Фиджи - първият ми опит за пътепис - 2006

Фиджи

Знам, че всички вие познавате Алекс. А за тези, които не знаят за тази й черта, ще отбележа. Много обича списъци, подготовки, организации, и списъци за това какви списъци ще са й нужни. Поради тази си характерна черта, преди около повече от половин година, започна организирането на нашето пътешествие до Нова Заландия. Няма да навлизам в подробности. Искам само да отбележа, че през ноември разучихме за визите и билетите, през януари купихме билетите, през март имахме визи, както и резервации за хотелите във Фиджи, и за първата ни нощувка в НЗ, и фирма, която щеше да ни вземе от летището в Оукланд и да ни предостави кола под наем. Организацията беше страхотна и всичко тръгна по план.
Със стегнатия си огромен куфар (за да не мъкнем багажи в много различни чанти се побрахме в един куфар двамата) се натоварихме в колата на Ицо и гас към летището.
Там, учтива служителка любезно ни обясни как леко сме надвишили теглото за допустимия багаж на човек и това, че другият няма куфар не спасява положението, та ако си искаме багажа, ще се наложи да си платим за свръхбагаж скромната сума от $25. “Ама ние международно, ама туй, онуй...”, не помогна. Та лекичко поизнервени потропвахме с пръсти в полета до Лос Анжелис, но нищо не можеше да ни развали настроението. Нито крещящото бебе в полета до Фиджи, нито безкрайните турболенции над Тихия океан, от които една бира не можеше да отидеш да си вземеш без да ти се скарат.
Поспахме де.
Някъде по никое време се разбудихме и преди да се усетим бяхме кацнали на летището във Фиджи. Бяхме страшно изморени, но и много превъзбудени.
Още на слизане от самолета ни лъхна прекрасна лепкава нощна жега, даваща прогноза за един прекрасен, нажежен предстоящ ден...но...навсякъде пееха птици. Звучеше толкова екзотично, че за момент всичко друго изгуби значение.
При първата си среща с жива фиджийка бяхме стъписани от липсата на уважение и добро отношение към нас. Жената, която ни провери паспортите ни гледаше като натрапници и не каза нито дума. Голям контраст с пластмасовите усмивки, на които сме свикнали в Щатите.
След известно суетене дойде човекът, който трябваше да ни вземе от летището и да ни закара в хотела ни. Натовари няколко двойки като нас в една маршрутка и потеглихме из Нади (вторият по величина град на Фиджи). Пътувахме из енигматичната нощна лепкава градина на песните и макар и съсипани от умора, бяхме развълнувани.
Нали знаете блаженото чувство да си легнеш в чистите хотелски чаршафи след дълъг път, след приятен душ? Еми именно това не изпитахме. Още като слязахме от маршрутката някой ни вика “Александра?..Вие ще нощувате в съседната сграда. Не се безспокойте, няма да плащате за тази нощувка. Та от входа на добре изглеждащият хотел си грабнах куфарленцето и повървяхме около 40 метра до съседния “хотел”. Нека да сбия малко разказа си тук: жега, влага, 4 часа сутринта, няма чаршафи изобщо, завивката изглежда непрана от години, няма хавлии, водата в тоалетната тече безспирно, има нещо като климатик, който така шуми, че ти се предоставя екзистенциален избор: сън или вентилация. Доооста ни се скриви настроението, но Алекс се стегна, изкъпа се, избърса се с една своя блузка, постлахме си дрехи върху леглото, за да не сме върху гнусните им парцали и легнахме...аз – лепнещ от по-отдавна, тя - от по-скоро.
Не спахме и час. Някой даже и минута не мигнаха.

Към 6 сутринта скочихме и отидохме на разходка, за да си пооправим настроението. И наистина подейства в общи линии. Бяхме точно до плажа и го обходихме. Беше красиво, изгревът се беше процедил вече от обратната страна на острова и ни огряваше приятно. Признвам, че казах на Алекс, че ако Фиджи е цялото такова, нещо не ми харесва. Плажът беше малко по-зле от черноморските. Забравете за сини води и бели пясъци от картичките.
На сутринта в хотела ни казаха, че за съжаление стаята, която сме си резервирали, с изглед към океана, още не е построена, но могат да ни дадат такава, от която като се надвесиш от прозореца и погледнеш встрани от скелето, можеш ей там между дърветата да видиш вода...ей я де е там. Но сега да отидем, да закусим, а после да сме му мислили. Ееееей сега вече наистина преля чашата. Намръщих се аз, вдигнах един скандал и й казах, че докато се върнем от закуска искам да са готови с решение на въпроса ни. Много приятен хотел иначе...басейнче отпред на брега на океана, палми, птици, хубав бар, нищо общо с дупката, където още си седеше куфара ни.
