На концерт на Роджър Уотърс в Холивуд

HOLLYWOOD

Започвам да пиша тези редове с лек страх и нежелание. Знам, че разказвайки за екскурзията ни до Холивуд най-важното, което ще трябва да опиша е концерта на Роджър Уотърс от Пинк Флойд, а се съмнявам да успея да пресъздам с думи това, което изпитахме и двамата с Алекс, но пък не боли да опитам.
Естествено, че както обикновено разказът започва с ранна сутрин. Това вече се е превърнало почти в навик. Всеки път като заминаваме нанякъде ставаме в разни часове като 5, 6 или 7 и сме криви, начумерени, сънени, изморени и избухливи. О, радост! Едва влачейки се натоварваме колата със стегнатия отдавна багаж на Алекс и отделните торбички, които аз съм се сетил да добавя за себе си в последния момент, защото, нали се сещате, че си приготвям багажа до 2-3 сутринта на предния ден (т.е. допреди няколко часа). В общи линии целта е следната: да мълчим колкото се може повече, за да не викаме, защото иначе пътуването не би било приятно. В колата вече с издигането на слънцето и отдалечаването от Вегас се повишава и настроението, докато не достигне до апогея на немлъкващи усти - все дъвчещи разни ябълки, семки и бонбонки, пиещи кафе след кафе от термуса; гледане на “Приятели” (или слушане, с цел неотплесване от пътя); пикаене през 30минути – което, между другото не е лесна работа, защото по пътя към Калифорния няма много растителност, различна от кактуси, които не те скриват добре от пътя, който пък е отвратително равен та си си на нивото на минаващите коли през повечето време; и следене на карти!!! Навигаторът до мен е винаги готов да дава насоки.
Иманно по този начин премина и пътуването ни до Хиливуд този път. След около 5-6 часа път бяхме вече в хотела, който се оказа много по-добър от очакванията ни, имайки пред вид ниската му цена за района. Любезен персонал, който макар, че разбра, че сме българи остана такъв през цялото време, хубава модернистична тиха стая и утоплен басейн (де да носехме бански...нали знаете закона: в Санта Барбара и двата пъти носехме и нито веднъж не се изкъпахме в океана, а сега не взехме и то имало басейн); посрещане с газирана лимонада в чаша от шампанско и други екстри, като кошничка с бонбони и пълна баня, за радост на някои, с кремчета, балсамчета и сапунчета.
Веднага отпрашихме на разходка до Кодак Тиатър, където се връчват Оскарите, точно до него пък се намира Китайския театър, от където се излъчват премиерите на повечето големи филми, в присъствието на самите актьори. Вървяхме си ние и по едно време аз викам “абе трябва да потърсим булеварда на звездите” и в същия момент поглеждам надолу и виждам, че ние вече от 10 минути вървим по него и в краката ни всяка втора плочка от тротоара е звезда...ееех, блейки, блейки. Та настъпахме Сандра Бълок, Харисън Форд, Джак Никълсън и Род Стюард и ни омръзна да следим, та обърнахме внимание на десетките хора, облечени в костюми от всевъзможни филми. Разбира се, първо взе че ни спря Елвис и прегърна Алекс и почна да нарежда (то пък точно Елвис тук във Вегас е най-популярното лице и го има навсякъде ама ае) дъръ дъръ, “гутен морген”, от къде сте и ние и двамата в глас “От България”, щото ги знаем, че “все пари искат”, пък ние като чужденци мислехме да се направим на ударени, ама няма братко...ти, дето снима с камерата сега ела тук да ти обясня. Тук има едно нещо дето се казва бакшиш и ако може, нали разбираш, щото аз казах вече, че имам много приятели от България пред камерата ти, а това струва пари. Айде, на ти 2 долара иди се почерпи викам...пууу... та от останалите “актьори” минавахме по-встрани ако може, че иначе щеше да ни излезе скъпа разходката. Едва се направихме даже, че не сме забелязали едно джудже, маскирано като “Чъки” и аз незнам от кой си филм на ужасите, и наистина беше плашещо, както обичам да казвам “особено за някои”. Зяпаме ние насам натам и е странно, защото насред тази слава и блясък, която сме свикнали да виждаме по телевизията от това място беше същевременно пълно с гадни съмнителни магазини - приличащи на дупки, студия за татуировки (оп, момент, Алинке, извинявай. Исках да кажа тутолеровки), просяци, смърдящи на...кофти и в същото време един лъскав мол със фонтани, арки и тем подобни. Това е едно от нещата, които ме отвращават навсякъде, където отидем из Америка, и ми е интересно как така го няма във Вегас: наред с лъскавите коли, сгради и облечени за хиляди долари хора, се мотаят и спят по улиците просяци. Хмм...
