Кауаи - Хаваи - 2006

Е, готов съм. С биричка в ръка, току що свършил работа, залепвам за компютъра, да опиша впечатленията ни от Хаваи. Според мен не бих бил толкова ентусиазиран ако не получавах толкова много позитивни отзиви от тези пътеписи, та за това, колкото и да не съм го очаквал от себе си, изгарям от нетърпение да споделя и тази екскурзия с вас. Повечето от вас може би знаят, че да пиша теми по литература беше най-омразното ми нещо в училище, за това сега страшно се oчудвам на отзивите ви, но това всъщност ме радва и ме кара да продължавам. Дано се порадвате и на следващите редове.
Колкото и да ме е срам, пак ще започна с факта, че Алекс организира всичко. От идеята, откакто се върнахме от Холивуд, до изпълнението, всичко дължа на нея. Но нека да отбележа: не че аз не бих се занимал с организацията, но тя просто трепти от удоволствие да го прави, за това и не й се пречкам много. Тя само ме пита за мнение и заедно вземаме решенията, но що се отнасая до проучванията, аз се оставям единствено на нея. То не са книги със съвети, то не са безброй интернет страници и вируси, ‘щото тя просто се вре навсякъде, за да донесе от 9 кладенеца вода.
Както и да е.
Време е да започна с разказа си.
Поне това задължение остава на мен .
Ами може би трябва да започна с факта, че в последния момент, когато си мислехме, че всичко с работата е уредено, аз отивам да си видя графика и виждам, че няма нищо такова. Съвсем си се водя на работа в дните, определени за почивката. И настава тиха паника, в която започвам да обикалям всичките си колеги и да заменям смени, да дължа услуги и да прося да работят вместо мен, вследствие на което се натоварвам с всевъзможни допълнителни смени и преди почивката съм труп. Абе важното е, че всичко мина гладко и колегите ми бяха много отзивчиви, та се претекоха на помощ. За нула време разчистих графика си за 6 дни.
Излитаме ние на 7ми декември, поръчали сме си вегетарианска храна за самолета, всичко точно. Аз даже не закусвах, защото си викам ооо, сега има да ни хранят, няма никакви проблеми. Да ама, може и да съм сгрешил. Дават ни по едни фъстъчки, както обикновено, и ние си чакаме. И по едно време питаме, “а кога да чакаме обяда?” И ни се отговаря: “ааа, обяд само за първа класа”. Ама ние тука, пише, такова, на резервацията, няма братче. Това е положението. Изглежда ни съжали стюарда, та идва при нас и ни вика: “ей, гладните вегетарианци, ето, скатах ви тука малко фъстъчки и ако остане нещо от първа класа ще ви го дам също”. Божее, срамота. Я дай да си купим тук за по $5 там каквото продавате. Аз си купувам “фън бокс”-а, а именно: едно топено сиренце, 4 парченца чипс, малко доматен сос и един пакет м&м’с. Ами това е, брат. Ако искаш яж. Алекс се облажи с сиренената порция, където пък имаше 3 парченца сирене и 3 грозденца – сериозна работа. Добре, че пихме по един доматен сок, та позалъгахме как да е глада.
Споменавам свичко това, защото следващото ни ядене беше чак в 10 вечерта Вегаско време – 8 Хавайско, но преди да стигна до първата ни вечеря, да опиша пристигането.
След като кацаме в Лахуя, извинявам се, името е такова...какво да направя и стюарда ни вика: “ Айде, вегетарианците, бягайте да ядете”, вземаме си багажа, весели, весели и се озъртаме, защото сме си платили $30 към билета за Хавайско посрещане. Нали си представяте. Очакваме едни такива по бамбукови полички да ни окичат с цветя, може би да пеят песни и т.н.
