Спънах се и залитнах. Точно овладявах центъра на тежестта си, когато двадесет-килограмовият сак и детското столче за кола ме понесоха към тротоара, който има един такъв мил и свиден наклон, че не можеш да дърпаш нищо с колелца, което да не се катурне поне на пет места по пътя от нас до спирката. Пристъпих встрани и с бабоилийческа сила противодействах на натрупалата се кинетична енергия, преминаваща в потенциална...синина. Блъснах се в количката, а от нея падна детското ‘пътно’ легло. Разбира се, че беше четири сутринта. Разбира се, че валеше. Разбира се, че Сами искаше да върви ‘по ръбчето’, въпреки багажите. Разбира се, че бях крив и ми се спеше зверски! (Все-пак, с Алекс вместо да подремнем преди тази ранна утрин се наградихме с не един, а два филма от типа ‘мозъкосвиващи’, от които все още премигвахме в почуда и недоумение защо сме заменили която и да е друга информация в главите си с подобна цапаница на недоразвити кино-идиоти. Сега заради тях се спъвах с над 30 кила багаж)...
Разбира се, че отивахме на почивка!
Когато ревностно гледахме тена на колежките – отдавна завършили, подвързали и предали дисертациите си, когато все още се бъхтехме над поправки, таблици и библиографии, когато се будехме в шест сутринта, захващайки се отново с ежедневната си програма (сутрин уроци по скейт, тутинетка, чупене и ремонт на гръмогласни китайски играчки, а следобед – размяна на ролите, когато мама дава уроци по пластелин, рисуване и разходки, за да се потопя аз в мозъчния си ступор и да пиша по дума на час...) тогава Сами ни попита къде е Айфеловата кола и кой я кара. А ние, вместо равнодушно да му отговорим – в Лас Вегас, сине – се размечтахме и потънахме в спомени за моментите, които така са спирали дъха ни, че едва сме се съвземали от замайване. За Париж, за почивки, за романтика и безгрижие. Тогава обяснихме на Сами, че кулите не се карат, а се строят високо и здраво като Айфеловата, за да може никой да не ти ги събаря. Тогава му обяснихме, че най-здравите кули са тези, които изграждаме в душите си и че тях нито финансови кризи, нито хиперинфлации, нито мошеници могат да ни ги разрушат. Време беше за създаване на нови спомени.
‘Но първо мама и тати трябва да напишат по една черна книга и да я занесат на Дейвид в университета, за да ги пусне той на почивка.’
И се започна едно подмазване на Дейвид (който си е малко Гейвид и рейтингът ми пред него падна щом ме видя с дете), само и само да ни пусне по-скоро – преди да сме предали книгите. Но уви, Дейвид не ни пускаше. Сами се примири с това и започна да врънка нас: кога ще сте готови с книгите!? Написвайте ги по-бързо! Искам на почивка!
Опасявам се, че тъй като от вълнение си направи една хубава цицина на стълбите пред университета точно след като предадохме дисертация ми, тази последна среща с Дейвид се е изтрила от гавата на Сами. Седмица по-късно, докато си ближеше сладоледа и хвърляше пясък по хавлиите на плажуващите в Испания, той продължаваше да ни пита кога ще предадем черните книги.
***
Но в четири сутринта скочи като репичка! Без мрънкане, без протести, само с една огромна усмивка: ‘На почивка ли отиваме? Написахте ли книгите?!?’
Ако си е правил изводи за животът на хората нощем, Сами трябва да е останал с доста точно впечатление, макар и само от първата вечер в която е имал щастието да е по улиците в четири сутринта. Тати залита с багажите; залитат и босите какички, мятащи обувките си за по една каишка, вероятно за баланс; залитат и батковците, все едно са се въртяли на пумпала в детския кът; eдни батковци прегръщат какички, а други – някой ъгъл. Изобщо, за мен типична манчестърска нощ, за него – свят, в който всички губят равновесие.
