Ямайка - 2008

Когато се отправиш към свободата си и мечтите ти сякаш започват да се сбъдват, чувството не е точно на екстаз, а по-скоро на завръщане към естественото състояние на нещата. Пробуждане. Глътка въздух и свобода.
Вече често съм писал за това чувство и то е неизбежен спътник във всеки момент, когато се отдалечим от ежедневието си на безкрайни смиренчески склонявания на глава. Но все-пак нали всеки прави това, което си е избрал, без никой да го е задължавал и по собствено желание, та не се оплаквам, а по-скоро се опитвам да обясня защо с такова настървение се рахождаме с Алекс по света. Искаме да видим всичко, но и преди всичко да се махмем от тук и да почувстваме, че в животите ни има и неща, които си решаваме сами.
Ямайка не ни очакваше. Пристигнахме на летището смачкани от полети през последната нощ, а и половината от деня. Багажът ни така и не излезе по лентата и ние очудени седяхме няколко мига и гледахме опразнената поточна линия да се върти. През това време през главата ни минаваха мисли за това как я закъсваме – аз по дълги панталони и кецове (в самолетите е супер студ), а тя без кремчета и мазилца. Попитахме един човек какво да правим и той каза да ходим в бюрото за изгубени багажи, кедето на първа линия си стоеше нашето скромно куфарче, усмихваше ни се и се гордееше колко значимо е за нас, макар и леко да ни се сърдеше, че сме го пуснали да пътува само с предния самолет, докато ние сме дремали по летищата да си чакаме реда. (искам да вмъкна, че някъде на летището в Южна Дакота ли Каролина ли беше, видях, че има и по-ранен полет до Монтего Бей – Ямайка и предложих на Алекс да пробваме да се вмъкнем в него, но тя ми припомни, че така ще се наложи да си чакаме багажа със следващия самолет, а то виж ти какво станало...Алекс, мила, винаги съм прав! ).
Въпреки, че си бяхме резервирали транспорт до курорта, се оказа, че ние ще трябва да почакаме Ямайка. Жената със спокоен тон ни каза, че ще отнеме към петнайсет минути да тръгне маршрутката. Погледна и Алекс, с растящия й с всяка минута корем, но това не значеше, че ще й предложи място за сядане. Е, може би след дългите полети пък предпочитахме да постоим прави за петнайсет минути...или пък час и петнайсет минути...когато вече нервите ми не издържаха и се развиках на шофьора. Той пък безизразно повдигна рамене и каза, че трябва да се напълни маршрутката и да му разрешат да потегли, за да можем да се лангъркаме по пътищата още час и половина. Значи и другаде по света се чакало да ти се напълни маршрутката. Знаех, че това се отнася за Горна Оряховица до Велико Търново, но не знаех, че важи и от Монтего Бей до Негрил.
...
Когато казах на колежката ми от Ямайка, че отивам в родната й страна, ми беше неудобно да произнеса името на града, в който отиваме, за да не го кажа неправилно и да я обидя, че е черна. Все пак живеем в страната на “свободните” и трябва да внимаваме какво приказваме, а да кажеш “Негрил” си е сериозна работа, та го произнесох нарочно като Найгръл или нещо такова, а тя невъзмутимо си ме поправи. “Негрил – вика – най-крависата част на Ямайка! Как пък разбрахте, че точно там трябва да отидете?”. Обясних й на кратко какъв проучвател и организатор си имам вкъщи и тя каза да поздравя Алекс за находчивостта й. Каза, че от там нямало нужда даже и да мърдаме, защото всичко останало е само по-зле. Браво – казах си – значи сме на върха на сладоледа.
...
И ето, че потеглихме. Американските туристи в маршрутката вече пиеха по трета бира. Даже ми дадоха една, за да се извинят, че заради тях сме се бавили. Взех бирата, макар и да не беше вярно. Просто трябваше да превключим часовниците си на Ямайско време или както му казват “Островно време”, където всичко се случва...като му дойде времето.
И не след дълго пред нас започна да се разкрива Негрил. С цялата си...прелест??? Как се казва на къщите, които още не са се дипломирали от школата на колибите? Ще ви кажа. Казват се “първият ми етаж е на шпакловка и замаска, а вторият ... догодина, до амина” Стърчат насвякъде едни арматурни железа веднага след първия етаж, сякаш по едно и също време на всички строители им свършват парите, точно преди втория етаж. А може и да са в обедна почивка хората и тя да трае години по “островно време”. Рядко се случваше да видим завършена постройка с покрив и такива екстри, но това разбира се не е от особено значение. Все–пак нали нямаше сателити на всеки покрив! Макар че...май точно те липсваха. Когато загледахме хората, хммм... започвам да се притеснявам, че ще ме обвините в расизъм. Все пак съм с промит мозък и такива неща не са ми разрешени, а вече съм ги споменавал и за мексиканците, та не искам да се повтарям. Ще бъда по-деликатен и ще кажа: местните бяха Африканци. Къде ти Боб Марли! Той така както се обедихме им е бил неофициалния крал или президент! Макар че имаше и доста дрипльовци с расти (да обясня за бабите и дядовците си – това са едни фишеци, на които става косата, когато не се къпеш с години и не се сресваш с векове), които са от добрите, имаше и много от лошите – лошо гледащи “гъзари” с личащо негативно отношение към туристите.
Когато спряхме с маршрутката, за да се “облекчим” (слава богу! Алекс вече си беше оставила отпечатъците от ноктите по ръката ми, да се/ме стиска, защото представете си, бременните трябвало да ходят по тридесет пъти на ден. А аз се чудя защо не мога да спестявам – всичко отива за тоалетна хартия.) забелязахме и друг приятен фактор – жегата и влагата. Инетересно би било да отбележа, че вратата на мъжката тоалетна на магазина/лафка зееше точно срещу продавачките. Да, ценностите ти са скрити с парче картон, сложено на нивото на очите им, но доволната ти физиономия може да бъде споделена във всеки един момент от продавачките и клиентите им.
Ще кажете – ужас – какво посрещане! Какво начало на почивката и на пътеписа! Но не сте прави. Аз ви подвеждам. Защото знаете ли кое е важното? Свободата! Пак онази мръсна магьосница, която ни кара да се чувстваме в собствените си кожи. Извинете ме, но с бира в ръка, на връх пладне, на път към Карибското моренце, на кой му пука, че местните растафариани може да одобрят или не физиономията му докато пикае!
Обратно в маршрутката и с Боб Марли напред!
“Catcha falling star” – Хвани падаща звезда, написано нарочно с правописна грешка точно по ямайски. Това беше името на курортчето, което организаторката беше открила. Стигнахме в два или три следобед. Бяхме тръгнали към десет предната вечер от вкъщи. Не обърнахме внимание на палмите, на пътечките, покрити с дребен чакъл, на цветята навсякъде около нас, на бара със сламен покрив, на колибките с хамаци и изглед към морето, на красивите скали, на тюркоазените води, на миризмата на трева (да - на “трева”), на прекрасната си стая с климатик, на верандата си с масичка и столчета, гледащи право в морето, а набримчихме климатика и се гмурнахме в леглото.
След няколко часа на ступор ни разбуди силно реге. Не знаехме къде се намираме. Сякаш бяхме заспали в леглата си, а се събуждахме на друга планета.
Отворих вратата и пред нас лъсна потъващото вече в морето червенеещо се слънце.


Алекс беше с главоболие и веднага трябваше да й се донесат “печени филийки”. Излязох от колибката, затаих дъх, изпълнен с щастие от това, къде се намираме, направих петнайсет крачки и бях на бара, където попитах едно момиче имат ли меню с храна и тя ми каза “Йе, Ман”. След малко ритнах вратата на бунгалото, натоварен със сандвичи, ямайска бира и вода. Така и изпратихме деня. С пържени картофи и сандвич с риба, с ямайска бира и реге, което се чуваше страшно силно от някъде наоколо. Имаше концерт!
Разходихме се блажено по залез слънце из кокетното курортче, наслаждавахме се на морето и залеза, и скоро разбрахме, че сме още гладни. Избрахме си най-близката до морето маса и седнахме. На скалите, точно надвиснали над вълните, под светлината на стотици малки лампички и разбира се, луната, заслушани в регето и морето, усмихнати до уши и изпълнени с радост, че ни предстоят още шест дни от същото удоволствие.

Аз се насладих на още няколко бири и лют рапан,

а Алекс се задоволи със саладка.
Силите ни свършиха много бързо. Полетите и бирите си казаха думата и още към девет бяхме отново с ступор.
...
Събудихме се много рано. Нямаше и шест часа. Едва дочакахме да сложат масата със закуските, за да можем да си налеем ямайско кафе - всеизвестно по света като “Blue Mountain Coffee” (кафе от Синята планина), което в нашия ресторант във Вегас върви по $12 за едно еспресо – и леко се очудихме, че не ни хареса. Скоро установихме, че тъй като закуската е без пари, кафето им също нищо не струва и не е от онова – великото.
Закусих риба със спанак! Да ви е сладко! Пък и за закуска! Ама като го има в менюто и е на аванта, как да не опиташ. Бай Ганьо си обича без пари. Това, което изглежда най-скъпо се поръчва – риба – скъпо + спанак, гадно, ама интересно в комбинация с риба = ямайски буламач - горчив. Алекс пък се придържаше към класическите закуски и винаги закусваше разни пържени филийки или “палачинки” (ще ме извинявате, ама това американското ако са палачинки, аз съм костенурка – те са дебели като мекици!).
Представяте ли си какво му се прави на човек след закуска от риба със спанак? Разбира се, права линия до тоалетната...но не бихте очаквали да следва плаж с бира, нали? Е, аз също, но ми се стори интересно.
От скалите се скачаше много вълнуващо и макар и доста да ме беше шубе, престраших се и се погмурках в кристалните сини води, с дъно от бели пясъци.
Мина не мина и час и се препекохме хубаво, та аз се захванах с това, което ми предстоеше да правя през по-голямата част от почивката. Докато Алекс си лежи до мен, аз опъвам бирата, слагам слушалките, отварям книжката и слагам ръка върху коремчето, защото бебето беше много развълнувано да е в Ямайка и искаше и то да види, та напираше и риташе здравата. Ние с блаженство си лежахме под чадърите, подавахме си носовете, за да си поръчаме по някоя и друга бира или безалкохолен плодов коктейл и продължавахме да си почиваме.
След като ни омръзна, решихме да се поразходим вън от комплекса.
Със затварянето на портата зад гърба ни се намерихме отново в онзи непознат свят, наподобяващ гето, в село. Всяка минаваща кола покрай улицата, без тротоари и с обратно движение на пътя ти подсвирква, намалява и шофьорът й те пита “такси?”. Не, благодаря – казваш и продължаваш още три крачки, за да срещнеш местен тарикат: “ ганджа искаш ли?”
“Имам, имам, ок съм (това ни посъветваха да казваме)”
“Ама не, ела, опитай мойта! От мойта по-хубава няма”
“НЕ, НЕ! Ок съм, много благодаря.”
“Абе ела тук, бе човек! Трябва да опиташ от мойта, имам и музика, и кафе, и сувенири.”
Стига се до там, че се чувстваш безкрайно заплашен и следващата кола, която без малко да те сгази намалява и надува клаксона, за да те успокои. Подскачаш в тръните отстрани, казваш не, не ни трябва такси и продължаваш до следващия тарикат, който пък имал най-хубавата музика в Ямайка и до следващия, който ти казва, “ела, влез в къщата ми, имам много хубави сувенири, ама съм ги прибрал от сергията вече”.
Ей тоя вече преля чашата и ние обърнахме, и таман да отпрашим обратно към безопасността на курорта, Гладстоун ни заговори.
Ние го бяхме забелязали, но се правехме, че не го виждаме, че неотлъчно ни следва на три крачки и си мълчи. Та този мити слаб и изпит ямаец, с добро лице, плетена шапка и дълги расти ни каза, говорейки много бавно и мигайки на дълги парцали:
“Неее, не може сега да обръщате. Вие стигнахте до моята сергия и сте на десет крачки от нея. Трябва да я видите.”
Погледнахме по пътя напред и не видяхме нищо, но той много настояваше и някак си спечели симпатиите ни. Накара ни да продължим напред. Най-вече защото искахме час по-скоро да се отървем от оня дето искаше да ни вкара в къщата си.
Така стигнахме до сергията на Гладстоун – една маса, покрита с някога бяла мушама. Надигна я и видяхме няколко торбички и няколко мидички. Торбичката с кафето беше най-обикновен найлонов плик, с бележка написана на ръка “Blue Mountain Coffee”. Надигна я и каза: “това кафе всъщност произлиза от моя заден двор. Това е оригиналното “Кафе от синята планина” и навремето хората са взели рецептата от моите деди. А това е най-хубавата ганджа! А, не пушите, аа, жена ти е бременна, разбирам! Ама вие сте май отдавна заедно и изглеждате толкова щастливи! Момче ще е!!! Но ето ще ви покажа нещо, но то е тайна. Предлагам го само на специални хора и вие сте специални за мен. Това е подправка. В която и манджа да я сложите, става за чудо и приказ. Предлагам я само на специални хора и ходя специално в гората да я бера – ето, опитайте.” Разтвори торбичката и ни я набута в лицата. Миришеше на червен пипер или шарена сол. Кара ни да си топнем пръста и да я опитаме. Аз направих трика, който съм гледал в един стар филм (родители, знаете го много добре – влюбените доктори), потопих си единия пръст, а лапнах другия, а милата ми наивна женичка, като ме видя, облиза и тя цял пръст с червен пипер с неизвестен произход...
Благодарихме любезно на Гладстоун и казахме, че непременно ще се върнем като дойде ред за покупки. Отпрашихме обратно от обратната страна на пътя, махахме с нежелание на колите и почти тичахме към курорта.
Точно като стигахме забелязахме малко магазинче за хранителни стоки и влязохме. Докато чакахме да си платим за по-ефтината бира и бутилирана вода, наблюдавахме семейство местни да си купят 2 памперса, една глава лук, един картоф, един домат и пакетче с нещо като две пилешки крилца... не сме свикнали ние да виждаме покупки, които се събират в нещо по-малко от препълнена коли1ка за супер маркет...явно не им е лесно на местните.
Те са облечени в по-голямата си част плачевно. Точно като просяци. Изпокъсани, мръсни, със спластени коси, смрадливи, прашни, слаби и обрулени. Но ето, че бяха намерили начин да отглеждат децата си. И докато богатите чужденци си пълнеха торбите с бира и сладки, те се чудеха как да скалъпят пилешка супа за душата.
Най-после обратно в курорта.
След прекрасен обяд и обедна почивка наближаваше залез слънце. Дръзнахме да илезем още веднъж от комплекса и на три минути в обратната посока стигнахме до световно известното “Rick’s Café”. Това беше мястото от където се чуваше реге на живо на предния ден, а и всеки ден. Слънцето залязваше в морето, а от високите почти трийсет метра скали скачаха смелчаги. Беше ни странно да се озовем на място с толкова много бели и туристи, дошли от целия остров, за да плащат за скъпи коктейли, да се напиват като прасета и да гледат залеза, докато танцуват на реге на живо и се ‘търкат сексуално’ като изтървани. Не мога да не отбележа, че имаше две двеста-килограмови сестри, които едновременно се натискаха грухно на един местен черен от групата, на който това много му се нравеше и ги опипваше и двете пред очите на всички!...без коментар.
Не се чувствах много на мястото си и ми се стори, че романчитният залез от нашето бунгало с нищо не може да бъде заменен. Побързахме да се приберем. Не искам да наблягам много на това как си отдъхнахме, че сме си обратно на безопасна територия за втори ден днес.
На следващия ден беше мрачно и небето беше бурно. Не си спазих уговорката с местния, който вчера се беше опитвал да ме зариби да ме води до рифа. Чувствах се много несигурен. Решихме да го ударим на пълен релакс.
Обичам дни, в които нищо не правиш. Само си четеш, стоиш си на хладно в стаята, когато пече слънце гледаш да поработиш над тена си, а когато ти стане горещо, скачаш от скалите. Безгрижие. Цял ден! Отдавна не ни се беше случвало. Спяхме когато ни се спеше, ядяхме като огладнеехме и си държахме ръцете на коремчето, когато бебо риташе.
На следващия ден направихме безуспешен опит да ядем на друго място. Бяха ни препоръчали един ресторант, на десетина минути от курорта и ние смело поехме през най-зверското слънце (35 градуса и 85 % влажност) , най-бибиткащите коли и най-отвратителните пласьори на ценни стоки, за да го опитаме. Естествено, че беше затворено. Но Алекс настояваше да обядваме на цивилизовано място и след още много вървене по слънцето се отказахме и отидохме на въпростното “Рикс кафе”. Там не беше толкова пълно по обед както по залез. Само няколко американски семейства се радваха на децата си, които без страх от закона на свободната им страна се наливаха с бири и коктейли. Обслужването беше като в гробища, музиката като в кънтри клуб, а храната като в мензата в Софийския. За тропическата салата на Алекс нямаха плодовете, които я правеха тропическа. “Може ли само зеленчуци?”. Това означава няколко листа маруля и едно шише дресинг. А за мойта риба тон в доматен сос, да не говоря. Добре, че местните спасители, пазещи скачащите от високите скали се катереха на едно високо дърво като маймунки. Сигурно още двайсет метра високо. Като скачаха от там направо ни събраха погледа. Това беше единственото, което да ни пооправи отвращението от американското заведение насред Ямайка.

От “съображения за сигурност”, повече не излязахме от курорта, освен за още ефтини бири до магазина. Прекарахме си следобеда в бара, с коктейли и карти. Алекс ме разби до смърт на шейсет и шест и аз отново я обявих за световна шамшионка.

