Моля, купете си български чай от липа!

Ето превъзходен пример защо нещата в любимата родина...така да се каже...не вървят.

Ain't icecream the best?

Две години на острова (част 2: Сбогом, Манчестър)

(първа част е тук)

Когато се върнахме в Манчестър, все още ухилени от Самешките новопридобити познания по френски, испански и астрономия, се чувствахме самоуверени като български чалга певици в Мерцедес, пред камера. Подготвяхме се за новите перспективи, които чисто новичките ни дипломи щяха да разтворят пред девствените ни психологически кариери. Аз започнах да подавам документите си където ми видеха очите, стига да виждах как да завъртя портфолиото си под правилния ъгъл, та да изглеждам подходящ за работа както с депресирани тинейджъри, така и с щастливи кукута или с затворници – футболни запалянковци – хванати след мач на Манчестър Юнайтед с Манчестър Сити, готови да извършат самоубийство поради липсата на телевизор в килиите им. Но месеците си минаваха, а аз така и не получавах дори и покана за интервю. Установих, че съм напълно заплетен в параграф 22 и без опит нямаше как да ме назначат, а без да ме назначат нямаше как да придобия опит.

 

Тогава се поразрових из дебелите уебсайти за кариерна еволюция във Велика Британя. Там пишеше така: започваш от зелена еуглена, преминаваш в амеба, чехъл, червей, медуза, та чак тогава имаш право да кандидатстваш за маймуна и да се надяваш да те повишат в кикимора, та да започнеш да получаваш заплата.

Ето защо реших да започна и аз от дъното: стаж. Или както го нарече един колега в ресторанта във Вегас ‘Виждаш ли го тоя балък? Той е стажант. Това значи, че ще върши най-черната работа, която всички ние мразим и няма да получава заплата.’ Но дори и да си доброволец не е като да можеш да влезеш там където искаш да слугуваш и просто да заявиш, че възнамеряваш да озаряваш коридорите им с благородното си сияние. За това също са нужни кандидатствания, резюмета, интервюта и тренинги. Ето защо се възползвах от горещите препоръки на един колега от университета и си подадох носа в организация за рехабилитация на наркомани. Оказа се, че съм попаднал на правилното място, защото именно там по-голямата част от доброволците всъщност бяха бивши наркомани. Това означава, че из сградата се лекуваха и бяха лекуващи хора с минимално образование и социални умения. Най-после открих мястото, където развяването на дипломата ми всъщност донесе успех, пък било то и не финансов.

И така, година след като стъпихме на острова, аз имах ‘работа’. И макар и да бях напълно незапознат с тази сфера, в Манчестър Дръг Сървисез открих топли, дружелюбни, мотивирани, подкрепящи, обнадеждени хора, на които дори и кратък разговор сякаш помагаше да преминат през поредния етап от избавянето им от зависимостта. И така започнах от правене на сандвичи, презареждане на презервативи в тоалетните и водене на клиентите до фитнес клуба, а шест месеца по-късно правех интервюта за качеството на услугите, предлагани от компанията и участвах в груповите терапии. Но платена работа така и не се появяваше.

Това е моментът, в който някои от вас ще си помислят, че алкА е поддържала финансово ни благоденствие с някоя невероятно добре-платена работа, за да можем да си позволим детската градина на Сами, равностойна на минимална работна английска заплата. И очакването ви би било основателно, като се има пред вид, че неуморната ми съпруга, беше смаяла целия университет с резултата от дисертацията си, получавайки най-високата оценка не само от нашия випуск, а и от випуските „поне десет години преди нас” (цитирам секретаря ни), получавайки награда за отличието си! Би трябвало да се очаква, че нейното развяване на дипломата пред пъпчиви бяло-розови кикиморести носове ще доведе до незабавен церебрален оргазъм и посипване на купища пари в банковите ни сметки. Но действителността беше, че се благодаряхме на спестяванията си, докато тя вършеше неимоверно много доброволска работа в университета, работейки безплатно като асистент-изследовател психолог (професията за която учихме и която при нормални условия е изключително високо-платена на острова). И въпреки несекващите похвали от шефовете ѝ в университета, нямаше кой да се сети, че с дете в чужбина сметките не са шега работа. Но всички чакахме търпеливо.