Въодушевен от видяното, възхитен от подгизналото ми чело след като качих и последния багаж на автобуса, Сами поднесе изненадата си: ‘Ака ми се!’. Това за мен беше чудесна новина, защото пътят до летището в автобуса е един час, а в автобусите може да се повръща, но не се ака! алкА вади памперс от чантата, тати нарамва дрисльото и хайде на горния етаж на автобуса – да слагаме памперс под гащите. А само като си представих колко много, много път ни чакаше...
***
Аз обаче не мога да си избия от главата песента на Куийн с онази оперна певица: ‘Барселоооонаа’ и вълнението ми кулминира със самото кацане! Просто си знаех, че ще ми хареса там и че всичко ще е наред. Затова не се възпротивих на вечно бързащата си за някъде съпруга и не се постарах да намеря интернет на летището, за да изведа адреса, на който отивахме. Хукнахме направо към такситата, седнахме в колата и аз взех да заеквам. ‘Ами тук някъде беше адреса, ама не мога да го видя, точно този мейл го няма в телефона ми! Карай към ей тоз адрес.’ Гложди мe отвътре мисълта, че имаше един адрес на офиса на фирмата от която наехме апартамента, но друг – на който се намираше той, но си трая. Твърде късно споделям съмненията си със задната седалка, от където започват да хвърчат искри, гущери, обувки... ‘порфавор, шофьорчето, ши можи ли на тоз номер да звъннем на фирмата, че да ти кажат на къде да караш?’ ‘ Си, си – ето!’ отговаря той с усмивка, че по един или друг начин ще ми влезе в цената. По телефона ми дават веднага адреса – коренно различен от този, на който отиваме! Но бързо коригирам, уточняваме недоразумението, благодарим му за телефона и му даваме новия адрес. Тридесет и шест евро по-късно, аз си свиркам наум ‘Барселоооонаа’, той спира, натиска едно магическо копче и сметката – хоп – става четиридесет евро. Карааай, викам си, ей ти парите, нали стигнахме. Стовари ни багажите и камарата изглеждаше все едно ще се нанасяме за постоянно в Барселона, а не че сме там за две нощи. Започва едно оглеждане...няма такъв номер. Улицата е с друго име! Ммм, даа...все-пак ни е завел на първоначалната дестинация. Попитахме един човек на колко разстояние е адреса, на който искахме да отидем и той със съжаление сподели, че е на двадесет карета (ако погледнете картата на Барселона, ще забележите, че в центъра всичко е построено в еднакво-изглеждащи карета. Едно от тях се прекосява за около 2 минути. 20 карета пеша = 40 минути. С три каруци багаж = 40 дни). Бързо изчислявам количеството енергия, останала в мускулите си, по напрежението в отделителните системи на двамата пикльовци, по трийсет-и-кусур-те градуса, по нервичките ми и решавам, че цената е по-висока, от което и да е такси. Този поне не натисна магическия бутон като ни стовари пред дестинацията ни на цената на една паейа за двама. Ще го преживеем. Все пак нали спестихме по 12 евро на ден, защото не наехме кола за из Барселона. Е, да, такситата ни излязаха толкова, като да я бяхме наели за три дни, но аз пак си пея: ‘Барселоооонаа’.
Апартаментът – смърт! Модерен, луксозен, на пет минути от Ла Саграда Фамилия, отделна спалня за Сами. Добре го бях намерил. Знаех, че цената ми много скоро пак ще се покачи. Като ни дадоха ключа ни обясниха: ‘Тук етажите вървят така – партер, основен, първи, втори. Вие сте на втория.’ Благодарение на великолепното математическо образование, което получих в Английската Гимназия и на това, че родителите ми – и двамата от математическата гимназия – имах щастието бързо да пресметна 2+2=4 и да се изпотя отново, поглеждайки към багажите ни. Оказа се обаче, че четирите етажа съвсем не бяха проблем. Пардон – не бяха най-големият проблем. Видях стълбището! Както алкА отбеляза, и двамата имахме познати американци, които просто нямаше да могат да се качат до апартамента без кран. Количка, легло, столче за кола, две тежки ръчни самолетни куфарчета, двайсет-килограмова чанта и разбира се, за десерт – 16-килограмовият (плюс има-няма 300 грама памперс) Пенчо Питанката (този перфектен прякор му бе уместно лепнат от майка му още в самолета и става все по-подходящ до ден днешен). За щастие, точно на две минути от входа имаше магазинче и аз предвидливо отложих удоволствието по качването на багажите, като си осигурих награда – изпотена, студена и газирана...както казва баща ми – ‘да ти се насълзят очичките’.
