Две години на острова (част 1: гъбата)

Известни с научната си висота, която (напълно логично) е правопропорционална на физическата грозота на великобританките, преди няколко десетки години англичаните се впуснали в нова научно-изследователска дейност. Този проект целял да ги поддържа ангажирани за дълго време, за да могат да имат достатъчно основание да прекарват повече вечери в кръчмата, ‘създавайки научни контакти’ и далеч от кикиморовидните си, коконообразни фльорци – съпруги, които пък намирали дейността на съпрузите си за крайно удобна, тъй като им предоставяла възможност да се събират на дружинки с други подобни кикимори, да се напиват като талпи, да ходят боси по улиците и да заспиват в повърните си.

Научната дейност на изследователите и на няколкото им колежки, (чието количество естроген било толкова съмнително, та само рехавостта на мустаците им и аморфните количества бюст ги отличавали от мъжките им сътрудници) се състояла в установяване истинския произход на Великобританския остров. Копали, копали; изследвали, изследвали; изчислявали, изчислявали; спорили, спорили докато най-накрая достигнали до единодушен извод – произходът на британските острови е гъбен! А именно, приключвайки с приготовленията на божественото си ризото, един древен французин изхвърлил една гъбка право през прозореца си, гледащ към прекрасните отливи на областта Бретаниа. Приливът дошъл, поел гъбката и тя заплувала през Атлантика. След няколко дни достигнала едни особени ширини – тези на които днес кралица Елизабет има построена златна тоалетна. По тези места валял непрестанен ситен дъждец, който възпрерятствал движението на нашата гъбка. И така, от дъжда, тя скоро съвсем мухлясала и върху нея започнал да се трупа мухъл. Минали години, векове и хилядолетия. Около гъбката ни се бразувал цял остров от мухъл. Птиците го завладяли и започнали да носят съчки и да си правят гнезда, създавайки почва и гори. Дъждът никога не спирал да вали и така, след няколко милиона години островът бил готов за завладяване от римляните, а след това и от Манчестър Юнайтед.

Останалото го знаете.

***

Манчестър –  ‘дъждовният град’!

Като двама заблудени студенти, с Алка се разхождахме из улиците на Манчестър, зашеметени от стариннтата архитектура, уюта и зеленината. Във възторг цъткахме пред прекрасните вековни готически сгради, в които зажаднялото ни за автентичност, опластмасавяло Вегаско око намираше утеха и връщане към реалността. В онези първи романтични седмици когато си избирахме квартира, гледахме с насмешка на ‘злите езици’. Какво ти лошо време? Какъв ти дъжд? Всеки ден бе облян от вълшебно примамливо есенно слънце, червените тухли на сградите бяха озарени и романтични. Озъртахме се, въздишахме от радост и удоволствие, снимахме  и не вярвахме на късмета си. И така се нанесохме в червена тухлена сграда потънали в мечти за едно невероятно приключение на едно неочаквано-уютно място...

 Тогава заваля...

 Валя има-няма 21 месеца.

Но нека ви разкажа за нашия квартал. С течение на времето, точно както човек постепенно хваща цаката на радиото си, в следствие на много проби и грешки та знае точно къде да го фрасне, за да го ‘поощри’ да спре да пращи, така и ние двамата започнахме да опознаваме квартала. Когато и да излезехме в дъжда и вятъра и достигнехме до центъра на града или пекваше слънце, или спираше да духа, или всичко ставаше по-топло и уютно. Разбрахме, че нашият квартал е абониран за един черен облак и вероятнистите кварталът да се измести са по-големи от тези облакът да си отиде. Излезе, че живеем в най-дъждовния квартал, на най-дъждовния град на една от най-дъждовните държави в света!

На печелившите: Честито!

Но все-пак да погледнем и от добрата страна на нещата: можеш да си вземеш чадър, нали? ГРЕШКА! Тук дъждът не вали! Първо, той пада хоризонтално, духан от любимият ми вятър, забивайки се злобничко в очите и носа ти докато се опитваш да прескачаш локвите, държейки чадъра пред очите си. И второ, той често дори не вали, а стои във въздуха. Причините вероятно са две: едната е, че капчиците са така дребни и всепроникващи, че земното притегляне не важи за тях. Втората е, че въздухът и без друго е толкова гъст от влага, че дъждът се размесва с него в един елексирен коктейл, наречен Манчестърска свежест.

Но на кой му пука от дъжда! Все пак може да се свикне дори и с него. Има нещо, обаче, с което само картици, прилепи и англичани са свикнали: липсата на слънце! Неслучайно хората са обожествявали тази вълшебна сила, хранеща тялото и душата ни от началото на времето! Не случайно и до ден днешен основните религии съществуват заради култа към слънцето! Липсата на слънце е оглупяващо идиотска, тягостно гнетяща и буквално непоносима. Ето защо, когато ние с ококорени очи, къси шорти и джапанки започнахме да очакваме лятото, минаването на юни ни се стори като тежък удар. Минаването на юли в студ и мраз беше като нанасяне на тежък побой, а минаването на август – като пладнешки обир, след който се чувстваш лишен от най-ценното в живота си – възможността да му се радваш. А черния облак – тежък, тежък си стоеше точно над главите ни и ни припомняше, че в крайна сметка имало и по-ужасен климат от този на ласвегаската пустиня, където 360 дни в годината лицата ни се пържеха като яйца на очи.

Разбира се, в такова време две неща могат да се правят перфектно – да не се излиза никога отвкъщи и да се учи като кюрд – Корана и да се развиват познания и претенции за кафе и кафенета като тези на истински бариста. И така, прекарахме девет месеца на безкрайно четене, писане, принтиране, ровене и чудене и пиене на кафе, с научна статия или лаптоп в ръка навсякъде, къдете ни замиришеше на спасителната отвара. В края на учебната година толкова бяхме овладяли системата на учене и манчестърските кафенета, че ако магистратурите ни бяха траели по-дълго, сигурно щяхме и ние да започнем да се трансформираме в научни кикимори или сомалиета за кафе. 

Слава богу, със семестриалното ни завършване, ученето не свършваше и последваха още три месеца писане на дисертации, редувани с полудневки на водене на Сами по музеи и галерии, ако не валеше, дори и на скейт парка.

‘Лятото’ отмина и с приключването на дисертациите си, както вече знаете, се изстреляхме към Ривиерата, като че бяхме навивани на пружина цялата зимна зима, пролетна зима и лятна зима. 
(Това е първа част! Втора част е тук)