Зимата беше тежка. Стъмняваше се в 3-4 следобед. Дрехите ми мухлясаха, защото не можеха да изсъхнат. Започнах да се покривам с гъби и самият аз да заприличвам на остров, носещ се в дъждовно-мъглявото море на манчестърската сивота. А тя се трупаше в нас и ни засипваше с нови и нови вълни на разочарование, гняв и липса на опции. Дни, седмици и месеци се точеха, а времето не спираше да ни мъчи като безмилостен садист, карайки ни отново и отново да вадим от гардероба зимните палта, плетените шапки и ботушите. Октомври. Ноември. Декември. Дойде време за официалните церемонии по завършването ни и получаването на  дипломите. Там с тържествен тон ни обясниха как сме от световния елит, как дипломите ни са ценени по целия свят, как манчестърския университет е един от десетте най-добри в света за изследователска дейност. Подхвърлихме си шапките, с форми на плик, символизиращи формите, които задниците ни бяха придобили след една година местене от кълка на кълка на бюрата си и с нови надежди се отправихме към работния пазар и агенциите. По пътя си срещахме наперените реклами на университета, заливащи града, обещаващи, че образованието ни гарантира опашки от работодатели, приготвили пачките, готови да се насерат  ако ние имаме милостта да пръднем в коридорите им. Но реалността си беше реалност. Криза, безработица и висококвалифицирана работна ръка на минимална работна заплата.

Когато най-после ме извикаха на първото ми интервю, в което бях избран заедно със седем други кандидати от осемдесет подали резюметата си, се окуражих. Казах си, че щом съм се справил с 90% от конкуренцията, ще се справя с 88% от оставащата. Представих се блестящо на интервюто. Както ми казаха, нямаше нито един въпрос, на който не бях отговорил блестящо. На ум вече започвах да си представям къде ще ми е офиса и бюрото и какво ще е да работя официално към университета. Тогава с ъгъла на ухото си дочух как острието на гилотината се засили към врата ми и точно преди да усетя как главата ми хвръква и животът ми преминаваше като на лента, изпълнена с университетски реклами, чух думите: „Страхотно интервю! Много ви благодарим! Вие сте много силен кандидат. За съжаление в днешната икономика за вашето място кандидатстват доктори и конкуренцията е жестока. Ще ви се обадим до края на деня!” ШАТ! Без съмнение знаех какво означава това. По-късно научих, че се нарича лайнян сандвич, но тъй като на интервюто не бях чувал за него, си го хапнах до последната троха: добрата новина – лошата новина – успокоителна новина. АМ!

***

Но въпреки тягостта, с алкА продължавахме да намираме мотивация да си жиеем живота, да оценяваме прелестното си дете, английската култура и гения им да оцеляват на този климат, а  и да поразглеждаме острова. Около Коледа още с идването на майка ѝ като дългоочаквана хуманитарна помощ от България, ѝ подхвърлихме нашето любимо чадо и се изнизахме за четири дни да се окъпем в дъждовете и красотите на Шотландия. Тучните зеленини, суровите пейзажи, безкрайните зелени хълмове ни накараха да погледнем на това място с друго око. Иззад желязната завеса на скептицизма, мухъла и натрупалият се дискомфорт се заподава неочаквано възхищение. Повлияно от изгряващото ни настроение дори слънцето се смили и ни дари с няколко топли декемврийски лъча. Животът в Англия отново заиглежда възможен. А ние двамата, като зашеметени от миговете покой, красота и безгрижие забравихме за безработицата и топящите ни се спестявания и потънахме в мечти за един спокоен живот...

Тогава пак заваля. Връщането ни в Мрачнестър заби пръст обратно в току-що хваналата коричка душевна рана и раздруса зомбясалите ни от химерата мозъци, за да ни покаже, че нищо не се е променило и безизходицата все още си беше там.