Вече умирахме от глад, а нищо не ни се стори подходящо за нашия джоб или пък в другия случай трябваше да ядем в някоя от дупките, та отидохме на пицария, което си е сигурен залог в 99% от случаите. Еее, друго си е да си на почивка. Само тогава си позволяваме да ядем пица и да пием по две бири още от обяд (разбира се, че трябваше да го напиша в единствено число). След пиците със скариди, много чесън и гъби, пак с много чесън се отбихме до хотела за лека почивка, но бързо пак излязохме, защото искахме да намерим надписа HOLLYWOOD горе на хълма. От рецепцията ни обясниха, че има там един мол с фонтани и арки и като погледнеш през арките, те гледат именно към този надпис. Ама, че сме блейки. Досега там ядохме пица пууу! Аре обратно! Ето защо хората си правели снимкиии..., трябвало просто да погледем напред, ама кой да ти каже, братко, то ние само въртим глави наляво-надясно. И някакси умело с камерата сме подминавали надписа като сме снимали тези арки, ама ще кажеш, че нарочно. Е, нали го видяхме. А на връщане като минавахме пак покрай Китайския театър, отпред едни червени пътеки опънали, едни огромни плакати с Робин Уилиамс, с една баронска перука, явно премиера на новия му филм. И тълпи, пълпи от хора с фотоапарати. Ние естествено счетохме за излишно да си губим времето с такива глупости и отидохме да намерим залата, където трябваше да гледаме концерта на следващия ден.
Направили сме много добре, както се оказа, защото в Холивуд Боул нямаше жива душа. Само няколко озвучители изпробваха техниките, та ние можахме свободно да си влезем, да позяпаме, да заснемем амфитеатъра и да си представим колко различно ще е всичко утре тук. Четохме, че това е най-големият естествен амфитеатър в Щатите и, че побира 18 000 души. Странното беше, че съвсем не изглеждаше така огромен, но ние си го бяхме представяли като стадион, а то приличаше на летния театър във Варна, само че по-голям. Ами да направим една бърза сметка. 3 концерта, по 18000 души на всеки, значи 54000 души са си купили билетите само за Лос Анджелис и то веднага след пускането им, защото ние нашите като ги купувахме през юни, вече всичко беше разпродадено. Само отбелязвам, за да се види какъв интерес има към Пинк Флойд, макар и 30 години след първото им появяване в тази зала, от където е минал всеки известен музикант!
След като разгледахме залата се видяхме с Оги и Искра, които живеят точно в същия район, в който ни беше хотела. Пихме с Оги по един чай и пушихме наргиле в някакво арабско заведение, а Искра оставихме у тях да учи, ядохме по един сладоледен сандвич с бисквити и изморени си легнахме рано рано към 11-12 часа.
Следващия ден беше планиран за магазини и глезотии. Пихме не кафе, а чай, защото Оги ни беше препоръчал една много уюутна и сгушена “Дзен “ градина за чай насред лудницата на Холивуд. Седнахме си ние на удобните плетени столчета и в момента, в който си казахме колко е тихо и приятно, от съседния двор започна да се чува рязане на дъски и какво ли не. Еми няма как. Всеки си прави каквото си иска. Какво да направят хората, че в съседния двор някой си бил решил да релаксира.
Разбира се, че втората спирка за деня трябваше да е музикалният магазин, за който бях попитал Ицо още от Вегас. Ама не беше отворен и се отправихме към центъра на Лос Алджелис, за да търсим някакъв базар, от който на Алекс колежките си пазарували редовно. Намерихме тоя ми ти китайски и мексикански битак с накачулени кожени якета, тениски, пиратски дискове, фалшиви маркови стоки, парфюми и т.н., и ни стана ясно, че си е най-обикновен битак. Та обикаляхме, обикаляхме часове наред, аз не мърморих нищо, а търпеливо си следях Алекс. Тя си хареса някакви бижута и едни обувки и се ометохме, защото някакси мястото беше много гнусно. Обядвахме след мноооого каране в един ресторант, където, забележете, менюто съдържаше “Bulgarian omelet”! сервитьорката каза, че готвача просто си го бил харесал и искал да го предлага. Не ни се ядяха яйца, та не го поръчахме, но с пиперки и овче сирене, сигурно ще да е било като миш-маш.