И така се заредиха дните...
Бири, бар, залези, плаж, книги, разходки, бибиткане...
Един ден станахме малко по-рано, защото беше време да си сменим стаята. Опаковахме си багажа и попитахме жените на рецепцията дали да си оставим куфарите при тях или направо в стаята. Те ни погледнаха с въпросително изражение.
“Ами нали трябва да се местим днес, че нашата стая била резервирана от други за останалите дни от седмицата?”
“Йе, ман, ама това е утре. Днес сте си още в старата стая.”
“Ооо, извинете. Мойта бременна жена ме накара да стегна всичките багажи, защото е мис списък и организация и точност, но явно на бременните им прещракват календарите, ама няма проблем, ще ги пръснем багажите пак, пък утре ще стягаме наново, нали за това са почивките.”
Много си обичахме стаята и с радост останахме още един ден, но какво можем да кажем за календара на Алекс? ... щом си загубил представа за времето, значи истински почиваш! Човек реално няма нужда от часовници и календари! Това са аксесоари за робите на модерния свят.
По едно време решихме, че се прецакваме. Стоим си само в курорта, а сме гледали по телевизията за едни плажове с бели пясъци, които вече са ни станали специалност; тук постоянно вървят реклами на едни кристално сини води, едни пясъци, едни усмихнати туристи с напитки в ръцете и стикове за голф в ръце, и едни весели мургави мацки по сламени полички разнасят коктейли! Не можеше да не ги проверим. Направихме проучване и ни казаха, че най-добрият плаж бил на американското заведение Маргаритавил. На всички други обикновени плажове щяли да ни тормозят местните. Уговорихме се да ни изпратят такси.
Таксиджийчето, добро момче. Интелигентно, води приятен разговор с нас, обяснява ни кое къде е и какво е, говори даже немски, като нищо завършил и той като нас по едно висше образование, за да си изкарва прехраната с милостинята на туристите, светват му очите като разбира, че ще го извикаме и за навръщане от плажа, даже спира да купи кредит за телефона си, че да ни го дадем, за да можем да го извикаме. А ние – обичаме честни интелигентни хора, сме готови да му дадем бакшиш, но той казва да му платим накрая. Остави ни той до десет паркирани автобуса. Гърми музика. Я да видим. Огромен бар по пътя към плажа, а прекрасният бял пясък, обсипан с весели, нежни, дебели американци, загрозяващи пейзажа с размазаните си огромни весели тела по скърцащите от ужас и омраза шезлонги! Ама на всеки сантиметър! И от двете страни на ивицата по едно въже, а от другата му страна няма никой. Грешка! По десет местни, подвикващи на нашите любими туристи. “Парашутии, шезлонгии, гмурканее, ганджаа, дисковее...” ... покой! Красота, Природа, Мечта! Няма място да седнем. Един спасител скача от кулата, носи ни по един шезлонг, набутва американците по-настрана и ни слага между тях, точно като на общо легло. Плажът приличаше на военна болница, на брега на красивото карибско море. Исках да се върна петстотин години назад, само за да мога да видя какво ли е представлявала тази красота преди тези нещастни вируси да развалят всичко. Това между другото беше честа мисъл и в Мексико, а и на много други места. “Какво ли е било тук преди човек да го опропасти?!”
Алекс искаше чадър. Спасителят открадна един от някой, който се къпеше в оградената единствено на този плаж водна ивица - двайсет на двайсет метра. Като се върна жената, взе да бучи и да пита защо й го няма чадъра, а приятелите й викат, че го дали на бременното момиче. “Е, какво ме интересува мен, да не съм я забременила аз!” Алекс само това и чакаше и като скочи, като й се развика, като я заблъска, аз пък й бих едно курше в десятката, плюх и на мръсната американска муцуна и си казах, че така трябва да постъпвам и с клиентите си...ееех, мечти... истината е, че на жена ми й стана толкова обидно, а и мястото беше такава подигравка, че десет минути след като пристигнахме, бяхме обратно в таксито. Отново отвратителни преживявания от излизането ни от комплекса. На връщане казахме на таксиджията да ни спре до някой магазин, да си купим кафе и ямайски ром. Той спря в магазин, където било “най-ефтино”. Понапазарувахме си! Страшна ефтиния! Само дето после видяхме, че цените в магазинчето до нас са леко по-ниски въпреки “отстъпката” на гнусния индиец.
(Отклонение: къде са плъзнали по целия свят тея гнусни индийци, да въртят алъш вериш навсякъде, където евреите не са го завладяли. И във Фиджи, и в Щатите, та и в Ямайка тея смрадливи нещастници имат търговийки и цъклят лукави очички. Сигурен съм, че ги има и навсякъде по останалия свят с лъскавите им сергийки, мазните им усмивки и кривите им пръстчета с малки ноктенца! Даже ей сега ходих да си купя лекарство за настинка, че пак съм болен, а сме на почивка в Санта Барбара и всички в аптеката бяха индийци и имаха такива пръстенца!)
Таксиджийчето тъй както си беше учтивичко, интелиентничко и честничко, ни ошушка $30 за десетте километра разстояние, като споровете ни, че от хотела са ни казали да не плащаме повече от $10, не помогнаха. Пцувахме и се прибрахме пак в стаята, да си ближем раните. Казахме си, че няма да отидем на похода из вътрешността на страната, из някаква планина около някаква река и някакви водопади, защото просто не знаем вече на какво ще попаднем.
А вече наистина беше време да се местим. Беше станала грешка (този път не на жена ми, спрете да я подозирате. Знам че аз винаги съм прав, а тя в грешка ;) , но този път програмите на ямайците гръмнали, та станали объркванията) и щяха да ни настанят на първия етаж, въпреки че сме си резервирали стая на втория – с по-добра гледка. (сега се концентрирайте и следете внимателно, защото пътеписецът става Мара Подробната за момент, за да покаже колко много може да се забавлява човек на който нищо не му се случва)
Тази стая, която Алекс беше избрала се оказа заета и трябваше да изчакаме, защото щяха да ни дадат стая 1-А. Знаете ли какво значи това? Ами “президентския апартамент”, на цената на обикновената стая, която си бяхме избрали. Докато чакахме да го почистят, ни настаниха в грешната стая на първия етаж. Алекс, изнервена от неприятната сутрин и хормоните не ще да чака вече. Отидохме да погледнем не е ли почистена стая 1-А. Нямаше никой в нея и влязохме да я разгледаме. Супер яка, с две спални, с балконче, и т.н. Обаче наш’та не я хареса. “Бягай да им кажеш, че оставаме в тая дето ни дадоха по погрешка, на първия етаж. Не ни трябват две спални, пък и тук няма да катерим стълби, и не ми се чака, и целия ми ден пропадна, и цялата почивка, и ми се пикае, и ми е топло, и съм гладна, и онази стая горе е ужасна с двете си спални!” Хайде, черноработникът пак отива да делегира.
“Жена ми вече не иска да катери стълби. Стаята в която чакаме е перфектната за остатъка на почивката ни.”
“Йе, ман, ама ние вашата грешна стая вече я дадохме на едно друго семейство, щото на вас не ви хареса и искахте на втория етаж. Нали точно за това ви даваме президентския апартамент, че да ви компенсираме за неудобството.”
Аз, с усмивка на уста казвам – да – извинявам се и отивам да кажа на жената, че няма как. Обаче на бременна не се отказвало лесно.
“Оооо, не! Цялата почивка сега се скапа, от днес като е тръгнало, толкова гаден ден, и т.н.”
Хайде, Стоян пак натирен да се пазари, а от чехъла над главата му се сипят гръмове и мълнии.
“Ами това семейство дали няма да е навито да отиде в 1-А, а ние да си останем в тая стая с лошата гледка, щото на бременната ми жена повече й харесва”. Гледа ме с огромните си кафеви очи огромната кафява рецепционистка, мига и се смее.
“Може, ман, няма проблеми, те сигурно ще са доволни другите. Разполагайте се удобно щом не ви хареса президентския апартамент.”
Еей, грейна слънце и на мойта улица, Алекс доволна се ухили пак като ряпа, а аз от сърце й благодрих, че пак от нищото ми е създала материал за поредния пътепис.
И така си заживяхме с новата стая, с всичките му луксове на климатици, вентилатори, печки за готвене, хладилници, телевизори и веранди. Пиехме си бирички на плажа, вкусихме ямайския ром, даже имахме и кубинска пура, но не ни се пушеше нещо.
Все пак се престрашихме да излезем още един път от курорта. Но този път по море. Рано сутринта дойде Винсънт с лодката си, да ни вземе само двамата, за да ни заведе на разходка до кораловия риф. Трябва да ви кажа, че за Винсънт пишело даже и в National Geographic Magazine. Най-учтивият и дружелюбен ямаец! От десетки години води туристите по най-специалните места из океана, за да оценят красотата му и дай-боже, да се замислят да спрат да го замърсяват. Обича си работата! Представяте ли си??? Луд! Трябва да се направи нещо! Да се интегрира бързо в модерното общество, че на какво прилича това!

Предупреди ни да не пипаме мищо, ако не го е пипнал той пръв, скочихме на лодката, а не след дълга разходка покрай прекрасния бряг, се озовахме насред океана, с маски и плавници в ръце.

Добре, че посмяхме да се впуснем на това пътешествие! Алекс плува със спасителна жилетка през цялото време и не се пусна от нас с Винсент нито за секунда, но и двамата с нея се дивихме на красотите, цветовете, рибките и коралите. Държахме в ръце морска краставица, мека като плючена играчка, гледахме огризки от омар (лобстър), стояхме на страна от змийорките, правихме снимки и сочихме с пръст като деца в сладкарница.
Алекс не можа да ми повярва, че това, което сме видяли, колкото и невероятно да беше, не можеше и да си помисли да се сравнява с рифът от Фиджи! Но преживяването беше незабравимо!
След като се върнахме в курорта, побързахме да разкажем на всички, за да осигурим повече клиенти за горкия Винсънт. Така се и заприказвахме с двама американци, и даже седнахме да обядваме с тях. Те на предния ден се бяха оженили точно там. Само двамата, с бармана за свидетел и местния поп. Оказаха се свестни пичове от Флорида и до края на деня си показвахме снимки и разказвахме истории. Разменихме си и адреси за всеки случай.
Най-вкусните неща, които ядохме бяха следните – спагети с морки дарове и сос от бяло вино и масло (доста класическо и в Щатите ядене, но приготвено с напълно пресни морски деликатеси беше несравнимо); резен ананас, с набучени на клечки за зъби препечени на скара скариди, с мазничък бял сос за потопяване, както си му е реда... Комбинацията от тези вкусове беше прекрасна; и на последно място, най-прекрасното – папая, сготвена на фурна, пълнена с бяла риба и кокосов сос! Нито грам сладост, колкото и невероятно да звучи. Просто адски, адски вкусни тропически аромати.
И щом разказвам за най-добрите храни, нека спомена и за пържения рапан, с къри, който ядох в едно заведение, което беше и последния ни отчаян опит да ядем вън от курорта.
Значи.
След като отново опитахме да отидем до Гладния лъв, борихме се с жегата, тормозещите таксиджии и брокери на трева, стигнахме и до там, само за да установим, че макар и да са отворени, днес готвачът щял да дойде с около час и половина закъснение, така че ако сме искали, да сме го изчакали. Казвам ви, на островите времето няма значение! Ок, да речем нямаш работа, кибичиш и не ти пука колко е часа, ама не изгаряш ли от жега да чакаш, бе, човек, не умираш ли от глад, не ти ли писва да те мотаят? Явно не. Това е друга култура, от която модерното общество бяга като от чума и против която взема хапчета. За черните обаче това е непознато понятие и отиват да готвят когато им кефне.
Та.
Озовахме се през две гета в третото, в едно “заведение”, където на една тераса едни араби говореха на висок глас на съседната маса, а аз си поръчах великия рапан с къри. Топяхме се от жега. По пътя ни бяха скапали от погледи на криво и смущаващи гледки на дрипави деца и мършави кучета. Слава богу, че щяхме да ядем. Донесоха ни яденето. Алекс както винаги си избра салата. Аз поразрових из рапаните и казах на не-веселата си жена. “Айде да се махаме”. Тя ме погледна озадачено, но вече само дето не се бяхме хванали за гушите от нерви, платихме набързо и се махнахме без да сме яли. Аз изчаках да стигнем обратно в курорта, за да й кажа, че имаше крак от хлебарка между рапаните ми. Без съмнение! Най-ясния и безпогрешен крак от хлебарка, който не бях ял!
За останалите един-два дни няма нужда да споменавам, че не се и откъснахме от портата на курорта, бара и плажа си. Аз вече бях ербап и скачах от високи скали, и се гмурках около нашия плаж, та си гледах рибки по всяко време, а Алекс си работеше над тена по рокля под чадъра.


Готвихме си няколко пъти и в стаята, защото се поохарчихме, но това не ни попречи да се чувстваме прекрасно. Все пак искам да отбележа, че от храната в курорта ни поомръзна, а оставащата ни опция беше да пробваме храна, готвена покрай пътя, върху – забележете – джанта на кола, служеща за тенекия върху огъня. А и на Алекс толкова и се ядяха яйца под всякаква форма, “много били важни тези протеини”, та трябваше да ги купим от местното магазинче и да ги изпъжим в стаята на момента!
Лентяйстване, реге клипове, ядене и пиене на високо алкохолна бира по цял ден! Какъв упадък! Срам за модерното американско общество, което не може да си позволи да си вземе два почивни дни даже и като му се раждат деца.
Последната вечер с коктейли в ръка се излегнахме на шезлонгите пред морето и му казахме чао. Не че бяхме луди по Джамайка ман, но безгрижието...това щеше да ни липсва.
Пътят към летището се състоеше в преминаване през същите бедни селца, и спиране по оградените курорти тук и там, които приличаха на оазиси на луната, за да събираме туристите. Разликата между курортната реалност и тази на местните беше зашеметяваща. Веселите приказливи американци се качваха на маршрутката с куфарите си, къпали се няколко седмици в разкош, оградени от стени от една от най-бедните, почти африкански реалности на света. Сигурно така се е чувствал на времето Живков в резиденциите си – обсипан в охолство насред излгаднелите българи, чакащи на опашка за банани и замръзен таратор посред зимата.
Ямайка е била красиво място...преди стотици години. Днес тя е грозен парадокс, подобен на този, който съм чувал за Хаити – опустошен карибски рай. Гавра с природата и хората. Няма да забравя как Дидо ми каза, че това е типичен пример, че черните са по-низша раса. Вземат ли управлението в свои ръце, не знаят какво да правят и унищожават всичко покрай себе си. Хмм. Дали пък са по-низши наистина? Можете ли да се сетите и за друг един народ, който с години се самоуправлява и руши природата си, гони децата си и убива старците си от глад?
Но няма, разбира се, да свърша пътеписа си на тази вълна. Не мога да не спомена героизма на една бременна българка, гмуркала се смело между корали и змиорки в Карибско море, радвала се безкрайно на безспирното ритане на дивото бебе в корема й, и обсипвала автора с нежни ласки и любов, с претенции и нежност. (ако и вие сте забелязали несъответстващата дума, моля не казвайте на околните – на тях може да им влезе направо в несъзнаваното и да ми се размине боя).
Да живее Алекс, Боб Марли и регето, Винсънт, коралите, огромните търпеливи негърки и пълнените с риба папаи! Да живеят ваканциите, свободата и липсата на мениджери, бирата с риба за закуска, хамаците и плажовете! Три пъти ура!

Коста Рика - 2008

Самолетни билети – 1600 долара,
Три нощувки в колиба насред джунглата – 800 долара,
Два дни в рая...безценно!

...