След закуска ни се каза за хотелите на около, както и трябваше да вземем решение за това къде искаме да останем. Дали на главния остров или пък да пътуваме по малките острови в района (само на около 6 часа път с лодка). Е, казва тя, да, там няма ток, климатик, телефон и вода, няма ресторанти, и барове, но е като по картичките. Но ако искаме да се качим на този кораб, който заминава след 15 минути, той ще ни заведе по красиви места и следващите две нощувки ще са уредени. А и там наистина нямало да ни трябват климатици, защото било много по-хладно. “Имате 15 минутки, помислете, закусете и ни кажете какво сте решили, да минат ли да ви вземат с абтобус от хотела.” Еми ние не сме дошли хотели и климатици да гледаме, а пясъци, корали и палми, така че хайде по две филии с масло за закуска и на автобуса. Ооп, момент, автобус ли казах, простете...ако беше от онези маршрутки, които бяха разпространени из България навремето, където пътуваш прегърбен над седналите по седалките, добре щеше да е. Това тук беше по-скоро голяма, покрита каруца с двигател. След тичане и препъване с нашето куфарче, успяхме да го хванем и по пясъка, по пясъка, стигнахме до пристанището
Там ни чакаше кораб, където посрещнаха повечето туристи с песни - а нас двамата със споглеждане и подсмихване след като ни видяха багажа - цял екипаж дружелюбни местни. Кафе, закуска, внимание, песни, любезни представяния на екипажа и нас - туристите...напрежението леко поспадна, въодушевлението се възвърна и умората поизчезна, макар че си казваше думата.
По едно време стоп машини, на всички по едни плавници, маски и шнорхели и отиваме да се гмуркаме до ей този остров там, който е фактически една скала, стърчаща от водата.
Алекс не влезе и не успя да види това което видях, все едно филмче по “Дискавъри”. Корали, рибки, невероятни цветове, вълшебен свят от тиха лудница. Самият корал беше плосък и на дълбочина, на която можеш да се изправиш и да ти се подава главата от водата, но двадесетина метра от мен имаше отвесна стена, която водеше до неизвестни тъмни дълбини. Е точно до тази стена видях акула...дааа... просто си плуваше необезспокоявана от никого, дори и от нас. Беше около метър и половина дълга и съвсем както сме виждали по телевизията. Замина си бързичко. После видях още една, за която знаех, че се казва рифова акула. С полукръгла уста отпред и с много повече перки от другата. Красота. Неописуемо е. Казах си, че дори и само този момент е дал смисъл на цялото пътуване и се успокоих напълно.
След гмуркането ни чакаше вкусен обяд, който изядохме, минавайки покрай това, на което аз викам “острови от картичките”. Хванахме две риби. Една огромна скумрия и една малка риба тон. Един от шефовете на екипажа каза, че е работил на японски кораб и ей сега ще видите какво суши ще направи. Леко ми е гузно да си призная, че около 30 минути след като уловихме тона, той вече не съществуваше. Ей така си го изядохме със соев сос. СРАМОТА! А ние сме, моля ви се вегетарианци.
Към 3 часа следобед, когато точно започна да ни писва от пътуване и надделя сериозно умората, пристигнахме на един остров, качиха ни на моторна лодка и ни извозиха до брега на вълшебен плаж от картичките, където екипажът вече се беше стоварил и ни посрещна отново с песен и класическото извикване “Буля!!!” (значи всичко – добре дошли, здравей, добро утро и наздраве).
Обиколката из острова направихме за около 15 минути след като ни бяха назначили “стаите” и двамата с Алекс бяхме на седмото небе като видяхме красотата, бананите и папаите по дърветата, кокетните ни бунгалца, прекрасните “sunrise” и “sunset” плажове на 3 минути един от друг, и цялата магичност на “Barefoot island” (наистина обувки не ти трябват - всичко е грижливо почистено от трънаци, в същото време изглежда непокътнато).
Изпратихме слънцето. Правихме си снимки, радвахме се, дивихме се, разхождахме се, играхме си с малки рачета по плажа, излежавахме се по хамаците, вечеряхме уловената скумрия с картофена салата, присъствахме на церемония за добре дошли, в която пихме “кава” (отново скоба... кава е класическото питие “на царете” перат един парцал, пълен с нещо тайно в един лиген, водата става мътна, подобно кална, пляскат три пъти, викат “буля” и пият...вкусът е точно както кална водичка...мммм...с Алекс едва преглътнахме, след което си длъжен да се усмихнеш, иначе трябва пак да пиеш), гледахме небето и се дивихме на безобразно многото звезди, и водени от малките фенерчета, обозначаващи пътя със запас от слънчева светлина, съсипани си легнахме в 8:30 вечерта. В далечината чувахме китарата на местните, които продължаваха да си пият кава. Беше много горещо, но ни беше странно да спим на отворена врата и прозорци, както ни бяха посъветвали, та затова ги затворихме и се сварихме. Не спахме леко. На сутринта след като установих, че някак си съм отворил всичко отново, ни събуди към 5 часа много мощен вятър, който можеше да ни отнесе чаршафа и който ни набута мрежата против комари направо в лицата. Вероятно това е моментът, в който по света са съобщавали за цунамита, урагани и земетресения във Фиджи. Еми това беше най-близкото до ураган. Просто отново затворих вратата и повече не заспахме.
