Три нощувки в колиба насред джунглата – 800 долара,
Два дни в рая...безценно!
...
11:50 през нощта:
- Тени, не се плаши, но има нещо в леглото ни.
- Какво нещо бе, Али!?
- Ами някакво животно – обажда се Алекс, някъде от другия край на стаята, докато аз се опитвам да фокусирам очите си върху тъмната черна животинка в ъгъла на мрежата ни за комари.
Малкото мишле сигурно се страхуваше повече и от Алекс, но нямаше как да се измъкне, хванало се в мрежата. Аз лекичко потръпнах. Лампите в колибата бяха адски слаби и светлината ме караше да се чувствам полу-сляп.
Намерих един чадър в ъгъла. Хванах го и бутнах мишката - голяма точно колкото врабче - от мрежата с надеждата, че ще падне на земята. Но уви! Прас на леглото и дим да я няма под възглавниците! Уффф...
- Тени какво става, как си? – се чува иззад залостената врата на банята.
- Няма проблеми, ей сега ще я изгоня.
- Ама да не падне на леглото!?
- Няма бе, спокойно, стои си на мрежата, чакай тука малко...
Надигам с погнуса възглавниците и черното нещо се шмугва навътре зад матрака. Ръчкам с чадъра – няма нищо. Трябва да е избягало. Само леко да огледам.
Надигнах целия матрак, ето пак черната сянка се стрелна още по-отдолу. Ако сега пуснех матрака, щях да я смачкам. Избутах я най-накрая с чадъра на земята. Разгеле, настана гонене по пода. Чукнах два пъти с дръжката по земята, чадърът - изгнил от влагата - остана на две в ръцете ми.
Останал без оръжие, аз смело се втурнах срещу врага, нахвърлих се отгоре му и започнах да го душа!...не бе, това е от друг разказ...аз просто отворих вратата и горската мишка изфиряса преди да успее да влезе някоя гигантска пеперуда...
Има нещо магично в това да спиш насред джунглата.
Е да, можеше и да си леко по-плътно затворен, но това сякаш няма чак толкова голямо значение. Важното е, че отвън се чуват щурци и жаби, запели в хор и почти заглушаващи грохота на вълните. Сигурно ги чувахме толкова добре защото както видяхме на другата сутрин, на горния етаж нямаше стени, а само ъглов покрив – отворен отпред и отзад - и всеки звук или пък животинка можеше спокойно да прелита направо над главите ни.
Още от полунощ сме се ококорили, защото пътуването беше брутално.
От Вегас, в полунощ, след това някъде в ранни зори в Маями, дремеш на еднин терминал, после още 3-4 часа полет, в Сан Хосе е леко вълнуващо, но огромните опашки от имиграционните власти и умората са в състояние да скапят всекиму настроението. И все пак, излизаш от летището, вземаш си едно капучино за смешни стотинки, чудиш се да вземеш ли такси или не и докато решиш, си стигнал до другото летище (нещо като старата частна автогара в България). Стая четири на четири, няколко стола, дива жега и едно бюро. И там – още три часа, а после хайде на тротинетката – не бе, каруцата, не бе...частния самолет имам пред вид, и нагоре, надолу, нагоре, оооп, падаме, не, просто това е курса...надолу, въздушна яма, под нея океан, можем да плуваме (поне половината от нас), я по-добре да заспивам аз. Иначе с предпазни колани, моля ви се. Та така, докато не се оказахме над едно село - докато летяхме над водата до него, можех да се закълна, че виждам делфини – и над една зелена тревиста писта, та хоооп, кацнахме, не къде да е, а на самото гробище. ММММ, да летището е на много уместно място.
Докато се опомнихме и да си припомним отново каква е ролята на вестибуларните ни апарати, момче и момиче от един джип ни помахват и викат “Александра, добре дошли в Коста Рика”!
Ей, стигнахме живи!
...