Чакаме, чакаме и по едно време ни увиснаха усмивките, защото останахме самички на летището и няма никой да ни пее и кичи. Естествено Алекс се набра и отиде да си търси правата при жената на информацията, да й обяснява, че това е направо срамота и т.н. Тя жената много знае за какво става дума, ама каза къде да попитаме поне. (то си е частна фирма, която прави тези посрещания) Та пита тя, където й казаха, и започнаха едни телефонни обаждания, едно суетене, звънене на шефовете, чакане 100 часа, аз викам абе дай да ходим, голяма работа сега много важно. Алекс не та не! Та накрая едно момиче там, която просто като услуга звъня на шефа на тая ми ти фирма, отиде до един шкаф, извади една торба с венци и ни закичи. Ееей, мирясахме, разгеле, “преборихме се за правата си”.
Та закичени с венци от уханни цветя, които на мен поне доста ми бучеха на врата отидохме да си вземем колата под наем и излитаме да търсим вечеря. На първото мексиканско крайпътно заведение скачаме от колата и поръчваме по едно огромно бурито, пълнено с какво ли не (солена палачинка – типична мекс храна). Аз викам на сервитьорката “Una сervesa por favor” И тя ми вика ами ние не сервираме, ама ей там от бензиностанцията от другата страна на пътя иди и си купи и готово. Ей, боже боже. Тичам аз до бензиностанцията и питам продавачката разречено ли е да се пие бира на открито, защото тук, в страната на неограничените свободи в много щати не е разрешено да пиеш алкохол ако си седнал на открито, а ние бяхме седнали на маса пред ресторанта. Та продавачката ми я дава в кесийка и казва да не я вадя, а кроткичко да си отпийвам от кесийката. Еми така и направих. Алекс много ми се смя какъв съм потаен.
След прекрасна вечеря се отправихме на 40-минутно каране из острова до хотела си. Беше тъмно и ние само изгаряхме от нетърпение да се съмне, за да видим красотата на прехвалените от всички Хаваи.
Стигнахме в хотела, много ни хареса. Чудесна стаичка, много чиста, с един красив лакиран дъсчен под и бамбукови мебели. Много “островно”. Една много бърза забежка до океана на 2 минути с кола, но беше доста тъмно и по-скоро го чухме от една тераса, отколкото да го видим. И 10 минути по-късно бух в кревата.
4:30 сутринта. Абе кукуригане ли е това, що е бе!? Ай стига, врява до небесата! 20 петела се наткукуригват! Ужас! Добре, че Алекс беше проучила и за това и носеше тапи за уши. Аах! Така е по-добре.
9:00. Бодри, наспани, готови за първи стъпки из острова. Кафенце в стаята, чудесно настроение, една буйна гъста градина от дървета се вижда от терасата ни. Нито коли, нито къщи. Само тропически растения, цветя и зелени, зелени хълмове. Голяма красота, верно си е.