11:50 през нощта:
- Тени, не се плаши, но има нещо в леглото ни.
- Какво нещо бе, Али!?
- Ами някакво животно – обажда се Алекс, някъде от другия край на стаята, докато аз се опитвам да фокусирам очите си върху тъмната черна животинка в ъгъла на мрежата ни за комари.
Малкото мишле сигурно се страхуваше повече и от Алекс, но нямаше как да се измъкне, хванало се в мрежата. Аз лекичко потръпнах. Лампите в колибата бяха адски слаби и светлината ме караше да се чувствам полу-сляп.
Намерих един чадър в ъгъла. Хванах го и бутнах мишката - голяма точно колкото врабче - от мрежата с надеждата, че ще падне на земята. Но уви! Прас на леглото и дим да я няма под възглавниците! Уффф...
- Тени какво става, как си? – се чува иззад залостената врата на банята.
- Няма проблеми, ей сега ще я изгоня.
- Ама да не падне на леглото!?
- Няма бе, спокойно, стои си на мрежата, чакай тука малко...
Надигам с погнуса възглавниците и черното нещо се шмугва навътре зад матрака. Ръчкам с чадъра – няма нищо. Трябва да е избягало. Само леко да огледам.
Надигнах целия матрак, ето пак черната сянка се стрелна още по-отдолу. Ако сега пуснех матрака, щях да я смачкам. Избутах я най-накрая с чадъра на земята. Разгеле, настана гонене по пода. Чукнах два пъти с дръжката по земята, чадърът - изгнил от влагата - остана на две в ръцете ми.
Останал без оръжие, аз смело се втурнах срещу врага, нахвърлих се отгоре му и започнах да го душа!...не бе, това е от друг разказ...аз просто отворих вратата и горската мишка изфиряса преди да успее да влезе някоя гигантска пеперуда...
Има нещо магично в това да спиш насред джунглата.
Е да, можеше и да си леко по-плътно затворен, но това сякаш няма чак толкова голямо значение. Важното е, че отвън се чуват щурци и жаби, запели в хор и почти заглушаващи грохота на вълните. Сигурно ги чувахме толкова добре защото както видяхме на другата сутрин, на горния етаж нямаше стени, а само ъглов покрив – отворен отпред и отзад - и всеки звук или пък животинка можеше спокойно да прелита направо над главите ни.
Още от полунощ сме се ококорили, защото пътуването беше брутално.
От Вегас, в полунощ, след това някъде в ранни зори в Маями, дремеш на еднин терминал, после още 3-4 часа полет, в Сан Хосе е леко вълнуващо, но огромните опашки от имиграционните власти и умората са в състояние да скапят всекиму настроението. И все пак, излизаш от летището, вземаш си едно капучино за смешни стотинки, чудиш се да вземеш ли такси или не и докато решиш, си стигнал до другото летище (нещо като старата частна автогара в България). Стая четири на четири, няколко стола, дива жега и едно бюро. И там – още три часа, а после хайде на тротинетката – не бе, каруцата, не бе...частния самолет имам пред вид, и нагоре, надолу, нагоре, оооп, падаме, не, просто това е курса...надолу, въздушна яма, под нея океан, можем да плуваме (поне половината от нас), я по-добре да заспивам аз. Иначе с предпазни колани, моля ви се. Та така, докато не се оказахме над едно село - докато летяхме над водата до него, можех да се закълна, че виждам делфини – и над една зелена тревиста писта, та хоооп, кацнахме, не къде да е, а на самото гробище. ММММ, да летището е на много уместно място.
Докато се опомнихме и да си припомним отново каква е ролята на вестибуларните ни апарати, момче и момиче от един джип ни помахват и викат “Александра, добре дошли в Коста Рика”!
Ей, стигнахме живи!
...
Возили сме се в джип посред горите на Рила, в трабант из ямите около с.Близнаци и Кара Борун, но такова друсане не бяхме виждали! Просто може би ако момчето не караше с четирсет, щеше да е ок, ама от друсане просто ни се удряха главите в тавана на джипа. Отстрани гъста зеленина! Дивно. Магично дори! Но защо? Защо изпитваш такова чувство на магичност когато виждаш нещо толкова диво и хем познато, защото са си просто дървета и храсти, хем от друг свят, защото знаеш, че из тях живеят най-дивните животни на планетата, а растителността изглежда неукротима заради влагата и топлината! На по-равния път, за момент отдясно се простря огромно блатисто езеро. До него кон. Той бил приятел, вика момчето, с крокодилите. Цял живот там си стоял, а в езерото било пълно с крокодили, които не го закачали. Странно. А над него прелетяха двойка зелени папагалчета с червени клюнове. Може би неразделки.
Стигнахме след около още половин час.
Курортът беше построен на изчистена от джунглата местност, голяма около квадратен километър. Тучни зелени поляни, лилии и хибискуси, палми и между тях на места по няколко колибки. В средата - огромен сламен навес, с рецепцията, читалня, и ресторант. Отстрани – бар и басейн. Адски чисто и много красиво. След освежаващ плодов коктейл ни заведоха до колибката. “Ла Палма”. Дървена, двуетажна, със сламен покрив, но с теракот, чиста тоалетна, легло, а и още две легла на второто ниво. Но може би най-впечатляваща беше външната баня, оградена с палми, а над теб – милиарди звезди за покрив! Другото прекрасно нещо беше, че на фронталната стена има три или четири двойни врати, които се отварят към верандичка с хамак и гледка към океана! Рай!

Вечерята беше тип бюфет, с голям избор от зеленчуци, меса и риби. Заради умората не бяхме чак толкова гладни, но седнахме на дългата маса, накачулена с ентусиазирани американци и хапнахме. Задаваха ни се милиони социализиращи американски въпроси, все едно сме пак на работа и ние нали сме си свикнали, си разказваме с отегчение историята, заклевайки се вътрешно, че ще си искаме отделна маса вече (на двойката, седнала на отделна маса американците около нас се присмиваха какви били “романтични”. Жалки хора! Туристи).
Та затова си бяхме легнали към девет и в полунощ се чувствахме наспани. А и то след такива мишешки гонитби, на кой му се спи. Да не говорим, че като истински смелчаги решихме, че ще спим на светнато.
Ослушвахме се в нощта и си говорихме. Отново това чувство на свобода, на безгрижност, на докосване до самия теб, където няма да се притесняваш, че не спиш и трябва да ставаш рано, където няма значение, че е тъмно и няма какво да правиш; че няма телевизия да те приспи, или че няма да си си отпочинал и ще се скапеш утре. Това се нарича не почивка, а свобода! Именно за това почти никой не е свободен, защото не може да изпита това чувство в ежедневието си. Може би няма значение, че сме на хиляди километри от Вегас и империята на злото и “свободните хора”, просто, че сме на светлинни години от тормоза на утрешното прекланяне на глави пред малоумници и стискане на зъби пред идиоти! Вероятно само този миг на просветление е достатъчен, за да кажеш, че си бил на почивка. Няма значение какво ще се случва утре, защото имаш всичкото време на света единствено за себе си и любимия си! Ето това означава Рай! С тази мисъл заспахме, макар и залепнали от жега и влага.
В градовете сме свикнали да става тихо привечер. Тук беше точно обратното. Като се събудихме към седем, вече нямаше щурци и жаби, а само вятър и плисък на вълни. Но тази тишина беше бодра и освежаваща. Защото като се заслушаш чуваш птици навсякъде около теб. Ушите ни сякаш са отвикнали да чуват гласа на природата и трябва да се заслушаш, за да откриеш богатството от звуци в тишината...и от време на време някакво страшно изреваване! Това май не е било сън, май наистина сме в джунглата.
Отворихме всички врати и светлината ни обля, с гледка на зеленина и океана пред очите ни. На поляната пред нас съвсем необезпокоявани си душеха нещо и се надигаха на задни крачета някоко миещи се мечета. Катереха се по дърветата, спускаха се в дерето, водещо към океана и виреха опашки. Все едно си е най-нормалното нещо да си миеща се мечка и да си обикаляш пред смаяните погледи на градските туристи, отвикнали даже и котки да виждат пред къщата си. А на всичкото отгоре, над главите ни с див крясък прелетяха три огромни чевени ари! Вече бяхме започнали да се чувстваме като телепортирани в някое филмче на Енимъл Планет. Отидохме да закусим.

Прекрасно украсена с цветя маса за двама, усмихнато момиченце с кафенце в ръка, огромна зелена поляна пред очите ти, над която прелитат ари, а ти не сънуваш, а сядаш на столчето, поръчваш си палачинки с мед и си опъваш краката. Ами това трябва да е Раят! Бяхме толкова щастливи и изпълнени хем с трепет от магичността на мястото, хем с недоверчивост, че някак си не може да е толкова перфектно. Просто не сме свикнали да няма някъде скрит надпис със ситен шрифт, някъде дефект, на който да попаднем и да си кажем “ааа, това е значи уловката”. Но тук нямаше уловка и това ни правеше неподготвени и леко смутени.
Имахме карта с маршрутите и кратки описания на пътеките из джунглата. На бързо си избрахме поход из гората, където са срещани ленивци, маймуни, тъпири и пуми. Тръгнахме. Дивяхме се на най-малкте неща. На колониите от мравки, носещи нарязани листенца с десетки метри до мравуняците си, на гнезндата на термити, на лияните, на паяжините и огромните паяци, на гъстата джунгла с криволичеща пътечка, на плашещото басово ръмжене от клоните на високите дървета над нас. И пак чувството на магичност и омагьосаност. Толкова много се озъртахме и искахме да видим всякакви животни, че с всяка минутка все по-развълнувано затаявахме дъх. И в един момент лудо чупене на клони над нас, и о, чудо! Няколко маймуни се прехвърлиха от дърво на дърво над главите ни. Спогледахме се толкова доволни и зашеметени, невярващи, че тук всъщност на свобода си живеят и си подскачат маймуни. Толкова пъти сме ги виждали омърлушени и просещи са фъстъци в зоопарка, но не можеше и да става сравнение с усещането да ги видим безгрижно да си играят над главите ни. А дали това не беше всъщност Раят? Тази джунгла, недокосната от цивилизацията, едно от малкото кътчета на планетата истински останали девствени. Пълният смисъл на думата “природа”.

Цялата разходка всъщност се оказа не по-дълга от час. Не видяхме всички други животни, за които четохме че се срещат в тази част на гората, но видяхме една интересна птица, с която аз си поговорих, а след това още много, много биещи се и крякащи маймуни. Казват се “Спайдър мънкийс”. Нещо като маймуна – паяк. По пътя към колибката насред поляната седеше нещо като огромен бобър или хамстер, голям като заек (“агути” – автоматично Алекс ме наричаше така до края на почивката),

а когато Алекс влезе да си вземе душ в откритата баня, наоколо любопитно си обикаляха енотите. Чак сега се замислям, че сигурно и те са искали да се измият като нея, нали са миещи се мечета. А може и просто да са искали да надничат между палмите, току виж зърнали някоя гола кълка.

Обядът също беше превъзходен. Пихме си безгрижно биричка, хапвахме нещо подобно на мексиканската храна, само че леко по-сладка. След това си направихме още една едночасова разходка от другата страна на курорта. Там адски постоянно чувахме около себе си рева на онова тайнствено животно, но не можехме да го намерим. Толкова много се оглеждахме. Видяхме маймунка с бебе на гърба някъде из клоните, от която Алeкс много се впечатли; минахме през разни поточета, видяхме една от най-отровните жаби в света (дарт фрог), поизморихме се, поизпотихме се, поваля ни лек дъждец и се оттеглихме на пейката пред колибката си, мързелувахме и гледахме океана. Отново можех да се закълна, че виждам делфини, за това наех бинокъл, но макар и да виждахме нещо да се мятка, не видяхме делфин. Отделихме доста време на наблюдение и на мравките-резачи. Даже проследихме откъде снабдяват листата и как ги мъкнат в колона цали 20тина метра до мравуняка си. Дадохме им бисквити, ама не искаха. Друг вид мравки дойдоха да се възползват от тях.
По едно време дърветата пред нас се разшумяха и по клоните им, съвсем пред очите ни заподскачаха капуцини с бели лица и хитри погледи. Подскачаха от клон на клон и постоянно ядяха каквото намерят. По-късно научихме, че това са маймуните с най-бърз метаболизъм. Те непрестано се движат и за това ядат всичко, което им се изпречи на пътя. Смело нападат и по-големи от тях животни, могат за секунда да ти отхапят пръста и са едни от най-интелигентните след шимпанзето и орангутана. Но като не знаехме всичко това, на нас ни изглеждаха сладки. Да не говорим, че на земята под тях обикаляха и се опитваха да се качат по дърветата и енотите. Седнахме на тревата на три крачки от тях и наблюдавахме как си взаимодействат. Беше невероятно изживяване. Не можехме да проумеем как виждаме пред очите си неща, които сме гледали само по телевизията и те всъщност са реални! Така мина около един час.


Като отивахме на вечеря беше вече почти тъмно, видяхме диря от изоставени листенца между дървото и мравуняка. Все едно някой беше подбрал мравките да си ходят и който брал - брал.
Вечерята беше на “романтичната” самостоятелна маса. Около нас беше тъмната разшумяваща се джунгла, а от другата страна дългите маси с копнеещи да разказват историята си, безлични американци.
На връщане към стаята забелязахме, че листенцата са инчезнали. Нямаше как някой да е чистил. Просто мравките си ги бяха прибрали и сега спяха.
Беше наш ред да поспим, след изпълнения с емоции ден.

2 част:

Наспахме се бързо и пълноценно. Усетил съм, че на почивки се спи много качествено. Във Вегас може и да сме спали по девет часа, но все сме изморени и не ни се става. Като отидем някъде често си казваме, че сега ще се наспим докато можем, а се будим по изгрев слънце. Може би това е резултат на душевния мир, в който живеем като се махнем от тук. Стресът на ежедневието ни явно е значително по-изцеждащ, отколкото физическата умора. Но на този ден бяхме превъзбудени от още един факт – отивахме да гледаме делфини!
Закуската отново беше прекрасна. Алекс също се поддаде на изкушението на банановите палачинки, а от градината ни гледаше агутито. Хапнахме обилно, но това не се оказа най-добрата идея, защото отново ни предстоеше диво друскане. Просто не ни го побираха главите как издържат тези джипове, а и стомасите и главите на пътниците. Шофьорът каза, че не било никакъв проблем, джипът бил на десет години и бил железен! Хм! След четиридесет горещи, друсащи, изпълнени с очакване минути най-после бяхме на кея. Качихме се на скутерче заедно с още една двойка и едно местно тарикатче. Потеглихме из спокойния залив. След няколко напрегнати минути на оглеждане дойде мигът!... Сигурно бяха най-малко десет делфина. Скачаха, плуваха, стрелкаха се, минаваха покрай лодката, бяха като на бърз кадър. В такива моменти е трудно да се отдръпнеш от емоцията на мига и зашеметяването, за да можеш всъщност да усетиш и запомниш нещо, а не да се осъзнаеш чак като е минало. За щастите имахме достатъчно много време да опомним, да правим снимки и да се радваме като деца. Пред делфините в паника скачаха също толкова високо рибите тон. Метнат се няколко не-големи тона и по дире им скок, някой грациозен, усмихнат делфин с отворена уста бърза да не пропусне летящото суши. Знаят те! А зад тях четирима туристи с фотоапарати щракахме един през друг, аха да паднем от борда. Разбрах, че и двата пъти, в които досега съм си мислел, че виждам делфини, всъщност са били стада от риби тон. Язък! Само дето дадох петнайсет долара да наема бинокъл.

Наложи се да преследваме делфините, защото гонехме рибата им с лудия рев на скутера и те бягаха от нас заедно с обяда си. След като поотмина първоначалното ни въодушевление и малко се осъзнахме, изключихме мотора на лодката и се отпуснахме в тишината, гледайки спокойно как тези завладяващи животни подскачаха около нас, а над тях се рееха гладни корморани, в опит да отмъкнат някой залък от морските си партньори. Покой, красота, зелени хълмове, синя вода, безгрижност и копнеж, защото ти се иска да поплуваш с тях. А Алекс беше толкова развълнувана, че през цялото време искаше да ги прегърне и вместо това прегръщаше мен.

С нежелание се отправихме към отсрещния бряг на залива и около нас скачаха и се въртяха нашите морски приятели. Там имаше малък плаж, покрит с черен пясък и палми. Лодкарят ни каза да си оставим всичкия багаж при него. С голям дискомфорт зарязахме телефони, раници, шапки, портфейли и слязохме от лодката.
Посрещна ни шейсетина-годишна жена с маймунка в ръце. Каза да си пазим фотоапаратите и всичко висящо, включително мъжете да си пазят...слабините..., защото маймунките били много крадливи и дърпали всичко, което хванат, а освен това специално тази била женска и точно навлизала в пубертета, и не можела да разбере какви са тези неща дето им висят на някои маймуни, та ходела да проверява дали и на хората им висят такива и много се радвала ако ги намери. Беше ми толкова смешно, а жената говореше толкова сериозно, че чак ме досрамя от първичността на реакцията ми. Маймунски пубертет!
Отначало си мислехме, че това е нещо като открит зоопарк, където туристите могат да си водят децата и, да гледат маймунки и да се снимат с тях. Скоро забелязахме, че наоколо има много малко клетки, а няй-голямата от тях беше къщата на хората. Съпругът на жената обясни, че тук животните са на свобода и за да не ги ограничават, хората са се оградили в клетка, срещу любопитни посетители.
Маймунката се пусна от жената, уви се около врата на водача ни и заспа, а ние започнахме разходката си и слушахме разказа му.

