Breathe in - breathe out.

The universe has been finding peculiar ways to try and tell us to worry less.
Instead of attending a practical class today, somehow we mixed up the rooms and didn't find out we were in the wrong place for about 15 minutes.
We ended up in a mindfulness class, teaching us how to make a change. And just in tune with what we needed to hear in our quest for a better life.
First you start by congratulating yourself about what you have achieved. Giving yourself a little pat on the back for making an effort, for making a difference in something - your life, someone else's...
Then you try to relax your mind. Realize that you are HERE and NOW.
"If your thoughts wonder off, just gently bring them back in. And if it helps you concentrate, focus on your breathing - breathe in, breathe out."
Now pick out - what is it that you would like to change about yourself. You can't change the world, you can't change the others, you can change yourself, even though this might be one of the hardest things you'd try to do, because most likely if it was that easy, you would have done it.
A feeling crept up my throat. I knew what I'd instantly batter myself with and no sooner had I thought it that it arrived:
"I am Stoyan and I'm a procrastinator"
I started judging myself immediately despite the psychologist's plead not to blame ourselves.
"I am Stoyan and I'm a procrastinator"
And I kept looking for excuses. She said that it was because we're scared to act, because we may fail. But I'm afraid I have a worse explanation.

I believe that life is good and no matter what, good things will happen.

So is this a blessing? Or is it a curse in disguise?

Don't judge. Just breathe in then slowly breathe out...

Дisco, Dиско!

- Никак не ми се излиза!
 ...
- Ебаси якия клуб! Няма такива в България. Андърграунд, без помпозности, лъскавости и цупли. Виж само как са облечени хората! Back to the 80's! Много ме кефят! Няма кисели физиономии, всеки си има собствен стил, не следва норми, не спазва рамки...
- Виж! В Англия сме! Студенти сме! В Манчестър сме! Оцени момента! Прекрасно е! Никога не съм и смеела да си помисля, че ще го осъществим.

- Забеляза ли, няма хитове! Само яки песнички за танци, все непознати!
- Къде по света хората в клуба се хващат на влакче и обикалят дансинга? Къде не гледат на това с цинична насмешка като на детинщина?
- Оо, на тази музика баща ти определено би се кефил!
- Не мога да повярвам как пият тези англичани! Рожденичката пи самбука, водка, мидори, бира, шамборд, ром, пак бира, текила шот, бира, водка...в рамките на два часа!
- Виж, откога не си виждал тийнейджър с блузка на Beatles
(аз, на ум: никога не съм виждал. Ужас, и това доживях! Ако Сами слуша Beatles, или  Abba, може би ще полудея. на глас: Даа, много е хубаво)
- Оо, баща ти определено би се изкефил тук!
(аз, на ум: о, ако пуснат още една песен на Beatles или Oasis, или още една Rock'n'roll песен от 70те, ще се гръмна! на глас: Даа, много е хубаво)
- На Кендис и откраднаха чантата!
...
- Намериха я. Само 25 паунда са изчезнали. Всичко друго си е там! Даже и HTC телефона й!
(аз наум: мило от тяхна страна, в БГ не биха й оставили телефона. Тук даже крадат по-цивилизовано. А и в БГ биха й навряли чантата в кенефа, ей така от злоба. Нейната чанта е непокътната! Явно на някой просто са му трябвали пари)
...
- Боже мой, виж колко много хора по улиците в един сутринта!
- Виж, тези момичета са боси! Напълно боси! Без обувки, без чорапи! Температурата е 1 градус!
(аз, на ум: горките! Ще им изстинат яйчниците!)

Прекрасно е да играеш себе си! Да не мислиш за погледите, забележките и укорите. Манчестър определено ни показва колко нормално е да имаш индивидуалност, образ и личност! Да те уважават заради изборите ти, да не те оглеждат надменно. А аз толкова съм свикнал да съдя, да се надсмивам цинично над изборите на хората, над прически, дрехи и поведение. Сам не си давам, че крайната степен на това е стадото. В Манчестър няма стадо! Дано успея да го изхвърля и от главата си!

Fashion before passion

I have the unfortunate fate of often being ridiculed by my dear wife about my fashion beliefs. It's true that the obsession with clothes and accessories never quite developed and remained in its rudimentary form of the old-school-hardcore-punk-skateboarding style. Every now and then, though I crack and I have one of those good-hair days, where somehow I match the right set of clothes on my back and I get a thumbs-up from alkA. Yet, during our US days, I've been called quite 'European' looking by my friends at work, when they saw me with my checkered Billabong jacket.

To them 'European' or gay is often an interchangeable 'offense' and I have plenty of examples to prove that one day...

