"Топло ми е-е-е" (Част 2: Прованс)

Това е втора част. Ето връзка към първа част. Приятно четене!

Това, че не съм видял табелата го приписвам изцяло на факта, че навигаторът ми заспа! Аз съм както винаги невинен! В колата настана мъртва тишина, нарушена само от мрънкането на ‘Шрек’ от DVDто на задната седалка и аз, отпуснал се по обяд в знойната кола си джваках и приклюмвах. По едно време, напълно осъзнавайки, че съм хванал грешното разклонение реших да се предам на решението на съдбата и събудих пътниците си...в Хирона.

Оказа се, че Алекс се е чудела как да го вмъкне в плана за ваканцията, но било твърде встрани от основната права, та ето че загубвайки ни аз съм усетил точно това и съвсем нарочно съм завил натам. А и имало защо! Красота! След като ченгетата ни върнаха с колата от пешеходната зона на града, обяснявайки, че от където и да сме, тук хора не се мачкат, паркирахме и се заразхождахме по широките 1-2 метра улички. Представяхме си какви кукута  са испанците, да пускат стадо побеснели бикове да ги газят и да хукват да бягат като обезумели именно по тези улички-тунели. Предполагам, че целта им е да редуцират ежегодно населението, за да не се покачват твърде много цените на имотите им. Каквато и да е целта им, сигурно си има основание да разяриш стадо зверове и да тичаш по безизходните пътечки. Ние си имахме друга цел – да потънем в тишината и покоя и да си изберем някое сгушено ресторантче.

Харесахме си едно кокетно местенце, в прохладната сянка на огромна крепостна стена, но както Кръстю казва в ‘Улицата’, си казахме ‘друго ще се намери’ и продължихме да търсим докато не седнахме на най-туристически капан и не ядохме риба с пържени картофи и крем брюле.

Време беше да открием Бегур. А като стигнахме, не можехме да повярваме на очите си как сме минали около 150 километра за пет часа. И все пак си струваше толкова много! Градчето е кацнало на високи скали, от които от крепостта се вижда обширен залив с мастилено-синя вода. Бих се радвал да видя това селце преди 20ина години, когато вероятно не е било така туристическо. Сега ми заприлича на Албена. Сигурен съм обаче, че има сгушени къщички и фермички покрай брега, до които с достига трудно и където можеш да си изкараш една няколко-месечна лятна ваканция само пиейки испанско винце и гледайки залива.

Хотелът ни беше зашеметяващ! По-скоро напомняше малки къщички залепени една за друга отколкото хотел. Отпред – дворче с масичка и чадърче, отвътре – светлината – нещо като огромен бял чадър, закачен странично на стената, иззад който идваше светлината – мека и уютна. Можеш да се сгушиш в нея. Ние обаче се опънахме на дворчето, отворихме си винце и абсорбирахме всички слънчеви лъчи от изгарящия следобед. Всичко би било идилия. Поне така звучи. НО точно когато примрежвах очи, вглеждайки се в оранжевеещия късен следобед се започна едно тичане напред-назад по чуждите дворчета, едно носене на камъни, едно катерене по главите ни, едно дърпане...моментът отлетя преди да съм отпил дори и две глътки.

Реших да погледна на ситуацията конструктивно и тъй-като ужасно отдавна си мечтаехме за романтична вечер двамата с Алекс, грабнах досадника с колата и отидохме до супермеркадото да си купим всички деликатеси, които можахме да намерим. С доближаването до хладилниците във всеки магазин обаче, Сами има една неотменна реплика: ‘Пиша ми сeeе!’. В този момент оставям кошницата с всичко натрупано и търча да питам имат ли тоалетна. Винаги! Навсякъде! Тук имаха тоалетна, до паркинга на магазина. Дадоха ми ключа. Търчахме. ‘Стискам се, татеeе’ се чуваше някъде отдолу. Стигнахме навреме. Пет минути по-късно той каза ‘Грасиас’ на леличката и ѝ върна ключа, а тя го гледаше влюбено. Намерихме си кошницата пред щанда за сирена и морски деликатеси. Продължихме, но пет...5! минути по-късно изотдолу се чува: ‘Ака ми сееe!’. Тук започвам да се задъхвам, но бързо се стягам, мятам кошницата на лелката, заменям я за ключ и си знам пътя...

