Нова Заландия - 2006

Оукланд. Вечер. С наетата кола карам по улиците на напълно непознат град, с навигатор от лявата ми страна – Алекс – с карта в ръка. Момент, от ляво ли казах? Дааа. Именно. Не съм се даже и качвал на кола с обратно движение, а сега карам такава. Но това съвсем не е проблем. Проблемът е, че все едно карам в насрещното! Не знам на кого да дам предимство, в коя лента е удачно да се движа, изнервен съм, а на всичко отгоре обясненията за хотела ни са ни дадени ако идваме от някаква си друга посока. Уфф. Доста се повъртяхме. Доста беше трудно и напрегнато. Но го намерихме де. Хотелчето беше супер приятно, от което останахме изненадани, защото си бяхме избрали по-евтинко. Оставихме колата и айде на ресторант край морето. Там пълно със заведения, пиещи бирички млади хора, музика и ... заря в ‘наша чест’. Абе много, много ни хареса.
Бяхме, разбира се скапани и веднага след вечерята (най-после сериозна вечеря от морски дарове, която не срещнахме във Фиджи, защото там - колкото и странно да е - наблягат на месото) в хотела и в леглото.
На другата сутрин след кратка закуска, разходка – да купим още една раница, за да разпределим поне малко трупа от куфара и проверка на маила си за първи път (в който научаваме за вълненията на някой покрай цунамита и урагани и се учудваме здравата), нямаше и час лутане и се измъкнахме от града благодарение на множеството указания на изключително отзивчивите и любезни местни, които направо като ни видеха с картата идваха да питат дали да ни помогнат.
На път за Ротороа. Въодушевени, с музика в колата, приятната сутрин и чудесното време пристигнахме за нула време до ЗОРБАТА! (за невежите да поясня – една огромна – 2 метра висока топка с 70см. дебела стена, в която се шмугваш и те търкулват надолу по един баир) Тъй като само на мен ми се мокреше (да,..наливат ти и водичка вътре) скочих и се затъркалях надолу по баира. Мят, мят, мят. По глава, по задник, на крака, на ръце, голям купон. Е, вярно, тези топки са били прозрачни навремето и си можел да видиш как светът около теб се върти, но сега са се надрали и виждаш само ръце и крака. Абе нещо като екстремна ролба. Голям кеф! Проблемът беше, че от снощната вечеря нещо имах огромен мерак за тичане към тоалетната и силно “разтревожен” скочих обратно на колата и тичахме да си намерим първия възможен хотел!
Приятен, голям, направо пред нас. Малко скъп, ама то не пита!
Денят ни премина в много краткотрайни екскурзийки до ресторантче, до хотела, до езерцето с черните лебеди, до хотела, до парка с врящите и смърдящи термични извори (миризмата беше добро оправдание за мен), до хотела, по улиците, с безуспешни опити да си намерим място да пием чай, та обратно до хотела и там смекта и чай, и лека нощ, деца.
Много, много рано се събудихме. Нямаше и помен от температурата, която бях вдигнал на предната вечер, настроението ни беше супер и излетяхме набързо от хотела.
По пътя си към Таупо се спряхме през още едни кални врящи езера, у които имаше някаква особена приказност, а може би заради факта, че беше едва 7 суринта и рядка мъгла беше обгърнала всичко, точно толкова, че да омагьоса мястото. Беше красиво.