Януари. Нова година, нов късмет. алкА отдавна беше решила да превземе света! И макар че търсенето на перспективи по целия свят винаги е било част от битието ни, 2012та година отбеляза истински нов тласък и промяна. И така заваляха въпросите и проучванията ѝ на десетки университети, стипендии, градове и държави.  Още преди година бяхме преминали през правенето на дълги списъци с любимите си градове и с разграфени важните за нас фактори, които влияят на качеството ни на живот. И така, с тези таблица бяхме свели списъка до две-три опции. Търсенето се съсредоточи върху тях, докато алкА не откри перфектия тийм от професионалсти, които са също толкова страстни на тема „майки и бебета”, а на успешният кандидат-докторант се дава стипендия, с която се удостоява само на ЕДНО свръх-същество в света, два пъти в годината. 

Защо ние хората сме толкова болезнено ирационални? Защо си купуваме лотариен билет и започваме да мечтаем, че като спечелим милионите ще си купим самолет, небостъргач или Луната? Държим някакво си листче хартия, а вече сме отлетели в космоса. Така и аз започнах да живея в един нов нереален пластмасов свят. Въпреки многократните опити на жена ми да ме върне обратно на земята, аз бях решил, че трябва да си купувам сърф и хавайски ризки! Голяма грешка, защото мотивацията ми за търсене на работа спадна. Отдавах се от сърце и с пълно удоволствие на доброволските си задължения и ми беше все едно, че не ми плащаха. Вероятно душата ми е имала нужда от надежда, за да се успокоя и да не изпадна в пълно отчаяние, но от малък съм открил, че надеждата е лош съветник.

А в това време алкА започна един дълъг и тежък процес на кандидатстване, писане на предложения, попълване на документи, скайп интервюта, телефонни интервюта, нерви и напрежение.

Месеците продължаваха да текат, едновременно с дъжда, да се издухват от безмилостния вятър и да не носят нищо повече от още интервюта, разочарования, безработица, студ и мрак. Но един хубав мразовит мартенски ден се явих на интервю точно на мястото където бях и доброволец. Предлаганата позиция беше за психологическа подкрепа на наркомани в клиника – нещо, което и без друго вършех в момента. Мислите си, че тъй-като работя там интервюиращите са били по-милостиви? Лъжете се! Бях буквално подложен на кръстосан разпит, в който трябваше да отговоря на въпроси, за чиято тънкост бях подготвен от специален курс. Разигравах хипотетични ситуации и си измислях хипотетичен опит, напълно убеден, че е мой личен. Накрая интервюиращите останаха да обсъдят как съм се справил. Моят шеф влезе в стаята и аз отворих уста за поредния лайнян сандвич...”Назначен си!” О, да! О, най-после и аз можех да погледна в очите семейството си и да им покажа, че отново ще отговарям за хляба на масата.

Последваха няколко бюрократични седмици в които нищо не се случваше... И така, в поредната нощ, в която бяхме заспали след бутилка вино за успокояване на топката след като Самуил като подивял е подскачал из цялата къща, неизлязал след поредния отвратителен мрачен леден ден, алкА получи нова тежка мигрена. Но тъй като и двамата знаехме, че мигрената не е единственото, което ни държеше будни тази нощ, никой от нас не смееше да признае на другия напрежението и нетърпението, с което очаквахме резултата от стипендията, след като вече й бяха дали поста за доктор.

Тя стана от леглото в 3 през нощта, а аз едва дочаках да затвори вратата и се пресегнах към телефона до главата ѝ, за проверя дали не е получила е-mail с резултата. Занатисках копчетата, със схванати пръсти бързах да вкарам паролата ѝ и да презаредя съобщенията. И тогава видях една единствена дума: ‘Yippppiieeee!’ така започваше писмото на избраната от алкА дипломна ръководителка. Сърцето ми се разтуптя така, че кълна се, цялото легло се разтресе! Оставих телефона на мястото му, бързо легнах и затворих очи, опитвайки се да се успокоя! Мислите ми летяха неконтролируеми, образи нахлуваха и отлитаха, неубозданата емоция на изстрадано, заслужено и лелеяно щастие ме връхлиташе и обладаваше. Имах нужда да се успокоя. Не само, за да не притесня страдащото си момиче с още една причина за мигрена, а и за да ѝ позволя сама да прочете това, което видяха очите ми.

