Поглед към сега

26.01.2013.

Brisbane, Australia

Днес е денят на Австралия. Представяте ли си? Аз живея в Австралия. Много е странно. Отдалечеността на света не ме е притеснила ни най-малко. Напротив. Чувствам се далеч от тревогите, от нервите, от контрола, от войните. Сякаш съм в друго измерение, където просто може да се живее нормално. Приятно е. Не ми липсва много. Само някои от вас – които четете.

Денят на Австралия. Съседите под нас имат огромно парти. Аз съм седнал на балкона, допивам бутлка розе след обилен обяд от „пържени картофи” (всъщност печени на фурна, за да избегнем олиото) и зелени новозаландски миди. Moules frites. Отдавна не ми е било до писане на каквото и да е. Но днес виното трябва отново да е отключило килията на музите ми и те са излетели, за да ме обземат в тъмния си танц на неизвестността, да ме поведат по пътищата на несъзнаваното ми и да ми разкажат за мен. Да дадат възможност на вас да наблюдавате живота ми от страни. Да надничате. Защото сигурно стоите пред компютъра с чаша кафе или вино и се чудите защо ли сте отделили толкова време на екрана, след като можехте да го споделите с тези до вас. Но всички имаме нужда от това уединение. Разбирам ви. Аз самият правя точно това. Уединявам се, надничам, търся, губя и намирам.

Надул съм музиката в ушите си, защото празнуващите съседи имат не само благоразумието да крещят и да се мяткат из басейна...приличат ми на цаца във фритюрник. Водата кипи, те крещят и не си дават сметка, че животът им е толкова безсмислен като на малките рибки, отдавна предали богу дух, живяли също толкова тъп живот като повечето хора. Но не за това съм си надул музиката. Всъщност най-големият им грях е, че слушат РАДИО. И то не музика, а някакви други идиоти, които казват на малките хамсийки какво да правят, какво да слушат, как да празнуват и кое е ‘готиното’ тези дни. Целта на тези водещи е да си намерят достатъчен контингент от последователи, за да се почувстват по-уверени в себе си, в суетата си и да си докажат, че съществуват. Ето, че успяват. Съседите крещят и празнуват, и се мяткат като риби точно защото им е казано, че това е забавно.

Но истината е, че това се случва рядко. Комплексът в който живеем напомня по-скоро атмосферата на почивна станция на „Златните”. Ден и нощ (като се изключи едно китайско детенце, на което късно посреднощ и рано-рано сутрин съм пожелавал да му бъдат изядени всичките играчки) тук е пълна тишина. Прекарваме много време на терасата си. Я с кафе, я с вино, я с филмче. До нас листата на палмите шумулят, кукабарите се хилят, враните пеят и крещят, папагалите издават звуци като разскърцани феродови накладки...природата е част от живота тук. Небето е пълно с птици. Ибиси, папагали, врани, чапли. Врабчета и гълъби няма! Не ми липсват. Гекотата тракат все едно крадец почуква с камъче по стъклото ти преди да отлепи отрязаното кръгче и да се промъкне при спящите. Дъждът...дъждът е толкова мощен! Завива ни безмилостно с апокалиптичното си одеало, заслепява ни, дави ни и изчезва безследно точно както се е появил – от ясно небе.

Животът е прекрасен. Най-после. След толкова много въпроси, несигурност, мизерия и тормоз. Сякаш си предплатихме за мъничко покой.

Но важното е не да се наслаждаваме само на удоволствията. Важно е да се научим да се радваме на мига. Да го прегръщаме и усещаме. С пълна сила. Звуците, миризмите, светлините, докосванията, мислите, сърцата. Защото днес е единственото сега.

А утре е вчера.