бяла мушама. Надигна я и видяхме няколко торбички и няколко мидички. Торбичката с кафето беше най-обикновен найлонов плик, с бележка написана на ръка “Blue Mountain Coffee”. Надигна я и каза: “това кафе всъщност произлиза от моя заден двор. Това е оригиналното “Кафе от синята планина” и навремето хората са взели рецептата от моите деди. А това е най-хубавата ганджа! А, не пушите, аа, жена ти е бременна, разбирам! Ама вие сте май отдавна заедно и изглеждате толкова щастливи! Момче ще е!!! Но ето ще ви покажа нещо, но то е тайна. Предлагам го само на специални хора и вие сте специални за мен. Това е подправка. В която и манджа да я сложите, става за чудо и приказ. Предлагам я само на специални хора и ходя специално в гората да я бера – ето, опитайте.” Разтвори торбичката и ни я набута в лицата. Миришеше на червен пипер или шарена сол. Кара ни да си топнем пръста и да я опитаме. Аз направих трика, който съм гледал в един стар филм (родители, знаете го много добре – влюбените доктори), потопих си единия пръст, а лапнах другия, а милата ми наивна женичка, като ме видя, облиза и тя цял пръст с червен пипер с неизвестен произход...
Благодарихме любезно на Гладстоун и казахме, че непременно ще се върнем като дойде ред за покупки. Отпрашихме обратно от обратната страна на пътя, махахме с нежелание на колите и почти тичахме към курорта.
Точно като стигахме забелязахме малко магазинче за хранителни стоки и влязохме. Докато чакахме да си платим за по-ефтината бира и бутилирана вода, наблюдавахме семейство местни да си купят 2 памперса, една глава лук, един картоф, един домат и пакетче с нещо като две пилешки крилца... не сме свикнали ние да виждаме покупки, които се събират в нещо по-малко от препълнена коли1ка за супер маркет...явно не им е лесно на местните.
Те са облечени в по-голямата си част плачевно. Точно като просяци. Изпокъсани, мръсни, със спластени коси, смрадливи, прашни, слаби и обрулени. Но ето, че бяха намерили начин да отглеждат децата си. И докато богатите чужденци си пълнеха торбите с бира и сладки, те се чудеха как да скалъпят пилешка супа за душата.
Най-после обратно в курорта.
След прекрасен обяд и обедна почивка наближаваше залез слънце. Дръзнахме да илезем още веднъж от комплекса и на три минути в обратната посока стигнахме до световно известното “Rick’s Café”. Това беше мястото от където се чуваше реге на живо на предния ден, а и всеки ден. Слънцето залязваше в морето, а от високите почти трийсет метра скали скачаха смелчаги. Беше ни странно да се озовем на място с толкова много бели и туристи, дошли от целия остров, за да плащат за скъпи коктейли, да се напиват като прасета и да гледат залеза, докато танцуват на реге на живо и се ‘търкат сексуално’ като изтървани. Не мога да не отбележа, че имаше две двеста-килограмови сестри, които едновременно се натискаха грухно на един местен черен от групата, на който това много му се нравеше и ги опипваше и двете пред очите на всички!...без коментар.
Не се чувствах много на мястото си и ми се стори, че романчитният залез от нашето бунгало с нищо не може да бъде заменен. Побързахме да се приберем. Не искам да наблягам много на това как си отдъхнахме, че сме си обратно на безопасна територия за втори ден днес.
На следващия ден беше мрачно и небето беше бурно. Не си спазих уговорката с местния, който вчера се беше опитвал да ме зариби да ме води до рифа. Чувствах се много несигурен. Решихме да го ударим на пълен релакс.
Обичам дни, в които нищо не правиш. Само си четеш, стоиш си на хладно в стаята, когато пече слънце гледаш да поработиш над тена си, а когато ти стане горещо, скачаш от скалите. Безгрижие. Цял ден! Отдавна не ни се беше случвало. Спяхме когато ни се спеше, ядяхме като огладнеехме и си държахме ръцете на коремчето, когато бебо риташе.