Yippppiieeee! Нима отново мечтите се сбъдваха? Нима надеждата ни беше имала смисъл? Нима силата, която винаги ни помага да подредим животите си отново беше с нас? Нима наистина моето момиче беше единственото избрано от всички кандидати по света? Нима щяхме да живеем на още един континент? А къде в цялата тази световна конспирация на животите ни влизаше това, че току-що си бях намерил работа?

Предполагам, че сърцето ми се бе поуспокоило, защото когато тя се върна в леглото, сякаш не забеляза, че съм притихнал неподвижно, като вързан с въже върху мравуняк, използващ всяка възможност да се почеша и да потрепна. За сън и дума не можеше да става, но трябваше да не се издавам. Но тогава и тя се пресегна към телефона си.

Опитах се да я разубедя, да я заприказвам, да я разсея, за да предотвратя нахлуването на огромни количества кръв и емоции в болящата я глава, но не успях. И усетих как и тя за миг се присви и изтръпна, затаи дъх и се обърна към мен: ‘Радваме се да ви уведомим, че...’! Това пък беше всичко, което тя успя да прочете и сега леглото подскочи от нейното сърцебиене! ‘Получила съм я!’ От последвалата реакция у двама ни някой би помислил, че имаме урок по борба в леглото. Настъпиха безбройни прегръдки, целувки и смях, скачане, както и нова форма на шепнешко крещене, защото все пак Сами си спеше спокойно. Като изтървани случайно след дълго заточение, мислите ни летяха в безумен бурен вихър, бавно завладявани от недоверието за това, че сме будни, че сме прочели правилно и че сме с всичкия си. Но поздравителните писма все още си бяха в телефона, а колкото и да се щипехме не можехме да сме по-будни... Станахме. Шампанско!

Оставаше само да попълним още десетки документи и след нищо и никакви три месеца на очакване и напрежение да получим и визите си!

Е, драги мой читателю, ако не вярваш, че мечтите се сбъдват, че се случват чудеса, че всичко е постижимо, стига истински да го искаш, попитай алкА! Защото тя е живият пример за това, че когато знаеш какво искаш, го постигаш!

Сбогом, Манчестър! Заминаваме за Австралия!

Благодаря ти за това, че си най-добрата в света, скъпо мое момиченце! Ти категорично ме вдъхнови и ме накара да повярвам, че мога да бъда като теб – най-добрият! Обичам те!

Две години на острова (част 1: гъбата)

Известни с научната си висота, която (напълно логично) е правопропорционална на физическата грозота на великобританките, преди няколко десетки години англичаните се впуснали в нова научно-изследователска дейност. Този проект целял да ги поддържа ангажирани за дълго време, за да могат да имат достатъчно основание да прекарват повече вечери в кръчмата, ‘създавайки научни контакти’ и далеч от кикиморовидните си, коконообразни фльорци – съпруги, които пък намирали дейността на съпрузите си за крайно удобна, тъй като им предоставяла възможност да се събират на дружинки с други подобни кикимори, да се напиват като талпи, да ходят боси по улиците и да заспиват в повърните си.

Научната дейност на изследователите и на няколкото им колежки, (чието количество естроген било толкова съмнително, та само рехавостта на мустаците им и аморфните количества бюст ги отличавали от мъжките им сътрудници) се състояла в установяване истинския произход на Великобританския остров. Копали, копали; изследвали, изследвали; изчислявали, изчислявали; спорили, спорили докато най-накрая достигнали до единодушен извод – произходът на британските острови е гъбен! А именно, приключвайки с приготовленията на божественото си ризото, един древен французин изхвърлил една гъбка право през прозореца си, гледащ към прекрасните отливи на областта Бретаниа. Приливът дошъл, поел гъбката и тя заплувала през Атлантика. След няколко дни достигнала едни особени ширини – тези на които днес кралица Елизабет има построена златна тоалетна. По тези места валял непрестанен ситен дъждец, който възпрерятствал движението на нашата гъбка. И така, от дъжда, тя скоро съвсем мухлясала и върху нея започнал да се трупа мухъл. Минали години, векове и хилядолетия. Около гъбката ни се бразувал цял остров от мухъл. Птиците го завладяли и започнали да носят съчки и да си правят гнезда, създавайки почва и гори. Дъждът никога не спирал да вали и така, след няколко милиона години островът бил готов за завладяване от римляните, а след това и от Манчестър Юнайтед.

