Карантината мина! (как Сами тръгна на детска градина след едномесечна карантина от магарешка кашлица, през която ни доведе до фаза скубене коси, пера и други подобни)

Скъпи читатели, скъпи сънародници!

Тъй като съм подготвил речта си мимоходум, ще се спра върху гео-икономическите и еко-метеорологичните условия на нашата обстановка накратко, а след това ще се задълбоча върху по-прозаичните теми, засягащи нашето работническо семейство, които могат да представляват интерес за вашите полу-работнически такива (да не пропуснем да отбележим любимата дядому Тенчому фраза – да пусна една вода и да пия една такава!).

Както е озаглавена тази глава на трудът ми – Карантината мина! Това зове за празненства и пирове, гуляи и веселие. Причината е една – диктаторът на ежедневието ни е сега ангажиран в ежедневни диктатури над нови популации, игри и нови предизвикателства, та не може с предишната си сила да упражнява потисничеството и налудностите си върху изнурения народ! Разбира се, той си плаща висока цена, така както и ние, но предположенията ни са че един ден всичко това ще доведе до всеобщо благоденствие. 

Да уточним цената. Какво това коства на родителите на диктатора в пари и нерви няма равностойност, но всяка пролята крокодилска сълза заплащаме с късчета сърдечен мускул. А те не са малко. По-конкретно – първият ден в градината премина в любопитно проучване на обстановката и създаване на фалшиво впечатление за покой и равновесие. Вторият и третият дни обаче обстановката беше опозната нямаше кого да баламосваме, че в градината ни харесва. Показахме, че искаме да се държим за полата на мама и за...скейта на тати. Та отскубването от ръцете ни преминаваше с душевна драма, съпроводена от крясъци, сълзи и увещания, силно наподобяващи тези на татко му преди да бъде оставен ‘на градина’ на Пушкин 16а. Да, след това твърдения като „Тук всъщност е хубаво” напомнят тези на баща му от рода на „Ама аз защо плачех”, но родителската рана е нанесена и денят вече е преминал в терзания от типа: „как ли се чувства горкото дете”.

Толкова по този въпрос. И тъй като този път не вървим в стандартната последователност, нека докато сме на темата, да споделя два бисера:

„Ох, мамо, много си сладка! Не спираш да бърбориш!”

Докато ми обяснява как се пее една песничка, аз все уж не разбирам и я пея погрешно – той се ядосва и ми казва: „Тате, ти я си карай колата а не пей! Като стигнем ще ти изпея на ухото как е песничката и ще чуеш!”

А след като позакръглих темата около младото поколение, сега да ви затъкна малко и с по-старото.

Бих започнал от това, че тъй-като редът в градината и спокойствието не са установени, ние все още сме леко на нокти, но малко по малко успяваме да се концентрираме върху по-належащите теми и да захапем по-спешните въпроси за задниците. Напримерно (с ‘но’ звучи по-академично, не че нещо не знам граматиката), майката се вихри в гъсти лабиринти от идеи, информация и планиране на докторантурата си. Тя е абсолютно вдъхновена и като ми разказа вчера какво е намислила да прави, и седнахме да го опишем как би се случило във времето, ми се стори, че мисли да прави две докторантури и една специализация в идните 3.5 години. С една дума – луда! Дано с типичното си ‘всяко нещо с времето си’ съм успял да я убедя да остави 5-6 дини на земята, че всичките под една мишница няма да излязат читави нито пък и тя, както е тръгнала.

А като сме се заговорили за дини, тук си купихме една на скромната цена от един жибилион газиолара и се оказа, че е много вкусна и си струва парите. Изглежда тук ги инжектират с нещо още по-сладко от...това, което съм чувал за родината.

Апък аз...къде бе, на мен ми дай лекота и спокойствие. Айляк както се казва. Аз лека-полека си действам, не се претоварвам, а като дойде ред на представяне на проекта си го обличам в колкото се сетя помпозни думи (което между другото се оказа много сложна задача, защото нивото на изказ на работа е около 10-о. Т.е. не се казва: „Какво стана вчера с компютрите, че днес цялата информация е недостъпна”, а се казва нещо от рода на „Vattum, infinitum ordenadorium fixacii, ubi bene ibi patrium, lupum, lupum hominum est?” И аз седя в ъгъла като пукъл с речника и се опитвам да разбера тез хора стандартен латински ли говорят или аз нещо съм го забравил. ‘Щот’ в ресторанта такива думи не са достигали до слуховия ми апарат) и някак си успявам да смая всички кооолко много работа съм свършил.

Хмм..като се замисля, може би пък работя по много. 8-9 часа на ден, + това и почивните дни гледам  да посвърша това-онова. Може би там е работата, че не се чувствам като на работа и ми е абсолютен кеф, та затова не ми се налага да се тормозя. Даже преди няколко дни шефката ми каза да понамаля работното време, че иначе ще изникнат семейни проблеми. 

Та така...работата е удоволствие, а свободното време – размито.

Истина е обаче, че когато се прибера вкъщи съм много много изморен. Това е странно, като се има пред вид, че по цял ден едва си ставам от задника. Не предполагах, че да стоя пред компютъра и да си напрягам почти закърнялия след Щатите мозък ще ми коства толкова енергия. Обикновено едва си вземам душ или си оставам да си мириша, хапваме и съм готов за лягане. Вярно е, че на дребния посерко му се ака всяка сутрин в 6.15-6.30, но все пак не се оплаквам, защото към 7-8 предната вечер обикновено сме се строполили по леглата.

А Бризбън е много приятен! Около нас – красота – паркове, разходки, кафененца...не че сме седнали дори в едно, но е хубаво да знаем, че имаме тази алтернатива. Е, хайде опитахме да седнем на кафе миналата събота. Поръчахме на Сами сок за СЕДЕМ ДОЛАРА! и се прибрахме 10 минути по-късно след като той го изля на първата глътка – целия – върху себе си! Иначе всяка събота ходим на пазар и си купуваме продукти за през седмицата, неделите обикновено се опитваме да организираме нещо весело за Сами. Я при кенгурутата в гората, я при динозаврите в музея – и на нас ни е приятно. Имаме няколко начални приятелски връзки. Една от тях – с Изабела Шопова, написала книгата с пътеписи за Бризбън, която случайно ни попадна във Варна и която се надявам да сте чели вече. Та тя е много мила жена и ни подари нещо като софа-диванче дори, освен че ни покани на вечеря и ни заведе на едно страхотно кафене.

Изобщо, животът започва да ни се отплаща за тормоза и напрежението които ни беше погодил. Остава само да се научим пак да му се радваме без да се съмняваме, че нещо лошо непременно дебне зад ъгъла. Пък ако дойде – тогава ще му мислим. И без друго знам, че жена ми вече има евакуационен план за поне 5-6 неочаквани бедствия. На мен ми остава само да се отпусна на дюшека и да се попека на слънце по течението, преди да е дошъл водопада. Кой за каквото е учил!

Много целувки! Бъдете здрави и нас не ни мислете...поне сега и поне засега.