"Временността"

На връщане от Коста Рика бяхме като ударени с мокър парцал! Споглеждахме се, ухилвахме се плахо, прегръщахме се и си казвахме, че не може да е вярно и сигурно сме се излъгали нещо. „Та ние сме още деца! Не можем да бъдем родители!” Така, недоверчиво си казахме наздраве на летището в Маями и само аз отпих от бирата. Направихме отново изчислението: да, съвсем по план! Може ли някой да се съмнява? Разбира се, че това плюсче от теста за бременност беше прецизно планирано, пресметнато и творено с прилежни усилия. (Дори дългите работни дни или цялата бутилка вино на свети Валентин не бяха оправдание за почивка. Когато на петнайсти февруари Алекс се прибра от работа, ми разказа, че изпитала странно чувство, сякаш наистина имала пеперуди в корема. Нещо сякаш се случвало, нещо треперело. Нещо красиво... ) И все-пак, в какво се забъркахме! Нямаше смисъл и да се опитваме да си представяме. Всичко с времето си. Сега предстояха осем необикновени месеца.

Скоро след плюсчето се появи и сутрешното гадене. Само че нашето идваше следобед, точно когато потегляхме за работа. С него не закъсня и пикаенето. Под подозрителните погледи на колежките си, Алекс дълго трябваше да се прави на болна. Аз пък изгарях от нетърпение да кажа на целия свят и ежедневно се борех със себе си, за да дочакам до четвъртия месец.

Другото, което очаквах с нетърпение бяха пословичните за бъдещи майки странни прищевки. Когато казахме на доктора си, че ще си правим бебе, той ме предупреди да се грижа за Алекс като за принцеса, защото това е вълшебен период, а аз нямах търпение да ходя посред нощ за сладолед. Не закъсня и смс-ът. Както си работех, телефонът ми извибрира с думите: „Кисело зеле!!!!!”. Леко смущаващо, като се има пред вид, че живеем на няколко хиляди километра от бидончето с кисело зеле на наш’те, а аз не съм напълно сигурен, дали са и чували за такова нещо тук. Е, оказа се, че Sourcrout си стои в бурканите по рафтовете на супермаркета без никога да е чувало за зелеви сърми.

С киселото зеле, за съжаление се изчерпаха прищевките на бременната. Единственото, което искаше беше да бъде винаги заобградена от цветя и любов! За да изпълня това условие ми се наложи да съчетая купуването на седмичната бира, с благоуханни китки. За нея китки, за мен – напитки. Така, към края на бременността бебето в коремчето вече беше с изградени умения по икебана, а коремчето на тати беше нарастнало правопропорционално. Честичко повтарях на Алекс, че скоро тя ще роди, а аз – уви – не!

Това бяха знаменити времена, когато каквото и да правех, нямаше значение. Винаги бях прекрасен, обичан и обсипван с нежни смс-и; винаги й липсвах, когато не работех за нея беше празник! (За жалост, веднъж щом малкото дяволче си показа черните очички на бял свят, и голямото отново заигра с жезъла си и пак спрях да бъда перфектен.)