Някак си се устиска! За награда на връщане му разреших да покара колата. Чудесно се справи. Направихме обиколка из селцето и се върнахме в хотела. Там, по пътя от паркинга до стаята, в един двор ни чакаше Котката. Тази Котка, казах на Сами, може да говори. Той много се впечатли и завърза разговор. Вътрешно умирах от смях и умиление да ги гледам как си говорят докато си престорвам гласа на ‘котешки’. Тя се беше излегнала на слънце и не му обръщаше никакво внимание, но той я чуваше как му казва:

 - Момченце, как се казваш?

 - Сами

 - А? Сами? На мен ми приличаш на кокошка.

 - Аз не съм кокошка, аз съм Сами!

 - Кокошке, не се катери по оградата ми, ще те одраскам!

 - А ти имаш ли си къщичка?

 - Да, това е моята къщичка. Ти от къде си?

 - От Лас Вегас, от Вайна и от Манчестъй.

 - А какво правиш в Испания?

 - С мама и тати сме на почивка, защото пйедадоха чейните книги.

 - А ти каква кокошка си?

 - Не съм кокошка, аз съм Сами!

 - А снасяш ли яйчица?

 ...

Няма да се опитвам да пресъздам целия двадесет-минутен диалог и това колко много Сами се ядоса на нахалната котка. Само ще кажа, че месец по-късно го нарекох ‘зайче’. Той ми каза ‘аз не съм зайче, аз съм Сами!’ Аз го попитах ‘А пиленце ли си?’ (защото често му казвам пиленце), на което той ми отговори ‘ ами Котката ми казваше, че съм кокошка, значи тогава съм пиленце!’

***

Следобедът си изгоря в безгрижни емоции, игри и вино. А ние най-после можахме да го приспим навреме и да си отдъхнем. Пошепнахме на мъждукащата светлина на свещите, сгушихме в прохладната вечер. Красотата на няколкото първи мига истинско ваканционно спокойствие бе незаменима. А ние толкова дълго я бяхме чакали. След изминалата тежка учебна и емоционална година ни трябваха десетки, стотици подобни момента, за да си спомним кои сме и какво е чувството да си в заблудата, че си безгрижен. А това чувство е и целта на пътешествията ни. Вече отдавна разбрах, че пътуваме по света за да търсим себе си. Не си бях дал сметка обаче за това колко пристрастен съм станал към това усещане. Като наркоман, имам нужда от все по-големи дози и по-чести забежки от ежедневието, а ефектът им става все по-краткотраен. Вярно е, че фотоапаратът ни гласи, че сме на почивка от над 380 дни, но започвам вече да не му вярвам. Нуждая се от свръхдоза! Може би защото пътешестването е търсене без намиране, в което още повече се губиш.

***

ПЛАЖ!

Затвори очи, отпусни се. Остави слънцето да храни зажаднялото ти тяло с меки галещи лъчи. Слушай вълните, шума на дърветата около плажа, слабо-дочуващите се гласове на хората наоколо. Събирай, зареждай, акумулирай! Прас! Лопатка пясък на главата ти. Дрън и самата лопатка подире ѝ едва подминава напесъченото ти око и се забива в носа ти. Плюеш пясък, мажеш с ръце лицето си и се оглеждаш чие ли е това дете, готов вбесен да го набиеш заедно с безотговорните му родители. А!? То било твоето...къде си тръгнал ти да лежиш по плажовете като си си сложил таралеж в гащите бе, родителю? Я отивай на фронтовата линия да вардиш малкото чудовище от морето и тънещите в покой не-родители - от него!

А това, че  плажът е един от най-известните по Коста Брава – Агуа Блава – и това, че кристалната бледо-синя вода, сгушена в малкото заливче те вика и моли да поплуваш на воля няма никакво значение, когато малката Шамандура подсмърча, киха и кашля. В такъв момент е трудно да му обясниш защо да си на пясъка е разрешено, а във водата – не. Къде ще ти разбере той, че като се нагрее здраво, топлите слънчеви лъчи лекуват, а студените вълни разболяват.

Така или иначе, въодушевлението му от това да сме на плаж превръщаше Сами във весело топче, подскачащо по целия плаж, гонещо чайките и правещо ‘стани-стани китче’ (нямахме кофичка, за това формата на китче бързо се разпадаше от сухия пясък). А и на смени успявахме да си починем малко дори и ние – родителите – и бяхме благодарни дори и на тези няколко минути покой, подплатени от пламъчето на въодушевление от предстоящата Франция!