Гледахме изгрева. Беше вълшебно. Пихме кафе и отидохме на разходка с цялата група из планинската част на острова. Катерихме се по баири, радвахме се, наслаждавахме се на красотата на околните острови и плажове, гледахме как козите подскачат по разни отсрещни склонове и не можехме да повярваме колко прекрасно може да бъде всичко.
След като цялата група замина обратно на кораба, за да ходят да гледат някакви местни селища, островът остана само наш. На 5-има като нас и още толкова персонал.

Цял ден се пекохме на плажа, карахме кану, четохме си, дрямахме, гмуркахме се, ядохме банани и папаи от палмата, падна ми един кокосов орех върху крака право от 20-метровата палмата над мен (чувал съм, че ако ти оцели главата, може и да е фатално, но не правя курбан), радвахме се на обилния дъжд, който разхлади за около 30 минути и си приказвахме, как това е Рая и как точно от това сме имали нужда след тежките работни месеци и години във Вегас.
Иронията на всичко е, че това е едно от най-далечните кътчета на Земята, а реално можеш днес да тръгнеш и утре да си в самият земен рай! Но уви, психическите бариери са по-непреудолими от физическите.
Обедът беше приготвен специално за нас петимата, които не се бяхме качили на кораба. По-важното е, обаче, че отново докато обядвахме едно момиче взе китарата и леко тихичко свири и сякаш си пееше на себе си, но беше очевидно, че го правеше заради нас. Нека отбележа: също без грам усмивка на лицето.
Вечерта персоналът беше подготвил програма с местни танци, песни, не съвсем доизкусурено, но чаровно въртене на запалени факли, а всеки от гостите трябваше да представи своята държава с по нещо. Аз
Играх хоро и пях народна песен, свирих на кавал, Алекс игра ръченица с питка в ръце и двамата заедно псувахме като каруцари, за да покажем българското. Не бе, истината е, че пях “бурдягата” (много типична българска фолклорна песен, с която съм израстнал по палатките с компанията на родителите ми  ).
Спахме далеч по-добре, защото дъждът беше разхладил прекрасно.
На сутринта изобщо не ми се ставаше, а трябваше пак да стягаме багажа, защото тази част от екскурзията свърши. Потеглихме леко криви. Мисля, че просто не ни се тръгваше. След много чудене и безброй въпроси от моя страна към персонала, допитване до книжката с информация за Фиджи и поне три смени на плана, помолихме нас да не ни връщат на големия остров, а да ни оставят по пътя на остров Баунти – като шоколадчетата. Едно на ръка, че ни беше харесал още по пътя на отиване, но и книжката обещаваше бели пясъци, палми и водни костенурки. Ехааа. Там сме!
Междувременно по пътя натам спряхме на още едно място да се гмуркаме, може би най-шарените корали, които съм виждал се бяха скупчили там, отново обитавани от най-шарените рибки. Даже си спомням, казах на Алекс, че е толкова невероятно, че ми се струва, че някой си прави майтап с мен. Не може да има такива комбинации от цветове, такива перфектни форми и то всичките скупчени на едно място. За мен това е нещо като комбинация от около 100-тина чудеса на света на едно място. Подводен калейдоскоп! Морски рай! Както и да го нарека няма да успея да го опиша. Коралите, които човечеството бавно разрушава с дейностите си и с глобалното затопляне са един магичен свят, който може да те преобрази с покоя си, но и да те съсипе като видиш местата с посивял, мъртъв корал. Не можете да си представите колко ме е яд, че нямаше откъде да си купя подводен фотоапарат, за да не звучи, че говоря празни приказки сега. Но всичко е в главата ми. Даже и удивлението.
Изпращнето ни от кораба премина с шампанско, песни и разкази за това как шефът на персонала много си обичал работата, защото обичал да си говори с хора от целия свят. И ето, видите ли, това момче от България му било надуло главата да му задава въпроси цели три дни, ама на него му било приятно. Хахаха всички ми се смяха, но това изказване наистина беше добронамерено. И беше нещо като един весел “Гуд бай!”. Каза, че ще му липсваме. Бяхме се сприятелили някакси с всички. Мисля, че сгрешихме, че не се сетихме да разменим малко адреси. Все пак туристите бяхме от Бг, Швеция ( 3 момчета на околосветско пътешествие – това им беше 6-ия месец) , Швейцария, Белгия, Австралия.