Излизаме ние с бодра крачка и айде пак да търсим океана. Еее, ама небето нещо много навъсено! Карай, това не ни пречи. Времето иначе топличко – за тениска идеално. Слязохме ние до плажа, ми доста добре. Но аз нали чакам да видя палми, бели пясъци, тюркоазени води, в мен се заражда едно леееко разочарование. Викам си е, може да е от времето. Сигурно ей сега като грейне едно слънце ще е различно. Ама не светва. Наистина, красиви дървета ограждат плажа, ама не са палми. Разхождахме се ние, разхождахме и викаме я да си пробваме късмета някъде другаде. Та прибрахме се, гледахме десетките кокошки и петли по пътя, голяма екзотика! И се отправихме обратно към южната “туристическа” част на острова. Спряхме в едно градче – скучно. Отидохме до един водопад, снимахме се, ми супер. Записахме си час на другия ден да караме кану по една река и отидохме да обядваме. Слънцето така и не се показваше, а с него и моето настроение. На обяда специално отбелязахме, че сме вегетарианци, поръчваме си яденета и едното от тях с много съмнителен вкус. Викам аз сервитьора, питам го дали няма месо вътре и той гордо вика” “ами да, аз се чудех защо си го поръчвате. То има кайма в него.” Ами, защото на менюто пише картофи със сирене, не пише кайма, бе алооу! “Ами ок, ще ви го махна от сметката тогава.” Както и да е. Отидох до колата, взех по едно яке, защото бяхме седнали отвън, а времето хич не изглеждаше да е за плаж, изядохме си салатите и газ, да търсим слънцето. Е разгеле, намерихме го. Легнахме на един плаж с около 50 души на него, абе морето бурно, духа един бятър, борим се ние с хавлиите си, ама не е лесно. От време не време хооп по една вълна пясък отгоре ни, отърсваме се, отърсваме, мълчим си. По едно време поглеждам на Алекс устните и се изненадвам от особеното червило от пясък, което си е сложила. Целите й устни полепнали, защото си беше сложила гланц. Еми викам й какво да направя?! Не ми е кеф, не ми харесват Хаваите! И ми олекна на душата като си го признах. Еми да, абсолютно прехвалени! Дрън дрън! Няма бели пясъци, едва по някоя кьопава палма, морето с цвят на добре познатото ни Черно море, ми то по-добре там да си бяхме отишли.
Е добре де, добре. Няма чак толкова да развалям настроението на своята ентусиазирана половинка. Заведох я на супер маркет да си купим вечея за в стаята и да я успокоя малко. Е там пък друго двайсет! Една кутия мляко $6. Един сок от портокал $6. Във Вегас са по 2. Тук направо шаш. Ама както и да е. По-ефтино от ресторант. Взехме си това- онова, направихме си голям пир в стаята.
Искам, обаче да вмъкна, че преди магазина отидохме до един базар, където имаше нещо като туристическа агенцийка. Там една жена ни обясни кое си струва да се прави на Кауаи (това беше самият остров от Хавайската верига на който бяхме-най-северният), уреди ни разходка из острова с хеликоптер на половин цена, даде ни 2 вечери в ресторант на цената на една, определи ни маршрути и ни заяви, че не й дължим нищо, а само на другата сутрин да отидем на една презантация, да ни зарибяват да си купим пакет ваканционни оферти за до края на живота си с намаления и тем подобни глупости.
Станахме рано рано на другата сутрин, още към 7 и отидохме на презантацията, дърпахме им се като магарета на мост и им отказвахме всичко, та бързо бързо ни пуснаха да си ходим.
Закусихме - Алекс прекрасна палачинка с макадамии и мед, а аз - по американски – омлет, но си го избрах с морки дарове. Облизахме си пръстите. Времето – мрачно. Забележете – ден втори е това.
Малко кибик насам, малко натам, до тоя плаж, до оня плаж, няма слънце братче, ми нищо става за разходки. Всъщност чакахме да стане 12 часа, за да ходим да караме канута по реката.