Та след обяда ни се доспа и закарах през отвратителен трафик Алекс до хотела, да си почине, а аз отново през отвратителен трафик се върнах до музикалния магазин, който се оказа безбожно скъп, макар и да имаше най-търсени от мен заглавия, но какво да се прави. Преглътнах и не си купих нищо. Продавачът ме прати през пет преки в шестата да търся някъв по-евтин магазин. Движението по това време (17часа) беше непоносимо. Едва се добрах, гледах като теле магазина, пълен с буквално милиони дискове, където можеше да е имало и всичко, но просто аз не можех да се ориентирам от изобилие. След 15 минути лутане се изнизах и този път през почти спрял трафик, изминах точно две карета за 40минути!!! Естествено Алекс беше полудяла, защото по план график вече мислехме да сме на концерта. Паркирах, нямах време да мина през тоалетната, за което дъъълго съжалявах, навлякохме се и излетяхме към залата, която между другото беше на 15 минути пеша от хотела..пфу, добре, че не трябваше да караме повече. Бях изнервен до немай-къде. Пристигнахме в залата и беше пълно с народ, нищо подобно на предния ден. Лудница. Ама то не са разни тарикати, продаващи билети, достигнали до отчаянието да ги продават на цените, на които са ги купили, макар, че бяхме сигурни, че не с това намерение са ги купили, разни блузки, бинокли под наем, бири, вина, сандвичи, абе лудница! Мирише на трева отвсякъде, изобщо, още по-нервиращо. Намерихме си местата ние и още преди да сме седнали един чичко вика на Алекс “Вие от Лас Вегас ли сте?” и тя се стъписа! Ама откъде бе, мой човек би ти дошло това на ум, къв си ти ве!? Ами аз ви продадох билетите беее! Ееее, на бързо разгада тази заплетена мистерия. Та пич човека. Даже сега ни прати писмо да каже, че му било приятно да се запознаем. Нещо като 40-50 годишен, с жена си, явно решил да си избие парите за концерта и взел 4 билета, та продал 2 на близо двойна цена. Ами хитро, сега и аз да съм знаел навреме, и аз щях да развъртя бизнес, ама на...да да остава и преди концерта да вися отпред и да моля хората да ми купят билетите. Та така де, решихме, че сме малко далечко от сцената, та отидох да наема бинокли, взех и едни възглавнички под наем (на всеки, който отива да гледа концерт там го препотъчвам. Струва само 75цента да ги наемеш, а мноого по-удобно се седи на дървените пейки. Дават ги точно до входа, вляво).
Преди да започне концерта, на дъното на сцената имаше един огромен кино екран и на него се виждаше само едно старо радио, бутилка Johnny Walker и един пепелник със запалена цигара. Свиреше някаква музика. Популярни хипи песни и разни гнусни, ненормално изглеждащи напушени хипита танцуваха по седалките. Както бях изнервен ми ивдаше да ги зачаткам, ама минах само с мърморене. Горката Алекс. Седим си ние, обсъждаме хипитата и аз ги попържвам (ама че яка дума веее), Алекс ми обяснява как тия двамата от другата ни страна вече били на 3ти сандвич и к’ви били неприятни, та по едно време жената до мен се навежда и ме пита “Вие от колко години сте тук?” всичко би било ок, ако не ме беше питала на БЪЛГАРСКИ!!! Ееее! Ама няма отърване! Аз не й отговорих, само викам “Айде стига беее!” та тя била от 13 години там, израстнала в нещо като Чехия май каза, ама родителите й и двамата БГ-та. Та приключих с пръжните набързо еее, много сме, силни сме!