Возили сме се в джип посред горите на Рила, в трабант из ямите около с.Близнаци и Кара Борун, но такова друсане не бяхме виждали! Просто може би ако момчето не караше с четирсет, щеше да е ок, ама от друсане просто ни се удряха главите в тавана на джипа. Отстрани гъста зеленина! Дивно. Магично дори! Но защо? Защо изпитваш такова чувство на магичност когато виждаш нещо толкова диво и хем познато, защото са си просто дървета и храсти, хем от друг свят, защото знаеш, че из тях живеят най-дивните животни на планетата, а растителността изглежда неукротима заради влагата и топлината! На по-равния път, за момент отдясно се простря огромно блатисто езеро. До него кон. Той бил приятел, вика момчето, с крокодилите. Цял живот там си стоял, а в езерото било пълно с крокодили, които не го закачали. Странно. А над него прелетяха двойка зелени папагалчета с червени клюнове. Може би неразделки.
Стигнахме след около още половин час.
Курортът беше построен на изчистена от джунглата местност, голяма около квадратен километър. Тучни зелени поляни, лилии и хибискуси, палми и между тях на места по няколко колибки. В средата - огромен сламен навес, с рецепцията, читалня, и ресторант. Отстрани – бар и басейн. Адски чисто и много красиво. След освежаващ плодов коктейл ни заведоха до колибката. “Ла Палма”. Дървена, двуетажна, със сламен покрив, но с теракот, чиста тоалетна, легло, а и още две легла на второто ниво. Но може би най-впечатляваща беше външната баня, оградена с палми, а над теб – милиарди звезди за покрив! Другото прекрасно нещо беше, че на фронталната стена има три или четири двойни врати, които се отварят към верандичка с хамак и гледка към океана! Рай!
Вечерята беше тип бюфет, с голям избор от зеленчуци, меса и риби. Заради умората не бяхме чак толкова гладни, но седнахме на дългата маса, накачулена с ентусиазирани американци и хапнахме. Задаваха ни се милиони социализиращи американски въпроси, все едно сме пак на работа и ние нали сме си свикнали, си разказваме с отегчение историята, заклевайки се вътрешно, че ще си искаме отделна маса вече (на двойката, седнала на отделна маса американците около нас се присмиваха какви били “романтични”. Жалки хора! Туристи).
Та затова си бяхме легнали към девет и в полунощ се чувствахме наспани. А и то след такива мишешки гонитби, на кой му се спи. Да не говорим, че като истински смелчаги решихме, че ще спим на светнато.
Ослушвахме се в нощта и си говорихме. Отново това чувство на свобода, на безгрижност, на докосване до самия теб, където няма да се притесняваш, че не спиш и трябва да ставаш рано, където няма значение, че е тъмно и няма какво да правиш; че няма телевизия да те приспи, или че няма да си си отпочинал и ще се скапеш утре. Това се нарича не почивка, а свобода! Именно за това почти никой не е свободен, защото не може да изпита това чувство в ежедневието си. Може би няма значение, че сме на хиляди километри от Вегас и империята на злото и “свободните хора”, просто, че сме на светлинни години от тормоза на утрешното прекланяне на глави пред малоумници и стискане на зъби пред идиоти! Вероятно само този миг на просветление е достатъчен, за да кажеш, че си бил на почивка. Няма значение какво ще се случва утре, защото имаш всичкото време на света единствено за себе си и любимия си! Ето това означава Рай! С тази мисъл заспахме, макар и залепнали от жега и влага.
В градовете сме свикнали да става тихо привечер. Тук беше точно обратното. Като се събудихме към седем, вече нямаше щурци и жаби, а само вятър и плисък на вълни. Но тази тишина беше бодра и освежаваща. Защото като се заслушаш чуваш птици навсякъде около теб. Ушите ни сякаш са отвикнали да чуват гласа на природата и трябва да се заслушаш, за да откриеш богатството от звуци в тишината...и от време на време някакво страшно изреваване! Това май не е било сън, май наистина сме в джунглата.
Отворихме всички врати и светлината ни обля, с гледка на зеленина и океана пред очите ни. На поляната пред нас съвсем необезпокоявани си душеха нещо и се надигаха на задни крачета някоко миещи се мечета. Катереха се по дърветата, спускаха се в дерето, водещо към океана и виреха опашки. Все едно си е най-нормалното нещо да си миеща се мечка и да си обикаляш пред смаяните погледи на градските туристи, отвикнали даже и котки да виждат пред къщата си. А на всичкото отгоре, над главите ни с див крясък прелетяха три огромни чевени ари! Вече бяхме започнали да се чувстваме като телепортирани в някое филмче на Енимъл Планет. Отидохме да закусим.