Двамата с жена му дошли преди години от Сан Франциско на почивка в Коста Рика и се влюбили в мястото, но били съкрушени да видят как местните изсичат джунглите, избиват животните или ги продават за домашни любимци. Върнали се, продали всичко което имали и на следващата година купили тази земя, за да се грижат за изоставените и непотребни “подивели” домашни животни и за намерените бебета на убитите от бракониери.
Когато джунглата бива изсечена, дори и да бъде засадена отново с “вторична” гора, животните не се заселват повече в нея. Могат да я използват спокойно за преминаване, но не и за подслон. Отнема поне сто години, за да може гората да стане отново първична и в нея да се възстановят връзките и нишите на крехката флора и фауна. Броя на дивите животни застрашително намалява поради изсичанията, избиването им и продаването им за домашни любимци.
Ето защо, тези двамата решили да зарежат удобните си адвокатски животи в Сан Франциско и да направят каквото могат, за да се борят за баланса между зверовете, наречени хора и животните.
Започнахме разходката си и с интерес слушахме разказа. Първото животно беше ленивецът. Той мигновено ни се превърна в любимец. Толкова е бавен, че по козината му расте мъх. Изминава няколко метра на ден. Обикаля цял живот по едни и същи дървета. Ако едно от тях бъде отсечено, да речем за да се прокара път, той слиза, пресича пътя и се качва на следващото, от другата страна на пътя. Живее цял живот по клоните и е изключително уязвим. Метаболизмът му е нещо като сто пъти по-бавен от този на хората, а пулсът му е четири удара в минута. Адски ни беше интересно!
След него се срещнахме с маймуна, която стоеше вързана на тридесет метрово въже. Опитали да я пуснат на свобода след като им я донесли от някакъв дом, но тя не искала да помръдне без въжето си. И до ден днешен ако я вържат с по-дълго въже, тя не се движи на повече от тридесет метра.
Най-после се срещнахме със страшния звяр, който чувахме да реве из гората. Но той не беше пума, нито ягуар, а просто ревящата маймуна. Тези миролюбиви животни реват, за да се локализират, защото са значително по-слабо подвижни от капуцините и живеят самостоятелно, та да си пазят територията или да се чифтосват си крещят и се чуват на километри. Тази също отказваше да излезе от клетката си, пускали я на свобода, но тя пак се връщала там. Мислех си как и хората често доброволно се затварят в клетките на обществото си и отказват да излязат на свобода...
Имаше и токани - едни от най-кративите птици, но и жестоки убийци, които използвали клюновете си като торпедо и можели да съборят всяко животно като се забият в него с дива скорост. Ядяли всичко.
Последната клетка беше с “лудите” маймуни – капуцини - всичките дошли от американски домове. Тъй като домашните условия не им се отразявали добре и те подивявали, започвали да хапят и ставали опасни, хората ги зарязвали където сварят.
До тук с институционализианите животни. Не ни разрешиха да видим дивите котки, за да не свикват с хора, но казаха, че имали общо пет ягуара, пуми и други.
Добрата новина е, че от този санаториум за животни вече са пуснали множество маймуни, които ходели все по-надалече из джунглата и се връщали все по-рядко, както и няколко котки. От Енимъл Планет идвали да снимат предаване за тях. Ние се намирахме в епицентъра на животинския свят и там видяхме лъч надежда, че има хора, които се грижат за този земен рай, където прелитаха ари и неразделки. Алекс се позакача с една маймунка а тя пък се позакача с косата на Алекс. Харесаха се! Тези животни ни грабнаха сърцата, а хората, които се грижеха за тях ни очароваха безкрайно.
Да се откажеш от всичко смешно и незначително, материално и неудовлетворително, и да правиш каквото можеш за природата, да даваш някакъв смисъл на живота си и да оставяш отпечатък, да живееш сред природата на това прекрасно място - това трябва да е адски удовлетворително! Дали това не беше раят?!
Нещо такова беше направил и собственикът на курорта ни. С всички пари, които изкарвал, откупувал нови и нови земи от местните фермери, за да ги засажда наново с гори и да предпазва местните животни. Всъщност, на огромната територия на резервата му имаха право да стъпват само гости на комплекса и никой друг. Една малка спечелена битка в полза на природата. Това е рядкост.
Върнахме се на лодката, обратно в реалността. На връщане не срещнахме делфините, но се движихме с такава бясна скорост, че между всеки няколко вълни скутера летеше за по две секунди и после се джаскаше за ужас на изумените си пътници. Едва се държахме! Алекс щеше да ми изтръгне ръката. И нали се сещате какво ни чакаше? Да! Джипът! Уужас! Тръгнахме обратно, нагоре-надолу по бабуните. Беше обяд и страшна жега.
Ако гледахте филм, какво би било най-очакваното нещо в този момент? Ами разбира се: счупи се железният джип! Едното колело изчатка и останахме на три крака насред пущинака, жегата, без вода и изгладнели. Това НЕ е раят! Гарантирам. Чудихме се, маяхме се, шофьорът извика подкрепления, а другата двойка тръгнаха пеша към лагера. Ние – градските чеда – си стояхме на сянка в джипа и си лепнехме, чакайки.
Може би единственото, за което си струваше този момент беше огромното дърво, което видяхме, отрупано със стотина ари – крякащи и прелитащи от клон на клон.
След около половин час дойдоха с друга кола да ни вземат. Или по-точно това, което все още не беше се стопило от нас...
Обяда нямаше значение. Изядохме го преди да усетим и отидохме да си легнем. Мен обаче ме глождеше мисълта, че така и не съм слязал до плажа, та оставих Алекс да спи и тръгнах по стръмната пътека към брега. Надолу винаги е лекичко и весело. Само дето не си подскачах и свирках по пътя. Стигнах до плаж, който спокойно можеш да видиш навсякъде по черноморието. Стръмен бряг от едната страна, бурно море от другата. Ама много бурно! И никакъв шанс да се изкъпеш. Пясъка пари, не можеш даже и да пристъпиш. Бързо разбрах, че не си е струвало слизането. А качването? Какво епично изкачване направих! Това, което слязох за двайсет минути, изкачвах заврял като руски чайник за цял час. Бях гроги като стигнах, а Алекс блажено се събуждаше от следобеден сън. Нищо чудно, че прекарахме остатъка от следобеда в бири и мързел.
Вечерята беше най-романтичната! По чаша вино, вкусна храна и музика от щурчета и жаби.
...
На другата сутрин бяхме леко тъжни, че всичко е свършило. Докато си стягах багажа, Алекс нещо се бавеше в банята...
Най-после излезе, прегърна ме силно, отиде да седне на пейката пред къщичката ни и се загледа в океана.
В главата ми времето спря!
Отидох леко замаян, почти пипнешката до нея.
- Да не си си направила тест?
Тя обърна очи към мен.
- Бременна съм!
!!!!!!
Любовта и емоциите, които изпитах...
ЕТО ТОВА БЕШЕ РАЯТ!

кРАЙ.

На концерт на Роджър Уотърс в Холивуд

HOLLYWOOD

Започвам да пиша тези редове с лек страх и нежелание. Знам, че разказвайки за екскурзията ни до Холивуд най-важното, което ще трябва да опиша е концерта на Роджър Уотърс от Пинк Флойд, а се съмнявам да успея да пресъздам с думи това, което изпитахме и двамата с Алекс, но пък не боли да опитам.
Естествено, че както обикновено разказът започва с ранна сутрин. Това вече се е превърнало почти в навик. Всеки път като заминаваме нанякъде ставаме в разни часове като 5, 6 или 7 и сме криви, начумерени, сънени, изморени и избухливи. О, радост! Едва влачейки се натоварваме колата със стегнатия отдавна багаж на Алекс и отделните торбички, които аз съм се сетил да добавя за себе си в последния момент, защото, нали се сещате, че си приготвям багажа до 2-3 сутринта на предния ден (т.е. допреди няколко часа). В общи линии целта е следната: да мълчим колкото се може повече, за да не викаме, защото иначе пътуването не би било приятно. В колата вече с издигането на слънцето и отдалечаването от Вегас се повишава и настроението, докато не достигне до апогея на немлъкващи усти - все дъвчещи разни ябълки, семки и бонбонки, пиещи кафе след кафе от термуса; гледане на “Приятели” (или слушане, с цел неотплесване от пътя); пикаене през 30минути – което, между другото не е лесна работа, защото по пътя към Калифорния няма много растителност, различна от кактуси, които не те скриват добре от пътя, който пък е отвратително равен та си си на нивото на минаващите коли през повечето време; и следене на карти!!! Навигаторът до мен е винаги готов да дава насоки.
Иманно по този начин премина и пътуването ни до Хиливуд този път. След около 5-6 часа път бяхме вече в хотела, който се оказа много по-добър от очакванията ни, имайки пред вид ниската му цена за района. Любезен персонал, който макар, че разбра, че сме българи остана такъв през цялото време, хубава модернистична тиха стая и утоплен басейн (де да носехме бански...нали знаете закона: в Санта Барбара и двата пъти носехме и нито веднъж не се изкъпахме в океана, а сега не взехме и то имало басейн); посрещане с газирана лимонада в чаша от шампанско и други екстри, като кошничка с бонбони и пълна баня, за радост на някои, с кремчета, балсамчета и сапунчета.
Веднага отпрашихме на разходка до Кодак Тиатър, където се връчват Оскарите, точно до него пък се намира Китайския театър, от където се излъчват премиерите на повечето големи филми, в присъствието на самите актьори. Вървяхме си ние и по едно време аз викам “абе трябва да потърсим булеварда на звездите” и в същия момент поглеждам надолу и виждам, че ние вече от 10 минути вървим по него и в краката ни всяка втора плочка от тротоара е звезда...ееех, блейки, блейки. Та настъпахме Сандра Бълок, Харисън Форд, Джак Никълсън и Род Стюард и ни омръзна да следим, та обърнахме внимание на десетките хора, облечени в костюми от всевъзможни филми. Разбира се, първо взе че ни спря Елвис и прегърна Алекс и почна да нарежда (то пък точно Елвис тук във Вегас е най-популярното лице и го има навсякъде ама ае) дъръ дъръ, “гутен морген”, от къде сте и ние и двамата в глас “От България”, щото ги знаем, че “все пари искат”, пък ние като чужденци мислехме да се направим на ударени, ама няма братко...ти, дето снима с камерата сега ела тук да ти обясня. Тук има едно нещо дето се казва бакшиш и ако може, нали разбираш, щото аз казах вече, че имам много приятели от България пред камерата ти, а това струва пари. Айде, на ти 2 долара иди се почерпи викам...пууу... та от останалите “актьори” минавахме по-встрани ако може, че иначе щеше да ни излезе скъпа разходката. Едва се направихме даже, че не сме забелязали едно джудже, маскирано като “Чъки” и аз незнам от кой си филм на ужасите, и наистина беше плашещо, както обичам да казвам “особено за някои”. Зяпаме ние насам натам и е странно, защото насред тази слава и блясък, която сме свикнали да виждаме по телевизията от това място беше същевременно пълно с гадни съмнителни магазини - приличащи на дупки, студия за татуировки (оп, момент, Алинке, извинявай. Исках да кажа тутолеровки), просяци, смърдящи на...кофти и в същото време един лъскав мол със фонтани, арки и тем подобни. Това е едно от нещата, които ме отвращават навсякъде, където отидем из Америка, и ми е интересно как така го няма във Вегас: наред с лъскавите коли, сгради и облечени за хиляди долари хора, се мотаят и спят по улиците просяци. Хмм...
Вече умирахме от глад, а нищо не ни се стори подходящо за нашия джоб или пък в другия случай трябваше да ядем в някоя от дупките, та отидохме на пицария, което си е сигурен залог в 99% от случаите. Еее, друго си е да си на почивка. Само тогава си позволяваме да ядем пица и да пием по две бири още от обяд (разбира се, че трябваше да го напиша в единствено число). След пиците със скариди, много чесън и гъби, пак с много чесън се отбихме до хотела за лека почивка, но бързо пак излязохме, защото искахме да намерим надписа HOLLYWOOD горе на хълма. От рецепцията ни обясниха, че има там един мол с фонтани и арки и като погледнеш през арките, те гледат именно към този надпис. Ама, че сме блейки. Досега там ядохме пица пууу! Аре обратно! Ето защо хората си правели снимкиии..., трябвало просто да погледем напред, ама кой да ти каже, братко, то ние само въртим глави наляво-надясно. И някакси умело с камерата сме подминавали надписа като сме снимали тези арки, ама ще кажеш, че нарочно. Е, нали го видяхме. А на връщане като минавахме пак покрай Китайския театър, отпред едни червени пътеки опънали, едни огромни плакати с Робин Уилиамс, с една баронска перука, явно премиера на новия му филм. И тълпи, пълпи от хора с фотоапарати. Ние естествено счетохме за излишно да си губим времето с такива глупости и отидохме да намерим залата, където трябваше да гледаме концерта на следващия ден.
Направили сме много добре, както се оказа, защото в Холивуд Боул нямаше жива душа. Само няколко озвучители изпробваха техниките, та ние можахме свободно да си влезем, да позяпаме, да заснемем амфитеатъра и да си представим колко различно ще е всичко утре тук. Четохме, че това е най-големият естествен амфитеатър в Щатите и, че побира 18 000 души. Странното беше, че съвсем не изглеждаше така огромен, но ние си го бяхме представяли като стадион, а то приличаше на летния театър във Варна, само че по-голям. Ами да направим една бърза сметка. 3 концерта, по 18000 души на всеки, значи 54000 души са си купили билетите само за Лос Анджелис и то веднага след пускането им, защото ние нашите като ги купувахме през юни, вече всичко беше разпродадено. Само отбелязвам, за да се види какъв интерес има към Пинк Флойд, макар и 30 години след първото им появяване в тази зала, от където е минал всеки известен музикант!
След като разгледахме залата се видяхме с Оги и Искра, които живеят точно в същия район, в който ни беше хотела. Пихме с Оги по един чай и пушихме наргиле в някакво арабско заведение, а Искра оставихме у тях да учи, ядохме по един сладоледен сандвич с бисквити и изморени си легнахме рано рано към 11-12 часа.
Следващия ден беше планиран за магазини и глезотии. Пихме не кафе, а чай, защото Оги ни беше препоръчал една много уюутна и сгушена “Дзен “ градина за чай насред лудницата на Холивуд. Седнахме си ние на удобните плетени столчета и в момента, в който си казахме колко е тихо и приятно, от съседния двор започна да се чува рязане на дъски и какво ли не. Еми няма как. Всеки си прави каквото си иска. Какво да направят хората, че в съседния двор някой си бил решил да релаксира.
Разбира се, че втората спирка за деня трябваше да е музикалният магазин, за който бях попитал Ицо още от Вегас. Ама не беше отворен и се отправихме към центъра на Лос Алджелис, за да търсим някакъв базар, от който на Алекс колежките си пазарували редовно. Намерихме тоя ми ти китайски и мексикански битак с накачулени кожени якета, тениски, пиратски дискове, фалшиви маркови стоки, парфюми и т.н., и ни стана ясно, че си е най-обикновен битак. Та обикаляхме, обикаляхме часове наред, аз не мърморих нищо, а търпеливо си следях Алекс. Тя си хареса някакви бижута и едни обувки и се ометохме, защото някакси мястото беше много гнусно. Обядвахме след мноооого каране в един ресторант, където, забележете, менюто съдържаше “Bulgarian omelet”! сервитьорката каза, че готвача просто си го бил харесал и искал да го предлага. Не ни се ядяха яйца, та не го поръчахме, но с пиперки и овче сирене, сигурно ще да е било като миш-маш.
Та след обяда ни се доспа и закарах през отвратителен трафик Алекс до хотела, да си почине, а аз отново през отвратителен трафик се върнах до музикалния магазин, който се оказа безбожно скъп, макар и да имаше най-търсени от мен заглавия, но какво да се прави. Преглътнах и не си купих нищо. Продавачът ме прати през пет преки в шестата да търся някъв по-евтин магазин. Движението по това време (17часа) беше непоносимо. Едва се добрах, гледах като теле магазина, пълен с буквално милиони дискове, където можеше да е имало и всичко, но просто аз не можех да се ориентирам от изобилие. След 15 минути лутане се изнизах и този път през почти спрял трафик, изминах точно две карета за 40минути!!! Естествено Алекс беше полудяла, защото по план график вече мислехме да сме на концерта. Паркирах, нямах време да мина през тоалетната, за което дъъълго съжалявах, навлякохме се и излетяхме към залата, която между другото беше на 15 минути пеша от хотела..пфу, добре, че не трябваше да караме повече. Бях изнервен до немай-къде. Пристигнахме в залата и беше пълно с народ, нищо подобно на предния ден. Лудница. Ама то не са разни тарикати, продаващи билети, достигнали до отчаянието да ги продават на цените, на които са ги купили, макар, че бяхме сигурни, че не с това намерение са ги купили, разни блузки, бинокли под наем, бири, вина, сандвичи, абе лудница! Мирише на трева отвсякъде, изобщо, още по-нервиращо. Намерихме си местата ние и още преди да сме седнали един чичко вика на Алекс “Вие от Лас Вегас ли сте?” и тя се стъписа! Ама откъде бе, мой човек би ти дошло това на ум, къв си ти ве!? Ами аз ви продадох билетите беее! Ееее, на бързо разгада тази заплетена мистерия. Та пич човека. Даже сега ни прати писмо да каже, че му било приятно да се запознаем. Нещо като 40-50 годишен, с жена си, явно решил да си избие парите за концерта и взел 4 билета, та продал 2 на близо двойна цена. Ами хитро, сега и аз да съм знаел навреме, и аз щях да развъртя бизнес, ама на...да да остава и преди концерта да вися отпред и да моля хората да ми купят билетите. Та така де, решихме, че сме малко далечко от сцената, та отидох да наема бинокли, взех и едни възглавнички под наем (на всеки, който отива да гледа концерт там го препотъчвам. Струва само 75цента да ги наемеш, а мноого по-удобно се седи на дървените пейки. Дават ги точно до входа, вляво).
Преди да започне концерта, на дъното на сцената имаше един огромен кино екран и на него се виждаше само едно старо радио, бутилка Johnny Walker и един пепелник със запалена цигара. Свиреше някаква музика. Популярни хипи песни и разни гнусни, ненормално изглеждащи напушени хипита танцуваха по седалките. Както бях изнервен ми ивдаше да ги зачаткам, ама минах само с мърморене. Горката Алекс. Седим си ние, обсъждаме хипитата и аз ги попържвам (ама че яка дума веее), Алекс ми обяснява как тия двамата от другата ни страна вече били на 3ти сандвич и к’ви били неприятни, та по едно време жената до мен се навежда и ме пита “Вие от колко години сте тук?” всичко би било ок, ако не ме беше питала на БЪЛГАРСКИ!!! Ееее! Ама няма отърване! Аз не й отговорих, само викам “Айде стига беее!” та тя била от 13 години там, израстнала в нещо като Чехия май каза, ама родителите й и двамата БГ-та. Та приключих с пръжните набързо еее, много сме, силни сме!
Изведнъж, не видиш ли, на екрана хоп една ръка изтръска цигарата и смени радиостанцията. Стана ясно, че тези песни са идвали “от радиото”. Уживлението нарастна и ръката надигна чашата, после си наля, после пак сменяше станциите. И така 20тина минути. Ясно, че хората за никаде не бързаха. То това се вижда и от факта как някой от песните им започват по 10 минути. Ами да! Ето, стъмни се и по сцената започна движение в пълна тъмнина! И изведнъж.....So, ya, thought ya, might like to go to the show…!!! Оооо, всички полудяха, включително и ние! Започнаха в целия си блясък, оградени от изригващи огньове отгоре и отдолу на сцената! Отстрани 4 огромни екрана показват от близо какво се случва, ние с Алекс само си бутаме един на друг бинокъла гледай, гледай, и припяваме. Имаше няколко песни от “Файнъл кът”, от на Роджър Уотърс албумите, по едно време един голям космонафт литна из сцената, летя над тях, вихри се, избухваха бомби, звукът беше завладяващ! Чист, идваше отвсякъде, после започна един кучешки лай около нас, започнаха песните от “Енимълс”, на сцената, за удоволствие на цялата публика се появи едно гигантско прасе-балон, на което пишеше изгонете Буш, един месар, целият в кръв обикаляше редиците с него и точеше ножове, после го пуснаха да си излети и го гледихме чак докато се смали като точица някъде в близост до огромната пращяща луна, която през цялото време ни грееше отгоре (а концерта пък беше кръстен “The dark side of the moon”). Една от песните беше чисто нова. Той обясни, че когато бил на 17, взел колата на майка си и потеглил на пътешествие. Преминал през цяла Eвропа и стигнал до близкия изток. Там в Бейрут му се развалила колата и той я зарязал. Нямал къде да спи и какво да яде. Почукал на случайна врата, семейството го приютило и нахранило, били толкова бедни, че жената не яла нищо и той разбрал, че тя му предоставяла собствената си храна. Песента беше посветена на това днес Буш и американският народ да се замислят върху кого си пускат бомбите. И какво точно целят с това. През цялата песен на екрана имаше нещо като комиксни картинки с историята и текста. Беше внушително и прекрансно. Много силен момент.
Настъпи тишина и радиото се появи пак на екрана. Ръката отново започна да върти станции, докато не достигна до онези познати моменти, на завъртане на вълните и тихите нотки от началото на “Wish you were here”. И сега ме побиват тръпки при спомена. Красота! Оставям ред пауза в чест на този момент.
....................................................................................................................................
След още няколко песни от албума Роджър каза, че ще направят 15 минутна почивка и ще се върнат да изпълнят целия “Dark side of the moon”. Ние се възползвахме да се разтъпчем, да си купим по чаша вино и да се отърсим от силата на момента.
В началото на втората част Роджър Уотърс обяви, че ще я свирят с оригиналния си барабанист и започнаха...над сцената се появи огромната всеизвестна пирамида, пронизана от една страна с лъч светлина, пречупен от другата страна във всички цветове на дъгата...не мога да описвам повече. Не са достатъчно силни думите. Часовниците, камбаните, как един ден откриваш, че десет години са отлетели, носталгичността на гласа на онази изумителна певица, която беше именно тази от албума, и края...няма тъмна страна на луната...тя всъщност цялата е тъмна...като го пиша се насълзявам даже, а да не говорим за емоцията там.
Естествено публиката беше неутешима и след поклона на групата, всички които отдавна бяха на крака не седнаха и не спряха да крещят. Разбира се, че след 5 минути всички отново си бяха по местата, за да изсвирят няколко песни от стената. “Тухла в стената” и “Comfortably numb” бяха последните две песни, които чухме. Бяха много, много силни. Точно тук трябва отново да спра, даже да секна с описанието, защото това е чувството, което изпитахме.
Един балон от емоции, които сега не можеха да бъдат пуснати да летят с музиката, а останаха закотвени в нас. И вървяхме през тълпата като цапнати с мокър парцал, зашеметени и мълчаливи.
Не ни беше до нищо. Искахме да се приберем и да се сгушим.

