Две години на острова (част 2: Сбогом, Манчестър)

(първа част е тук)

Когато се върнахме в Манчестър, все още ухилени от Самешките новопридобити познания по френски, испански и астрономия, се чувствахме самоуверени като български чалга певици в Мерцедес, пред камера. Подготвяхме се за новите перспективи, които чисто новичките ни дипломи щяха да разтворят пред девствените ни психологически кариери. Аз започнах да подавам документите си където ми видеха очите, стига да виждах как да завъртя портфолиото си под правилния ъгъл, та да изглеждам подходящ за работа както с депресирани тинейджъри, така и с щастливи кукута или с затворници – футболни запалянковци – хванати след мач на Манчестър Юнайтед с Манчестър Сити, готови да извършат самоубийство поради липсата на телевизор в килиите им. Но месеците си минаваха, а аз така и не получавах дори и покана за интервю. Установих, че съм напълно заплетен в параграф 22 и без опит нямаше как да ме назначат, а без да ме назначат нямаше как да придобия опит.

 

Тогава се поразрових из дебелите уебсайти за кариерна еволюция във Велика Британя. Там пишеше така: започваш от зелена еуглена, преминаваш в амеба, чехъл, червей, медуза, та чак тогава имаш право да кандидатстваш за маймуна и да се надяваш да те повишат в кикимора, та да започнеш да получаваш заплата.

Ето защо реших да започна и аз от дъното: стаж. Или както го нарече един колега в ресторанта във Вегас ‘Виждаш ли го тоя балък? Той е стажант. Това значи, че ще върши най-черната работа, която всички ние мразим и няма да получава заплата.’ Но дори и да си доброволец не е като да можеш да влезеш там където искаш да слугуваш и просто да заявиш, че възнамеряваш да озаряваш коридорите им с благородното си сияние. За това също са нужни кандидатствания, резюмета, интервюта и тренинги. Ето защо се възползвах от горещите препоръки на един колега от университета и си подадох носа в организация за рехабилитация на наркомани. Оказа се, че съм попаднал на правилното място, защото именно там по-голямата част от доброволците всъщност бяха бивши наркомани. Това означава, че из сградата се лекуваха и бяха лекуващи хора с минимално образование и социални умения. Най-после открих мястото, където развяването на дипломата ми всъщност донесе успех, пък било то и не финансов.

И така, година след като стъпихме на острова, аз имах ‘работа’. И макар и да бях напълно незапознат с тази сфера, в Манчестър Дръг Сървисез открих топли, дружелюбни, мотивирани, подкрепящи, обнадеждени хора, на които дори и кратък разговор сякаш помагаше да преминат през поредния етап от избавянето им от зависимостта. И така започнах от правене на сандвичи, презареждане на презервативи в тоалетните и водене на клиентите до фитнес клуба, а шест месеца по-късно правех интервюта за качеството на услугите, предлагани от компанията и участвах в груповите терапии. Но платена работа така и не се появяваше.

Това е моментът, в който някои от вас ще си помислят, че алкА е поддържала финансово ни благоденствие с някоя невероятно добре-платена работа, за да можем да си позволим детската градина на Сами, равностойна на минимална работна английска заплата. И очакването ви би било основателно, като се има пред вид, че неуморната ми съпруга, беше смаяла целия университет с резултата от дисертацията си, получавайки най-високата оценка не само от нашия випуск, а и от випуските „поне десет години преди нас” (цитирам секретаря ни), получавайки награда за отличието си! Би трябвало да се очаква, че нейното развяване на дипломата пред пъпчиви бяло-розови кикиморести носове ще доведе до незабавен церебрален оргазъм и посипване на купища пари в банковите ни сметки. Но действителността беше, че се благодаряхме на спестяванията си, докато тя вършеше неимоверно много доброволска работа в университета, работейки безплатно като асистент-изследовател психолог (професията за която учихме и която при нормални условия е изключително високо-платена на острова). И въпреки несекващите похвали от шефовете ѝ в университета, нямаше кой да се сети, че с дете в чужбина сметките не са шега работа. Но всички чакахме търпеливо.

Зимата беше тежка. Стъмняваше се в 3-4 следобед. Дрехите ми мухлясаха, защото не можеха да изсъхнат. Започнах да се покривам с гъби и самият аз да заприличвам на остров, носещ се в дъждовно-мъглявото море на манчестърската сивота. А тя се трупаше в нас и ни засипваше с нови и нови вълни на разочарование, гняв и липса на опции. Дни, седмици и месеци се точеха, а времето не спираше да ни мъчи като безмилостен садист, карайки ни отново и отново да вадим от гардероба зимните палта, плетените шапки и ботушите. Октомври. Ноември. Декември. Дойде време за официалните церемонии по завършването ни и получаването на  дипломите. Там с тържествен тон ни обясниха как сме от световния елит, как дипломите ни са ценени по целия свят, как манчестърския университет е един от десетте най-добри в света за изследователска дейност. Подхвърлихме си шапките, с форми на плик, символизиращи формите, които задниците ни бяха придобили след една година местене от кълка на кълка на бюрата си и с нови надежди се отправихме към работния пазар и агенциите. По пътя си срещахме наперените реклами на университета, заливащи града, обещаващи, че образованието ни гарантира опашки от работодатели, приготвили пачките, готови да се насерат  ако ние имаме милостта да пръднем в коридорите им. Но реалността си беше реалност. Криза, безработица и висококвалифицирана работна ръка на минимална работна заплата.