Много скоро след това си пиехме кафето в Таупо, в едно прекрасно, огряно от ранното слънце кафене и крояхме планове как ще скачаме – с или без парашут. Хаха шегичка. Страхът нарастваше, но и двамата си бяхме казали, че ще го направим и няма да се дърпаме. И ето ни на, 20 минути по-късно вече бяхме платили и връщане назад нямаше. (отново да поясня: за този скок ни навиха момчетата от Швеция, дето бяха на околосветско. Те казаха точно къде е най-яко и най-ефтино, както и, че това е едно от нещата, които най-са си стрували за тях в НЗ) Облякоха ни в едни екипчета, дадоха ни указания и ни натовариха на един самолет. Алекс беше страшно въодушевена, а аз просто някак си не можех да повярвам, че наистина ще скоча. Все си мислех, че може и по друг начин да сляза от самолета. Да, ама не! На 12 000 фута (към 3км) височина самолета отвори врата и от него заподскачаха тези, които бяха най-отпред. Всичко бяхме ако не греша 6 скачащи. Тези, които си бяха платили с тях да скача специално човек с камера (цената е все едно още един скок), между които и Алекс, бяха по-напред, а по-стиснатите - между които и аз - най-накрая. Само видях как трета подред Алекс ме погледна за миг и....заедно с инструктора й (да, разбира се, че така се скача – има един човек, завързан плътно за теб, който носи отговорността да отвори парашута, да го навигира и да те приземи безаварийно. За теб остава само “кефа”) се отлепиха от ръба на самолета! Ох, Боже! Дано е добре тя, викам си, но преди да се усетя и притесня, вече седя на ръба и аз самият, с мойта инструкторка, която нещо ми върти главата за последна снимка, а аз не смея да погледна надругаде, освен към далееечната земя. Ето на! Полет! Не можеш да дишаш – едно от страх, второ от факта, че летиш с около 220км в час. Гледам аз как земята се приближава, не мога да го опиша добре. Не ме е страх вече чак толкова, макар че сърцето ми играе зверски и нещо там в мен произнася молитви. 45 секунди. И след стремоглавото летене усещаш едно подръпване и от поза – по корем, се изправяш вертикално. Първо, че гледката е много, много красива, второ, че парашутът ти се е отворил, трето, че...летиш! Огромна радост, огромна! Да живее животът!
Парашутът бавничко се спускаше, макар че на моменти инструкторът нарочно ни засилваше, при което леко ти се завива свят. И след като така се реехме из небето няколко минути като перца, се приземихме, намерихме се с Алекс и се прегърнахме, ухилени до уши. Голямо щастие. Прегръщахме се, кефихме се, дадоха ни филмчето, което бяха заснели с нейния скок и по живо по здраво (е, с изключение на леко повръщане на половината от нас...леко ще намекна – не аз) ни изпратиха, все още цели.
Бравооо, това ни даде отскок дето се вика. С яко настроение обядвахме в едно прекрасно място, което на всеки препоръчвам. Значи като сте в Таупо, завивате по главната вдясно и е на втората пресечка до спортния магазин. Слагам обяснение, защото не му помня името. Но – мнооого вкусни палачинки, пълнени с морски дарове, гъби със сирене “Бри” и прекрасна супа, пак от морски дарове правят. Пък и други неща, които изглеждаха страшно апетитно, но нямахме къде да ги сложим вече, а и аз все пак внимавах малко повечко вече какво ям, за да не се налага да търсим пак хотел по спешност. Обстановката е прекрасна, храната е здравословна, а цените – народни! Еми както установихме и двамата – това е рядка комбинация.
...
Отправната точка за този ден беше столицата – Уелингтън. Пристигнахме по тъмно и дъждовно, лутахме се доста за хотел, после и за отворен ресорант. Нищо не ни хареса, ядохме някви фелафели в една турска закусвалня и се поразходихме из града, който хич не ни се стори як. Може и да не сме видяли хубавите места, но и на следващата сутрин, когато отидохме да разгледаме националният им музей (в който умряхме от скука, макар че може би трябваше да разгледаме изложбата за “Властелина на пръстените” ама...) нещо не се накефихме. Виж иначе пихме прекрасно кафе, чиято миризма просто ни грабна от улицата в много уюутна ранно-сутринна обстановка на хора в костюми, отиващи на работа, а ние – неее. Тея новозаландци страшно кафе пият. Не го знам какво е, ама много вкусно и на капучиното така му поръсват канела и какао, че да ти озапочне деня както подобава.