На следващия ден направихме безуспешен опит да ядем на друго място. Бяха ни препоръчали един ресторант, на десетина минути от курорта и ние смело поехме през най-зверското слънце (35 градуса и 85 % влажност) , най-бибиткащите коли и най-отвратителните пласьори на ценни стоки, за да го опитаме. Естествено, че беше затворено. Но Алекс настояваше да обядваме на цивилизовано място и след още много вървене по слънцето се отказахме и отидохме на въпростното “Рикс кафе”. Там не беше толкова пълно по обед както по залез. Само няколко американски семейства се радваха на децата си, които без страх от закона на свободната им страна се наливаха с бири и коктейли. Обслужването беше като в гробища, музиката като в кънтри клуб, а храната като в мензата в Софийския. За тропическата салата на Алекс нямаха плодовете, които я правеха тропическа. “Може ли само зеленчуци?”. Това означава няколко листа маруля и едно шише дресинг. А за мойта риба тон в доматен сос, да не говоря. Добре, че местните спасители, пазещи скачащите от високите скали се катереха на едно високо дърво като маймунки. Сигурно още двайсет метра високо. Като скачаха от там направо ни събраха погледа. Това беше единственото, което да ни пооправи отвращението от американското заведение насред Ямайка.

От “съображения за сигурност”, повече не излязахме от курорта, освен за още ефтини бири до магазина. Прекарахме си следобеда в бара, с коктейли и карти. Алекс ме разби до смърт на шейсет и шест и аз отново я обявих за световна шамшионка.

И така се заредиха дните...
Бири, бар, залези, плаж, книги, разходки, бибиткане...
Един ден станахме малко по-рано, защото беше време да си сменим стаята. Опаковахме си багажа и попитахме жените на рецепцията дали да си оставим куфарите при тях или направо в стаята. Те ни погледнаха с въпросително изражение.
“Ами нали трябва да се местим днес, че нашата стая била резервирана от други за останалите дни от седмицата?”
“Йе, ман, ама това е утре. Днес сте си още в старата стая.”
“Ооо, извинете. Мойта бременна жена ме накара да стегна всичките багажи, защото е мис списък и организация и точност, но явно на бременните им прещракват календарите, ама няма проблем, ще ги пръснем багажите пак, пък утре ще стягаме наново, нали за това са почивките.”
Много си обичахме стаята и с радост останахме още един ден, но какво можем да кажем за календара на Алекс? ... щом си загубил представа за времето, значи истински почиваш! Човек реално няма нужда от часовници и календари! Това са аксесоари за робите на модерния свят.
По едно време решихме, че се прецакваме. Стоим си само в курорта, а сме гледали по телевизията за едни плажове с бели пясъци, които вече са ни станали специалност; тук постоянно вървят реклами на едни кристално сини води, едни пясъци, едни усмихнати туристи с напитки в ръцете и стикове за голф в ръце, и едни весели мургави мацки по сламени полички разнасят коктейли! Не можеше да не ги проверим. Направихме проучване и ни казаха, че най-добрият плаж бил на американското заведение Маргаритавил. На всички други обикновени плажове щяли да ни тормозят местните. Уговорихме се да ни изпратят такси.
Таксиджийчето, добро момче. Интелигентно, води приятен разговор с нас, обяснява ни кое къде е и какво е, говори даже немски, като нищо завършил и той като нас по едно висше образование, за да си изкарва прехраната с милостинята на туристите, светват му очите като разбира, че ще го извикаме и за навръщане от плажа, даже спира да купи кредит за телефона си, че да ни го дадем, за да можем да го извикаме. А ние – обичаме честни интелигентни хора, сме готови да му дадем бакшиш, но той казва да му платим накрая. Остави ни той до десет паркирани автобуса. Гърми музика. Я да видим. Огромен бар по пътя към плажа, а прекрасният бял пясък, обсипан с весели, нежни, дебели американци, загрозяващи пейзажа с размазаните си огромни весели тела по скърцащите от ужас и омраза шезлонги! Ама на всеки сантиметър! И от двете страни на ивицата по едно въже, а от другата му страна няма никой. Грешка! По десет местни, подвикващи на нашите любими туристи. “Парашутии, шезлонгии, гмурканее, ганджаа, дисковее...” ... покой! Красота, Природа, Мечта! Няма място да седнем. Един спасител скача от кулата, носи ни по един шезлонг, набутва американците по-настрана и ни слага между тях, точно като на общо легло. Плажът приличаше на военна болница, на брега на красивото карибско море. Исках да се върна петстотин години назад, само за да мога да видя какво ли е представлявала тази красота преди тези нещастни вируси да развалят всичко. Това между другото беше честа мисъл и в Мексико, а и на много други места. “Какво ли е било тук преди човек да го опропасти?!”
