До България и назад...сън ли бе това? (втора част)

 - И сармички им наготвих, и мусака, и кебап със зеле...!

 - И аз им готвих, гледах да помагам, ама тя Ана нищо не похваща, само кат' са прибире и фърля обувките, никой ни са занимава с малкия Силвестър, апък Иван работи по цяла нощ, и той не може да си види детето.

 - Алоооу, ари ве, ти си голям олигофрен ве, туй ибахти гаднуту диприсивну литищи, тука вися и ми писна от тез олигофрени, бахти прустацити.

А този, сладур си беше купил чисто нов монитор! Кой, питам аз, кой си купува монитор в днешно време? И понеже си знае, че ако не му го строшат олигофрените по летището в Манчестър, ще му го откраднат от летището в София, си го носеше като ръчен багаж.


В ранното утро, клонящо към по-големите часове слухът ми е особено напрегнат. Или защото съм полу-заспал и всичко ме дразни, или защото съм вълк и трябва да се предпазвам от останалите вълци, тъй като съм чувал, че лупу лупини хомо ест! Предполагам, че която и да е причината, можете да разберете, че се опитвах да дремна, положил нежно главица в Алешкия скут, пред портата към самолетът за страната на сънищата (да се чете двусмислено). И докато разговорът на двете лелки за малкия Силвестърчо ми беше приятен, то олигофренът с монитора и МОБИФОНА като че ме инжектираше с онази киселинка, тъй свидно ухаеща на родна пот! Човекът, явно беше горд не само с монитора си, но и с факта, че си има МОБИФОН и искаше всички да видят и чуят, че той е най-напредничевият от всички тях и вече ги е надбягал, с маратонките си и шушлековият анцуг в надпреварата назад към България!


Но аз едва когато пиша това си давам сметка за мотивите му и започвам да се възхищавам на гения му. Той всъщност се беше подготвил за времевата разлика! Беше явно осъзнал, че макар и България да е с два часа напред от Англия, тя всъщност е с няколко десетилетия назад. Значи момчето се беше приготвило за скок във времето! Ох, боже, колко ли ще е изумен когато види чисто новият терминал на гостоприемното българско летище - Враждебна!


Най-странното от всичко е, че когато минавахме последната проверка преди самолета, той се опита да се пререди пред цялата опашка, беше позорно изгонен най-отзад, при което вдигна скандал и продължи да упорства, пак да се прережда. Да, вярно е, че за самолета към родината няма нито места, нито автобус, нито ръкав, а ни пускат да пердашим направо през летището, па който оцелее (пък и много оцеляваме, мамка му и упорити български копелета сме), НО каква е разликата дали пръв или последен си рискуваш живота?


Най-после бяхме стоварени и преброени, когато вълчаливостта ми се предаде и грохнах на седалката, летейки към страната на сънищата...
...сънувах, че някой ми разказва дивна приказка за това как бил голямата работа, колко бил и той велик, как притежавал бизнес, как висял само по ресторантите и баровете, как се чудел какво да си прави парите. Каквото и да сънувах, все беше съпроводено от този глас, което започна да ме тревожи, защото анализът на подобен сън би означавал, че мечтите ми са доста прозаични, а аз се бях надявал да съм по-възвишен. На кацане се стреснах, съзирайки пред себе си изтормозеното лице на Алекс, която не беше мигнала и чак тогава започнах да осъзнавам, че през целият полет този зад мен не беше млъкнал ни за миг. Аз вече ви разказах това, което бях чул в просъница, но ако питате Алекс, тя може да ви разкаже цялата история на още един велик български гений!


Е, кацнахме! Дори и най-мрачните физиономии на граничарите не можеха да стъжнят дългоочакваният миг, в който щяхме да се видим с най-близките си! Само тъжната усмивка така и никога не може да слезе от лицето ми когато тези хора сравняват снимката в паспорта ми с лицето ми. (може би трябваше да се снимам за паспорт, мислейки си за тях, защото иначе може и да не ме познаят някой ден) Защото по някаква гнусна ирония на съдбата, тези на летищата в САЩ са свикнали като ти гледат документите и видят, че живееш там, да ти кажат "Добре дошъл вкъщи", а тези, които ме посрещат на родна земя, ме гледат като че съм престъпник, на който може и да не му се размине следващият сблъсък с тях, разлистват ми нервно паспорта и с отвращение ми го хвърлят обратно.


Добре поне, че нискотарифните самолети кацат на стария Враждебен терминал, та олигофренът с МОБИФОНА не се е объркал в кое време е попаднал.


Посрещането е най-вълнуващата емоция от целият престой по родните земи! Толкова внимание, загриженост, радост и интерес проявяваме всички един към друг, че тези няколко часа са ми любимите! Срещата със сестра ми, която не бях виждал от години, с баща ми, който беше станал посред нощ, за да тръгне от Варна до София, да ни вземе и да ни закара обратно, както и с яките ни кумуве, ме изпълни с прекрасни топли емоции и ме зареди с толкова енергия и настроение, че пътят от София до Варна рядко е минавал така леко.

вероятно също защото и двата са най-добрите градове за живеене в Българиая

Това е част 2/4. Трета част е тук.