Началото на Един Живот

Тени,  кръв!

Надигнах  се в полусъзнание в леглото и в първата секунда се хванах да мисля „Кръв? Къде е успяла да се удари!?”. Във втората секунда вече бях пред нея, прегърнах я силно и се чух да казвам само „идва нашето бебенце!”. Моментът бе така раздърпан във времето. Едновременно преминаваха стотни от секундата и векове, цели ери в рамките на мигове, в които образите бяха размазани, а мозъците – в пълен блокаж.

А дори не бях разбрал, че е станала! През последните пет-шест-седем месеца тя прекара около 70% от времето в тоалетната и без друго, та нощем бях свикнал да проспивам скърцането на леглото по двадесет пъти на вечер, пускането на водата и лягането с думите „Ох, май пак ми се пикае”; бях свикнал да проспивам дори и това как й помагах да се надигне и я поддържах за кръста, докато се изправи. Не помня дали в последните няколко дни не съм я водил спейки и до тоалетната.

Този път май е сериозно! Бях си представял, че когато часът наистина настъпи, ще подходя с недоверие, лъган вече нееднократно да изхвърчам от работа, да карам като бесен до нас и...да се връщам на следващия ден, за да обяснявам на милионите разпитващи ме колеги, че това вчера било фалшива тревога. Но сега чувството беше друго. Енергията във въздуха беше различна. Признавам, изненадах се  от увереността и хладнокръвието които ни обзеха след първоначалния шок. Дори се изкъпахме, облякохме и докато минавахме покрай строените пред вратата родители на Алекс, тя им каза, че предполага, че от болницата ще ни върнат. Аз си знаех, че нямаше...

Багажите ни бяха приготвени от седмица и кротуваха на задната седалка на колата. Потеглихме в ранната, едва обелваща очи към изгрева сутрин на Лас Вегас. Тръгвахме двама, щяхме да се приберем трима. Синът ни пристигаше! Пътувахме вплели ръце, а в колата се носеше "Wish you were here" на Pink Floyd. Всички прозорци бяха отворени. Алекс дишаше все по-учестено, а погледът и беше някъде далеч в планините пред нас. Беше 5. 30 сутринта. Ех, каква сутрин само...

Предварително изчислените и засечени четиринадесет минути до болницата минахме за девет със затаен дъх, а в галавата ми, измежду трескаво сменящите се и хаотично блъскащи се една в друга като в сферата за тото мисли, една от печелившите беше: „Край на една ера? Колко прекрасна бременност беше само! Сега наистина ще видим личицето на онова черно-бяло бебе с чурка от ултразвуковите снимки!”

* * *