Алекс искаше чадър. Спасителят открадна един от някой, който се къпеше в оградената единствено на този плаж водна ивица - двайсет на двайсет метра. Като се върна жената, взе да бучи и да пита защо й го няма чадъра, а приятелите й викат, че го дали на бременното момиче. “Е, какво ме интересува мен, да не съм я забременила аз!” Алекс само това и чакаше и като скочи, като й се развика, като я заблъска, аз пък й бих едно курше в десятката, плюх и на мръсната американска муцуна и си казах, че така трябва да постъпвам и с клиентите си...ееех, мечти... истината е, че на жена ми й стана толкова обидно, а и мястото беше такава подигравка, че десет минути след като пристигнахме, бяхме обратно в таксито. Отново отвратителни преживявания от излизането ни от комплекса. На връщане казахме на таксиджията да ни спре до някой магазин, да си купим кафе и ямайски ром. Той спря в магазин, където било “най-ефтино”. Понапазарувахме си! Страшна ефтиния! Само дето после видяхме, че цените в магазинчето до нас са леко по-ниски въпреки “отстъпката” на гнусния индиец.
(Отклонение: къде са плъзнали по целия свят тея гнусни индийци, да въртят алъш вериш навсякъде, където евреите не са го завладяли. И във Фиджи, и в Щатите, та и в Ямайка тея смрадливи нещастници имат търговийки и цъклят лукави очички. Сигурен съм, че ги има и навсякъде по останалия свят с лъскавите им сергийки, мазните им усмивки и кривите им пръстчета с малки ноктенца! Даже ей сега ходих да си купя лекарство за настинка, че пак съм болен, а сме на почивка в Санта Барбара и всички в аптеката бяха индийци и имаха такива пръстенца!)
Таксиджийчето тъй както си беше учтивичко, интелиентничко и честничко, ни ошушка $30 за десетте километра разстояние, като споровете ни, че от хотела са ни казали да не плащаме повече от $10, не помогнаха. Пцувахме и се прибрахме пак в стаята, да си ближем раните. Казахме си, че няма да отидем на похода из вътрешността на страната, из някаква планина около някаква река и някакви водопади, защото просто не знаем вече на какво ще попаднем.
А вече наистина беше време да се местим. Беше станала грешка (този път не на жена ми, спрете да я подозирате. Знам че аз винаги съм прав, а тя в грешка ;) , но този път програмите на ямайците гръмнали, та станали объркванията) и щяха да ни настанят на първия етаж, въпреки че сме си резервирали стая на втория – с по-добра гледка. (сега се концентрирайте и следете внимателно, защото пътеписецът става Мара Подробната за момент, за да покаже колко много може да се забавлява човек на който нищо не му се случва)
Тази стая, която Алекс беше избрала се оказа заета и трябваше да изчакаме, защото щяха да ни дадат стая 1-А. Знаете ли какво значи това? Ами “президентския апартамент”, на цената на обикновената стая, която си бяхме избрали. Докато чакахме да го почистят, ни настаниха в грешната стая на първия етаж. Алекс, изнервена от неприятната сутрин и хормоните не ще да чака вече. Отидохме да погледнем не е ли почистена стая 1-А. Нямаше никой в нея и влязохме да я разгледаме. Супер яка, с две спални, с балконче, и т.н. Обаче наш’та не я хареса. “Бягай да им кажеш, че оставаме в тая дето ни дадоха по погрешка, на първия етаж. Не ни трябват две спални, пък и тук няма да катерим стълби, и не ми се чака, и целия ми ден пропадна, и цялата почивка, и ми се пикае, и ми е топло, и съм гладна, и онази стая горе е ужасна с двете си спални!” Хайде, черноработникът пак отива да делегира.
“Жена ми вече не иска да катери стълби. Стаята в която чакаме е перфектната за остатъка на почивката ни.”
“Йе, ман, ама ние вашата грешна стая вече я дадохме на едно друго семейство, щото на вас не ви хареса и искахте на втория етаж. Нали точно за това ви даваме президентския апартамент, че да ви компенсираме за неудобството.”