За добро или лошо обаче се бяхме уговорили с Оги и Искра да излезем на бар вечерта и като се обадих да им кажа, че не ни е до това, Искра ми каза: ”Аа, е, добре. Ние тъкмо сме се приготвили и облякли и ви чакахме, ама щом казваш, че не можете...” Е много ми стана кофти, та приехме поканата отново и излязахме. Беше си много хубаво. Говорихме си, пихме бирички, изобщо беше добре да се видим с нормални хора, стъпили на земята, с които да ти е удоволствие да си говориш. Защото във Вегас май само с Ицо може така да е приятно, а ние рядко успяваме да се засечем на еднаква вълна с него.
Еми това е.
На третата сутрин пихме кафе, закусихме, направихме няколко тигела с колата из Бевърли Хилс и още по обяд се ометохме, за да изпреварим трафика, който в петък вечер се отправя към Вегас, да може да си пропилее парите през уикенда по ротативките и масите с покер, и да ни даде бакшиши. Изпреварихме ги чудесно. Слушахме всички албуми на Пинк Флойд в колата и си говорехме за концерта, вече най-после отърсили се леко от мощта му. Съпътстваше ни същото това пълнолуние от предната вечер.
Отново във Вегас. Изморени и доволни. Седнахме да пием бутилка вино, да си кажем наздраве за рождения ден на баща ми и дядо ми, и за една сбъдната мечта!

Мексико - 2007

Ден 1:

Лодкарят караше като луд. Така здраво ни мяташе нагоре-надолу по вълните, че ми настръхваше косата да се тревожа за това, че целия ни багаж ще се намокри, барабар с камерата ни и фотоапарта, който взехме назаем от Ицо. Да не говорим, че хич не ми беше до преобръщане с лодка. Бяхме летяли сума ти и часове, бяхме се дундуркали в един минибус още часове...просто не ми беше до повече премеждия. Алекс зад мен се кискаше като ненормална и още повече ме объркваше – аз ли съм пъзльото или тя не си дава сметка за това, че това ми ти мексиканче, което в Бг бихме объркали с циганче, е набичило газта на лодката и ни тресе толкова здраво, че ако стигнем живи и здрави, трябва да правим курбан. Имаше моменти, в които за около 2 секунди бяхме във въздуха между две вълни. Таман изстреляни от първата, забиващи се с пълна мощ във втората.

Така и не знам как стигнахме. Наближаваше залез слънце. Бяхме се отделили от полуостров Юкатан и вълните в заливчето на о-в Олбош стихваха. Растителността беше дива. Водата изглеждаше мръсна като на пристанище, а дърветата по брега бяха полегнали както в по-голямата част от пътя ни до тук. Като ни стовари на брега живи и здрави, момчето ни каза да чакаме, че таксито трябва да пристигне до няколко минути. Улицата беше прашна, а околните сгради изглеждаха трагично. По-късно Алекс щеше да ми каже “представяш ли си тая порутена къща ако ни беше хотела, а това отпред – плажа!”. Ако беше така, отдавна да съм преплувал обратно до Лас Вегас. И не се очудвайте, че гледам така на нещата...
Първо още във Финикс, през където летяхме към Канкун, на летището се държаха с нас като малоумни; като си му е реда, на сутринта преди тръгване бяхме спали по 1-2 часа и бяхме криви и изнервени. Дори си се смеехме как не пропускаме пътуване, в което да не се караме в началото. После в самолета не можахме никак да спим. Лесно е да ти докривее.
На летището в Канкун настроението се беше покачило вече. Едно на ръка, че минахме без проблеми митницата (българчета сме. Свикнали сме да се тревожим ще ни пуснат ли), второ, че имаше едно много сладко кученце, което с един полицай душеше на всички багажите и откриваше ако има храни в тях (забранено пренасянето на храни), и трето, че като отидох до тоалетната и си измих ръцете, едно мангалче ми подаде салфетка да си избърша ръцете. Аз му благодарих, а то хич не ми и прие благодарностите, а извади шепа долари от джоба, показа ми ги и вика “тип, тип”, сиреч – бакшиш да му дам, щот’ ми подал салфетка.
Та смяхме се с Алекс, после ни чакаше един чичо с табелка с имената ни, написани правилно, качи ни на микробуса си и потеглихме към Исла Олбош.
Отначало разменихме десет думи с шофьора, а после настъпи приятна сконфузна тишина, която трая 3-4 часа. Бяхме доста изморени, а той беше набримчил климатика в лицата ни и макар че му казахме, пак си умряхме от студ, а на всичкото отгоре местата, през които минавахме ни изумяваха.
Природата беше като пометена. Потрошени дървета навсякъде. Изсъхнали гори с тук там някое останало зелено клонче, всички дървета полегнали на една страна. Тъжна картинка. Чудехме се защо и отговорът дойде от шофьора: “Ураганът...-вика- след него нищо не остана здраво. Две години по-късно природата все още хич не може да се съвземе.” Та цялата растителност на полуостров Юкатан изглеждаше така. Тъжно и апокалиптично.
Но пък да ви разкажа ли за селата? Както си карахме по пътя, избихме по един черен път, по който се друсахме зверски. С Алекс се спогледахме, но това как да е. По-страшното беше, че минавахме през такива съмнителни цигански махали, че едно такова чувство на съмнение пак взе да се прокрадва у нас. Абе тоя човек ако реши тук да ни спре и обере, и да ни зареже насред пътя, ще ни изядат с кокалите, и сигурно ще мине доста време преди някой да разбере. В тези селца не става дума за къщи! Това, в което живееха хората беше като едностайни тухлени постройки с нищо освен по един – два хамака вътре.
Макар че по-късно щяхме да установим, че това е типичното жилище за местните, в този момент това ни се стори сравнително тревожно. Е, разгеле, по едно време излязохме на нормален път. Размина ни се! Пфу!
Истината е, че макар, че си бяхме платили $160 за транспорт от летището до хотела, шофьорът беше решил да спести някой лев отгоре, та вместо по платените магистрали ни прекара през най-черните пътища – типична тарикатщина, с която ще се сблъскваме и занапред. Искам само да отбележа, че на връщане с даже по-далечна финална дестинация, платихме общо $26 за междуградски автобус, с климатик, филм и без друсащи пътища. Става ясно, че сме били обрани посред бял ден и то доброволно сме си наели планднешки обир по интернет, но е факт, че иначе ако нямахме осигурен транспорт, далеч по-трудно бихме се справили сами да достигнем до този далечен остров.
Но да се върнем на Олбош. Вече към 10 минути бяхме чакали таксито, когато се появи бодро петшеснайсет годишно момиченце с количка за голф, каза ни да се натоварим и запрашихме през същия тип село с тухлените кубове, мръсните дворове и учудените физиономии на местните, които ни гледаха, все едно сме извънземни. Остави ни момичето пред един дървен портал.
Може би реално съществуват такива портали, които могат да те прехвърлят през времето и да те телепортират в пространството. Мисля, че мексиканците са достигнали до тези напреднали технологии, защото с прекрачването през портала се озовахме в нов свят.

Усмихнати момичета ни посрещнаха с освежителни лимонади от зелени лимони, намирахме се пред една кокетна дървена сграда, с чудесно излгеждащ ресторант, с много снимки и картички от района, на които имаше китови акули, и невиждани пейзажи.
Поведоха ни към стаята ни. Минахме по пътечки от мек бял пясък, между сгушени дървени бунгала със сламени покриви; покрай малък басейн с бар залепен до него и бар-столчета направо в басейна. Хммм.
Стигнахме и до нашето бунгало, което беше на първа линия, точно пред плажа. Но нека преди да ви разкажа какво се виждаше пред нас, да влезем вътре.
Мрежа за комари се спускаше над леглото, което беше точно в центъра на кръглото бунгало. Зад леглото стаята беше преградена със стена (както изглежда знака “влизането забранено” не му помня номера вече, ама нали се сещате оня – червения, с бялата линия по средата. Ами бялата линия би била стената, а от двете й страни са леглото и мивката.). Навсякъде мидички, покривът – бамбуков. Уют и спокойствие. Пред отворената врата се люшкаше хамак, до който пък можеш да се излегнеш на нещо като външно легло или широка пейка. И да се взираш, и да се дивиш. Сламени чадъри хвърляха дълги сенки върху няколко меки шезлонга и тъмнееха върху белия плаж. Мексиканският залив, окъпан в цветовете на залеза, се ширеше пред нас, морето беше като огледало, а над него се рееха пеликани, взираха се в плитките води и се стрелваха като видят някоя рибка. Е. Спрете за момент, поемете дъх и усетете аромата на морето и невероятността на картината точно на прага ни.
...
Усмивките ни бяха от ухо до ухо. Хвърлихме раниците, отидохме до водата, пясъкът беше толкова ситен и мек, че сякаш вървяхме по прах (което има и своите минуси. На някой все им се струваше, че им пресъхват краката. Няма да издавам на кои), Карибско море беше топло и плитко. Залезът – неописуем. Излишно е да търся думи.
Вечеряхме в чудесния ресторант, аз пих две бири и се напих. Легнахме си към девет. Бяхме безкрайно щастливи и изморени.
...почивката едва започваше...
Към два сутринта се събудихме. Алекс – с главоболие, а аз със странно прекрасно чувство на щастие. Не ми се спеше. Исках да будувам и да си разсъждавам. И докато си лежахме така, утихнали, разбрахме какво ни е събудило. Покрай стаята ни, направо по плажната ивица, минаваше една претрупана с местни количка за голф. Биеха един тъпан и пееха. Сигурен съм, че са били наясно, че по цялата плажна ивица има бунгалца със спящи туристи, но предполагам, че целта е била именно да ги събудят и да им изнесат цяла програма от песни и барабанене. Така или иначе, на мен ми се стори много романтично. Нито за миг не се подразних. Не е ли учудващо това? Нямаше и помен от нервите, които обикновено троша, когато някой вдига шум докато спя. С Алекс си казахме колко е различно всичко. Аз й разстривах главата и си мислех как бързо може човек да прекрачи от стреса на работата, от нервите за това как те командват идиоти, от глупостите, за които се изумяваш, че се тормозиш, в настроение на пълно сближаване със себе си. С човека, който всъщност си, с любовта си, мечтите си, радостта си. РАДОСТ от живота!
За жалост, когато пиша това, си представям с едно недоверие, че наистина така съм се чувствал. А истината е, че тогава знаех, че един ден няма да вярвам на спомените си. Но тази нощ беше някак вълшебна.
Лека нощ.


Ден 2:

Алекс направи няколко безуспешни опита да ме събуди. Бях скапан. Към девет и половина станах само защото на бай Ганьо му боде под възглвавницата мисълта, че не трябва да изтърве безплатната сакуска, която сервират до десет. А и, напълно в мой стил, трябва да отидем в 9:55.
Закуската беше супер, но това, което предстоеше беше неописуемо.

Цвета на водата беше един от най-прекрасните, които съм виждал. Не знам със сигурност на кое се казва лазурно, но това млечно синьо-зелено прозрачно море ме плени! Отидох на самотна разходка из плитката до кръста вода да гледам пеликаните, чаплите и рибките; сгушените бунгалца по брега и палмите. Алекс отначало остана да се пече, но след като изпитах почти замайващото чувство на единение и му се насладих, я извиках и тя се присъедини на разходка из водата с мен.
Прекарахме целия ден така. Пекохме се, слушахме музика на плажа, гледахме невероятната гледка и се смеехме, говорихме си как не можем да погълнем красотата на момента и в същото време бяхме напълно потънали в него. Пихме бирички, люлахме се по хамаците на плажа и пред нашата стаичка, ядохме вкусна мексиканска храна, спахме, аз правих опит да се гмуркам, но дъното беше толкова безупречно равно, чисто и пясъчно, че нямаше даже и водорасли, които да гледам. Рибките, които минаваха, морските игли и скачащите над огледалната вода рибки можех да гледам и без да се гмуркам, та бързо се отказах.
Следобеда пихме коктейли в басейна и си говорихме с едно местно момче, което ни разказа как работи по 14-16 часа на ден и това е прекрасна работа, защото се среща с хора от целия свят. Ние, разбира се, бяхме първите българи, които вижда. За България си нямаше и представа.
На залез си направихме разходка по плажа. Минахме през няколко полуразрушени от ураганите сгради и се чудехме на контраста между прекрасната природа и грозните порутени останки от човешка суета – да имаш хотел на самия ръб на морето. Явно липсата на предпазливост беше безмилостно наказана от природата.
Растителността на острова се състоеше от ниски храсти и тук-таме стърчащи палми. Т.е. нищо интересно. Но ние не сваляхме поглед от морето, пеликаните и червеното слънце, потъващо в позлатената от светлината вода.
Отново момент на безвремие, радост и даже лека тъга. Тъга от невменяемостта, с която посрещаш нещо толкова красиво. Не знаеш как да реагираш. Мълчиш и все едно се давиш, защото красотата те залива отвсякъде, а ти можеш да погълнеш само минимална част от нея. Държахме се за ръка, седнали на една от порутените огради и изпратихме замечтано слънцето.
...
На връщане към хотела ни спря един човек и ни пита дали искаме утре да отидем да се гмуркаме с китовите акули. Аз бях мечтал за това изживяване откак разбрах, че ги има в тези води, но знаех, че не е точния сезон. Затова го попитах как така са тук, а той каза, че сезона се определя от правителството и няма връзка с това там ли са или не акулите, а с това събират ли се данъци за тези мкорски екскурзии или не. Каза, обаче, че може да отнеме към пет-шест часа докато се върнем обратно, та затова се отказахме, спомняйки си как бяхме се отегчили на шест-часовото пътуване с кораб във Фиджи.
Вечерта отидохме до селото и вечеряхме в най-реномирания ресторант с пластмасови столове, с цвят почерняло бяло и лепнещи мушами вместо покривки. И макар храната да беше ок, решихме, че утре пак ще си ядем в ресторанта на хотела.
Разходката из селото беше весела. Минахме през “дискотеката”, в която имаше двайсет деца, играещи на електронни игри и билярд, а музиката беше най-модерните хитове от 90те, улиците си бяха покрити с прахоляк, а във всяка постройка се виждаше едно и също. Маса, хамак, и...забележете...огромен телевизор с плосък екран! Бяхме изумени. На тази немотия и беднотия ще кажеш, че се беше разбил самолет с последен крясък на техниката телевизори и всички бяха грабнали по един. Няма как иначе да си обясним контраста.
Оооп, пропуснах. По прашните улички като бесни летяха колички за голф, отрупани с местни, които се състезаваха, крещяха, обикаляха в кръг и се смееха...хмм...ами да се веселят хората. Няма само телевизия да гледат я!
Легнахме пак рано, но не заспахме. Скоро започнаха да минават пак с количката пред стаята ни и да пеят. Този път излязохме на разходка вместо да се натискаме да заспим. Имаше пълнолуние, а отливът беше толкова голям, че се разхождахме на десет метра навътре по набраздения от оттеглилата се вода пясък и джвакахме. Отново беше красиво. Лодките на рибарите бяха останали на сухо. Ако не бяха крещящите местни състезатели, бих определил момента като загадъчен и вълшебен, само че както и на Баунти навремето, хората си имат количка и искат да я карат по пясъка. Това, че ти си отишъл да се насладиш на природа и тишина нищо не означава за тях...абе...циганчета – какво да ги правиш – веселят се.
Легнахме пак, бутнахме тапите в ушите и набързо се понесохме над вълните право към огромната луна.
Лека нощ.