Прекрасно украсена с цветя маса за двама, усмихнато момиченце с кафенце в ръка, огромна зелена поляна пред очите ти, над която прелитат ари, а ти не сънуваш, а сядаш на столчето, поръчваш си палачинки с мед и си опъваш краката. Ами това трябва да е Раят! Бяхме толкова щастливи и изпълнени хем с трепет от магичността на мястото, хем с недоверчивост, че някак си не може да е толкова перфектно. Просто не сме свикнали да няма някъде скрит надпис със ситен шрифт, някъде дефект, на който да попаднем и да си кажем “ааа, това е значи уловката”. Но тук нямаше уловка и това ни правеше неподготвени и леко смутени.
Имахме карта с маршрутите и кратки описания на пътеките из джунглата. На бързо си избрахме поход из гората, където са срещани ленивци, маймуни, тъпири и пуми. Тръгнахме. Дивяхме се на най-малкте неща. На колониите от мравки, носещи нарязани листенца с десетки метри до мравуняците си, на гнезндата на термити, на лияните, на паяжините и огромните паяци, на гъстата джунгла с криволичеща пътечка, на плашещото басово ръмжене от клоните на високите дървета над нас. И пак чувството на магичност и омагьосаност. Толкова много се озъртахме и искахме да видим всякакви животни, че с всяка минутка все по-развълнувано затаявахме дъх. И в един момент лудо чупене на клони над нас, и о, чудо! Няколко маймуни се прехвърлиха от дърво на дърво над главите ни. Спогледахме се толкова доволни и зашеметени, невярващи, че тук всъщност на свобода си живеят и си подскачат маймуни. Толкова пъти сме ги виждали омърлушени и просещи са фъстъци в зоопарка, но не можеше и да става сравнение с усещането да ги видим безгрижно да си играят над главите ни. А дали това не беше всъщност Раят? Тази джунгла, недокосната от цивилизацията, едно от малкото кътчета на планетата истински останали девствени. Пълният смисъл на думата “природа”.
Цялата разходка всъщност се оказа не по-дълга от час. Не видяхме всички други животни, за които четохме че се срещат в тази част на гората, но видяхме една интересна птица, с която аз си поговорих, а след това още много, много биещи се и крякащи маймуни. Казват се “Спайдър мънкийс”. Нещо като маймуна – паяк. По пътя към колибката насред поляната седеше нещо като огромен бобър или хамстер, голям като заек (“агути” – автоматично Алекс ме наричаше така до края на почивката),
а когато Алекс влезе да си вземе душ в откритата баня, наоколо любопитно си обикаляха енотите. Чак сега се замислям, че сигурно и те са искали да се измият като нея, нали са миещи се мечета. А може и просто да са искали да надничат между палмите, току виж зърнали някоя гола кълка.
Обядът също беше превъзходен. Пихме си безгрижно биричка, хапвахме нещо подобно на мексиканската храна, само че леко по-сладка. След това си направихме още една едночасова разходка от другата страна на курорта. Там адски постоянно чувахме около себе си рева на онова тайнствено животно, но не можехме да го намерим. Толкова много се оглеждахме. Видяхме маймунка с бебе на гърба някъде из клоните, от която Алeкс много се впечатли; минахме през разни поточета, видяхме една от най-отровните жаби в света (дарт фрог), поизморихме се, поизпотихме се, поваля ни лек дъждец и се оттеглихме на пейката пред колибката си, мързелувахме и гледахме океана. Отново можех да се закълна, че виждам делфини, за това наех бинокъл, но макар и да виждахме нещо да се мятка, не видяхме делфин. Отделихме доста време на наблюдение и на мравките-резачи. Даже проследихме откъде снабдяват листата и как ги мъкнат в колона цали 20тина метра до мравуняка си. Дадохме им бисквити, ама не искаха. Друг вид мравки дойдоха да се възползват от тях.