But this post is not about that.

I figured that the day would come, when I'd look at the modern teens and be like my grandfather, when he almost got a heart-attack, seeing my earrings. I didn't however think I'd be that surprised that early in my life.
So, to me the way they made clothes this winter was...so that everyone can finally dress ugly and never have to worry about looking bad anymore. This way, if you look like a rug, who cares if you're walking amongst scarecrows.

But, enough talking. Judge for yourself!

So, my friends, ugly's the new black! I say go to your grandma's attic or basement, dig out what you can find and you'll blend in just fine. But then again, who am I to judge. I'd probably pick the white/blue dress from the third picture anyway :)

The unexpected effect of the bubbles...

If you want the sun to start shining again...

Sometimes all you need to do is take off your blinds.
It's not always the case, but more often than not, it works!
The 'glass is half empty' attitude does little but hurt us. Rarely can you get motivated by a negative thought. And when you focus on everything that's good and true and positive, you get the powerful energy supply of your inner God. This is the inhuman energy that people muse about when they talk about extraordinary achievements and demonstrations of strength and spirit!
I will not go as far as telling you that this is all you need, as often a boost is necessary. But a boost can be found even in your loved ones eyes...so you don't always have to look too far!

For the sun has never stopped shining!  Most of the time we are just unable to see it.

Замъци, отлежали вина и вмирисани чорапи...Част I и II

Вече всички части са написани тук

to my love

We may have traded TV for a fireplace,
our car for a skateboard,
our house for an accommodation,
comfort for adventure,
the 2-for-10-cellophane-wrapped flower-bunches for pick-us-from-the-meadow-get-mud-under-your-fingernails crocuses,
the trips to the mall for walks to the coffee shop,
restaurants for beers in the pUb...

but we didn't trade our hearts for rocks,
our souls for plastics,
our minds for slumber,
and our love for habit.

So, on this day, allow me this humble gift to you, my dear:

We live in wealth,
we live in dearth,
we live in health,
around the Earth

And everywhere is home,
and everything is fine,
as long as you still love me,
as long as you're my Valentine!

Миличка Стели,

Благодаря ти, че ме ми разреши да си играя с играчките ти; Да чета книжките ти;



Да забучвам шапки на виличките ти;

 

Да папам на столчето ти;

 Да спинкам в леглото ти;

Да акам на гърнето ти;

Да гледам през прозореца ти;



Да танцувам на дивана ти;

Надявам се да мога и аз някой ден така да те подслоня!

И не се тревожи! Всичко съм си изчистил!

 

С мама и татко ти благодарим за гостоприемството!!!

 

 Сами

The Best Rider - on the Strongest Horse, Please!

As a kid my cousin and I used to play this game with an old indian (native American for the politically correct, which was not part of my childhood dictionary) tribe with beautiful horses and a "cowboy" fort. There were guns, there were huts, wooden houses, hats and battles...


In my pursuit for perfection, being taught to be quite anal even as a kid, I used to always put the best-looking rider, with the richest garments and the biggest muscles on the prettiest, white horse. To me this was a way of looking at the chance to have it all. Then of course, there'd be the struggle of who would play with that toy, because the alternative was the ugly indian on the ugly horse, which noone wanted to play with.

My cousin always had a different approach. He'd mix and match. Something, completely irritating to me. Since in that case there was no way of full satisfaction. You were either stuck with the ugly rider, or the beat-up horse.

Today this makes me think how early in life lessons come, to teach us submission. The "you can't have it all" attitude gets implanted in your head and sets you back for life. Teaches you how to put up and put out to injustice.  Cuz had learned his life lessons before me, being more than 3 years older and knew, I guess, that you can't have it all. Well, I wanted it all and my whole life I've been reaching for it. I've had the half-bread comfort of being almost there...but I just wasn't satisfied. My only true happiness that I will defend with my life - my family - alkA. and Sami, are truly my blessing and no day goes by without me thanking that I have the miracle of love in my life. But my glass seems to be half-empty still. As I need to know that I can secure their lives as well as mine. I want to achieve more in life and have a better chance of providing for my son than my parents could give me. So, I just can't lie down and accept. There's so much I want to do, so much I wanna be! I remember here the story about the two mice, which I heard in the movie "Catch me if you can". When they fell in the bucket of cream, one gave up and drowned, but the other kept on struggling, until the cream hardened and became butter, so she got out.

What happens if the cream never thickens? Is this when the second mouse gets ridiculed for wasting its last moments and dying of exhaustion, rather than giving up in peace?