Когато най-после ме извикаха на първото ми интервю, в което бях избран заедно със седем други кандидати от осемдесет подали резюметата си, се окуражих. Казах си, че щом съм се справил с 90% от конкуренцията, ще се справя с 88% от оставащата. Представих се блестящо на интервюто. Както ми казаха, нямаше нито един въпрос, на който не бях отговорил блестящо. На ум вече започвах да си представям къде ще ми е офиса и бюрото и какво ще е да работя официално към университета. Тогава с ъгъла на ухото си дочух как острието на гилотината се засили към врата ми и точно преди да усетя как главата ми хвръква и животът ми преминаваше като на лента, изпълнена с университетски реклами, чух думите: „Страхотно интервю! Много ви благодарим! Вие сте много силен кандидат. За съжаление в днешната икономика за вашето място кандидатстват доктори и конкуренцията е жестока. Ще ви се обадим до края на деня!” ШАТ! Без съмнение знаех какво означава това. По-късно научих, че се нарича лайнян сандвич, но тъй като на интервюто не бях чувал за него, си го хапнах до последната троха: добрата новина – лошата новина – успокоителна новина. АМ!

***

Но въпреки тягостта, с алкА продължавахме да намираме мотивация да си жиеем живота, да оценяваме прелестното си дете, английската култура и гения им да оцеляват на този климат, а  и да поразглеждаме острова. Около Коледа още с идването на майка ѝ като дългоочаквана хуманитарна помощ от България, ѝ подхвърлихме нашето любимо чадо и се изнизахме за четири дни да се окъпем в дъждовете и красотите на Шотландия. Тучните зеленини, суровите пейзажи, безкрайните зелени хълмове ни накараха да погледнем на това място с друго око. Иззад желязната завеса на скептицизма, мухъла и натрупалият се дискомфорт се заподава неочаквано възхищение. Повлияно от изгряващото ни настроение дори слънцето се смили и ни дари с няколко топли декемврийски лъча. Животът в Англия отново заиглежда възможен. А ние двамата, като зашеметени от миговете покой, красота и безгрижие забравихме за безработицата и топящите ни се спестявания и потънахме в мечти за един спокоен живот...

Тогава пак заваля. Връщането ни в Мрачнестър заби пръст обратно в току-що хваналата коричка душевна рана и раздруса зомбясалите ни от химерата мозъци, за да ни покаже, че нищо не се е променило и безизходицата все още си беше там.

Януари. Нова година, нов късмет. алкА отдавна беше решила да превземе света! И макар че търсенето на перспективи по целия свят винаги е било част от битието ни, 2012та година отбеляза истински нов тласък и промяна. И така заваляха въпросите и проучванията ѝ на десетки университети, стипендии, градове и държави.  Още преди година бяхме преминали през правенето на дълги списъци с любимите си градове и с разграфени важните за нас фактори, които влияят на качеството ни на живот. И така, с тези таблица бяхме свели списъка до две-три опции. Търсенето се съсредоточи върху тях, докато алкА не откри перфектия тийм от професионалсти, които са също толкова страстни на тема „майки и бебета”, а на успешният кандидат-докторант се дава стипендия, с която се удостоява само на ЕДНО свръх-същество в света, два пъти в годината. 

Защо ние хората сме толкова болезнено ирационални? Защо си купуваме лотариен билет и започваме да мечтаем, че като спечелим милионите ще си купим самолет, небостъргач или Луната? Държим някакво си листче хартия, а вече сме отлетели в космоса. Така и аз започнах да живея в един нов нереален пластмасов свят. Въпреки многократните опити на жена ми да ме върне обратно на земята, аз бях решил, че трябва да си купувам сърф и хавайски ризки! Голяма грешка, защото мотивацията ми за търсене на работа спадна. Отдавах се от сърце и с пълно удоволствие на доброволските си задължения и ми беше все едно, че не ми плащаха. Вероятно душата ми е имала нужда от надежда, за да се успокоя и да не изпадна в пълно отчаяние, но от малък съм открил, че надеждата е лош съветник.

А в това време алкА започна един дълъг и тежък процес на кандидатстване, писане на предложения, попълване на документи, скайп интервюта, телефонни интервюта, нерви и напрежение.