Аз, с усмивка на уста казвам – да – извинявам се и отивам да кажа на жената, че няма как. Обаче на бременна не се отказвало лесно.
“Оооо, не! Цялата почивка сега се скапа, от днес като е тръгнало, толкова гаден ден, и т.н.”
Хайде, Стоян пак натирен да се пазари, а от чехъла над главата му се сипят гръмове и мълнии.
“Ами това семейство дали няма да е навито да отиде в 1-А, а ние да си останем в тая стая с лошата гледка, щото на бременната ми жена повече й харесва”. Гледа ме с огромните си кафеви очи огромната кафява рецепционистка, мига и се смее.
“Може, ман, няма проблеми, те сигурно ще са доволни другите. Разполагайте се удобно щом не ви хареса президентския апартамент.”
Еей, грейна слънце и на мойта улица, Алекс доволна се ухили пак като ряпа, а аз от сърце й благодрих, че пак от нищото ми е създала материал за поредния пътепис.
И така си заживяхме с новата стая, с всичките му луксове на климатици, вентилатори, печки за готвене, хладилници, телевизори и веранди. Пиехме си бирички на плажа, вкусихме ямайския ром, даже имахме и кубинска пура, но не ни се пушеше нещо.
Все пак се престрашихме да излезем още един път от курорта. Но този път по море. Рано сутринта дойде Винсънт с лодката си, да ни вземе само двамата, за да ни заведе на разходка до кораловия риф. Трябва да ви кажа, че за Винсънт пишело даже и в National Geographic Magazine. Най-учтивият и дружелюбен ямаец! От десетки години води туристите по най-специалните места из океана, за да оценят красотата му и дай-боже, да се замислят да спрат да го замърсяват. Обича си работата! Представяте ли си??? Луд! Трябва да се направи нещо! Да се интегрира бързо в модерното общество, че на какво прилича това!

Предупреди ни да не пипаме мищо, ако не го е пипнал той пръв, скочихме на лодката, а не след дълга разходка покрай прекрасния бряг, се озовахме насред океана, с маски и плавници в ръце.

Добре, че посмяхме да се впуснем на това пътешествие! Алекс плува със спасителна жилетка през цялото време и не се пусна от нас с Винсент нито за секунда, но и двамата с нея се дивихме на красотите, цветовете, рибките и коралите. Държахме в ръце морска краставица, мека като плючена играчка, гледахме огризки от омар (лобстър), стояхме на страна от змийорките, правихме снимки и сочихме с пръст като деца в сладкарница.
Алекс не можа да ми повярва, че това, което сме видяли, колкото и невероятно да беше, не можеше и да си помисли да се сравнява с рифът от Фиджи! Но преживяването беше незабравимо!
След като се върнахме в курорта, побързахме да разкажем на всички, за да осигурим повече клиенти за горкия Винсънт. Така се и заприказвахме с двама американци, и даже седнахме да обядваме с тях. Те на предния ден се бяха оженили точно там. Само двамата, с бармана за свидетел и местния поп. Оказаха се свестни пичове от Флорида и до края на деня си показвахме снимки и разказвахме истории. Разменихме си и адреси за всеки случай.
Най-вкусните неща, които ядохме бяха следните – спагети с морки дарове и сос от бяло вино и масло (доста класическо и в Щатите ядене, но приготвено с напълно пресни морски деликатеси беше несравнимо); резен ананас, с набучени на клечки за зъби препечени на скара скариди, с мазничък бял сос за потопяване, както си му е реда... Комбинацията от тези вкусове беше прекрасна; и на последно място, най-прекрасното – папая, сготвена на фурна, пълнена с бяла риба и кокосов сос! Нито грам сладост, колкото и невероятно да звучи. Просто адски, адски вкусни тропически аромати.
И щом разказвам за най-добрите храни, нека спомена и за пържения рапан, с къри, който ядох в едно заведение, което беше и последния ни отчаян опит да ядем вън от курорта.
Значи.
След като отново опитахме да отидем до Гладния лъв, борихме се с жегата, тормозещите таксиджии и брокери на трева, стигнахме и до там, само за да установим, че макар и да са отворени, днес готвачът щял да дойде с около час и половина закъснение, така че ако сме искали, да сме го изчакали. Казвам ви, на островите времето няма значение! Ок, да речем нямаш работа, кибичиш и не ти пука колко е часа, ама не изгаряш ли от жега да чакаш, бе, човек, не умираш ли от глад, не ти ли писва да те мотаят? Явно не. Това е друга култура, от която модерното общество бяга като от чума и против която взема хапчета. За черните обаче това е непознато понятие и отиват да готвят когато им кефне.