Which mouse are you?
Do you like pretty riders on ugly horses? Or do you strive for perfection? All or nothing? Life or death? Or simple mediocrity? I warn you the road of dissatisfaction is steep...but the only one I ever liked...

alkA's latest project

 ********:  LOVE  IT  OR  LEAVE  IT!

oops, that's a tough one

До България и назад...сън ли бе това? (институции)

това е 4та част. Тук са останалите: част 1, част 2, част 3 
 
Да, вярно е, че и двамата с Алекс си бяхме представяли този момент със седмици и когато наближи, търпението ни се изчерпа и времето се забави, дори започнахме да си мислим, че нещо с лентата на живота се е прецакало. Влачехме докато говорим, докато пием вино вечер, филмите се татрузеха и мрънкаха от екрана, интернетът бавно се точеше с дни докато изпрати писмо, а преподавателите ни преспиваха. Но черната дупка на времето най-после ни пусна и най-после, след шест седмици щяхме да видим Сами!

Не разбрах как съм свалил багажите и как съм изтичал подир Алекс по стълбите, но вече бях горе и се чуваха радостни крясъци! Хвърчаха ръце, крака, целувки, колички, мечета, искри! Сами, полудял като зверче подскачаше и ни се смееше докато го гонехме и обръщахме къщата на наш'те с главата надолу. Опасно е да говоря за този момент, защото емоциите заиграват в мен и загубвам контрол над съзнанието си. Онзи сладко-кисел сок се разлива в мен и ме кара да изтръпвам. След подобни гоненици и гъделичканици най-ефективното успокоение е песента за маймунките (нашата приспивна песничка от самолета Вегас-Лондон, показала магическата си сила), изпяна на люлеещия се стол, със сгушено детенце в скута, което си прибира ръчичките под себе си, за да не ги ухапе баба Зима. А това си е един от най-вълшебните моменти в живота ми!  Ето за този миг се борим с Алекс всеки ден - за презареждане на Самешките батерии.

За нас беше прекрасен подарък да видим детето си здраво и щастливо и се успокоихме, че грижите на баби, дядовци и пра-такива му се отразяват идеално! Това, което той не можеше да усети във Вегас се случваше. Сами успяваше да получи цялата мекота, топлина, любов и внимание на едно голямо семейство. А и явно не беше усетил много физическата раздяла с нас, защото чудото на съвременните технологии, наречено "Скайп", пренася мама и татко в компютъра поне веднъж на ден, така че и те не спират да му правят маймунджолъци  и за миг.

...

Разбира се, след като вилняхме цял ден и ходихме по разходки из морската, дойде време да облечем и малкото скелетче в костюм, за да може така по-незабелязано да се промъква и да краде на дядо си "съркъла", с който баща ми къде по-успешно, къде по-смешно се опитва да ни прави фокуси.

Когато скелетите си бяха по леглата, ние с Алекс, като едни стари дяволи се измъкнахме на Хелоуинско парти, за да можем и ние да се понапием като студенти, да се катерим по спирки и да ходим голи. Наскоро се шегувах с Иво, че когато във Варна дупките по улиците станат достатъчно дълбоки, в тях просто се отварят барове, които от далеч изглеждат като кумини. Та и ние, с нашата дружна компания от зомбита, рибари и вещици попаднахме в клопката на такъв един комин-бар и пихме халви, докато не се бяхме дематериализирали напълно и слели с пушекът, който за винаги остана в сърц...в дрехите ни! А да не говорим, че с компания от верни другари най-добре се яде и среднощна пица! Да живеят денонощните пицарии и зомбитата!

...