Та това беше със северния остров. Следобеда си оставихме колата, хванахме ферибота и след 2-3 часа бяхме от другата страна – в Пиктън - където отново ни чакаха със следващата ни кола. Отседнахме в яхт клуба, че по-ефтин, мислехме да ходим да вечеряме на няколко часа - в столицата на зелените миди, но бяхме изморени и решихме да се откажем. Вместо това ни препоръчаха прекрасен морски ресторант, където ядохме точно 3 “пауа”, а именно едни такива особени миди, които се ползват за бижута. Имат много красиви черупки и са доста вкусни, но – много малко веее! Пък иначе скъпички. Та пак минахме на зелени миди. Ех – голям кеф са! Изпихме цяло шише вино и ни беше страшно приятно. Мисля, че стояхме 3 часа там. Нещо, което до сега не бяхме правили.
На следващата сутрин станахме много рано и потеглихме към някакъв резерват, наречен нещо като Тазманийски. Бяха ни казали, че важното по този път е да се кара бавно и да се оглеждаш много, защото е прелестен. И наистина. Може би изминахме 30 км за 3 часа. Спирахме на всеки завой. Такива фиорди, такива изгреви, такива пари се издигат от водата, отсреща виждаш тучни зелени острови, направо да полудееш от гледки, снимки и десктопи (това беше лаф – “уу, каква снимка, направо десктоп!”). след като стигнахме до парка знаехме, че ни предстоят около 4 часа поход. И изведнъж, на 10-ата минута, след като си бяхме обули специално закупените за поход и планини обувки и бяхме приготвили вода, раница с дъждобрани и т.н., ни домързя зверски и се върнахме. Ами на. Видяхме малко лами, една котка, един фазан(питомен), няколко токачки, една чапла и няколко крави, 3 шопара решихме, че сме видяли достатъчно. Потеглихме към Уестпорт, където щяхме да спим. По пътя спряхме в един град, известен с изумрудите си, Алекс си купи една висулка, побърка един папагал, разходихме се из една гъста, приказна гора като тези от “Властелина...”, видяхме няколко вълшебно красиви езера, откраднахме си круши от край пътя, (не за друго, а защото нямахме 2 долара да пуснем в касичката на човека, който просто си беше оставил една сергия, цени и една касичка, а ние имахме само 80 цента и едри пари) и след още много планини, гори, езера и полета чак по тъмно стигнахме. То пък се оказа един град от една улица. Тъмно, няма жива душа, че и светлинки даже нямаше. Много депресиращо. Решихме да караме още 100км и да спим в Греймаут. И там беше същото. Еми какво да правим намерихме си поне чудесен мотел и вечеряхме в стаята, след като аз напазарувах от местния супермаркет. Ми кво пък - пак беше яко. Наспахме се добре. Потеглихме отпочинали към някакви ледници.
Стигнахме още по обяд. Видяхме ги. Красиви, наоколо водопади, реки, планини, гъсти гори абе много красиво пак. Ама някак набързо ги видяхме и бяхме готови за деня, а вече – пусто - си бяхме наели хотел. Та следобеда се потривахме, гледахме си пак пощите, пазарувахме си вечеря, която пак в стаята ядохме, прекроихме плановете за пътуването оттам нататък и рано рано заспахме. Естествено, събудихме се още към 5-6 ама кукувци, сега кво да правим. Нямаше как да си платим на хотела, където рецепцията затваря нощем и им оставихме бележка с молба да ни таксуват кредитните карти. Те точно това и направиха. Ние пък потеглихме вече наистина по тъмно, в дъжд и по невероятни завои. Де това да беше всичко. Минахме през една табела, където пишеше, че в следващите 120км няма бензин. Аз викам ок, тя тука е бензиностанцията. Еми честито – и тя затворена, а нашият резервоар показва вече чертата на последната четвърт. Еми добрахме се до една много скъпа бензиностанция и сложихме много малко бензин. В резултат стигнахме до още една такава табела и треперихме още веднъж. Ама все на косъм и стигаме. Просто не ми се мисли ако бяхме останали насред пътя. да спестим 3лева примерно. Интересното тук е, че по пътя спряхме за една час и половинова разходка до плажа, на който пишеше, че имало пингвини. Толкова се надявахме...през пътя с едно недоверие си казвахме, че би било прекрасно да видим на живо пингвини. Стигнахме до адски красив плаж, с много бурно море, но от пингвини нямаше и следа. Разочаровани си тръгнахме. Карахме целия ден. В дъжд, по завои, много беше неприятно, дъждът беше ужасен, а където не валеше гледах да карам много бързо, за да наваксам бавното ни предвижване. В резултат ми друснаха глоба за 80долара (както казах, и фиджийските, и НЗ доларите са равни на лева)((Ал. ред. Тази глоба беше по пътя към Уелингтън,а не тук!!!), която, разбира се, че не платих. Да дойдат да ме хванат тук. Пък ако ме хванат, ще им платя. Привечер пристигнахме в Дунедин – на другия бряг. Приятен, основан от Шотландци град. Много барове и ресторанти, чудесна обстановка, красиви сгради. Трудно си намерихме хотел. Всичко беше заето. Ама изкарахме пак късмет. Пихме бирички, вечеряхме, друснаха ни още една глоба, този път за неправилно паркиране и леко ядосани от този факт си изпрахме дрехите в хотела и си легнахме .