Останалото го знаете.

***

Манчестър –  ‘дъждовният град’!

Като двама заблудени студенти, с Алка се разхождахме из улиците на Манчестър, зашеметени от стариннтата архитектура, уюта и зеленината. Във възторг цъткахме пред прекрасните вековни готически сгради, в които зажаднялото ни за автентичност, опластмасавяло Вегаско око намираше утеха и връщане към реалността. В онези първи романтични седмици когато си избирахме квартира, гледахме с насмешка на ‘злите езици’. Какво ти лошо време? Какъв ти дъжд? Всеки ден бе облян от вълшебно примамливо есенно слънце, червените тухли на сградите бяха озарени и романтични. Озъртахме се, въздишахме от радост и удоволствие, снимахме  и не вярвахме на късмета си. И така се нанесохме в червена тухлена сграда потънали в мечти за едно невероятно приключение на едно неочаквано-уютно място...

 Тогава заваля...

 Валя има-няма 21 месеца.

Но нека ви разкажа за нашия квартал. С течение на времето, точно както човек постепенно хваща цаката на радиото си, в следствие на много проби и грешки та знае точно къде да го фрасне, за да го ‘поощри’ да спре да пращи, така и ние двамата започнахме да опознаваме квартала. Когато и да излезехме в дъжда и вятъра и достигнехме до центъра на града или пекваше слънце, или спираше да духа, или всичко ставаше по-топло и уютно. Разбрахме, че нашият квартал е абониран за един черен облак и вероятнистите кварталът да се измести са по-големи от тези облакът да си отиде. Излезе, че живеем в най-дъждовния квартал, на най-дъждовния град на една от най-дъждовните държави в света!

На печелившите: Честито!

Но все-пак да погледнем и от добрата страна на нещата: можеш да си вземеш чадър, нали? ГРЕШКА! Тук дъждът не вали! Първо, той пада хоризонтално, духан от любимият ми вятър, забивайки се злобничко в очите и носа ти докато се опитваш да прескачаш локвите, държейки чадъра пред очите си. И второ, той често дори не вали, а стои във въздуха. Причините вероятно са две: едната е, че капчиците са така дребни и всепроникващи, че земното притегляне не важи за тях. Втората е, че въздухът и без друго е толкова гъст от влага, че дъждът се размесва с него в един елексирен коктейл, наречен Манчестърска свежест.

Но на кой му пука от дъжда! Все пак може да се свикне дори и с него. Има нещо, обаче, с което само картици, прилепи и англичани са свикнали: липсата на слънце! Неслучайно хората са обожествявали тази вълшебна сила, хранеща тялото и душата ни от началото на времето! Не случайно и до ден днешен основните религии съществуват заради култа към слънцето! Липсата на слънце е оглупяващо идиотска, тягостно гнетяща и буквално непоносима. Ето защо, когато ние с ококорени очи, къси шорти и джапанки започнахме да очакваме лятото, минаването на юни ни се стори като тежък удар. Минаването на юли в студ и мраз беше като нанасяне на тежък побой, а минаването на август – като пладнешки обир, след който се чувстваш лишен от най-ценното в живота си – възможността да му се радваш. А черния облак – тежък, тежък си стоеше точно над главите ни и ни припомняше, че в крайна сметка имало и по-ужасен климат от този на ласвегаската пустиня, където 360 дни в годината лицата ни се пържеха като яйца на очи.