Е това си беше доста забавно! Аз греба, Алекс прави снимки, после пък аз се опъвам като бей и давам заповеди, тя ни забучва в едни храсти (шегувам се, пиша го само за да я ядосам. Аз бях причината да се набучим в храстите и хубавичко да я ужулим, защото като сядахме в кануто ми казаха: “Умният отпред, силният – отзад”. Този, който е отзад ръководи завиването, а това бях аз). Гребахме първо през една широка част на реката, после през една тесничка горска рекичка и макар и облачно си беше голям кеф и двамата останахме много доволни. Имахме си водач, който ни каза да паркираме канутата на горе по реката и ни поведе пеша през гората. Също красива гора, изпъстрена с всякакви цветове и красиви растения, и разбира се, вие го кажете….дааа, кокошкии (и петли, изпълващи гората със сладкопойното си кукуригане – по-късно ще обяснявам за тях). Стигнахме до един ама много красив, висок около 50 метра водопад. Водача каза, че водата не е студена и можем да се изкъпем в езерцето, в което се излива тази мощна водна маса. Наистина беше удоволствие. Водата беше хладна, но поносима, плувах до самия водопад, оставих водата да пада отгоре ми, беше почти пречистващо удоволствие. Всъщност ми стана по-студено като излязах от водата и отново да чуя какво ще кажетее…намаше слънцее. Точно така. Хапнахме по един два кракера, и водача ни изненада с нещо доста интересно. Хвана сладководна скарида. Беше поне с 20-сантиметрово тяло, а като добавиш и мустаци и огромни щипки, си беше почти като лобстър или “омар”само дето щипките много тънки и дълги, докато на лобстъра са дебели и дори опаснички. Може да ти отреже пръста. Водачът ни каза, че 8 години е бил суши готвач и с към 50 такива можел да приготви велики ястия. Тая едничката горката я пусна, защото никаква работа нямаше да свърши на групата ни от 7 души. И хайде обратно из гората и пак на кануто. Сега изглежда се беше поуталожила умората от предишното гребане, та на връщане видяхме доста повечко зор, макар и да се връщахме по течението на реката. На няколко пъти исках да кажа спрете лодката, слизам. Ама драпах. Добре, че съм си взел силна жена да носи на бой и гребане, та свърши добра работа . Между другото, по пътя минахме покрай едно рибарско селце, където бил сниман филмът “Зараза” с Дъстийн Хофман. Не слязахме там, защото водачът ни искаше да сварим да се приберем по светло.
Доволни и изморени отидохме пак до супер маркета (имайте пред вид, че това ни е вече поне едно 6та екскурзия за годината и нямахме много избор, трябваше да жертваме ресторантите и да ги заменим с романтични вечери в стаята), купихме още една бутилка вино, още малко храна и пак в хотела.
Там, след обилна вечеря Алекс каза да се обличам, че излизаме на бар и “дискотека” дето се вика. Аз поизмънках леко, но няма как. Събота вечер, казаха тези с които бяхме на кану-похода, има един бар, в който се събират всички и е много хубаво. Облякохме се, и айде пак 40 минути с колата да търсим въпросния бар. След доста лутане го открихме, платихме си $10 вход, аз така се поогледах вътре и ми се стори доста подозрителна работата, ама смея ли са разваля на жена си хатъра, трая си. Та взе си тя един ром с кола и се заоглежда из бара. Картинката беше следната: едни сепарета, едни маси, насредата, един забит дансинг от едната страна и 2 маси за билярд. Пушек, пияни хавайци, гледащи ме кариво (защото съм бял, а те не обичат бели момчета и гледат да ги ступат без причина, както знам от колегите си хавайци), няма място да седнеш, има двама души на дансинга и това е положението. Евентуално можеш да се облегнеш на бара и да гледаш да не привличаш внимание. Резултатът беше, че след 40 минути каране, 5 минути и $16 по-късно, бяхме обратно в колата и на път към хотела.
Добре, ама на Алекс и се танцуваше и точка по въпроса. Това доведе до интересно решение. Отбихме край пътя. (има хубави отбивки, много големи, където почти не виждаш пътя до себе си, а можеш от нещо като тераси да гледаш океана), надухме радиото (е евала им за едно нещо! Най-якото нещо на Хаваи – радиото! Само реге, само весели песни и почти нито дума. Поне 5 такива станции. Направо да си танцуваш в колата, или както направихме ние – пред колата, посред нощ – в тъмното) и 15 минути танци. Няма да кажа под звездите, защото, вече се досещате,…беше облачнооо. Но чувахме океана, виждахме бурните разпенени сърфистки вълни и танцувахме. Макар и доста лудо си беше изключително приятно изживяване.
След това напълно удовлетворени бутнахме тапите в ушите и лека нощ.