***

Европейските граници са красота! Пътуването из обединена Европа е песен! Както в американските щати, така и в европейските е почти неразбираемо, че навлизаш в нова територия. Изключение, разбира се, прави (поне само за нея знам от личен опит) Българо-Румънската граница, където все пак трябва да минеш през пропусквателен пункт и със съмнение да те изгледат изпод вежда граничните мазници: ‘Ти, къде?’...

Така навлязохме във Франция. С вълнение ли? С радост ли? Не бих го казал за себе си. Аз напуснах Испания с тъга. С носталгия, сякаш заменях кон за кокошка. Тук вече не само че магистралите бяха значително по-скъпички, но и нищо не разбирах. Това засили чуждостта на това място за мен. Но да не прибързваме. Все пак в мен живееше споменът от магическите моменти на пътешествията ни из долината на Лоара, и из Норманди, може би пък Лазурният Бряг също щеше да ми се услади.

Не мога и не смея да подема в подробности трагичните губения, които предстояха на всяка ама на всяка крачка в пустата Франция. Нямаше никакъв смисъл да планираме пътуване от точка А до точка Б! Просто свикнахме с идеята, че ще минаваме и през Ж и Ю и Я, а и пак през А. Без навигация и с телефонът ми, без интернет се движехме като мухи без глави. За първата ни спирка във Франция – Аржеле Сур Мер – прецизно-предначертаният от мен маршрут ни доведе до точната улица. Гордо следях номерата и с ужас загледах едно бунгало, което сякаш беше нашият хотел, защото след него улицата свършваше. Следваше гора. Почувствах се като героя от оня виц, който в публичен дом все се надявал на малко повечко и плащал малко по-скъпичко, докато накрая не платил всичките си последни пари, за да влезе в най-скъпата врата, на която пишело ‘Голямо прее**ване’ и се оказал на улицата.

Затрупани в карти, телефони, разговорници, упътвания и пощенски гълъби се засуетихме из потната кола. Отзад Сами нежно галеше ушите ни с ‘Топло ми еееее!’, а ние гальовно му отговаряхме ‘Престани да крещиш, казахме ти да си махнеш ботушите, чорапите, шапката и ръкавиците!’ (винаги се грижим, да не му стане студено, а той след едно лято в Мрачнестър се беше шокирал от усещането на жега). Обърнахме обратно, качихме се на магистралата, карахме нагоре-надолу: не че в това има някаква логика, но обикновено като се загубим за всеки случай се качваме на магистралата, за да може поне да си плащаме докато се чудим накъде да караме. След като видяхме, че в това няма особен смисъл се върнахме обратно до бунгалото и решихме да проверим дали все-пак няма път и през гората. След асфалта следваше дере, черен път, горичка, привидно изоставен мост, поле и – Воала! Тук бил хотелът! Вън от улицата, вън от картата. Това имала предвид Алекс, като казвала, че търсела ‘по-закътани местенца’.

Хотелът изглеждаше прелестно отвън – басейн, в който се излива водопадче, шезлонги, чадъри, масички, ресторантче, по стените стари земеделски инструменти – сърпове, рала, подкови – напомнящи за едно близко и далечно минало... Оказа се обаче, че и стаята на това ми напомни – Балкантуристическа станция! Честито. От мокета, през кафевите одеала на леглото, до банята в стил ‘мраморна сивота’ – всичко ме върна в едни значително по-семпли времена.

***

Следващите два дни преминаха в тежка стратегическа война между нас и дяволът на Аржеле Сур Мер:

Аз:  Е, нищо, ще се отдадем на басейна!

Дяволът: Забранена е консумацията на лични напитки и храна около него. Гостите на хотела са длъжни  да си поръчат от ресторанта, където една обикновена (макар и по френски обикновена) порция риба е 20-30 евро, колкото е и бутилка вино.

Аз: Скачаме на колата, през полето, под моста, през гората, по черния път, през дерето, паркирваме до гробищата от другата страна и вървим пеша до центъра.

Д: Преобразявам селцето от китно френско градче, в българското градче – Китен! Наливам Руски туристи, шибвам надписи ‘Меха и Шубьi’ и  ‘Скидка’, превръщам ресторантите в кръчми, поставям точно до плажа изоставен увеселителен парк, избелявам надписите по сградите и ги олющвам, така все едно ей сега ще изхвърчат гълъбчетата от знаме на мира и ще кацнат право в 1984та!