Събудихме се добре отпочинали. Бяхме решили на сутринта да разгледаме града още, затова си направихме една хубава разходка из центъра, където всички улици са организирани около един малък парк и са под формата на петоъгълник. Направили са няколко такива концентрични кръга и после явно е станало неудобно и са се отказали, та по-нататък улиците са си прави. Пихме кафенце и закусихме плодова салата и мюсли в едно ресторантче-кафене. Кеф! Много културен и уютен град.
Идеята беше да ходим в шоколадовата фабрика на Cadbury, която беше в този град, но казаха,че отнема 2 часа да я разгледаш, пък и искаха бая пари, а нас ни чакаше много път, та заредихме до дупка колата и гас! Защо споменавам, че сме заредили до дупка ли, ами защото нали сме нарушители и както я бяхме подкарали, трябваше така да продължим. Когато си наемахме колата изрично ни казаха да не караме по три пътя в цялата страна. Те са все по около 100км отсечки и по принцип не ми изглеждаше страшно да си заобикаляме, но като напипахме брошурите за разни забележителности се оказа, че на един от тези пътища има нещо, което много искахме да видим. Та, знаейки, че може и да няма бензиостанция скоро, както и, че ако нещо ни се случи, нямаме застраховка по този път, потеглихме на юг по крайбрежието. Разбирам ги хората, че не искат колите им да се раздрънкват по тези завои, покрити с чакъл, който хвърчи под гумите ти и ако има някой пред теб, може да ти начатка предното стъкло. Да ама други коли нямаше. И все пак, пътят към палатката на Кара Борун е много по-зле, така че без много много приказки моля! Главата в торбата. И като стигнахме до един плаж, имаше само една кола паркирана там. Добър знак, че няма много паплач и китайци с апарати, дето (#^$#^$@@%(*^%$*-цензура). Та отиваме ние на тоя плаж, разбира се не с идеята там да се пекат нещо друго, ами...аааа момент, няма да кажа. Та излизам си аз от колата и ще ми се пръсне мехура. И отивам до едни храсти, а Алекс тича напред, доста скептична, защото не видяхме нито един пингвин на оня поход преди, та викаме и сега няма нищо да видим. И по едно време ми вика, “има, има” и аз не мога да сваря де се изпикая значи. Зарязвам всичко и хуквам. И дааа... имаше...морски лъвове. Ееех. Отдъхнах си. Във Фиджи един делфин не видях, преди това с пингвините, та сега просто си отдъхнах, казвам ви.