Аз иначе, откак се събудих от американският сън, в който прекарвах доста еднообразно и безинициативно дните си, станах доста по-организирано копеле. Ето защо, махмурлия или не, още в понеделник сутринта си хванах БПС-то (безмоторното превозно средство, тип скейтборд) под мишничка и хукнах по институциите, тъй като от едни конспиративни теории бях научил, че на Сами му се полагат някакви еднократни детски помощи, в размерите на ДЕСЕТКИ левове и побързах да му ги извоювам, за да знам, че е осигурен финансово за цялото си детство!
Уви, когато пристигнах в...момент, трябва да съм наясно с имената на институциите...районната ни община?...и изчаках опашката на информация, ми казаха, че жените са в почивка сега, защото страшно много бяха работили и имаха нужда да си отпочинат и те, защото и те са хора, а не само идиотите, дето висим по опашки сме хора. Ааааамаха! А аз през това време имах една дупка от час и половина да оплътня, докато си почиват те, така че нямаше какво да се притесняват жените, защото аз и без това бях зает да си уплътнявам времето с тази опашка. Така че, "сомтайм уин, сомтайн люн" беше ситуацията, както е казал поетът Христо Стоичков. За радост, точно в 1:30, учтивата лелка отвори гишето и с благородство пое сумата от 13.00лв, нужна за да подадеш някаква бележка от това гише на съседното. Информацията е нещо безценно в днешно време, така че некви си 13лв за да получа посока към крайната цел беха без значение. "От тук, с това листче, отиваш на червения площад, моето момче. Там, в блок 53 на улица Бабинататитрънкина отдолу и отзад се намират социални служби. Там трябва да подадеш молба"
Добре, че имам вече телефон в джобчето, с който на българската цена на нищо и никакви ДЕСЕТКИ левове мога от време на време да влизам в интернет и макар и да нямам достатъчно пари да пълня тази бездънна яма, наречена българска телефонна сметка с дата план, я ползвам по празниците, за да намирам улици като "Бабинататитрънкина" за сметка на това, че просто се отказах да говоря по телефона си.
Оказа се, че от кино Тракия, ще стигна до Червения Площад за около 13.5 минути с моето БПС, та хукнах, на цената на доста пот иии...нищо и никаквия си живот, защото къде по-важни са ДЕСЕТКИТЕ левове! Това, че по улиците, тротоарите и алеите на Велика България можеш да се убиеш и без скейт, пропадайки в бездънните ями не може да се сравни с невероятната награда на безплатните пари. А и по неведоми пътища божии, кметът - титан на българската мисъл и варненската култура, създаде гениалното откритие на века - вело-алея, която да стесни улиците още повече, да увеличи задръстванията и да похарчи още кървави ТИМаджийски пари, за да постави на свинче звънче и да покрие дупките с единственият по града гладък път. Та 2 от тези 13.5 минути от трасето ми се падаха по този участък, където устремено прелетях покрай приятел, бивш полицай, който дори не сварил да размаха палката, запазена като сувенир от годините на служба и да ме спре за превишена скорост. БегаЙ, че ГазиМ!
Открих улицата. И блока. И зад блока - дворчето. И невзрачният вход, с невзрачната табелка. Влязох и ме спря ожесточен портиер, който съвсем не си играеше с работата си и не откъсваше очи от входа, за да не обере някой звяр богатата организация, за която работеше. Явно рядко се появяваха изроди като мен, които да нарушават спокойствието на портиера и да го откъсват от другото му любимо занимание - да пълни ДЕСЕТКИ запалки с гас от едно флаконче, да ги изпробва и пордежда на бюрото си.
Бабичката пред мен с отчаян глас питаше къде по дяволите се намират районните социални служби за нейната улица, тъй-като името го нямаше по списъците на стената. Пратиха я на улица "Зелен хайвер", където била нейната районна служба, а аз тайничко и демонично се изсмях на систематичността на българската система. Пратиха ме в трета стая. Учтива женичка си топлеше краката под бюрото на печка с реотан, тип "Жар". Казах й, че имам да вземам едни пари, а тя ми се изсмя. "Пари няма тука, момче! Ха, пари търсел. За пари се подват едни документи, изпращат се до София, а после от там по банков път ще ти ги преведат на сметката." Но, аз бях подготвен и извадих молбите и дикументите, включващи оригиналният акт за раждане на Сами. Просто, защото рискът да пътуват до София не можеше да се сравни с ДЕСЕТКИ левове. След кратък оглед на молбата ми, дамата учтиво ме помоли да погледна на вратата до портиера списъците с улиците и да се уверя, че името на моята улица е там...
Черни мисли задъвкаха мозъка ми и едри капки пот се изляха по челото ми. Може и да е било от печката, но не ми се вярва. С трепет прокарах пръст през имената на улиците по списъците. После отново, а после и с помощта на портиера. "Ами те по никаква логика не ги подреждат. По някога четните номера на една улица са на един район, а нечетните - на друг. Твоят не е тук, моето момче. Иди и ги питай къде е." В трета стая ми казаха, че със сигурност трябва да е на третия блок срещу автогарата, по посока изхода на Варна.
Понякога наградата не е най-важното. Самият процес е това, което удовлетворява търсещият. В моя случай процесът беше вдъхновяващ, ето защо се метнах отново да търся третия блок! Когато стигнах, полупребит до другия край на града и открих мястото, оставих спокойно да ме пререди една женица, която нервно почука на стъклото на портиера, който го нямаше. Вместо него, пазеше една бележка, на която пишеше "Не чукай по стъклото, натисни звънеца". Дойде един бай Гроздан и жената му вика: "Нямам пари! Синът ми е инвалид. Пенсията ми не стига. А на него не му признават пенсия. Той е инвалид трета стрпен от злополука. Нямам пари!" Въпрос нямаше. Само студенина, тъга и глухи стени..."А ти подаде ли за тока молба?"
"Че кой да ми каже?! Не съм. Дайте да подам."
"Аа, не. Изтече срокът. Беше до август. Ти защо не подаде! Да си знаела! Ти си си виновна!"
"А нещо не може ли да ми помогнете?"
"Няма! Нищо няма! Ела пак януари. Може да има помощи."