Аз: Хитър сии, дяволе! Но ние отиваме на плаж!

Д: По огромната пясъчна ивица има десетина зъзнещи руски задника и местните пенсионери, които играят на петанка (бой с огромни метални лимки по изкуфели френски тикви). Добавям и малко бръсненещ вятър за атмосфера.

Аз: Тогава ще опитаме препоръчаните от алкА Чуррос!

Д: Ок, но да знаете, че съвпадението в името не е случайно – дълги, тънки понички от пържено тесто, поръсени с течен шоколад, сервирани от киселяк по ‘жапанки и потник на пластмасови бели маси – френски чар.

 

Аз: Добре! Печелиш Отиваме в магазина, купуваме си сирена и вино, след като ресторантите са такава скръб и си отиваме в хотела. За днес се предаваме.

Д: На Сами ще му се допикае два пъти в магазина. Тоалетна няма, а отпред е селския мегдан, където руснаците ще ви гледат накриво.

Аз: И все-пак последната дума за днес имам аз – приспиваме Сами и се наслаждаваме на превъзходните сирена, прясно-опечен хляб, смокини, грозде, ароматното вино и тишината.

***

На следващия ден надпреварата продължаваше. Мислехме да мързелуваме до басейна – дъжд! Потърсихме прекрасната природа и кокетни селца на север – от дъжда не видях отбивката и се забихме в дълбок Прованс. Като опитен скаут се ориентирах по слънцето, намерих плажа, а по средата му – бар! Кафе? Не сервират. Палачинка, с ‘крем фреш’? Дзъннн! Какво? Микровълнова ли чух? Как точно я направиха с микровълновата тази палачинка? Дано поне ‘крем фреш’ да значи нещо хубаво! Уви – планина сметана от флакон се разтапяше върху току-що размразената ми и прегрята палачинка! И за този делиактес платих четири евро! Дори не се опитах да спра Сами, да не маже сметаната навсякъде.

Разходихме се покрай езеро блато, пълно с боклуци, където със Сами правихме жабки и хвърляхме каменни бомби, надигащи огромни плясъци от черна кал.

Надеждите се спряха на кокетно ресторантче, в кокетно селце. Поръчахме си чрез преводач от съседната маса (вече не знаем кое ще се окаже охлюви и кое пастет от таша бели бъбреци) четири ордьовъра за 20 евро...Дзъннн! Аааа, не! Френският кулинарен гений е бойкотирал югозападното средиземноморие и сега там безчинстват руски туристи с микровълнови фурни...и с отварачки за консерви! Поне два от четирите ордьовъра бяха пльоснати на чинията от консерви, барабар с доматения сос и затоплени а-ла студентски град! След пълната кулинарна кома се посъвзехме, грабнахме си рестото и тичахме без да поглеждаме назад, докато не седнахме в колата. Спокойно! Пак ни загубих.

В този забравен от Бакхус кулинарен пущинак вече бяхме далеч от мисълта да седнем където и да било. Разчитахме отново на плодове, сирена и вина и отпразнувахме втора нощ в уюта на почивната си станция ‘Победа’ (на Френски - Ла Революсион).

***

Утрото ни посрещна с още една соц изненадка – топла вода нямаше. След спор с рецепционистката, която очевидно беше далеч по-възвишена и осведомена от нас, ни беше предложено извинително кафе, тъй като се оказа, че дебелокожите ни български ръце също били в състояние да различат студентата от топлата вода.

С нетърпение и пълна сила натиснах газта на колата, та да мога да им оставя по-голямо кълбо пушек и да омета зажаднялата ни за уют и храна за сетивата компания. 

Въпреки надеждата си за едно по-добро място, не смеех да се успокоя, защото знаех, че ни чакат нови магистрали, лабиринти и губения. Но по чудо, всичко мина наред и двете точици от картата на телефона ми, показващи къде се намираме и къде отиваме бързо се събраха! Но нещо намирисваше...не, не – сериозно нещо си смърдеше! А гледката не приличаше на романтично шато! Дестинацията ни се оказа бунището! На едно място всред планината от боклук като че виждаше легло, но ми се стори, че не можем да се поберем на него, та за това подкарахме на автопилот. Френските обозначения и номерации на имотите из Прованса отговарят на действителността с точност около един-два километра. За това, по стар навик започнахме да караме от бунището към другия край на улицата и има няма пет километра по-нататък намерихме целта си. Е, поне името на улицата си беше същото.