Изведнъж, не видиш ли, на екрана хоп една ръка изтръска цигарата и смени радиостанцията. Стана ясно, че тези песни са идвали “от радиото”. Уживлението нарастна и ръката надигна чашата, после си наля, после пак сменяше станциите. И така 20тина минути. Ясно, че хората за никаде не бързаха. То това се вижда и от факта как някой от песните им започват по 10 минути. Ами да! Ето, стъмни се и по сцената започна движение в пълна тъмнина! И изведнъж.....So, ya, thought ya, might like to go to the show…!!! Оооо, всички полудяха, включително и ние! Започнаха в целия си блясък, оградени от изригващи огньове отгоре и отдолу на сцената! Отстрани 4 огромни екрана показват от близо какво се случва, ние с Алекс само си бутаме един на друг бинокъла гледай, гледай, и припяваме. Имаше няколко песни от “Файнъл кът”, от на Роджър Уотърс албумите, по едно време един голям космонафт литна из сцената, летя над тях, вихри се, избухваха бомби, звукът беше завладяващ! Чист, идваше отвсякъде, после започна един кучешки лай около нас, започнаха песните от “Енимълс”, на сцената, за удоволствие на цялата публика се появи едно гигантско прасе-балон, на което пишеше изгонете Буш, един месар, целият в кръв обикаляше редиците с него и точеше ножове, после го пуснаха да си излети и го гледихме чак докато се смали като точица някъде в близост до огромната пращяща луна, която през цялото време ни грееше отгоре (а концерта пък беше кръстен “The dark side of the moon”). Една от песните беше чисто нова. Той обясни, че когато бил на 17, взел колата на майка си и потеглил на пътешествие. Преминал през цяла Eвропа и стигнал до близкия изток. Там в Бейрут му се развалила колата и той я зарязал. Нямал къде да спи и какво да яде. Почукал на случайна врата, семейството го приютило и нахранило, били толкова бедни, че жената не яла нищо и той разбрал, че тя му предоставяла собствената си храна. Песента беше посветена на това днес Буш и американският народ да се замислят върху кого си пускат бомбите. И какво точно целят с това. През цялата песен на екрана имаше нещо като комиксни картинки с историята и текста. Беше внушително и прекрансно. Много силен момент.
Настъпи тишина и радиото се появи пак на екрана. Ръката отново започна да върти станции, докато не достигна до онези познати моменти, на завъртане на вълните и тихите нотки от началото на “Wish you were here”. И сега ме побиват тръпки при спомена. Красота! Оставям ред пауза в чест на този момент.
....................................................................................................................................
След още няколко песни от албума Роджър каза, че ще направят 15 минутна почивка и ще се върнат да изпълнят целия “Dark side of the moon”. Ние се възползвахме да се разтъпчем, да си купим по чаша вино и да се отърсим от силата на момента.
В началото на втората част Роджър Уотърс обяви, че ще я свирят с оригиналния си барабанист и започнаха...над сцената се появи огромната всеизвестна пирамида, пронизана от една страна с лъч светлина, пречупен от другата страна във всички цветове на дъгата...не мога да описвам повече. Не са достатъчно силни думите. Часовниците, камбаните, как един ден откриваш, че десет години са отлетели, носталгичността на гласа на онази изумителна певица, която беше именно тази от албума, и края...няма тъмна страна на луната...тя всъщност цялата е тъмна...като го пиша се насълзявам даже, а да не говорим за емоцията там.
Естествено публиката беше неутешима и след поклона на групата, всички които отдавна бяха на крака не седнаха и не спряха да крещят. Разбира се, че след 5 минути всички отново си бяха по местата, за да изсвирят няколко песни от стената. “Тухла в стената” и “Comfortably numb” бяха последните две песни, които чухме. Бяха много, много силни. Точно тук трябва отново да спра, даже да секна с описанието, защото това е чувството, което изпитахме.
Един балон от емоции, които сега не можеха да бъдат пуснати да летят с музиката, а останаха закотвени в нас. И вървяхме през тълпата като цапнати с мокър парцал, зашеметени и мълчаливи.
Не ни беше до нищо. Искахме да се приберем и да се сгушим.

За добро или лошо обаче се бяхме уговорили с Оги и Искра да излезем на бар вечерта и като се обадих да им кажа, че не ни е до това, Искра ми каза: ”Аа, е, добре. Ние тъкмо сме се приготвили и облякли и ви чакахме, ама щом казваш, че не можете...” Е много ми стана кофти, та приехме поканата отново и излязахме. Беше си много хубаво. Говорихме си, пихме бирички, изобщо беше добре да се видим с нормални хора, стъпили на земята, с които да ти е удоволствие да си говориш. Защото във Вегас май само с Ицо може така да е приятно, а ние рядко успяваме да се засечем на еднаква вълна с него.
Еми това е.
На третата сутрин пихме кафе, закусихме, направихме няколко тигела с колата из Бевърли Хилс и още по обяд се ометохме, за да изпреварим трафика, който в петък вечер се отправя към Вегас, да може да си пропилее парите през уикенда по ротативките и масите с покер, и да ни даде бакшиши. Изпреварихме ги чудесно. Слушахме всички албуми на Пинк Флойд в колата и си говорехме за концерта, вече най-после отърсили се леко от мощта му. Съпътстваше ни същото това пълнолуние от предната вечер.
Отново във Вегас. Изморени и доволни. Седнахме да пием бутилка вино, да си кажем наздраве за рождения ден на баща ми и дядо ми, и за една сбъдната мечта!