Алекс я е страх, естествено чела някъде, че по време на размножителен сезон били опасни и агресивни, да не ги доближаваш, ама сега на този плаж имаше точно два и то на двата края..къде размножителен сезон бе, братче! Та отидох аз до по-далечния първо, заснех го хубаво с камерата как се чеше, беше към 2.5 метра дълъг. Много внушителна гледка. Полюбувах му се и отидох до другия, до който се доближих на един метър. И той си лежи и не ме вижда. Та правя аз на Алекс знаци да ме доближи и тя леко леко склонява. Докато в един момент тоя ми ти морски лъв не ме забеляза и не изръмжа към мен (по-скоро като излайване беше) и едва едва се помръдна от мястото си да ме заплаши. Да, но не беше нужно. Аз вече бях напълнил гащите и бях избягал на 20 метра. Просто се скъсахме да се смеем с Алекс. Аз даже не го знам може ли да ме стигне изобщо, като се има пред вид как се влачат, ама хукнах иначе. Ми кво да правиш. От малък съм си такъв смелчага. Еей, ама това беше темата на деня. После гледахме водопади, уж много красиви, ама с китайци с апарати сега как да ти харесат. Ходихме до едно място, където има вкаменена гора, на самия бряг. Все едно плажът беше една огромна плоска скала, с много начупени форми. Много беше красиво и всичко беше в едни гигантски водорасли, които много приличаха на октоподи, ама честно. По два метра дълги пипала, закрепени към нещо, точно като глава. Интересно. И все пак ние само за лъвовете си говорихме.
Та завъртяхме се така хубаво по южното крайбрежие, минавахме през малки кокетни градчета и красиви гори, спряхме да гледаме залеза на един хълм, над един град, после се взирахме ли взирахме от един плаж - беше по здрач - дали ще видим делфини (защото така пишеше в брошурите), викахме ги, надявахме се, но нищо. Едно стъмняващо се бурно море. Пристигнахме по тъмно след доста още завои и чест дъждец по пътя в Те Анау – малко градче до голямо езеро. Отседнахме в супер як мотел. С джакузи в стаята и ти пускат филм по избор. Пак напазарувахме от магазина, гледахме един филм, Алекс се изджакузи и дрън – като пребити след толкова емоции.
Предпоследната сутрин. Вече се поизморихме от пътуване. Станахме и рано рано изминахме към 100-150км през планини, които все минапомняха на Мордор. Едни такива скалисти, голи, покрити със сняг върхове. Та като прекосиш тези планини следва стръмно спускане до брега. Той пък ми напомни на мястото, където на края на “Властелина...” елфите заминаваха с един кораб. Мястото се казва Милфорд Саунд и представлява фиорди, където сякаш Тазманийско море се е врязло направо в планините. Има пристанище, където се качваш на много модерен кораб, закрит, но покривът му е от стъкла, за да виждаш нагоре. Преведоха ни през целия канал, чак до открито море. Отне около 40 мин бавен ход. Минавахме през стръмни скали с надвеснали незнам как закрепени дървета (които екипажът каза, че често образували лавини от дървета – само едно да се откъснело и десетки други се стоварвали по дире му), превъзходни водопади, прекрасни мини-заливчета. Ама ние, нали сме се нагледали вече и само ни изтекоха очите да гледаме за обещаните пингвини, делфини и тюлени. Ама йок! Отидохме до открито море, обърнахме се и айде – връщаме се. Ама по едно време един глас по високоговорителя: “И сега ако погледнете вляво, ще видите една цяла популация от тюлени върху камъните.” И ние, ама къде, как, ще се пребием вече да тичаме, та еей, видяхме ги. Те си лежат там, корабът мина специално отблизо, за да ги видим. На тях това не им попречи и те си продължаваха със заниманията по лежене. Направихме им много снимки, но бяха доста далеч и не излязоха особено добре. И все пак си казахме, че си е струвало времето и парите да бием път до там. Дори спряхме още почти под един водопад, който пръскаше кораба, но беше много красив и станаха супер снимки. Последната спирка на връщане беше в подводната им обсерватория, от която можеш да гледаш рибките направо пред теб и както ни обясниха, това е като аквариум, в който ние сме рибите. Уникалното на тази обсерватория е, че там всички животинки си живеят и могат да бъдат наблюдавани в естествената им среда и нормално поведение. Разбира се, гъмжеше от рибки, морски звезди, корали и други. Даже имаше кеземпляр на черен корал, който е почти напълно изчезнал, защото са го правили на бижута.