Месеците продължаваха да текат, едновременно с дъжда, да се издухват от безмилостния вятър и да не носят нищо повече от още интервюта, разочарования, безработица, студ и мрак. Но един хубав мразовит мартенски ден се явих на интервю точно на мястото където бях и доброволец. Предлаганата позиция беше за психологическа подкрепа на наркомани в клиника – нещо, което и без друго вършех в момента. Мислите си, че тъй-като работя там интервюиращите са били по-милостиви? Лъжете се! Бях буквално подложен на кръстосан разпит, в който трябваше да отговоря на въпроси, за чиято тънкост бях подготвен от специален курс. Разигравах хипотетични ситуации и си измислях хипотетичен опит, напълно убеден, че е мой личен. Накрая интервюиращите останаха да обсъдят как съм се справил. Моят шеф влезе в стаята и аз отворих уста за поредния лайнян сандвич...”Назначен си!” О, да! О, най-после и аз можех да погледна в очите семейството си и да им покажа, че отново ще отговарям за хляба на масата.

Последваха няколко бюрократични седмици в които нищо не се случваше... И така, в поредната нощ, в която бяхме заспали след бутилка вино за успокояване на топката след като Самуил като подивял е подскачал из цялата къща, неизлязал след поредния отвратителен мрачен леден ден, алкА получи нова тежка мигрена. Но тъй като и двамата знаехме, че мигрената не е единственото, което ни държеше будни тази нощ, никой от нас не смееше да признае на другия напрежението и нетърпението, с което очаквахме резултата от стипендията, след като вече й бяха дали поста за доктор.

Тя стана от леглото в 3 през нощта, а аз едва дочаках да затвори вратата и се пресегнах към телефона до главата ѝ, за проверя дали не е получила е-mail с резултата. Занатисках копчетата, със схванати пръсти бързах да вкарам паролата ѝ и да презаредя съобщенията. И тогава видях една единствена дума: ‘Yippppiieeee!’ така започваше писмото на избраната от алкА дипломна ръководителка. Сърцето ми се разтуптя така, че кълна се, цялото легло се разтресе! Оставих телефона на мястото му, бързо легнах и затворих очи, опитвайки се да се успокоя! Мислите ми летяха неконтролируеми, образи нахлуваха и отлитаха, неубозданата емоция на изстрадано, заслужено и лелеяно щастие ме връхлиташе и обладаваше. Имах нужда да се успокоя. Не само, за да не притесня страдащото си момиче с още една причина за мигрена, а и за да ѝ позволя сама да прочете това, което видяха очите ми.

Yippppiieeee! Нима отново мечтите се сбъдваха? Нима надеждата ни беше имала смисъл? Нима силата, която винаги ни помага да подредим животите си отново беше с нас? Нима наистина моето момиче беше единственото избрано от всички кандидати по света? Нима щяхме да живеем на още един континент? А къде в цялата тази световна конспирация на животите ни влизаше това, че току-що си бях намерил работа?

Предполагам, че сърцето ми се бе поуспокоило, защото когато тя се върна в леглото, сякаш не забеляза, че съм притихнал неподвижно, като вързан с въже върху мравуняк, използващ всяка възможност да се почеша и да потрепна. За сън и дума не можеше да става, но трябваше да не се издавам. Но тогава и тя се пресегна към телефона си.

Опитах се да я разубедя, да я заприказвам, да я разсея, за да предотвратя нахлуването на огромни количества кръв и емоции в болящата я глава, но не успях. И усетих как и тя за миг се присви и изтръпна, затаи дъх и се обърна към мен: ‘Радваме се да ви уведомим, че...’! Това пък беше всичко, което тя успя да прочете и сега леглото подскочи от нейното сърцебиене! ‘Получила съм я!’ От последвалата реакция у двама ни някой би помислил, че имаме урок по борба в леглото. Настъпиха безбройни прегръдки, целувки и смях, скачане, както и нова форма на шепнешко крещене, защото все пак Сами си спеше спокойно. Като изтървани случайно след дълго заточение, мислите ни летяха в безумен бурен вихър, бавно завладявани от недоверието за това, че сме будни, че сме прочели правилно и че сме с всичкия си. Но поздравителните писма все още си бяха в телефона, а колкото и да се щипехме не можехме да сме по-будни... Станахме. Шампанско!

Оставаше само да попълним още десетки документи и след нищо и никакви три месеца на очакване и напрежение да получим и визите си!

Е, драги мой читателю, ако не вярваш, че мечтите се сбъдват, че се случват чудеса, че всичко е постижимо, стига истински да го искаш, попитай алкА! Защото тя е живият пример за това, че когато знаеш какво искаш, го постигаш!

Сбогом, Манчестър! Заминаваме за Австралия!

Благодаря ти за това, че си най-добрата в света, скъпо мое момиченце! Ти категорично ме вдъхнови и ме накара да повярвам, че мога да бъда като теб – най-добрият! Обичам те!