‘Барселоооонаа’!
***
– Сами, къде сме?
– В Лас Вегас!
– Не бе! Нали досега питаше къде ще ходим! Къде сме?
– В Испания! Франция! Барселона!
– Браво, Сами! Кажи сега: ‘Ла Саграда Фамилия’.
– Награда на милия!
Брей, тоз Гауди бил голям гений! Страшна катедрала построил. Какъв размах на мисълта, какъв модернизъм! Да ти хрумне да сложиш кранове като част от катедрала! Сигурно символизират издигането на душата към рая. Жалко, че от тях нищо не може да се види от самата саграда и прилича маааалко на строеж, ама..тц тц тц..много красив строеж!
Духът на града ни завладяваше. Неприятният вкус от трудностите по пътуването отстъпваше място на глада за паеЛЛа със студена, прясна биричка, изпотено гледаща към вълните на мастилено-синьото Средиземно. Между палмите прелитаха зелени папагалчета, чието цвърчене допълваше екзотиката на мястото. Минавахме покрай причудливи статуи, като например два крака, с дупета отпред и отзад (което ми напомни за моята детска интерпретация за новородената ми сестра, която съм нарекал ‘фалшиво бебе с дупе отпред и отзад’). Едновременно с вълнението се чувствах толкова уютно, че започнах да осъзнвам, че очевидно съм бил барселонец в предишния си живот. Това беше първото място в света, където се чувствах като у дома си и където бих се установил. Изглежда затова испанският толкова лесно ми се отдава. Ако някой ден изчезна безследно, може да ме потърсите там. Но това е тайна – не казвайте на никого!
Най-катарсизното чувство на почивката обладава душата през първия ден. За това го грабя с пълни шепи и не допускам нищо да ми попречи. Защото за нещастие сме толкова пригодливи същества, че преди да се осъзнаем, розовите очила се изпаряват. Чувството при мен е още по-катарзисно след като сме се омазали до ушите със сладолед, разходили сме се по плажа и сме седнали там, където порциите са ни се сторили най-големи, а бирите – най-студени.
Топлината нежно обладаваше телата ни и разтапяше бучките лед, образували се в нас през Манчестърското ‘лято’, разгонваше мухъла от душите ни и разтваряше сърцата ни.
***
Барио Готико не означава ‘Готин Бар’! Това установих по трудния начин. Като отидохме там се оказа, че е готино, в леко готически стил, но като бар хич не струва. Лабиринт от тесни, кокетни, почти призрачни улички, с високи каменни зидове, безсрамно количество ресторанти и сърцераздирателни цени. Разбира се, на алкА и се допи точно там водичка, която ме стъписа със скромните три евро за четвърт литър – горе долу цената на една много сносна бутилка вино в по-не-готическите квартали. А по тези места не е и лесно когато на някой от двамата пикльовци им се допикае. Няма къде да ги скриеш! Отвсякъде тераски, егоистично заключени входове и минувачи. Няма 30-45 секунди спокойствие човек.
От снимки и въздишки по магичността на това велико място започна да се стъмнява, а аз в тих ужас установих, че сме вървели все в една посока – по-далеч и по-далеч от апартамента ни. С Алекс многократно сме си говорили, че за да се влееш и впиеш истински в един град е задължително да вървиш. Ако си в кола е същото като да го гледаш по телевизията – кадрите се сменят и сливат в обща картина без да успееш да пипнеш, взреш и помиришеш духа на мястото. Следвайки този принцип, вече вървели шест-седем часа като изключим неприличното количество бира и скариди, които се поспряхме да погълнем, решихме да си тръгнем с бодра крачка обратно. Отново пеша. За станалите в четири сутринта това не е лесна задача, а ако са на две годинки, геройството им е нечувано! Аз обаче имам чувството, че Сами имаше повече сили да се диви на зашеметяващите сгради на Гауди (една, от които ми напомни на къщичките от ‘Семейство Флинтстоун’) отколкото нас.