Та.
Озовахме се през две гета в третото, в едно “заведение”, където на една тераса едни араби говореха на висок глас на съседната маса, а аз си поръчах великия рапан с къри. Топяхме се от жега. По пътя ни бяха скапали от погледи на криво и смущаващи гледки на дрипави деца и мършави кучета. Слава богу, че щяхме да ядем. Донесоха ни яденето. Алекс както винаги си избра салата. Аз поразрових из рапаните и казах на не-веселата си жена. “Айде да се махаме”. Тя ме погледна озадачено, но вече само дето не се бяхме хванали за гушите от нерви, платихме набързо и се махнахме без да сме яли. Аз изчаках да стигнем обратно в курорта, за да й кажа, че имаше крак от хлебарка между рапаните ми. Без съмнение! Най-ясния и безпогрешен крак от хлебарка, който не бях ял!
За останалите един-два дни няма нужда да споменавам, че не се и откъснахме от портата на курорта, бара и плажа си. Аз вече бях ербап и скачах от високи скали, и се гмурках около нашия плаж, та си гледах рибки по всяко време, а Алекс си работеше над тена по рокля под чадъра.


Готвихме си няколко пъти и в стаята, защото се поохарчихме, но това не ни попречи да се чувстваме прекрасно. Все пак искам да отбележа, че от храната в курорта ни поомръзна, а оставащата ни опция беше да пробваме храна, готвена покрай пътя, върху – забележете – джанта на кола, служеща за тенекия върху огъня. А и на Алекс толкова и се ядяха яйца под всякаква форма, “много били важни тези протеини”, та трябваше да ги купим от местното магазинче и да ги изпъжим в стаята на момента!
Лентяйстване, реге клипове, ядене и пиене на високо алкохолна бира по цял ден! Какъв упадък! Срам за модерното американско общество, което не може да си позволи да си вземе два почивни дни даже и като му се раждат деца.
Последната вечер с коктейли в ръка се излегнахме на шезлонгите пред морето и му казахме чао. Не че бяхме луди по Джамайка ман, но безгрижието...това щеше да ни липсва.
Пътят към летището се състоеше в преминаване през същите бедни селца, и спиране по оградените курорти тук и там, които приличаха на оазиси на луната, за да събираме туристите. Разликата между курортната реалност и тази на местните беше зашеметяваща. Веселите приказливи американци се качваха на маршрутката с куфарите си, къпали се няколко седмици в разкош, оградени от стени от една от най-бедните, почти африкански реалности на света. Сигурно така се е чувствал на времето Живков в резиденциите си – обсипан в охолство насред излгаднелите българи, чакащи на опашка за банани и замръзен таратор посред зимата.
Ямайка е била красиво място...преди стотици години. Днес тя е грозен парадокс, подобен на този, който съм чувал за Хаити – опустошен карибски рай. Гавра с природата и хората. Няма да забравя как Дидо ми каза, че това е типичен пример, че черните са по-низша раса. Вземат ли управлението в свои ръце, не знаят какво да правят и унищожават всичко покрай себе си. Хмм. Дали пък са по-низши наистина? Можете ли да се сетите и за друг един народ, който с години се самоуправлява и руши природата си, гони децата си и убива старците си от глад?
Но няма, разбира се, да свърша пътеписа си на тази вълна. Не мога да не спомена героизма на една бременна българка, гмуркала се смело между корали и змиорки в Карибско море, радвала се безкрайно на безспирното ритане на дивото бебе в корема й, и обсипвала автора с нежни ласки и любов, с претенции и нежност. (ако и вие сте забелязали несъответстващата дума, моля не казвайте на околните – на тях може да им влезе направо в несъзнаваното и да ми се размине боя).
Да живее Алекс, Боб Марли и регето, Винсънт, коралите, огромните търпеливи негърки и пълнените с риба папаи! Да живеят ваканциите, свободата и липсата на мениджери, бирата с риба за закуска, хамаците и плажовете! Три пъти ура!