Ден 3:

Сещате ли се песента “Just a perfect day”? Ами точно така си беше. Един перфектен ден. Като започнеш от кафенцето, закуската, моренцето, дъългото излежаване на плажа под чадъра от бамбукови клонки, с биричка в ръка, слушаш си музичка...ааах, релаксченце. После като огладняхме, отидохме до селото, което, както казах вече, се намираше точно на десет минути и два века разстояние от нашия хотел. Намерихме един малък, празен ресторант, който или точно отваряше, или беше празен, защото миришеше доста лошо, но ние, с големи усмивки на лице си казахме, че сигурно ще свикнем с миризмата, а искахме да останем в тази типична обстановка с дървени масички и столове, направени от пънчета, с шарени покривки и натруфени многоцветни стени. Така и стана. Скоро от миризмата нямаше и помен, а ние пиехме поредни бири и аз (по заръка на баща ми) експериментирах със садистичните способности на мексиканците да измислят люти ясия, от които на бай ви Ганьо...знаете за едрите капки пот. Течаха сълзи, а аз продължавах. Представа да си нямам какъв бе вкусът на храната, защото от първата хапка си бях изгорил всички вкусови рецептори. Благодаря ти, татко, за хубавата идея! И без друго беше започнало да ми омръзва вече от вкуса на мексиканска храна.
Важното е, че това шарено ресторантче отвори темата, че точно това съчетание на всички пъстри цветове страшно си отива с белите пясъци и млечно-сините морски води. Това беше една запечатана картинка в представите и на двама ни от Мексико, та решихме да я пресъздадем в снимки. Купихме едно пончо от съседния магазин за сувенири и наехме за $5 едно сомбреро – гигантско и шарено. Щеше да е хубаво ако можехме да си го купим, за да се перчим по улиците на Лас Вегас, а и после из България с него, но за нещастие нямаше да има къде да го поберем в единствената си раница между плавницие, шнорхелите и трупащите се мидички. Правихме си много снимки на плажа с тези многоцветни аксесоари, хората даже и в самото село ни се смееха на одеждите, та отпадна идеята да купуваме втора раница за сомбрерото, защото се прокрадна мисълта, че може и да изглеждаме смешно с тях. Не вярвам да е било така, но пък знаеш ли как ще разсъждават хората като се върнем в XXI век.
Остатъка от следобеда прекарахме все така в коктейли, бирички и музика, а някои си платиха по-скъпо и от Вегас за масаж на терасата на главната постройка, с гледка към хамаците, колибките и великия плаж. Пръц!
Този залез гледахме от насред морето, от едно кану. Гребяхме и ахкахме от кеф. Пръскахме се, смяхме се и гледахме птичките, на които явно ние се струвахме странни птици. Голям покой! Голяма красота.
Вечерта прекарахме в търсене на тефтерче из цялото село, защото вече усещах, че материалът за пътеписа се натрупва и ще го забравя. С много зор и в компанията на две красиви запотени бирички, глътнали по едно резенче зелен лимон, открихме нужните материали и се отправихме към цивилизована вечеря в хотела.
НЕ ПИЙТЕ БИРА СЪС СОЛ И ЛЮТ ЧЕРВЕН СОС! Първо: много люти! Второ: много е солена! Трето: пие се много бавно! Четвърто: оставете си шанса да си се олютите с храната си, както са ви посъветвали бащите ви. Няма нужда от излишен огън в напитката, след като се опитвате с нея да потушите този в устата си.
Лека нощ.

Ден 4:

В шест или седем сутринта “таксито” беше пред хотела. Оказа се същият човек, който ни беше предложил да търсим китовите акули. Беше натоварил на количката за голф и двете си деца. Явно няма кой да ги гледа и си работят с тати децата. Казаха, че миналия ден са търсили акулите осем часа. Туристите много се били изнервили. Добре, че не отидохме.
Следват лодка, атобус, друг автобус, друга лодка, около десет минути пеша с раниците на гърба и сме се прехвърлили на остров Козумел – едно от световно известните места за гмуркане и гледане на шарени корали и рибки.
На първо впечатление много зверски горещ, подобен на Созопол туристически остров, където всичко е пълно с магазинчета и сергии, с ресторантчета и тарикати. Отвсякъде ти подвикват “амиго, амиго, ела тука яж или купувай” или пък “ханимунърс, ефтини злата за булката има”. Досада и задух. Хотелът ни беше приличен. Стаята на два етажа. Долу хол, горе – спалня. Яко. Климатици, телевизори, да не излезеш навън в тази жега.
Кажи речи това и направихме. След като собственикът – евреин – ни изпрати да обядваме в “прекрасния” му мексикански ресторант, който изглеждаше такава дупка, че избягахме като попарени; след като платихме сума ти и пари за един смешен обяд в един смешен ресторант, където в тоалетните пишеше на голяма табела “Измийте си ръцете преди да се храните и след тоалетна!” (някой явно е видял, че в Щатите пише в тоалетните, че работниците са длъжни да си мият ръцете преди да се върнат на работа, превел-недопревел каквото могъл и издал заповед на клиентите си); след като казах на Алекс, че този остров не ми е нещо любим, си прекарахме следобеда в стаята пред телевизора. Защо пък не. Почивка. Можеш да си правиш каквото си искаш!
Вечеряхме в италиански ресторант, разходихме се из градчето, Алекс я опръска една вълна покрай брега и я намокри почти изцяло, пак направихме сеира на местните таксиджии и се проснахме да си спим в хладната стая. Ммм...
Лека нощ.

Ден 5:

Планът беше: кафе, наемане на кола и каране из острова, вън от населените места, за да ги видим къде са тези ми ти велики коралови рифове.
Още от закуската объркахме плана, защото след първото кафе, на път към хотела, на две крачки видяхме още една сладкарница, която ни се стори много приветлива, та се отбихме за по една палачинка с течен шоколад и по още едно кафе. Боже, помилуй! Грях ни на душата за какви калорични бомби става въпрос.
След това като настана едно търсене и пазарене. Ама то не са тарикати, не е чудо! Ела тук, ще ти дам кола за $15. отиваш ти и те почват. Ето ти тая, ама е без климатик и не и се заключват вратите, и трябва нам колко си лева за застраховка, пък после нам колко си на километър... и ние с Алекс обикаляме ли, обикаляме из жегата от измамник на измамник. Най-накрая се спазарихме с едни и яхнахме една хубава малка бяла количка с климатиче за към $50, та потеглихме из острова. Тук да спрем, там да спрем, къде са хубавите рифове, никой не знае. Един вика там идете, друг – другаде. Поразкарахме се, разбрахме системата с плажовете каква е. Значи, там всички плажове са безплатни. Обаче, за да заобиколят закона, тарикатите където има малко ивичка, направили заведенийце. За да си на плажа си им в заведенийцето, а за да си в него, трябва да консумираш. Отиваме ние в едно, казват ей тука седнете и какво ще пиете и обядвате. Ние викаме – нищо. Сега ще се гмуркаме, като излезем – тогава. Не сега на пълен корем я! Ааа, не може - вика мангала – така. Трябва първо да консумирате! Тъй ли, аре чао! И така, тук и там. Най накрая паркирахме до един каменист плаж, където нямаше заведение и се пуснахме във водата. Ама каква вода само! Нямам търпение да ви разкажа! Тук нямаше изобщо отенъка на зеленото. Всичко беше от мастилено синьо, до кристално небесно лазурно. Ама просто ахваш!
Спуснахме се ние в плитчините покрай брега. Да, хубаво беше. Имаше рибки и по някой и друг корал, но като цяло много бедно. Нищо общо с това, което съм видял във Фиджи. Какво се оказва. Като задухал преди две години оня ми ти ураган – Рита, та затрупал коралите с пясък. Нищо не останало. Избил ги всичките. Само тук таме се подаваше по някоя тъжна следа от световно известното място за гмуркане. Жалко. Ураганирте в карибския басейн са се засилили поради покачването на температурата на водата, следствие на глобалното затопляне. Еми това, което сами си правим, никой не може да ни го направи. Хак да ни е.

Преместихме се на плаж с красива гледка към морето, пихме пини колади и се излежавахме известно време. После пришпорихме колата и обиколихме целия остров. От източната му страна нямаше никакви селища и беше много красиво. Бурно мастилено море, бели пясъци и силни ветрове. Спирахме по пътя, къпахме се, снимахме и се радвахме на дивата непокътната природа. Беше прекрасен момент. Един от малкото, които осмислиха престоя ни на Козумел. (или както го кръстих – Козунак). По пътя имаше малко базарче за сувенири и това-онова. Купихме си един кокосов орех и му изпихме млякото с наслада. Още едно приятно изживяване. Да не говорим, че точно там покрай брега имаше огромни скали и станаха прекрасни снимки.
Следобеда се върнахме в града, ядохме в хотела и се опътихме да търсим мехлем. Какъв мехлем ли? Не се ли сещате? За гмуркали се в 12часа на обяд туристи, пекли се на слънце и играли си с вълните по хладните плажове. Хай честито! Така ни бяха изгорели гърбовете, че като си махнахме банските приличахме на мартенички. Тъжна картинка, ама ние в този момент все още се смеехме.
Вечерта съвсем разгневихме бога на диетите с вкусна пица с четири сирена. Все още изкупуваме грехове във фитнеса.
И нали до сега разказа ми за всеки ден завършваше с “лека нощ”, този ден завърши с охкане и пъшкане под изгорелите ни кожи и...
Тежка нощ.

Ден 6:

Може и да съм го споменал вече, но най-тъпото нещо в Мексико са мексиканците. Аз мислех, че само тези, които живеят в Щатите не са стока, както и повечето българи във Вегас също не са. Само че докато в Бг има готини хора, то в Мексико май не срещнахме такива.
Едно на ръка колко са глуповати, второ колко са некадърни и трето -какви са мошеници и тарикати. Ще обясня:
Глуповатостта е подобна на нашите циганета. Само дето не ти викат бате бате, ами амиго амиго. Бих казал, че без да имам конкретен пример на ум, просто се усещаше някаква наивност или просто ниско ниво на интелигентност.
За некадърността си мислех следното. Населяват такива райски красиви земи с едни от най-красивите плажове в света, с рифове и джунгли, и огромно богатство от животни. Но! Живеят в колиби; не се сещат да си развият туризма – повечето хотели са или на американци, или на испанци, или на евреи. Местните се занимават с организиране на гмуркания и даване на мотопеди и коли под наем. Да ви кажа, най-хубавият ресторант в Козумел беше пицарията, притежавана от италианец. Техните мексикански ресторанти изглеждаха като смрадливи дупки. Същите тези гнусни стаички, в които живеят са направили на ресторант или магазин, или двора им е платен паркинг, но те продължават да си живеят там. Като затвориш, магазина ти става къщата ти.
Що се отнася до мошеничеството, преминавам на разказа за началото на шестия ни ден.
Отиваме да заредим колата с бензин, за да я върнем пълна както си му е реда. За предния ден бяхме изхабили не повече от четвърт резервоар. Отиваме на бензиностанцията, казвам аз на момчето да я напълни догоре и той след 20 секунди пълнене вика 15 долара съм му дължал. Казах си ай стига бе! На мен в щатите ми струва 40 за си заредя колата, дето е по-голяма, а тук 15 за една четвърт само. Вероятно обаче съм се подвел и от факта, че тъпите мексиканци си нямат свой знак за пари, а използват същия знак за долар - $. Та на колонката може и да е пишело $15, но това в американски пари значи $1.5, което ми се струва далеч по-удачно. Но както и да е. Не ми се пазареше. Тръгнахме. След две пресечки открих, че стрелкичката си стои на същото ниво, на което беше и преди, и макар че отнема няколко пресечки индикаторът да се освести, този не се помръдваше. Ей, избиха ми шайбите! Побесняхме и двамата и газ обратно на бензиностанцията. Алекс отиде направо при менаджера и му разказа какво е станало. Той вика на тариката “веднага да им напълниш бензин догоре!” а аз казвам, че това не е достатъчно и искам да ми се върнат парите. И като се съюзиха и двамата, взеха да ми разправят как сигурно ми е бил много по-празен резервоара, та за това било излязло толкова пари, все едно аз съм тъп.
Тръгнахме си страшно побеснели, без никакво възмездие. Чувство, което бяхме забравили откакто не сме си в Бг, защото, колкото и да плюем американците, в това отношение, оплачеш ли се и ела, та виж как клиентът е Бог! Аз сам го знам от ресторанта. За какви нелепи неща хората получават безплатни вечери за по 300-400 долара.
Върнахме колата без да ни измамят.
Качихме се на лодката и се върнахме от Козумел обратно на Плая дел Кармен – друг курорт, ала Созопол, откъдето трябваше да наемем кола за следващите няколко дни. Имахме резервация в една агенция. Обявената цена беше $14 на ден. Намемаме ние за една семица, оня вика нещо като $500. И ние - шах! Абе чакай, бе човек, 7 . 14 = 98! И той като почна: ами застраховка на ден $28, такса върху наема и застраховката, еди колко си процента, такса за това, че я наемате от едно място, а я оставяте на друго, $70 и ето ви на – 500. Айде пак сметки. Ами за два дни колко ще излезе? $117. Ок, викаме, ае наемаме. И почнахме да попълваме документите, а аз на средата викам на Алекс. Чакай малко за два дни ние само ще си отидем до следващия хотел и толкова. А като си спомня, как ни излезе без пари да дойдем до тук, не можем ли пак да си вземем автобуса? Тя се поядоса, но решихме да проверим...оказа се, че билетите до Тулум са по $3.50 на човек! А ние щяхме да отидем до там за 117. Я да видим кое е по-изгоднотооо.
Така умря и последния шанс да си наемем кола и аз бях адски облекчен! Хем нямаше да се притеснявам, че карам из чужда страна, хем нямаше да се разправям с бензинджии, което би ни излязло солено за джоба и за нервите, хем нямаше да се налага да подкупвам пословичните мексикански полицаи, които са точно като бъларските.
Всъщност не споменах за още една измама по-рано същия ден. Като сменяхме пари, жената в чейнджа “съвсем без да иска” преброила грешно и ни даде със 100песос/10 долара по-малко. Знам си аз да броя по два пъти! Ох, много съжалявам, объркала съм се! Егаси му си и си!
Айде на добре познатите Старбъкс кафета, които има на всеки ъгъл в Щатите, а явно и в Мексико, да си изчакаме автобуса, а и да знаем, че няма да ни метнат и там нещо.
Алекс видя един чичко с две мини маймунки и ходи да се снима с тях. Малко разведрихме обстановката.
След автобуса пак пазарлъци из Тулум с таксиджиите – колко да платим до хотела си. Те викат $30, ние викаме $15. те – 25, ние пак 15, и дойде един друг и вика – 10. Готово!
Като стигнахме в хотела питахме колко е нормално, те викат ами 7! Просто нямам думи!
Ами как след тези случки да оценя къде се намирахме! Бяхме на едно от няй-красивите места, а бяхме криви.
То едни плажове, то едни бурни сини вълни, едни палми по пясъка, полегнали от ветровете, ама стаичката ни върху дървени колони, насред една джунгла от палми, цялата дървена, с дървени мостчета към другите стаи и плажа, всичко направено с мерак, красиво, с хамаците му, с една уютна баня! Проста да паладйееш!
Яд ме е значи! Ето какви места са се паднали на тези тъпи мексикански тарикати!
След обяда нямаше и помен от лошото настроение!

Прекарахме следобеда в разходки по плажа, бирички и излежаване. Вечеряхме в едно симпатично джунглесто ресторантче. Опитвахме се да се събудим и да оценим, че тук всичко е автентично, а не се намираме в някое казино във Вегас, направено да изглежда като джунгла. Не, ето – това си е джунглата! Не съм сигурен успяхме ли...
Пак не много лека нощ (още ни боляха гърбовете).

Ден 7:

6:00
- Тении, ставай!
- Моля?! ^*(&^^%*$%#%$#&%$&$#***@
- Ставай да гледаме изгрева.
- Моля?! @^#(*&^@@#($$@@*&^%%
6:05
- Ами аз ставам тогава.
- Аааааа и аз идвам.
Тук изгрев, там изгрев...няма изгрев. Една купчина облаци над морето.
Един през друг се прозяваме, а до нас едно куче, и то. Но ето, че започнаха да порозовяват облачетата и тук таме през пролуките се виждаше слънчо как се измъква от водата и започна да рисува по небето с веселите си цветове. Добро утро, слънце, мисля че от мнооого години не сме виждали изгрев. Сигурно откак като пристигнахме в Щатите и работехме нощни смени.(поправка на редактора – от както работех нощни смени, че после и във Фиджи. Абе много си ги измисля тоз моя мъж.)
Собствениците на хотела събраха групичка от няколко души да ходят да гледат и да плуват из пещери. Закараха ни наз без пари до града, да видим руините на Тулум. Няма да се спирам подробно, защото камънаците никога не са ме впечатлявали особено. Правихме си снимки предимно с игуаните. Гледахме красивият надвесен над морето скалист бряг, върху който беше разположен някогашният търговски център на Маите. Това беше мястото, което първо видели конкистадорите. Гадни испанци, значи! Мисля, че са завладяли една изключително интересна цивилизация, сложили са им хомота на врата и са им изпили желанието за живот. Точно това им липсва на местните, които бяха сигурно 90% маи. Говорят си на майски език и изглеждат досущ като рисунките по стените – със сплескани глави и големи, орлови носове. Говорехме си с Алекс как светът би бил по-интересен и разнообразен ако културите не се заличаваха толкова безпощадно. Добре, че България не е останала под турско робство. Иначе сигурно и ние щяхме да сме една измет от потъпкани души.
На връщане, още едва 10 сутринта, слънцето изпепеляваше от жега. Минахме през супер маркета малко да се изтарикатим и ние, да спестим лев и си купихме това онова, да не се охарчваме днес по ресторанти. Разни бири, фъстъци, сиренце, туй-онуй. Сметката - $18.
Таксито $7 и обратно в хотела. Обядвахме на плажа, излежавахме се, слушахме музичка, разхождахме се и си играехе с хотелското куче – Чиле, аз се погмурках, но отново нищо не открих, покарах боди борд (лесна работа), следобеда се събрахме с групата, която се беше върнала от пещерите и гледахме залеза от най-високата стая в хотела. По дяволите! Как така не знаехме за нея! Сигурно на ниво четвърти етаж (имайте предвид, че всичко е дървени колиби, строени от собственика), от едната страна виждаш морето и изгрева, а от другата – зелено море от палми и залеза. На самия хоризонт се виждаше голяма могила. Собственика на хотела каза, че винаги се е чудел каква е, тъй като е насред джунглата. Опитал се един ден да стигне до нея и на петата минута той и Чиле се озовали насред мочурище. Едвам се измъкнали. Никой още не е ходил там. Предполагат, че са неизследвани руини. Яко а?
Та бърборихме си ние с двамата Ню-Йоркчани и момчето от Аржентина, което цял живот живяло с Австралия и работи като строител на гигантските аквариуми – имам пред вид тези, за които гледаме по телевизията, където вървиш в един тунел, а над теб плуват акули и милиони риби. Доста готска професия според мен. Гледахме залеза от тази стая – лудница - и завиждахме на Аржентинеца, как я е набарал. Та от лаф на лаф и не сме усетили, как са ни навили да ходим с тях на ресторант. Този път дискусиите бяха не само с бога на диетите, а и на портфейла, но какво да се прави – хора сме, съгрешаваме.
Изкарахме си много весело. И тримата ни нови познайници се оказаха яки хора и беше весела вечер.
После даже ни подмамиха да правим нощно къпане с тях и макар и да беше много тъмно и леко страшничко, склонихме. Легнахме си изморени.
Най-после не болеше.
Лека нощ!