Събуждаме се ние събота сутринта пак сравнително раничко, пийваме кафенце, хапваме закуска и пак на колата. Този път към летището, но не за да си тръгваме, а за нещо далеч по-интересно – обиколка на острова с хеликоптер, продължаваща 55 минути. И двамата сме много ентусиазирани, защото не сме се качвали на хеликоптер и макар че този път не се очакваше от нас да скачаме от него, все пак си беше вълнуващо.
Минахме през изключително кратък подготвителен курс и ни сложиха в хеликоптера. Всичко на всичко 4 души и 1 пилот. Алекс – до прозореца, да гледа.
Отлепихме ние и пилота вика, че сме случили на прекрасен ден за летене. Наистина, имаше тук-таме някои слънчев лъч за разнообразие.
Първа дестинация: водопадите от Джурасик Парк. Не знам помните ли, но в началото на филма всички пристигат на един тайнствен остров. Еми – Кауай бил.
Едни водопади, едно чудо. Невиждана красота! Изпълнихме се с радост, това значи била красотата на Кауай. Не плажовете, а вътрешността на острова. Ама зеленина, вода тече отвсякъде! Пилотът пояснява, че тук подземни извори няма! Водопадите, обливащи целия остров са захранени само от дъждовната вода. Защо? Ами защото това е най-дъждовният остров на светааа. Точно така. Така че много много да не се оплакват тези, дето са дошли да търсят слънцето.
Полет над водопади. Огромни гъсти гори, хълмове, обсипани с всички нюанси на зеленото, и вода, вода, вода! Отзад хълмовете се подава океана, грее слънце! Късмет бе, брат’че. Гледам аз със затаен дъх, снимам с камерата и леко ме е яд, защото знам, че няма да мога да предам по никакъв начин красотата на момента. Едно на ръка, че в слушалките звучат прекрасни мелодии, подбрани подходящо за полета, второ, че самият полет с хеликоптер ми е за първи път...поглеждам към Алекс...нали се сещате по анимационните филми като рисуват лицата в зелено и синьо. Ако трябваше да рисуват нея, така щеше да изглежда. Ръка, готова да грабне торбичката, висяща пред нея, смел поглед, втренчен право напред, нито реакция на моето помахване, нито на опита ми за комуникация. Само едно вяло “не ми е добре” с ръка и толкова. (по-късно ми каза, че да не мърда било единственото спасение, да не опръска останалите пътници и пилота със сутришното си кафе.) А ние си се носим над зелените набраздени хълмове, подобни на хриле, изпълнени с безброй успоредни хребети, между които не можеш да видиш земята, защото е някъде далеч надолу. Може би по-ясна представа ще добиете ако си помислите, че Бог е минал с едно гребло по склоновете на планината и си е криволичил както му е скимнало, но линиите, които е оставил са си били успоредни.
Минахме и през най-мократа точка на планетата – Вулканът Килауейа, създателят на острова, издигнал се преди милиони години от океана, трупайки застиваща лава по стените си. Днес той е изгаснал и на пук на някогашната му мощ, днес по целия му кратер се е разположил зеленият килим от дървета, треви, папрати и храсти. След тази неземна гледка се опътихме към Напали Коуст – най-красивите и недостъпни по никакъв друг начин освен с хеликоптер, или по море скалисти брегове и екзотични плажове. Отново красоти и неописуеми гледки на сгушени малки плажчета (каквито очаквах да са всичките на Хавай) и високи, стръмни, спускащи се в океана скали.
След кацането Алекс най-после проговори. Каза, че й е било много лошо, а пилотът каза, че нейното място било най-лошо в това отношение, защото най-вече около тази страна сме се въртяли. Еех, пак я оправдахме.