Когато най-после стигнахме, аз бях толкова сринат от умора, че пях приспивната песен на Сами с похърквания между стиховете. С това отпаднаха и плановете ни за романтична вечеря с бутилка вино и свещи. Отпаднаха дори и плановете за вечеря...или даже за измиване на зъбите.
***
След като вкаменен се размърдах на сутринта, осъзнавайки, че не съм помръднал цяла нощ, имах щастието да подуша аромата на почивка: кроасани и кафе, които алкА тайно се беше измъкнала по тъмно да издири из махалата.
За този ден бяхме инструктирани ‘обезателно’ да посетим пазара Лас Рамблас преди обяд. Затова моментално стегнахме дисагите и се втурнахме на ново пътешествие. По пътя разни там Гаудита, Аудита вече ги чоплехме като семки...колко сме ги гледали ние, ехе.. Лошото обаче беше, че нямаше и един човек, когото попитахме за посоките, да не ни каза: ‘там да си пазите джобове, фотоапарати, чанти, всичко!’ Резултатът – три гърмяни заека, в индианска нишка, нервно бутнали ръце в джобовете, стиснали апарата, подозрително оглеждащи всеки около нас. А за късмет, защо точно там ни свършиха парите. Къде из Барселона ще намерите по-подходящо място да теглите кеш от банкомат! Случката беше просто като от филм: Алекс се отделя от мен, и аз не знам защо – нещо ѝ хрумна точно тогава да гледа по сергиите. Аз отивам до банкомата, бутвам си картата и зад мен се залепя един тип, когото трябва да съм изключително широко-скроен, за да не нарека циганин. Лепва ми се и се разсейва. Аз се обръщам и го изглеждам въпросително, на което той не реагира. Стои си залепен зад мен като муха на лайно (Не! Имам пред вид като пчела на цвете) и ми диша във врата. Предполагам, че съм се запотил от топлината, а не от друго, но се съсредоточих и в мигновеността на момента измислих как ще изкарам парите, ще се обърна светкавично и ще му изиграя едно маваши със задно салто в устата, преди да е успял да разбере какво става, стъписан от светкавичните ми рефлекси, как после ще му извия ръката зад гърба и ще подсвирна на някое ченге да си го прибере. В този момент обаче му излезе късмета: Алекс и Сами дойдоха и се лепнаха и те за мен, та той чисто физически трябваше да отстъпи. Иначе щеше да види той как се кара българин да се чувства като в България – в Испания!
Но да – Лас Рамблас – тц, тц, тц. Пазарчето е като музей. Даже като арт галерия. Подредени екзотични плодове; ядките – една по една измити, излъскани и строени в кошниците; маслини – преливащи във всички гами от светло-зеленото до тъмно-черното; толкова вида меса, че и на мухите да им прилошее от смрадта; и толкова вида морски животни, че с тези темпове сигурно ги инвентаризират направо по червената книга. С две думи: красота, мирис на меса, риби и скари и усещане, че някой недоинтегриран български или румънски ром ще прелети като Хари Потър покрай теб на някоя метла, пък после ходи и му разправяй, че поне паспорта си искаш обратно.