Сгърчен от неудобство, след като дадох на бабичката два лева, които имах в джоба, се отърсих малко и попитах като паренкашадуха: "Това на вас ли трябва да го подам?"
"Да, ама къде ти е копието на акта за раждане?"
"Сега чувам, че ми трябвало копие. Вие нямате ли (използвах любима дума тук) КСЕРОКС?"
"Че отде да имаме. Иди на фотото. Там имат. Но имаш 30 минти! Затваряме в 4!"

Във фотото нямаха тонер. В пощата нямаха копирна машина. В репа имаха друга работа. В автогарата една женичка в туристическа агенция извършваше тайни или явни копирни услуги срещу 10ст. парчето, докато помагаше на свръх-отегченото си дете с домашните. "Да, мамо. Напиши сега цифричката 8 двайсет пъти. После, 9 - двайсет пъти и после тръгваме след час."

Успях! Копирах! И...си помислих...дали това, че актът ще пътува до София няма да отнеме повече от месец? Дали ще мога през декември да го взема, за да го пратя на друга една бюрокрация, в друга една държава, за да ми позволят да работя на базата на факта, че съм глава на семейство?
Реших да звънна на Алекс. Отказах се, защото имаше вероятност Сами още да спи наоколо. Реших да звънна на майка й. Чудото на интернет по тлефона бе изразходило и последния ми лев, за да ми достави така нужният в момента е-mail. Използвах правото си на "еврейски смс", както Пешо го нарича, още познат като "клип". Без отговор. И отново. Пак без отговор. Звъннах, чух че трябва да презаредя сметката си и майката на Алекс не можа да разбере кой е този нагъл мъж, който й звъни и й казва да й се обади в рамките на 3 секунди. Прекъсна. Да презаредя. Така и не ми позвъни обратно.
Втори жокер - намери най-близкия офис на Vivatel. 3.50. Времето лети! Мисли! Мол! Да живеят моловете! Там има от всичките измекярски фирми! Няма начин да нямат офис...
А хората в мола едни издокарани. С едни токчета, с едни палта, с едни космически детски колички...разхождат се и ме гледат такъв потен, с анурак и скейт, все едно съм се объркал нещо.
С тези пет лева успях да проведа един разговор, преди телефонът ми да ме уведоми къде се намирам и каква е прогнозата за времето  и отново да получа смс да си презаредя сметката.
Отговорът беше да не подавам молбата. Вероятността да изкарам ДЕСЕТКИ левове бе по-голяма в Манчестър, работейки. Когато удари 4, вече се спусках обратно надолу "към града", уверен, че някой ден отново ще опитам...когато му дойде времето. Стига Сами да не е вече тинейджър. А тогава така ще тънем в разкош, Боро, с тез пари, че ще имаме достатъчно да заредим и на Алекс телефонната сметка.

Макар и за кратко, молът успя да спечели интереса ми. Дори хванах Алекс и Сами и ги заведох. Избрахме да празнуваме там 5ти Ноември. Заветната дата, на която нашето момче за втори път щеше да се опита да духа свещички.

Какъв ден само! Подаръци, деца, мама, тати и "Маалина" (така казва той на майка ми) тичаме по, забележете, пантофи!, из мола, за да можем да играем с децата из надувните замъци, летящи топки и мини-къщички, да се превиваме на четири ката, да се врем из тунели и да се смеем и радваме на Сами и гостите му! Обичам по пантофи в мола! Обичам по надувни замъци! Обичам детето ми да е усмихнато и щастливо! Дори и по пижама бих се разхождал ако това би го направило щастлив (добре, че не е така). Умирам за смеха му! Благодаря ти, Сами, за това, че си щастлив! Рожденият ти ден е радост и празник за нас, а ти го правиш още по-специален!

И така...преди да се усетим отново бяхме на летището в София. Тайничко се надявах самолетът да закъснее зверски, за да може целият побеснял фен-клуб на Манчестър Юнайтед да си изтърве мача. Но, всичко беше на време и отново задишахме силно озонираният въздух...дъгата над блокчето ни ни развесели...и започнаха нови 42 дни от живота ни...

Коледното прибиране щеше да дойде по-скоро, но Алекс все-още не знаеше...