Ден 8:

- ОБИЧАМ ТЕ!
- И аз! Благодаря ти, че ме доведе по тези прекрасни места!
- Добро утро!
...
Не се и опитахме да ставаме за изгрева. Наспахме се хубаво и отидохме да закусим долу. Собствениците мързеливо се излежаваха по хамаците пред кухничката на хотела, а покрай тях си играеха двете кученца. Едното, за което вече споменах – Чиле – продължаваше да ни тормози и да ни носи кокосови орехи, да му ги хвърляме.
Докато закусвахме си говорехме със съдържателя за това как толкова обичал морето, че решил да направи нещо, та да може да го вижда и чува винаги. И успял – построил това хотелче и го направил близко до природата и непретенциозно. Просто с вкус. И така си се изхранват с жена му. Живеят си спокойно и си мързелуват покрай морето във вечното Юкатанско лято. Един пример за това как човек може да работи това, което му харесва. Рядко се срещат такива май.
А на нас ни беше време да се поразделим с морето и да навлезем във въртешността на полуострова, за да видим и малко от градския живот на мексиканците.
Представях си малки прашни улички, шарени къщурки, барове и ресторантчета на всеки ъгъл, кактуси и мустакати чичковци със сомбрерота. Нали имам право? Не си ли представяте нещо такова като чуете за Мексико? Едва ли не как са тръгнали с пищовите и бутилките текила по улицата и гърмят из въздуха...ами да видим какво видяхме ние...
Потеглихме с автобуса към Ваядолит (пак за жълти стотинки).
По-рано споменах как Козумел ми звучеше като козунак. А как ви звучи на вас Ваядолит? На мен така: “Виждам, че нещо не ти е добре, пий два ваядолита и сложи краката с гореща вода”. Или пък: “Тази ваза е фина изработка от ваядолитната епоха, 3000г. преди Христа.” Както и да е. Надали на един мексиканец “Каспичан” му звучи много добре също.
Стигнахме. За прашно, беше си. Беше страшно горещо и душно. Раницата с багажите на двама ни подчертаваше жегата и образуваше влажни температурни усещания по гърба ми. Хотела беше на четири преки от автогарата. Сториха ми се доста повече. Може би и защото го подминахме и продължихме още една-две, пък после се върнахме.
Малко сме подранили. Трябва да почакаме да ни приготвят стаята така че имаме достатъчно време да ви разведа из хотела и да пийнем по бирички. Нищо, че е 11ч. сутринта. От тясното тротоарче (хмм, сетих се за вица за полицая и трупа...как ли се пишеше тази дума?) влизаш през напълно плоска фасада, даже май и без прозорци, през висока арка, в разкошен вътрешен двор – колониален стил. В центъра на двора - огромна градина, с фонтан по средата, хиляди цветя и растения, само дето фазани и пауни не се разхождаха. Покрай целия двор има масички с бели покривки и плетени столчета, а по стените – множество празни кафези под които пише:“Птиците са си по местата”. Прекрасно! Върху едно буре сигурно бяха горяли хиляди свещи, защото беше се стекъл около метър висок восъчен замък, а кулите му, разбира се, бяха запалени свещи.
Няма смисъл да коментирам. Обстановката беше приказна, настроението ни - също. Храната пък да не говорим! Евтино, много вкусно и с чудесно обслужване. Така си изкарахме няколко часа на сутришен кеф и скоро дойдоха да ни кажат, че стаята ни е готова. По пътя се минава от този, в друг вътрешен двор, с басейн, шезлонги и зелена тревичка. Алекс веднага си заплю занимание за следобеда.
Качихме се в стаята – скромна, чистичка, нищо особено. Чуваше се весел шум от едно съседно училище, където някои деца играеха, други свиреха някакъв тържествен марш, някаква учителка говореше по високоговорителя, а в същото време свиреше мелодията от “Тайм ту сей гудбай”. Тази симфония не ни притесни, даже не се разтревожихме от факта, че точно пред прозореца ни, който гледаше към спокойния басейн, се строеше нова притурка към хотела и се чуваха чукове и дрелки! Кеф!
Алекс слезе на басейн, аз останах да си почина на хлад и климатик. Тя се върна след 10 минути и каза, че не издържа на шума, а аз усмихнато и предложих да се разходим из града, защото скоро и на мен щеше да ми дойде в повечко прекрасната иначе дозировка от звуци.
Точно пред хотела беше центъра на града – малък парк с деца по ученически униформи, целуващи се по пейките. От другата му страна – високa красива църква. Отляво – плоски фасади, отдясно – плоски фасади. Заразхождахме се по малките улички. Все едно някой е минал с нож и им е отрязал балконите и стрехите на тези хора! Как така едно нещо не стърчи? Навсякъде еднакви двуетажни къщички, глухи фасади и тесни тротоари.
Отегчени отидохме до едно сеноте – от тези, пълните с вода пещери, които има по целия полуостров. Слязохме ние по стълбичките, за да открием огромна мръсна локва, в която се пличкат и скачат 10 циганета. Хмм.
Небето помрачняваше. Стана още по-задушно. Върнамхе се в стаята, да спим. Скоро запука зверски дъжд и за наша наслада оркестрантите и строителите се изпокриха. Поспахме сладък следобеден сън.
Като станахме все още валеше, но ние цап-цап през дъжда отидохме за сладолед и намерихме едина картинна галерия с превъзходни картини. Тук мога да пиша доста за тях, но се страхувам да не се отплесна много, затова ще изтичаме обратно през дъжда до хотела, в резултат на което ще сме мокри до кости. Дали пък няма опасност да настинем? Я за всеки случай да ударим по една текилка преди да се върнем в стаята! И чудо! Благодарение на прекрасната на вкус и изпита на екс течност със сол и зелено лимонче, се разминахме без да настинем! Да живее народната медицина!

След още мързел и разходки из разни неприятни бедни магазинлета и дюкянчета – да търсим на Алекс шнола, без да знаем даже и думата - минахме през църквата. Отпред се снимахме с една много типична бабка. (Всичките до една изглеждат така: високи са по метър и двайсет, без майтап! Слабички и чернички, облекли едни ослепително бели рокли до коленете, които задължително имат ред цветя около врата и ред около коленете! Ама пълно ви казвам с тези бабета – с лопата да ги ринеш.) Надникнахме в църквата. Беше висока, с познатите католически редове от пейки и без олтар, ами с един пиадестал отпред и кръст. Не се чувствахме като у дома си. Не влязохме навътре.
Вечеряхме превъзходни студени крем-супи! От авокадо, домати, даже от смлени краставици с кисело мляко! Ако не беше ванилово млякото, бих си помислил, че се опитват да правят таратор, но няма страшно! В мексико кисело мляко не вирее! Могат само сладко да го правят.
Лека нощ!
...
момент
...5ч. сутринта.
Какво се чува? Вълшебна птича песен! Но не една или две птици - сигурно милион! Ранният утринен звук на събуждащата се около нас джунгла е едно от най-приказните преживявания, които съм имал. Звукът беше толкова силен, и вълнуващ, че да затаиш дъх. Беше красив среднощен момент. Съжалих, че не съм взел камерата, само за да запиша този невероятен концерт. Отново съм заспал, макар че исках да продължавам да слушам.
Лека нощ!

Ден 9:

Уфф, отново ставане с часовник! Уж сме на почивка, а все трябва да ставаме рано. Закусихме пак в същото ресторантче, до градината с фонтанчето във вътрешния двор и потеглихме да гледаме още сеноти. Хванахме някаква маршрутка и отидохме на десетина километра от Валидол..ъъъ..Ваядолит искам да кажа. Беше рано, рано и нямаше още жива душа. Това беше и идеята: да можем да не се блъскаме с тълпи, а да сме в тези пещери само двамата. Те определено бяха далеч по-красиви от тази, която видяхме вчера. Едно на ръка, че нямаше мангали да се пличкат, но и водата беше абсолютно бистра. (може би точно заради това) Прелитаха лястовички и прилепи, гледахме корените на дърветата как се спускат от тавана на пещерата, чак до водата, преминавайки нещо като десет-петнайсет метра докато се доберат до живителната течност. Какво нещо е само природата, как си знаят, че ако продължават да си висят надолу, все по едно време ще достигнат целта си. Светлината се процеждаше от процепи в тавана на подземната зала. Само по няколко лъча пронизваха езерцето. Красота! Чуват се само хвъркатите, въздухът е приятен и хладен, изобщо – накефихме се. Ако искахме можехме и да се изкъпем, даже бяхме по бански, но не ни беше до това.
Отвън попаднахме на импровизиран мини-зоопарк с няколко клетки със сърнички, еноти, диви прасета, един крокодил и една много готска маймунка, която хранихме с фъстъци и я гъделичкахме по краката.
Обяд...къде мислите? Пак там. На каква мисъл ви навежда този факт? Предполагам сещате се – единственият ресторант, който ставаше за ядене беше именно този в хотела. След обилен обяд имахме нужда от почивка и докато дойде ред да освобождаваме стаята решихме да дремнем.
Легнахме...
Днес не валеше. Следователно: дааа. Оркестър, косачки, майстори, крещящи деца и учители, музики, и все този ужасен ритъм с едни гаднички тромпетчета, дето на 10тата минута бях готов да ида и да ги бия с тях по главите. Но най-интересното от всичко кое мислите, че е? Алекс спи като къпана, все едно слуша нежен дъждец, а на всичко огоре не обръща внимание на факта, че аз се опитвам да надвикам шумотевицата с телевизора! Е, изуми ме това момиче! Даже снимах с камерата звука и как тя си спи.
След един-два часа бяхме на автобуса към Чечен-Ица, или както му казвах – чеченци. Това е едно от най-известните Майски селища, пълно с пирамиди и стари сгради. Там пък се бяхме пренесли в сърцето на джунглата, Алекс – след сериозни проучвания – беше открила хотел направо насред дивото. За мое очудване, обаче, страхотен лукс. Стаите си бяха самостоятелни бунгалца с теракоти, модерни бани, климатици, но като излезеш отпред си заобиколен от палми, храсти, цветя и...пеперуди! Хиляди пеперуди! По пътечката минаваш покрай басейн с трамплин и стигаш до огромна хасиенда – стара колониална сграда, в която има малък скъп ресторант и фоайе, пълно с книги и снимки. (това е мястото, където отсядат звездите, които отиват да разгледат останките от майската цивилизация (та и ние там...).
Направихме си дълга разходка из района, възхищавахме се на огромните дървета и на това как не е останало нито едно местенце, незавладяно от растителност. От някакви стари арки и каменни стени бяха поникнали не само цветя и храсти, но и цели дървета. Много красиво. Като в приказка! И с тези пеперуди навсякъде...просто лудница. Отидохме до една стара и обраснала църква, която отвътре беше реставрирана, но фасадата й си стоеше като портал от миналото. Бяхме леко омагьосани от дивността на мястото, а и в нас си стоеше любопитството към тайнствения изоставен град, който щяхме да видим утре.
След разходката се поджасках един-два пъти на трамплина и си лежахме с Алекс до басейна, разглеждайки направените снимки и потъващи в замечтан унес. Докато...няма и десет минути след като се излегнахме сам сами до басейна, от нищото се появиха цели орди симпатични 200-килограмови американци, с още по-симпатичните си 250-килограмови съпруги. Беше вълнуващо да гледаш как водите на басейна стремоглаво хукват да бягат към канали и канафки под напора на веселите килограми на американците, да ги гледаш тях как един по един се струпват вътре, образувайки един нелицеприятен и неподхождащ красотата на околната природа компот от...сланина. Мммм... А звуците, тези весели звуци и писъци на плацикащи се чудовища, заглушаващи птиците и раздиращи покоя на момента, тази весела песен няма да ви описвам, тъй като днес вече ви изтормозих с шумове.
Ние двамата с блажена усмивка се спогледахме и като попарени зарязахме хавлиите и избягахме в бунгалцето си, което слава Богу, беше далеч от басейна.
След леко снобска вечеря, където Алекс не посмя да яде нищо освен салата, ‘щото си беше скъпичко, се отправихме към една изненада, специално проучена от нея без мое знание. Отидохме да гледаме звук и светлина в стария град на Чечен-ица. Чудесна идея! Сигурно ще кажете, че съм неблагодарник, затова предварително искам да благодаря на женичката си за желанието и старанието, но не мога да не опиша следното: здрач. Огромна, енигматична, тъжна пирамида. На 40 метра от нея, 30 пластмасови стола. Около 1 000 000 комара, 25 балъка с фотоапарати и деца и само двама нормални – ние. Тъдъъъън! Започва тайната, злокобна реч на разказвача, тадааа, светва един лъч към пирамидата, щрак, щрак, щрак – 200 светкавици и дъръдъръ уаааау. “Еста ес ла примера сивиласион. Еста ес Чечен-ицаааа!” и от там нататък, още хиляди подобни, вълнуващи думи на испански, светлини и светкавици. Ооп, да не пропуснем и бззззз, бзззз, бзззз..и от време на време – пляс, пляс, пляс!
Това представлява звук и светлина в това енигматично място. Мисля, че от светлината разбрах нещо, защото от звука хич! Не виня преводачката си, но хич не й се превеждаше на милата. “После - вика - ще ти разкажа.”
“Имало едно време (към XI-XII век) един народ, с изумителни познания по математика и астрономия, с най-точният от всички древни календари, с жестоки нрави и живот, отдаден изцяло на боговете. Те играели жестока игра на топка, в която губещият отбор бива пренесен в жертва, а най-голямото им игрище е именно тук. Пренасяли в жертва мало и голямо, най-вече за да омилостивят бога на дъжда. Построили пирамидата в чест на богът-змия – Кукулкан, като в основата на една от стълбите й има огромна каменна глава на змия. Всяка година, в дните на лятното и на зимното слънцестоене, точно в пет следобед, слънцето осветява страната на стълбата и създава впечатлението, че една горяща змия се спуска от пирамидата при хората. На двеста метра от тук пък има едно огромно сакрално “сеноте”, пълно с вода, където са хвърляли деца в жертва, и от което от сто години археолозите продължават да вадят златни богатства. Този древен народ почитал още орлите и ягуарите. Има сгради и в тяхна чест. За жалост цивилизацията била заслабена първо от ацтеките, а после довършена от конкестадорите.”
А какво ли би било Мексико днес, ако древните цивилизаци бяха продължили да се развиват? Ако нямаше конкестадори, колонизатори, мисионери и всякакви алчни европейци?! Нямаше ли да живеем в един по-интересен и разнобразен свят? Знаете ли, че местните продължават и до ден днешен да говорят майски език? Само че испанското робство е убило в тях всякакво желание за развитие и живот. Днешните маи просто си съществуват и карат колички за голф по плажа.
Така си говорехме с Алекс докато се прибирахме към стаичката си през тъмната прашна джунгла и се поплясквахме.
Лека нощ!

Ден 10:

Прекарахме сутринта в разглеждане на руините. Освен пирамидата, по която отскоро не можеш да се качваш, гледахме и игрището за топка, в което акустиката била такава, че ако шепнеш от едната страна, ще те чуят от другата. Видяхме замакът на хилядата колони, около който наистина има хиляда колони, изправени като войни; сакралното сеноте и много други – по-малки сградички. Беше завладяващо, докато не се напълни с туристи и търговци. Тогава си тръгнахме. Идваше ред на един от градовете на Юкатан, с най-развита култура – Мерида. (по моему – Мърда.)
Ще започна от жегата и задухата, през която мъкнах раницата ни бая докато намерихме хотела (Алката пак беше проучила и резервирала.). Предполагах, че просто минаваме през кофти места. Още нищо не подозирах.
Хотелът беше абсолютно средностатистически, но ефтин и с климатик, и телевизор. Оставихме багажа и хукнахме да търсим място за обяд. Ходехме из този най-културен град и лека полека се спичахме. Бедно, смрадливо, с едни гадни двуетажни къщички, прашно, с гадни малки магазинчета, в които цари хаос от дрехи по земята и все едно си на закрита сергия...потърсихме един от ресорантите, описани в книгата за Мексико като “топ 3”. Ще цитирам какво съм писал в записките си: “Обядвахме в лайно, ядохме лайна”. Моля да ме извините за езика, ама аз по-кофти място, с по-гнусна храна и по-отвратително обслужване не съм ял. Алекс много ми се смя как критикувам и мърморя, но това е положението.
В този град едно от задължителните места беше историческият музей. Да. Той беше интересен. Гледахме скъпоценности, намерени в сакралното сеноте, как маите са си пристягали главите, за да им променят формата за красота, също и какви животни са бродели по тези земи в праисторически времена. Беше много интересно.
На връщане в ужасната жега минахме през много прашни улички и се наслаждавахме на промяната на миризмите от пот, на прах, на ефтини парфюми, на кожени обувки, на кебапчета (които готвят на едни скари точно покрай улицата, където минават милиони коли и опушват, и опрашават всичко), на изгорели газове, кеф! Скрихме се в хотела и излязохме пак чак за вечеря в ресторант – “Къщата на Фрида Кало”. Там бяхме само ние и още една двойка. Не бяхме гладни. Гледахме картините по стените. Купихме си една репродукция на авто-портрет на Фрида. Пихме текила и тръгнахме. Минахме през площада, където беше пълно с млади хора. Това ни напомни за България и леко ни натъжи и носталгизира. Мерида ни хареса повече по тъмно, отколкото по светло. Но така или иначе, когато планирате екскурзия из Мексико, спокойно можете да го пропуснете.
Лека нощ!