 Когато стигнахме пред огромната желязна порта, не вярвахме на очите си. Всред горичка от високи дървета беше сгушено малко старинно замъче със закрит басейн и лятна кухня, заобиколено от зелени поляни. Надеждата ни най-после се възвърна и с вълнение се разходихме из няколко-вековния ни хотел.

Дойде ред и на тесните улички, и сгушените ресторантчета на Ним. Но след няколко-часовата разходка се оказа, че преди седем вечерта никой не сервира храна, а ние в късния следобед, все още и кроасан не бяхме помирисвали (разбира се, не помисляйте и за миг, че Сами е бил част от този план. Той ежедневно се радваше на безспирен поток от сандвичи, плодове и гумени мечета, за които ще стане въпрос и по-късно). Върнахме се отново да се наслаждаваме на замъчето си. С настъпването на нощта побързахме да приспим шефа, да запалим свещи навсякъде из поляната, да отворим виното и да сложим масата на двора, точно под прозореца му. И така се занаслаждавахме на тишината, призрачността, невероятните сирена и вино... както и на комарите. Но не успяхме да изкараме и половин...бутилка, когато от входната врата на замъка се чу едно силно изщракване на ключ и резе, и лампичката пред вратата загасна...

Не може да бъде!

Заключени отвън, бързо забелязахме, че звънец нямаше. С голямото чукало не ни се блъскаше, защото знаехме, че ще кънти из цялото шато и вероятно ще събуди и Сами. Викахме, чукахме, катерихме се един върху друг, чудихме се, бихме се, надничахме през ключалката...нищо. Единственият ни съучастник беше огромната персийска котка, която явно не беше глуха като вековните собственици на шатото. Тя застана пред вратата и беше очевидно притеснена от шума, който правехме, за разлика от английският булдог, който очевидно нехаеше за охраната на замъка. Вече от опит знаем, че отнема около 40 минути да изнервиш истински една котка, та да може тя да успее да каже на господарите си, че някой се опитва да влезе в дома им. Дребната френска бабичка се отказа да подвиква маца от входната врата и реши да дойде да си я прибере. Точно в този момент Стоичков нанесе решителното почукване и играта беше спечелена! Жената се скъса да се извинява, че си мислела, че сме си легнали и ние заедно с шефа. Толкова ѝ стана неудобно, че светна в целия двор, привлече всички твари и буболечки, даде ни по едно кисело мляко и си легна. Добре, че видях откъде да загася, та прекарахме остатъка от вечерта връщайки се към тихия си романтичен винен унес.

Нощ. Провансалска тишина. Лекичко похъркване на Сами. И двамата с алкА бъзо потъвахме в бездната на сънищата. Изведнъж! Мощно изтрещяване на вода от душ по ваната в НАШАТА баня! И двамата подскочихме като попарени. Ще призная, че в това вековно шато липсата на духове и призраци ме озадачи още с пристигането ни. Сега всичко си идваше на мястото. Ето, че ги имаше и един от тях се къпеше в банята ни. Това обяснияваше и защо единствената снимка, която не се получи на тази ваканция беше направена точно тук – в стаята, чиято врата самичка поскръцваше леко в края на коридора. Очевидно духовете, които обичаха да се къпят не обичаха да се снимат.

Аз смело скочих от леглото, грабнах един винкел и се засилих към банята. Оставих алкА да трепери и Сами беззащитно да си похърква. Светнах лампата и целият настръхнал,  се нахвърлих върху душа... след кратка схватка установих, че дух нямаше. Призракът се оказа промени в налягането. И все пак, като Дон Кихот победпносно се завърнах в леглото, оставяйки винкела...чехъла си под възглавницата за всеки случай.