Идеята беше по време на полета да видим къде из острова има слънце и да се възползваме, от прясната информация, за да изкараме остатъка от деня си на плаж. Е да, ама наистина толкова се въртяхме с тоя хеликоптер, че загубихме напълно представа кое къде е и отново тръгнахме с колата на лов за слънце. След кратък обяд в някакъв мол, на по една супа и по един сандвич се отправихме съвсем до другия (югозападен) бряг на острова (ние бяхме отседнали на североизточния). Карахме около час и половина и като стигнахме до плаж, до който имаше някакво гробище и пак нямаше никакво слънце. Айде обратно. Този път към над два часа, за да си стигнем до нас си, а по пътя си направихме кратка спирка, за да опитаме някакви странни плодове, които продаваха на сергийки, както и сладък лед(знам,че звучи като сладолед, но това си беше натрошен лед, със сироп изсипан отгоре му – вкусничко).
Обратно в Принсвил си направихме кратка разходка в близост до голф игрището (казвам го не, за да си мислите, че ни е изчаткала някоя топка, а защото тук много се прехласват по голф игрища. Мен ако питате, жива снобщина, даже съм чувал българи да си говорят в магазина “Абе знаеш ли, бе, Иван си ‘зел къща на голф корс, тц-тц-тц еей, много се уреди той”). Идеята е, че пред това са огромни зелени поляни и просто е красиво да се поразходиш – оооооп, вие къде там бе! Не е разрешено да се ходи по голф корса – айде там отстрани, отстрани покрай пътя, ако искате, разрешено е да гледате как играят онези с изисканите вълшебни, прелестнобели дрешки симпатяги от рекламата на “Ариел” (или нещо подобно пишеше на табелата). Разходихме се из кварталчето със най-снобските сгушени къщички, порадвахме се на огромните албатроси, които се разхождаха спокойно наоколо, (да, знам какво е албатрос – не, не бяха чайки) и заподскачахме, и затичахме обратно към стаята си, почти напълно оглозгани от комарите.
Вечеряхме май за първи път на ресторант. Беше ужасно скъпо. Не ми се говори. Само атмосферата си беше яка. Бяхме седнали отвън, а светлината идваше от огъня на бамбукови факли. Поне това.
Последният ден беше посветен на плаж без претенции към времето. И още към 9 сутринта се курдисахме на най-красивия достъпен плаж, наечен Кее. Нямаше грам слънце. Лежахме по хавлиите, хранихме кокошките със солетки, а аз направих опити за гмуркане и не останах очарован. Нищо общо с Фиджи. Едни сиви корали и да, красиви рибки, но все пак като не беше слънчево даже и те не ми харесваха много. Постояхме 2-3 часа и си тръгнахме.
Хаха, трябва да разкажа за мексиканския-бразилски ресторант, в който обядваме. Значи едно на ръка, че едва имаше ястия без месо, но и тези с риба не можехме да си поръчаме, защото не им бяха докарали още. Викаме ок, скариди тогава – ами и тях не са докарали. Ами айде поне едно “гуакамоли” – едно от любимите ни мексикамски неща – нещо като саладка от авокадо с доматки, лимон и лук. И авокада нямаме. Ами аз викам, аз видях тук в магазина отсреща, продаваха – да ида ли да си купя тогава? И айде пак, Стоянчо ходи до магазина, да носи в ресторанта. Абе голяма работа са тези мексикански ресторанти.
През останалата част от деня не правихме много. Разхождахме се, стягахме багажи и май това беше.
Вечеряхме двама на цената на един в един морски ресторант, от който останахме супер доволни и се отправихме рано рано да си връщаме колата и към летището. Там срещнахме една двойка, с които бяхме заедно на похода с канутата, та си поприказвахме с тях и дойде ред обратно на самолетите и пак Вегас.
Ами това е. Вече бяхте с нас и до Хавай. Мислите си, че не знаем къде ще ви водим на следващата екскурзия? Ами! Алекс вече е почти готова с организацията на 15-дневна обиколка из п-в Юкатан в Мексико през май, така че тези дни може да започне да ме кара да стягам куфара “за да не го оставяме за последния момент”. 
До скоро.
С.