По едно време дърветата пред нас се разшумяха и по клоните им, съвсем пред очите ни заподскачаха капуцини с бели лица и хитри погледи. Подскачаха от клон на клон и постоянно ядяха каквото намерят. По-късно научихме, че това са маймуните с най-бърз метаболизъм. Те непрестано се движат и за това ядат всичко, което им се изпречи на пътя. Смело нападат и по-големи от тях животни, могат за секунда да ти отхапят пръста и са едни от най-интелигентните след шимпанзето и орангутана. Но като не знаехме всичко това, на нас ни изглеждаха сладки. Да не говорим, че на земята под тях обикаляха и се опитваха да се качат по дърветата и енотите. Седнахме на тревата на три крачки от тях и наблюдавахме как си взаимодействат. Беше невероятно изживяване. Не можехме да проумеем как виждаме пред очите си неща, които сме гледали само по телевизията и те всъщност са реални! Така мина около един час.
Като отивахме на вечеря беше вече почти тъмно, видяхме диря от изоставени листенца между дървото и мравуняка. Все едно някой беше подбрал мравките да си ходят и който брал - брал.
Вечерята беше на “романтичната” самостоятелна маса. Около нас беше тъмната разшумяваща се джунгла, а от другата страна дългите маси с копнеещи да разказват историята си, безлични американци.
На връщане към стаята забелязахме, че листенцата са инчезнали. Нямаше как някой да е чистил. Просто мравките си ги бяха прибрали и сега спяха.
Беше наш ред да поспим, след изпълнения с емоции ден.
2 част:
Наспахме се бързо и пълноценно. Усетил съм, че на почивки се спи много качествено. Във Вегас може и да сме спали по девет часа, но все сме изморени и не ни се става. Като отидем някъде често си казваме, че сега ще се наспим докато можем, а се будим по изгрев слънце. Може би това е резултат на душевния мир, в който живеем като се махнем от тук. Стресът на ежедневието ни явно е значително по-изцеждащ, отколкото физическата умора. Но на този ден бяхме превъзбудени от още един факт – отивахме да гледаме делфини!
Закуската отново беше прекрасна. Алекс също се поддаде на изкушението на банановите палачинки, а от градината ни гледаше агутито. Хапнахме обилно, но това не се оказа най-добрата идея, защото отново ни предстоеше диво друскане. Просто не ни го побираха главите как издържат тези джипове, а и стомасите и главите на пътниците. Шофьорът каза, че не било никакъв проблем, джипът бил на десет години и бил железен! Хм! След четиридесет горещи, друсащи, изпълнени с очакване минути най-после бяхме на кея. Качихме се на скутерче заедно с още една двойка и едно местно тарикатче. Потеглихме из спокойния залив. След няколко напрегнати минути на оглеждане дойде мигът!... Сигурно бяха най-малко десет делфина. Скачаха, плуваха, стрелкаха се, минаваха покрай лодката, бяха като на бърз кадър. В такива моменти е трудно да се отдръпнеш от емоцията на мига и зашеметяването, за да можеш всъщност да усетиш и запомниш нещо, а не да се осъзнаеш чак като е минало. За щастите имахме достатъчно много време да опомним, да правим снимки и да се радваме като деца. Пред делфините в паника скачаха също толкова високо рибите тон. Метнат се няколко не-големи тона и по дире им скок, някой грациозен, усмихнат делфин с отворена уста бърза да не пропусне летящото суши. Знаят те! А зад тях четирима туристи с фотоапарати щракахме един през друг, аха да паднем от борда. Разбрах, че и двата пъти, в които досега съм си мислел, че виждам делфини, всъщност са били стада от риби тон. Язък! Само дето дадох петнайсет долара да наема бинокъл.
Наложи се да преследваме делфините, защото гонехме рибата им с лудия рев на скутера и те бягаха от нас заедно с обяда си. След като поотмина първоначалното ни въодушевление и малко се осъзнахме, изключихме мотора на лодката и се отпуснахме в тишината, гледайки спокойно как тези завладяващи животни подскачаха около нас, а над тях се рееха гладни корморани, в опит да отмъкнат някой залък от морските си партньори. Покой, красота, зелени хълмове, синя вода, безгрижност и копнеж, защото ти се иска да поплуваш с тях. А Алекс беше толкова развълнувана, че през цялото време искаше да ги прегърне и вместо това прегръщаше мен.