На Баунти ни посрещнаха без песни, дадоха ни една ужасна стая, гореща и с вентилатор, донесоха ни багажа с един багер (наистина беше непоносимо тежък) и ми казаха, че българският футболен отбор вече за нищо не ставал.
Ние и двамата бяхме като втрещени, но не искахме да си го признаем. Започнах едно по едно. Отидох отново на рецепцията и ги попитах все пак не е ли останала поне още една стая с климатик и баня (за които пишеше в гайда). Тя каза, да но тя е с $20 (фиджийски – равни на 20лв) по-скъпа и не бях сигурна дали ще я искате. Абе как ще се сварим ние бавно в тез тухлени сгради, поставени точно до една обща спалня, откъдето чуваме ревящи деца за 20 лева бе? Я ми давай бунгало с климатик на брега на океана! Ааа, ние избрахме Баунти уж за това, че е малко по-луксозен остров (голяма грешка! Защо ти е климатик, и баня, когато можеш да се наслаждаваш на такава природа! На Barefoot се къпехме на един душ, водата от който беше дъждовна, спяхме в колиби, а бяхме на седмото небе).
Е, поне това оправихме. Иначе островът, трябва да призная, беше зле. Никакви костенурки, никакви бели плажове. Нелюбезни местни, заченати постройки, зарязани от години, потрошени от багера дървета, цялата плажна ивица в следи от него (не за друго, а защото тея се кефеха да си обикалят с багера напред–назад – имат крава, пият мляко викам на Алекс), пълно с народ... в общи линии правихме следното през следващите 2 дни: Спахме, четохме, разхождахме се, гледахме залезите, тя ходи на масаж (от който се върна им и каза “много малко бее” – за 20 минути тя таман се отпуснала и масажистката й казала “тенк ю, мис, овър.”), играхме на игри, пихме кафета с бейлис... ако бехме отишли първо там, щяхме да сме доволни, но тъй като идвахме направо от рая, не беше чак толкова добре.
Кратко разяснение защо нещата там стояха така: преди няколко години индийците (с които е пълно там) взели властта и започнали да строят луксозен курорт, с какъвто са известни Таити. Фиджийците ги мразят и искат да запазят земята си чиста и непокътната. Индийците били само за пари. Така че вече два пъти като вземат властта, фиджийците ги свалят с преврат. Та и Баунти пострадал от това, защото едните почнали да строят, а другите ги изгонили и станало нито риба, нито рак (а изглеждаше, че наченките на строежите са били доста обещаващи – с идеята да има къщчки във водата, до които се стига по едно мостче).
Това е.
Време беше за Нова Заландия. Качихме се на един много, много модерен катамаран, с който минахме покрай всички острови от тази група и след тази приятна 3 часова разходка ни стовариха направо на автобуса за летището.
Като отидохме да си предаваме багажа, се оказа, че полетът ни е преместен за по-рано и едва ли не, самолета нас чака (а ние си бяхме предвидили 2 часа за обяд). Изумихме се и 20 минути по-късно летяхме.
Ще приключа разказа си с кратко описание на особеностите на Фиджи. Големият остров е напълно цивилизован. Кварталите по градчетата варират от огромни имения, собственост на индийци или чужденци, до най-обикновени схлупени къщурки. Жените се обличат предимно в шарени рокли и почти никога не се усмихват. Мъжете се обличат като всички мъже от западния свят. Околните острови, обаче са в голяма степен непокътнати и девствени. Често населението им не борави с пари, а разменна единица са плодове и риба. Джей (J) – капитанът на кораба каза, че е израстнал на такъв остров. За винаги ще запомня как каза: “Когато нямахме пари бяхме щастливи. Сега имаме пари и сме нещастни”. Аз забелязвам същото у много американци. Храната, колкото и странно да е е предимно печени наденички, ориз с ананас, грах, царевица и морковчета и много плодове. Не открихме почти никакви морски дарове в менюто, но може да е било случайно. Иначе би било учудващо, имайки пред вид, че на стотици километри във всички посоки всичко е водата на великият Тихи океан. Фиджийските долари са почти равностойни на българския лев. Банкнотите и монетите им имат лика на английската кралица от едната страна. Спомен за колониалното минало.
Една бира струва около 2-4долара, нощувка около 70-80, а тридневен круиз до някой отдалечен остров с храна и колиба около 250 на човек. Природата и спомените са безценни!