Измъкнахме се невредими, с ококорени очи и стържещи стомаси. Хайде – на ресторант! Чували ли сте го тоя за жадния дето вода газел? В Барселона ресторантите са пропорционално разпределени на населението – 1:1 – за да няма сърдити. ОБАЧЕ! Това прави изборът много труден. Тук нямат салати – там – пълно, трети изглеждат супер, ама нека още малко да поогледаме, та после не можем да ги намерим! И най-после намерихме перфектния вариант, точно отговарящ на изискванията ни – кокетно площадче, закътано от коли, близо до детски кът, на достатъчно разстояние от съседната сграда, нито на сянка, нито на слънце и в геометричния център между Саграда Фамилия, морето и Марс. Разгеле! Дойде усмихната сервитьорка, поисках ѝ менюто, а тя ми отвърна, че по това време сервират вече само кафе! Ааааааргх! Скочих като ужилен, казах на Сами да каже по едно Гарсѝас, отидохме до близката лафка, купихме си по една бира и пет вида банички с пълнежи и се сбогувах с мечтата си за една тава паея!
Следобедът е невероятна част от деня! Обикновено си похапнал дотолкова, че да не ти е вече до забележителности, отпуснал си се, че да не ти е до вървене, леко ти се приспива, но тъй като си на почивка не ти се губи време за сън и за това се отправяш към плажа – не за да се печеш, а за да си намериш удобно капанче, с гледка към морето и удобни шезлонзи на които да се опънеш...ако не си с дете! Ако си с дете вървиш повече от един час с диво-ревяща количка, стигаш потен и бесен до плажа, подминаваш невероятно-изглеждащия бар с развени бели завеси и не шезлонги, а буквално – легла, с усмихнати, препечени, безгрижни младежи, пийващи си коктейли и сядаш в съседното заведение, където намръщени баби те изглеждат злобно и ти казват, че вече не сервират храна, а само ‘тапас’ (мини- мезенца). Ако те устройва – седни ей там, до другото семейство с децата и чакай!
Но морето е така освежаващо, че аз се насилвам да се усмихна и се чувам как лъжа Алекс: ‘Е, и тука е супер! Гледай само колко е автентично’. Поръчваме си тапас. Калмари, салата, аншоа и маслини. По-точно (и то обещавам, че излагам точните количества) 6 кръгчета калмари, 4 листенца зелена салата, 4 рибки аншоа и 8 маслинки. След сока на Сами, напитките ни и 30 евро излязох олюляващ се, не от опиянението а от гнева си за това, че все-пак бяха намерили начин на ме оберат днес и то не докато си лежа на крайплажно легло! Приятно местенце...
Подобни кулинарни разочарования засилват у мен желанието за хранителна мъст. Ето защо, знаейки, че трябва да слагаме Сами да спи, изпонакупихме сума ти и деликатеси от ресторантчето до апартамента ни, избрахме си 3-4 бутилки вино и се прибрахме с мисълта, че тази вечер най-после ще си ‘отпразнуваме’ почивката с Алекс. Но явно в дебелите съдбовни книги това не бе записано, защото тази вечер беше ред на жена ми да сдаде багажа и да заспи пет минути след (или преди) Сами. И така си останах сам, да си пия бира по гръб, да си буча морски деликатеси и да си мисля как дори и в архитектурата на тухления, аркообразен таван има толкова много красота, че даже и той си струва да се преместиш в Барселона.
А какво удоволствие е да се отпуснеш по гръб, да се разлееш в момента, да наблюдаваш себе си, красотата на ‘тук и сега’, да не мислиш за минали проблеми, за бъдещи тревоги и страхове; да се концентрираш върху мига, който сетивата ти пренасят по неведоми пътища от външния свят във вътрешния ти. Защото животът се носи като бесен влак пред очите ни, размазват се вагони, пътници и светлини, гледаме го уплашени и не смеем да се метнем на него, за да пътуваме заедно със секундата, в която сме се родили и на която е отредено да пътува напред във времето с нас.
Така, опиянен от изящната испанска романтика и прекрасната евтина бира затварях очи вдъхновен и обнадежден, че може би и аз съм започнал да се научавам да обуздавам своята секунда, да я яздя като индиански вожд или като тибетски монах, вместо да я гледам като американски тулуп как прелита порай мен с безмилостна скорост.
***
Война! Не, нашествие! Не, извънземни! Не, влакът от снощи минава през главата ми! Не! МАЙСТОРИ!