С нежелание се отправихме към отсрещния бряг на залива и около нас скачаха и се въртяха нашите морски приятели. Там имаше малък плаж, покрит с черен пясък и палми. Лодкарят ни каза да си оставим всичкия багаж при него. С голям дискомфорт зарязахме телефони, раници, шапки, портфейли и слязохме от лодката.
Посрещна ни шейсетина-годишна жена с маймунка в ръце. Каза да си пазим фотоапаратите и всичко висящо, включително мъжете да си пазят...слабините..., защото маймунките били много крадливи и дърпали всичко, което хванат, а освен това специално тази била женска и точно навлизала в пубертета, и не можела да разбере какви са тези неща дето им висят на някои маймуни, та ходела да проверява дали и на хората им висят такива и много се радвала ако ги намери. Беше ми толкова смешно, а жената говореше толкова сериозно, че чак ме досрамя от първичността на реакцията ми. Маймунски пубертет!
Отначало си мислехме, че това е нещо като открит зоопарк, където туристите могат да си водят децата и, да гледат маймунки и да се снимат с тях. Скоро забелязахме, че наоколо има много малко клетки, а няй-голямата от тях беше къщата на хората. Съпругът на жената обясни, че тук животните са на свобода и за да не ги ограничават, хората са се оградили в клетка, срещу любопитни посетители.
Маймунката се пусна от жената, уви се около врата на водача ни и заспа, а ние започнахме разходката си и слушахме разказа му.
Двамата с жена му дошли преди години от Сан Франциско на почивка в Коста Рика и се влюбили в мястото, но били съкрушени да видят как местните изсичат джунглите, избиват животните или ги продават за домашни любимци. Върнали се, продали всичко което имали и на следващата година купили тази земя, за да се грижат за изоставените и непотребни “подивели” домашни животни и за намерените бебета на убитите от бракониери.
Когато джунглата бива изсечена, дори и да бъде засадена отново с “вторична” гора, животните не се заселват повече в нея. Могат да я използват спокойно за преминаване, но не и за подслон. Отнема поне сто години, за да може гората да стане отново първична и в нея да се възстановят връзките и нишите на крехката флора и фауна. Броя на дивите животни застрашително намалява поради изсичанията, избиването им и продаването им за домашни любимци.
Ето защо, тези двамата решили да зарежат удобните си адвокатски животи в Сан Франциско и да направят каквото могат, за да се борят за баланса между зверовете, наречени хора и животните.
Започнахме разходката си и с интерес слушахме разказа. Първото животно беше ленивецът. Той мигновено ни се превърна в любимец. Толкова е бавен, че по козината му расте мъх. Изминава няколко метра на ден. Обикаля цял живот по едни и същи дървета. Ако едно от тях бъде отсечено, да речем за да се прокара път, той слиза, пресича пътя и се качва на следващото, от другата страна на пътя. Живее цял живот по клоните и е изключително уязвим. Метаболизмът му е нещо като сто пъти по-бавен от този на хората, а пулсът му е четири удара в минута. Адски ни беше интересно!
След него се срещнахме с маймуна, която стоеше вързана на тридесет метрово въже. Опитали да я пуснат на свобода след като им я донесли от някакъв дом, но тя не искала да помръдне без въжето си. И до ден днешен ако я вържат с по-дълго въже, тя не се движи на повече от тридесет метра.
Най-после се срещнахме със страшния звяр, който чувахме да реве из гората. Но той не беше пума, нито ягуар, а просто ревящата маймуна. Тези миролюбиви животни реват, за да се локализират, защото са значително по-слабо подвижни от капуцините и живеят самостоятелно, та да си пазят територията или да се чифтосват си крещят и се чуват на километри. Тази също отказваше да излезе от клетката си, пускали я на свобода, но тя пак се връщала там. Мислех си как и хората често доброволно се затварят в клетките на обществото си и отказват да излязат на свобода...
Имаше и токани - едни от най-кративите птици, но и жестоки убийци, които използвали клюновете си като торпедо и можели да съборят всяко животно като се забият в него с дива скорост. Ядяли всичко.
Последната клетка беше с “лудите” маймуни – капуцини - всичките дошли от американски домове. Тъй като домашните условия не им се отразявали добре и те подивявали, започвали да хапят и ставали опасни, хората ги зарязвали където сварят.