Разбира се, в такова време две неща могат да се правят перфектно – да не се излиза никога отвкъщи и да се учи като кюрд – Корана и да се развиват познания и претенции за кафе и кафенета като тези на истински бариста. И така, прекарахме девет месеца на безкрайно четене, писане, принтиране, ровене и чудене и пиене на кафе, с научна статия или лаптоп в ръка навсякъде, къдете ни замиришеше на спасителната отвара. В края на учебната година толкова бяхме овладяли системата на учене и манчестърските кафенета, че ако магистратурите ни бяха траели по-дълго, сигурно щяхме и ние да започнем да се трансформираме в научни кикимори или сомалиета за кафе. 

Слава богу, със семестриалното ни завършване, ученето не свършваше и последваха още три месеца писане на дисертации, редувани с полудневки на водене на Сами по музеи и галерии, ако не валеше, дори и на скейт парка.

‘Лятото’ отмина и с приключването на дисертациите си, както вече знаете, се изстреляхме към Ривиерата, като че бяхме навивани на пружина цялата зимна зима, пролетна зима и лятна зима. 
(Това е първа част! Втора част е тук)

Father's day

For father's day I had amazing presents from my loved ones!

My dear alkA wrote me this:

'All I would want to say is that you amaze me with the greatest devotion, the nonchalant and easy-going fathering you are providing for Sami. Keep dropping him when on the slides, this only comes to show that you are always there with him! Keep forgetting to feed him dinner on time, only because you are playing a game with him and you two are so totally lost in the moment, that my heart just melts (and my ovaries just go into somersaults)! Keep bringing him home with his brand-new pair of jeans ripped open and a bruised forehead, after skateboarding in the park for hours! His proud smile says it all…'

and those words mean the world to me! I never really thought I was doing too well as a dad. Now I know I must be doing something right :)

And my Sami gave me the biggest hug and the best happiness smiles! Here is my Monchichi of Happiness:

Лафове

Лампичката дава сЛетВина!

Уау, в млякото има калетинела!

Искам да папкам киКличка!

Лафове

*ЛЪВзглавичка

Мамо, на теб как ти е името на английски?

-Сами, как е 'палачинка' на английски
- (с английско произношение такова, че целият му врат се напряга) Палатшинка!

Крем супа от зрял боб?

 Омръзна ли ви от стандартния, изтъркан и предъвкан фолклорен боб с чубрица? Зартуднявате ли се с какво хитро, ефективно, здравословно, евтино и вкусно ястие да зарадвате семейството, приятелите и гостите си? Обичате ли да зареждате телата си с метан, съдържащ потенциална енергия от 59к.джаула на квадратен метър? Имате ли нужда от тайни оръжия срещу нападатели и неканени гости?





Тогава тази невероятна суперрецепта е за вас, драги кулинарни дрЪзнители!

Съставки:
2 чаени чаши боб
1-2 литра вода
1-2 кубчета бульон
1 глава зрял лук
3 скилидки чесън
1 клонче розмарин (или супена лъжица стръкчета/чаена ако е стрит)
сол и пипер на вкус
1 ч.л. хлебна сода
2 с.л. зехтин

Приготовление:
1.Накисвате боба от вечерта с мнооого вода, за да поеме колкото може повече до сутринта (може и гореща вода.
2. Сварявате боба без сол, само с вода и по малко хлебна сода и ако не ви е до метан, изхвърляте две пръдливи води.
3. С третата вода оставяте боба да къкри, заедно с нарязания лук, чесън, сол, бульончетата и със зехтина.
4. Когато бобът се свари и омекне му добавяте розмарина и черния пипер; хаквате или боба в блендера, или ръчния миксер в боба и го правите на невероятна, ароматна крем-супа!
5. Гарнирате с каквото ви падне, опитвате и припадате от кеф!

Така цялото семейство може да се наслади на една супер-полезна вегетарианска и нестандартна супа!

*рецептата не е оригинално моя, но съм си я адаптирал от тук и всички ние сме във възторг!

The good life...

Going back to basics. Slowing down the pace. Enjoyong the simple things. Focusing on here and now. Forgetting anger and anguish from the past. Abandoning planning and anticipation. Being honest with ourselves. Doing a little something as simple as a beer in a pub with the one you love.

THIS REALLY HELPS YOU REALIZE. IT'S NOW! IT'S HERE! THIS IS THE GOOD LIFE!

LIVE IT!