Осем часа сутринта!
Всички спим дълбок тореадорски сън, когато в апартаментите отгоре, отдолу и отсреща в хор настъпва Ремонтът. Чуковете и бетоноразбивачките бичат в мозъците ни, докато едва се държим за леглото, за да не ни изхвърлят вибрациите на земята. Явно това беше официалният начин да ни намекнат по-бързо да освобождаваме апартамента.
Излетях със засилка от терасата на вторият-четвърти етаж! (не – промъквах се странешката по стълбите) и оставих Алекс и Сами да се надвикват кой какво ще закусва. Беше дошъл моментът да наемем кола и да се понесем по безсрамните красоти на Costa Brava и Cote D’Azur. По пътя алчно поглъщах спокойствието и динамиката на Барселона, перфектния брак между махленски уют и космополитна енергия. Отпих глътка от Саграда Фамилия, хапнах хапка от Casa Mila и си побъбрих с Гауди. Чувствах се изпълнен, но и тъжен. Не ми се тръгваше от тук.
Тъй като изглежда от предишните си животи като испанец съм запомнил добре пътната обстановка в Барселона, се оправих с колата обратно до каменоломната...аа...апартамента за десет минути. Там на нокти ме чакаха полуоглушените мъченици, подложени на 90-минутно терзание между чука и ... другият чук.
Паркирането – забранено! Предполагам, че испанците разчитат предимно на летящи коли, защото никъде не можеш да паркираш. Оставяш си колата да се рее пред апартамента, вързваш я с каишка да не я отнесе вятъра и отиваш да се за-тапваш (по българскиму – да замезваш). Аз обаче бях наел старомодна, не-летяща кола и я спрях на аварийни пред входа – изпотен от тревога, че ей сега ще ми се изпърди един жандарм с тротинерка и ще ми лепне първата глоба. Хукнах нагоре по стълбите, препъвах се в чукове, клещи, пили, триони, ъглошлайфи и славяно-говорящи ‘майстори’. Най-после бях готов да поема детското столче, преносимото легло, количката, куфара, чантата, торбичките с храна за изпът, коша с играчки и книжки и преносимото DVD на Сами. Жалко, че Алекс ми помогна. Така и двамата синтезирахме есенцията на телесните си миризми в количества подобаващи изцеждане от дрехите ни. Вероятно във Франция биха оценили тези богати аромати и биха създали парфюми като „Agua di Stoyo”, „Коко Канал”, „Кензо” или направо „Българи”, но тъй като щяхме да стоим в Испания още едно денонощие просто си останахме да си миришем на тоалетна вода. Имахме късмет, че Сами беше се разсополивил, та климатикът беше забранен „за да не го простудим” в трийсет-градусовата жега, та спокойно си се разтичахме по кожения салон и се наслаждавахме на лепнещото „джвак – джвак” при всяко помръдване на седалките.
Пътят щеше да бъде кратък...ако не бяхме започнали с губенията. С разочарование открих, че между миналия ми живот и този са променили пътищата страшно много! Навремето с конете препускахме напряко до Франция колкото да грабнем по едно-две мазила от Прованса за сеньоритите и по няколко бучки ‘Горгонзола’, да прикриваме миризмата на налъмите си и газ – обратно в Барио Готико, а сега ми насложили едни ми ти магистрали, едни ми ти платежни бариери, гутен морген, гутен морген и хайдее, кесийката ми пак олекна докато намеря правилната табела. Пътувахме към Бегур. Пак с испанските имена! Бегур? Звучи като комбинация от Бегач и Бахур – бегач за бахур. Разбира се, звучи и като обида – нещо като тъпанар – „Абе бегур с бегур такъв! Казах ти, че държим парцалите под мивката!” За по-изисканите имаме асоциация с бижу – Ей, тази дама какви бегури е подбрала, жена от класа. А за по-лингвистичните асоциираме с английското ‘бугър’, което колкото и нещастно да съвпада със звученето на ‘булгар’, означава сопол.
следва продължение тук
No comments:
Post a Comment