До тук с институционализианите животни. Не ни разрешиха да видим дивите котки, за да не свикват с хора, но казаха, че имали общо пет ягуара, пуми и други.
Добрата новина е, че от този санаториум за животни вече са пуснали множество маймуни, които ходели все по-надалече из джунглата и се връщали все по-рядко, както и няколко котки. От Енимъл Планет идвали да снимат предаване за тях. Ние се намирахме в епицентъра на животинския свят и там видяхме лъч надежда, че има хора, които се грижат за този земен рай, където прелитаха ари и неразделки. Алекс се позакача с една маймунка а тя пък се позакача с косата на Алекс. Харесаха се! Тези животни ни грабнаха сърцата, а хората, които се грижеха за тях ни очароваха безкрайно.
Да се откажеш от всичко смешно и незначително, материално и неудовлетворително, и да правиш каквото можеш за природата, да даваш някакъв смисъл на живота си и да оставяш отпечатък, да живееш сред природата на това прекрасно място - това трябва да е адски удовлетворително! Дали това не беше раят?!
Нещо такова беше направил и собственикът на курорта ни. С всички пари, които изкарвал, откупувал нови и нови земи от местните фермери, за да ги засажда наново с гори и да предпазва местните животни. Всъщност, на огромната територия на резервата му имаха право да стъпват само гости на комплекса и никой друг. Една малка спечелена битка в полза на природата. Това е рядкост.
Върнахме се на лодката, обратно в реалността. На връщане не срещнахме делфините, но се движихме с такава бясна скорост, че между всеки няколко вълни скутера летеше за по две секунди и после се джаскаше за ужас на изумените си пътници. Едва се държахме! Алекс щеше да ми изтръгне ръката. И нали се сещате какво ни чакаше? Да! Джипът! Уужас! Тръгнахме обратно, нагоре-надолу по бабуните. Беше обяд и страшна жега.
Ако гледахте филм, какво би било най-очакваното нещо в този момент? Ами разбира се: счупи се железният джип! Едното колело изчатка и останахме на три крака насред пущинака, жегата, без вода и изгладнели. Това НЕ е раят! Гарантирам. Чудихме се, маяхме се, шофьорът извика подкрепления, а другата двойка тръгнаха пеша към лагера. Ние – градските чеда – си стояхме на сянка в джипа и си лепнехме, чакайки.
Може би единственото, за което си струваше този момент беше огромното дърво, което видяхме, отрупано със стотина ари – крякащи и прелитащи от клон на клон.
След около половин час дойдоха с друга кола да ни вземат. Или по-точно това, което все още не беше се стопило от нас...
Обяда нямаше значение. Изядохме го преди да усетим и отидохме да си легнем. Мен обаче ме глождеше мисълта, че така и не съм слязал до плажа, та оставих Алекс да спи и тръгнах по стръмната пътека към брега. Надолу винаги е лекичко и весело. Само дето не си подскачах и свирках по пътя. Стигнах до плаж, който спокойно можеш да видиш навсякъде по черноморието. Стръмен бряг от едната страна, бурно море от другата. Ама много бурно! И никакъв шанс да се изкъпеш. Пясъка пари, не можеш даже и да пристъпиш. Бързо разбрах, че не си е струвало слизането. А качването? Какво епично изкачване направих! Това, което слязох за двайсет минути, изкачвах заврял като руски чайник за цял час. Бях гроги като стигнах, а Алекс блажено се събуждаше от следобеден сън. Нищо чудно, че прекарахме остатъка от следобеда в бири и мързел.
Вечерята беше най-романтичната! По чаша вино, вкусна храна и музика от щурчета и жаби.
...
На другата сутрин бяхме леко тъжни, че всичко е свършило. Докато си стягах багажа, Алекс нещо се бавеше в банята...
Най-после излезе, прегърна ме силно, отиде да седне на пейката пред къщичката ни и се загледа в океана.
В главата ми времето спря!
Отидох леко замаян, почти пипнешката до нея.
- Да не си си направила тест?
Тя обърна очи към мен.
- Бременна съм!
!!!!!!
Любовта и емоциите, които изпитах...
ЕТО ТОВА БЕШЕ РАЯТ!
кРАЙ.
No comments:
Post a Comment