***

На сутринта миризмата на топли кроасани се носеше из цялото шато. Бабичката може и да не знаеше английски, но много добре беше разбрала, че типичната френска закуска ни е любима. Сама беше направила най-крехките и пухкави кроасани и ги поднесе с тонове мармалади, плодове, млекца, съпроводени от силно кафе и горещ шоколад за Сами. През цялото време на закуската стоеше наоколо и все едно беше една от нашите баби, все ни напомняше да си вземем и от това и от онова и носеше още и още, произнасяйки благи френски слова, които несъмнено значеха 'хапвай чадо'. Също така реши, че докато закусваме е най-подходящото време да ни запознае с персийската котка, която снощи ни спаси живота, както и с няколкото други котки, гонещи се из стаята и с мързеливия си, увиснал английски булдог, който ни напомни за нашата Буда и леко ни натъжи. Сами беше възхитен и забрави дори и шоколадовото си мляко.

Основна задача на сутринта ни беше да си изберем плаж наблизо за през деня, по пътя към Грас. За това отново си извадих телефона, включих сателитната карта и доближих много много, за да видя къде можехме да се надяваме на безлюдните плажове с възможно най-светлосините води. И така си избрахме Фос сур Мер.

Не можете да си представите разочарованието на старата ми испанска душа, като видя на какво са направили в днешно време ‘модерните’ хубавото заливче, където навремето ходехме с амиготата да натискаме провансалски мадами и да дъвчем смокини! Сателитната заблуда на модернизма ни беше подмамила в индустриалната зона на Марсилия. А светло-сините води от спътниковите снимки показваха прахоляците, размиващи се във водата.

Подобно разочарование можеше да се компенсира само с марсилски обяд!

***

Марсилия не беше в маршрута ни, но сега като ни остана време си позволихме да се отбием и до там и да се насладим на този шумен, гъмжащ от хора и коли град. Обикаляхме с часове само дакато открием центъра и място за паркиранe. Едно от най-прекрасните неща на Европа, които ни липсваха везкрайно много в Америка са площади, пълни с ресторанти, насядали спокойни хора, пийващи си безгрижно вино или кафенце по обяд. На такова едно вълшебно площадче седнахме и ние, и хапнахме любимите ни ‘муле фрит’ (които винаги си поръчвахме с пържени картофки ‘кон фритс’, колкото и тафтологично да звучи. Та чак тук сервитьора ни се изсмя и ни каза, че именно това означава думата ‘фрит’ в наименованието на ястието и няма нужда да повтаряме поръчаното, все едно казваме ‘хемендегс с бекон и яйца’ както пише по някои БГ кръчми), пробутахме на Сами една супа и се наградихме всички със слепени шарени целувки за десерт, които макар и смешно малки завладяват всички вкусови рецептори и изпразват безпощадно портфейла!

Продължавайки по маршрута си се отбихме и в Аикс ен Прованс. Аз никога не бях чувал за това място, а се оказа, че до себе си съм имал люта фенка на безобразно скъпата им и прочута козметика L’occitane. Без да подозирам се оказах в капан. Под прикритието на шеги и закачки бях разходен из заплетени кокетни улички, бях сниман, глезен и омайван, докато не се озовахме пред един ярко-жълт магазин и не ми спря дъха! Не от прекрасния аромат на лавандула, не от качеството на продуктите, а от шмугването на съпругата ми в магазина и измъкването ѝ тридесет минути по-късно с торбичка с мъъъънички шишенца и тубички, и касова бележка, навита като кралско клеймо за масова екзекуция.

След като поех дълбоко дъх си казах, че и аз така бих постъпил ако се окажех в столицата на хардкора, така че махнах с ръка и продължих да се наслаждавам на безспорно най-романтичното провансалско градче, което бях видял до тогава.

Следобедът преваляше и потеглихме към Грас. Всички много се вълнувахме, защото щяхме да запознаем Сами с едни хубави каки, наши братовчедки, както и да го оставим да скача до припадък на трамплина – ‘пружината на бати Вальо’. Не само Сами щеше да ги срещне за първи път, а и аз не бях ги виждал от двадесет години, така че си мислех дали няма да съм леко порастнал откак ме помнят да хвърча със скейта по улицата с мъх по мустака. (По-късно установихме, че не съм се развил от тогава и се успокоих. Аз мисля, че това е хубаво нещо. Намират се хора около мен, които го смятат за недоразвитост, но съм забелязал, че като ги ощипя,  веднага спират да ми се сърдят и виждат колко съм помъдрял.)


Пътят изглеждаше добре-обозначен и лесен и наближаващата нощ не ни тревожеше, защото се движехме по график. Беше ни леко на душите и съвсем не подозирахме какво ни чакаше...

продължете към трета част тук