Обратно на твърда земя и обратно в колата, и пак по завоите и баирите. След един тунел имаше една-две спрели коли, около които видяхме да прелитат папагали. Ооо, викам, я да спрем, тук има нещо интересно. Погледнахме какво се случва и тези ми ти папагали се накачулили на покрива на един микробус и не щат да слязат от него. Човекът отвътре явно не знае какво се случва не може да ги изгони, но в това време Алекс го спаси. Взе, че отхапа една ябълка и им изхвърли отхапаното парченце. И малко по малко имаше пренасоване на вниманието на всички 5-6 птици (доста големи папагали де!) към ябълката на земята. Тя обаче не стигна и за един и тогава да видите какво става. Три – четири папагала се накачулиха на колата ни – ама много отворени. Един отгоре дърпа вратата – да я отвори, но толкова силно, че Алекс, която стоеше отвътре без да подозира за него сика, ама какво става, някой ми дърпа вратата. Нейното внимание беше приковано към тези два нахалника, които стояха на предния капак на колата и единият дърпаше чистачките, а другият чукаше с клюн по стъклото точно срещу останалата ябълка. Голям майтап! Не ме оставят да вляза в колата. Ще влязат с мен. Ама аз отивам да ги снимам, те точно към мен се запътват едни такива наперени, ще ме накълват още малко. Едва едва се измъкнахме. Мисля от сега нататък да следваме и спазваме табелите “не хранете животните”, които бяхме срещнали по-рано.
Та от там имахме още няколко часа път до последната ни дестинация – Куийнстаун – столицата на екстремните спортове. Питайте дали ни беше до екстремни спортове след дни наред каране по цял ден и след всичко изживяно и видяно до тогава. Наехме си един най-обикновен хотел, вечеряхме екстремно вкусни зелени миди за последно, разходихме се из приятните централни малки улички, изпълнени с магазини за сноуборди и сувенири и айде по леглата.
Последна сутрин – разходки, кафета, обяд от 11 часа сутринта, че нямаше какво да правим, защото заваля сняг и беше много студено да се разхождаме, гледахме си по-голямата част от заснетите филмчета да убием още малко време, после оставихме колата – слава Богу невредима – на агенцията и ни оставиха по живо по здраво на летището.
По принцип повечето от вас биха си помислили, че нашата история ще спре тук, но за изненада на някой и ужас на други – продължавам:
Абе казаха ми те на мен като пълнех за последно колата, че нещо не били видяли да прелитат самолети днес, ама аз си викам абе яааа бегай тука глупости. На летището – хаос. Народ, куфари, един напред, друг – назад. Качват разни хора по едни автобуси. На нас започва да ни пари под лъжичката вече. Отиваме до информация и научаваме, че днес всички полети са отменени поради лошото време. А сега! Това ни е едва първия полет от общо 3! Изтървем ли его – просто, за да се придвижим обратно до Оукланд, всичко отива на кино. Едно на ръка, че сме се охарчили вече и хич не ни се остава за още една нощувка, второ нямаме кола, пък и билета ни от ЛА да Вегас отделен от другите и ще изгори. Да не говорим, че на следващия ден след прибирането очаквах да съм на работа. Уффф. Пък и тоя от информацията един неучтив, направо бях вбесен. И напред, назад с куфара с трупа вътре из летището, чакаме да видим кво ще стане. По едно време се разчу, че някъв самолет излетял и настана оживление. Обаче нашият полет си стоеше отменен. И така...три часа. Докато накрая за всеобща радост чухме, че ще ни пуснат. Хубаво беше, че полетът ни от Оукланд беше по-късничко, та не се притеснихме за него и си го хванахме спокойно. Та така. Пак бебета реват, пак турболенции и обратно от зимата на Куийнстаун в жегите на Вегас. Мери ни посрещна, оказа се, че на работа са се объркали и са ми дали още 3 почивни дни, Алекс също почиваше още 3, така че всичко съвпадна добре. Можахме да се акомодираме обратно, макар и трудно и...се захванахме с филми, снимки и пътеписи, които ето чак кога завършваме.
Ами това е. На мен ми беше удоволствие да го напиша, защото го преживях наново. Надявам се и всеки, който го е прочел да е успял да се докосне поне малко до прекрасните ни изживявания, които ни презаредиха, запалиха и ни преродиха. Все пак да не забравяме, че основната идея на това пътешествие беше да отбележим осмата си годишнина заедно (трета от сватбата). Е, отбелязахме я подобаващо!Край.