Ден 11:

Ставане както си му е реда за почивката в няк’ви 7-8 часа и пак мъкнене на багажи до автогарата, ама то не била тая, трябва друга, таксита, работи, автогарата една смрадлива; час и половина чакане, Алекс ме разби на шейсет и шест на карти, изпихме едно голямо шише вода докато чакахме; автобус; дрямка; разговори; разглеждане на снимки; мечти как ще си вземем Буда като се върнем, планове и по едно време в автобуса:
- Пикае ми се!
- Абе как бе, жена? Къде сега? Пътуваме!
- Не мога, полудявам.
- Говори с шофьора!
Оня вика, няма как – 20 минути поне. Ама беше едно превиване, едно скимтене, едно “не издържам”! И се кукна при шофьора и му дудне и му виси на главата. По едно време автобусът спря пред една барака, на която пише Pepsi. Значи трябва да има тоалетна. Алекс изхвърча и всички нея чакат. Връща се след пет минути, ухилена до уши. Слушайте разказа:
“Слизам аз, отивам в магазинчето, там едно детенце. Питам го за тоалетна, а то извика майка си. Тя казва – нямаме тоалетна тука. Аз викам, много е спешно положението и й давам един долар. Тя ме извежда на двора пред къщата си и ми вика ей тука, на земята. И после ме пита, ама по голяма нужда, или по малка? Аз и казвам – по малка, по малка, споко. Тя се успокои и ме остави да се изпикая на двора й.”
Голям майтап! Александра, Александра! Подписа се ти на двора на горката мексиканска женица.
Стигнахме Селестун. (какво им става на теси мексиканци с тези имена, не знам ама аз все си правя асоциации: “Абе къде караш бе, селестун със селестун такъв!” или пък “Така си цапнах селестуна като се изправях, че щях да падна.”)
Половин час не можем да намерим работещ уличен телефон, за да звъннем на хотела и да ги питаме къде да ги открием. Най-накрая се свързахме. Щяха да пратят човек да ни вземе от центъра на “града” или по-точно същото прашно село, като първото което видяхме.
Докато чакахме си купихме от едно пазарче страшно вкусни банани, дълги около 5-6 см, за които - до колкото помня - баща ми каза, че се казват “маймунски банани”. Дойде едно момче с микробус и ни изведе от града. Хотелът се намираше на 15км от града, съвсем в дивото и отново на брега на морето. Този път на западния бряг на Юкатан.
Селестун е природен резерват на Мексико, пълен с животни. За жалост, преди години от тук е минала болест по палмите и ги е избила всичките. Останали са тук таме по някои незнайно защо оцелели високи дървета, но като цяло природата приличаше на степ.
Хотелът беше подобен на първият. Като си правехме резервацията, Алекс беше казала, че иска най-романтичната стая, та бунгалцето ни отново гледаше към плажа. За жалост, без висока растителност мястото беше някак голо, но ние пак се кефехме. Стаята си беше хубава и уютна, пак с хамаци на верандата. Тук цветът на водата беше почти зелен.
Прекарахме следобеда на плажа. Подрямахме, почетохме, послушахме музика и си направихме огромна разходка по брега и сигурно за час и половина не видяхме жив човек. Само отвреме навреме по морето минаваха риболовни лодки. Всичко останало пясъци, храсти, мидички, пеликани и зелените води на Мексиканския залив.........
Гледахме залеза от хамаците си и се дивяхме на гамата от оранжево, жълто и червено, изписана върху самото слънце.
Ресорантът беше отново към хотела. Много ясно. То нямаше нищо наоколо. Точно сядаме ние на масата и вземаме менютата, при нас идва усмихната собственичката – мила жена – и ни носи бутилка червено вино с думите “Честит меден месец!” опааа, ами то не ни е меден месец, но ни е годишнина от сватбата...лек смут... “Ами тогава, честита годишнина!” фууу, ама и аз имам една голяма уста! Добре, че не си взе шишето! На нас на медения ни месец в Гърция нищо не ни дадоха, има си хас сега да пропуснем авантичката. Пийнахме бутилката. Много се изкефихме. Беше чудесен жест. Меден месец или не, цяла бутилка вино беше доста голям подарък.
А дойде и моментът, в който опитах най-лютото нещо през живота си. Един сос, в който си топнах парчето октопод (Селестун се слави с улова си на октоподи, който е строго регулиран и не води до намаляване на популациите им. От там се изнасят октоподи по цял свят.) и десет минути след това все още не можех да говоря, както и едвам дишах. Честито! Мисля, че опитах най-лютото нещо в света! Алекс даже отиде до стаята да вземе камерата, за да заснеме паметния момент.
След вечеря играхме на пинг-понг. Имаше и маса за билярд, но скачащото из целия ресторант топче ни се стори по-забавно. Много се бяхме развеселили след виното и направихме шоуто на целия ресторант. Ама го гонихме между масите, зад бара, та чак из кухнята това топче. Голяма игра падна! Много сме добри!
Като се върнахме в стаята, аз се проснах пиян и изморен на едното легло, а Алекс безрезултатно се опитваше да ми привлече вниманието към другото. След около пет минути погледнах към него и видях, че е цялото посипано в розови листа! Помислих, че тя ми е направила изненада, но се оказа, че от хотела бяха направили още един жест за “младоженците”. Да са живи и здрави! Тя го беше видяла като се беше връщала за камерата и едва бе издържала да не ми каже, за да се изненадам и аз. Наистина много мило.
Лека нощ!

Ден 12:

Закуската беше включена към цената на стаята. Бай Ганьо много обича така. Като не се плаща е най-добре. Та, разчитам аз на мойта испано-говоряща съпруга да ми поръча омлета със скариди. Знам, че за закуска е малко тежичко и не си отива с кафе (а не ми беше до бира в 7 часа), но пък е едно от най-скъпите неща на менюто, значи трябва да е хубаво.
Поръчва ми тя закуската и след дълго чакане пристигат яйца на очи с боб и бекон! Аз я изглеждам недоверчиво, тя извиква сервитьорчето и пита какво е това, за да научим и двамата с учудване, че тя това ми била поръчала. Ееех, знам си аз, че никак не е зле, че за престоя ни в Мексико понаучих доста испански. Някак си ми беше лесно. На всички казвах, че ги разбирам какво ми говорят, но не мога да им отговарям. Само че, за другия път дано се науча сам да си поръчвам храната в ресторанта.
Отделих бекона, въздъхнах, и си изядох яйцата...с кафе...ммм!
Дойде време за целта на посещението ни до Селестун. Специално за това бяхме отишли до другата страна на Юкатан. И ето го! Моментът настъпваше!
Момчето дойде да ни вземе с едно минибусче, закара ни до лодката и потеглихме покрай брега на юг – в ненаселените части на резервата, към устието на реката, вливаща се точно там в Мексиканския залив.



Първо видахме на едно островче корморани, пеликани и мънички чайки. После над нас прелетя орел-рибар. Във водата се виждаха огромни морски игли – дълги по 20см.
Спряхме от другата страна на реката. Слязохме. На брега весело ни махаха рачета с по една огромна бяла щипка, пригодена за привличане на женските. Намирахме се в така наречената “вкаменена гора”, представляваща изсъхнали, но извисяващи се дървета, като черни плашила, набучени в крехката пясъчна почва. Изсъхнали са, защото в някакъв момент притокът на прясна вода секнал - я от земетресение, я от нещо друго - та в корените им останала самосолена вода. Умрели, но останали да си стърчат заради огромните си коренни системи.
Като погледнеш навътре в сушата се виждаше ниска гора, с наместа извисили се значително по-високи дървета. Те показват наличието на прясна вода. Затова им е толкова лесно да порастнат, а останалите, завалийките, се мъчат в солената вода да порастнат колкото тях, ама нали знаете, че солта е вредна, та ето доказателство.
В една локва на земята Алекс намери малко животиче и попита водача ни какво е. Той каза, че тези същества са живяли на земята от, мисля 3 милиона или милиарда години. Сигурен съм, че сте виждали снимки на отпечатани фосили от такива животинки с тяло твърдо, щитообразно тяло и дълга остра опашка (това беше мъничко, но ако разгледате снимките, ще видите същото, но голямо към 50см, което бяхме намерили умряло на плажа).
Земята на която бяхме стъпали беше много крехка. Екскурзоводът каза, че всичко наоколо са плаващи пясъци и подземни пещери. Като стъпвахме по пътечката, всичко се друсаше. Бяхме развълнувани. Не сме виждали ние такива неща преди.
Обратно на лодката и нагоре по реката. Гледахме едни хора до кръст във водата, ловяха скариди. Други пък, събираха раци покрай брега. На няколко стотин метра нагоре по течението, под един мост, до една от колоните му се беше излегнал и си почиваше...
...
КРОКОДИЛ!!!
Бягааай!
Спокойно, той спи през деня!
Ня 20 метра от него рибарите си шетат. А той – към три-четири метра дълъг – си лежи необезспокояван. Каква красота! И колко странно! Вътре в себе си винаги съм си мислел, че такива животни се виждат само по телевизията, и в зоопарка. Но ето го той къде си стоеше на три метра от нас, насред реката. След поредица от снимки и възклицания продължихме напред.
Скоро стигнахме. Лодкарят спря двигателя, за да можем да ги чуваме по-добре, а и да усетим покоя на момента.
И ето ги и тях - грациозни, спокойни, царствени - си крачеха из реката и издаваха приглушени звуци. Най-розовите в целия свят...фламингота!
Една от най-големите популации в света!
Тук имаше няколко хиляди, но през размножителния им период се събират към 50 000.
Беше толкова красиво! И двамата с Алекс занемяхме. (като си гледахме филмчето от камерата oстановихме, че сме ги снимали към 15-20 минути без да се усетим, че нищо не се случваше) Гледахме и се наслаждавахме. Задавахме въпроси на водача си, радвахме се на изяществото и крехкостта на природата. Беше величествен момент.
Оказа се, че не можем да продължим нагоре по реката, защото там сега бил размножителния период на някакви птици, които ако уплашиш, си зарязват гнездата и никога не се връщат там. Представяте ли си колко лесно човек може да разруши баланса в природата! Просто с присъствието си. А какво остава за всичките безмозъчни действия, които извършваме? Някой чуди ли се все още защо има глобално затопляне?
Следващата спирка беше “окото от вода” където в едно заливче, насред солената вода изпод земята извираше прясна. Двете са с различна плътност и не се смесват странен ефект. Получава се нещо като мъгла във водата. Имаше много рибки, уникални само за това място. Къпахме се в бистрата, кристална вода. Беше освежаващо в горещия ден.
На връщане видяхме няколко изхвърлени край брега риби балон. Рибарите ги хвърляли, защото не ставали за ядене.
Задавахме още стотици въпроси на водача си, който беше главният биолог на резервата – начетен до безкрай. Показа ни колекцията, която беше направил от местни насекоми. Имаше изумителни гадини. Гигантски горски хлебарки, например, които той каза, че са най-добрият показател за една здрава гора. Ако тях ги нямало, това бил първият знак, че нещо не е наред. Имаше един бръмбар, който ако ти ухапе палеца на крака например, можеш да го загубиш за няколко минути, защото ти инжектира смилаща течност. Имаше череп на делфин, броня на броненосец, кости от ягуари и пуми...все неща, които е намирал той из резервата. Много ни беше интересно.
...
Та така. Прекарахме остатъка от деня в размисли за красотата на планетата ни и за глупостта на хората, които я рушат без грам умисъл.
Играхме още много пинг-понг, билярд, разхождахме се по плажа и все така блажено си почивахме до величествения залез.
Лека нощ!

Ден 13:

След като най-после опитах омлета със скариди и си облизах пръстите, си хванахме автобуса и пътувахме дълги часове обратно до източния бряг. Там отново на кораба и до Исла Мухерес – осров, близо до Канкун – всеизвестният мексикански курорт, който ние нямахме желание да посетим, защото е символ на американска разпунатост, пошлост, пазаруване, пиене на маргарити и разхождане по хавайски ризки или тениски с надпис “Аз съм скромен турист, с голям...”.
Не, благодаря!
Та към пет следобед бяхме на острова. Намерихме си пеша хотела, бяхме много доволни от цената и от обстановката. Открихме супермаркета и вечеряхме по студентскому с това-онова. Ами бяхме се поохарчили хич да не е. След храна, кратка разходка и...
Лека нощ!

Ден 14:

Денят започна с посещение на развъдника за гигантски костенурки, където Алекс въпреки забраните си вреше ръката да ги милва в аквариумите и се радваше като дете. Все око да пипне бе! Имаше и рифова акула, но макар че я подканях, нея не пожела да пипа.
После много дълго си търсихме плаж.
Водите отново бяха тюркоазено сини, пясъците отново бели, но всичко беше опустошено от ураганите. Навсякъде тонове изкоренени дървета, цели плажове от изхвърлени водорасли, потрошени изоставени къщи и прекършени палми. Тъжна гледка, защото водата беше с неземно красив цвят и се получаваше грозен контраст.
На места хората се бяха постарали да поправят всичко и имаше прекрасни плажчета, но си бяха към хотелите.
Минахме през един хотел, който направо ни спря дъха. С огдомни прозорци, гледащи направо в Карибско море, с басейн, от чийто ръб сякаш започваше морката вода. Красота! Рекохме да останем, па попитахме за ценичката. Скромните $600 на вечер ни се сториха бая, та си продължихме по пътя.
Най-после стигнахме един чудесен плаж, с барче и мини-ресторантче, с чадъри и бистри води без водорасли. Останахме на него.
За около 20 минути бяхме на седмото небе. Донесоха си ни биричките, гледахме водата, като влезеш вътре, още на два метра те наобикалят стотици шарени рибки. Почти като циганчета на главната. Само че те не “пет стинки”, а храна чакат. Ама ние пържените картофи свидливо си ги пазехме за себе си.
Гмурках се. В дълбоките 3-4 метра сини води се чувствах все едно че летя, а около мен рибки, рибки, рибки! Разказах на Алекс и май я понавих да опита и тя да се погмурка с мен. Сложи и тя плавниците и потеглихме. Първо само по плиткото, където може да стъпи, после на леки забежки пъм по-дълбокото, при което тя е прикрепена така за мен, че добре че имам шнорхел, иначе да не четете пътеписи сега. Малко по малко се отпусна и само се държахме за ръце, защото видя, че разликата в плуването на плитко и дълбоко е никаква. Престрашихме се да отидем до единствения корал, останал жив след ураганите. Гледахме рибките, един пеликан пък, кацнал на някакъв стърчащ кол, ни гледаше нас отгоре невъзмутимо. Видяхме в пясъка лобстър (омар), реехме се из водата и се кефехме. Алекс най-после се пусна от мен. За първи път посмя да плува самичка на дълбокото! Мисля, че така прекрачихме сериозна граница по пътя към бъдещите гмуркания.
Тя беше в екстаз как не я било страх, хвалеше се и се хилеше.
Цялото настроение беше леко разтърсено от веселият, симпатичен мексикански катун, които се изсипа точно на съседния шезлонг. Около четири възрастни с десет деца и най-зверската врява на света! Това, че всички имаха общо два шезлонга не им пречеше. То не бе изкарване на морски звезди на сушата, то не бе бой, караници...ужас! А и заваля! След още една порция рибни такота се ометохме, но даже и двата часа, които бяхме там осмислиха деня ни.
Остатъка от следобеда се мотахме и надвечер гледахме залеза от едни невероятно красиви (но и доста населени) плажове. Говорехме си каква ли красота би била на това място ако нямаше всичката тази цивилизация. Но и така си беше прекрасно!
Вечеряхме в романтичен ресторант на свещи. Чудесна последна вечеря и последна разходка.
Ааах...
Лека нощ!


Ден 15 – последен:

Кораби, автобуси, летища...в тоалетната мексиканчето пак ми поиска бакшиш. Аз му благодарих за вниманието и си тръгнах. Изхарчихме си последните пари за по един хамбургер. Нямаше как да съм щедър!
Извод: Мангалчето в тоалетната на “пристигащи” прави повече пари от това на “заминаващи”.
И така, зашеметени от контрастите на тази страна - от прекрасната й природа, безмилостно унищожена от ураганите; от древната култура на местните, зверски смачкана от конкестадорите; от бедните им колибки и хай-тек телевизорите им; от немотията и безразличието им към нея; от непретенциозните дървени стаички на брега на морето и стържещите небето хотели на Канкун - си ядяхме ние двамата хамбургерите на летището, разделяйки си една биричка и си казахме, че чувството, с което си тръгваме е точно такова. Хем ни е втръснало от почивка и нямаме търпение да се върнем към цивилизования свят, хем никак не ни се връща към ежедневието и работата. Но важното беше едно: че се бяхме докоснали толкова близо до себе си и един до друг, че дори и нищо да не бяхме видяли, чувството само по себе си беше безценно! Бяхме “неразделки” за цели 15 дни и нощи!
Дано и вие сте го усетили!
Лека нощ!