Е, готов съм. С биричка в ръка, току що свършил работа, залепвам за компютъра, да опиша впечатленията ни от Хаваи. Според мен не бих бил толкова ентусиазиран ако не получавах толкова много позитивни отзиви от тези пътеписи, та за това, колкото и да не съм го очаквал от себе си, изгарям от нетърпение да споделя и тази екскурзия с вас. Повечето от вас може би знаят, че да пиша теми по литература беше най-омразното ми нещо в училище, за това сега страшно се oчудвам на отзивите ви, но това всъщност ме радва и ме кара да продължавам. Дано се порадвате и на следващите редове.
Колкото и да ме е срам, пак ще започна с факта, че Алекс организира всичко. От идеята, откакто се върнахме от Холивуд, до изпълнението, всичко дължа на нея. Но нека да отбележа: не че аз не бих се занимал с организацията, но тя просто трепти от удоволствие да го прави, за това и не й се пречкам много. Тя само ме пита за мнение и заедно вземаме решенията, но що се отнасая до проучванията, аз се оставям единствено на нея. То не са книги със съвети, то не са безброй интернет страници и вируси, ‘щото тя просто се вре навсякъде, за да донесе от 9 кладенеца вода.
Както и да е.
Време е да започна с разказа си.
Поне това задължение остава на мен .
Ами може би трябва да започна с факта, че в последния момент, когато си мислехме, че всичко с работата е уредено, аз отивам да си видя графика и виждам, че няма нищо такова. Съвсем си се водя на работа в дните, определени за почивката. И настава тиха паника, в която започвам да обикалям всичките си колеги и да заменям смени, да дължа услуги и да прося да работят вместо мен, вследствие на което се натоварвам с всевъзможни допълнителни смени и преди почивката съм труп. Абе важното е, че всичко мина гладко и колегите ми бяха много отзивчиви, та се претекоха на помощ. За нула време разчистих графика си за 6 дни.
Излитаме ние на 7ми декември, поръчали сме си вегетарианска храна за самолета, всичко точно. Аз даже не закусвах, защото си викам ооо, сега има да ни хранят, няма никакви проблеми. Да ама, може и да съм сгрешил. Дават ни по едни фъстъчки, както обикновено, и ние си чакаме. И по едно време питаме, “а кога да чакаме обяда?” И ни се отговаря: “ааа, обяд само за първа класа”. Ама ние тука, пише, такова, на резервацията, няма братче. Това е положението. Изглежда ни съжали стюарда, та идва при нас и ни вика: “ей, гладните вегетарианци, ето, скатах ви тука малко фъстъчки и ако остане нещо от първа класа ще ви го дам също”. Божее, срамота. Я дай да си купим тук за по $5 там каквото продавате. Аз си купувам “фън бокс”-а, а именно: едно топено сиренце, 4 парченца чипс, малко доматен сос и един пакет м&м’с. Ами това е, брат. Ако искаш яж. Алекс се облажи с сиренената порция, където пък имаше 3 парченца сирене и 3 грозденца – сериозна работа. Добре, че пихме по един доматен сок, та позалъгахме как да е глада.
Споменавам свичко това, защото следващото ни ядене беше чак в 10 вечерта Вегаско време – 8 Хавайско, но преди да стигна до първата ни вечеря, да опиша пристигането.
След като кацаме в Лахуя, извинявам се, името е такова...какво да направя и стюарда ни вика: “ Айде, вегетарианците, бягайте да ядете”, вземаме си багажа, весели, весели и се озъртаме, защото сме си платили $30 към билета за Хавайско посрещане. Нали си представяте. Очакваме едни такива по бамбукови полички да ни окичат с цветя, може би да пеят песни и т.н.
Чакаме, чакаме и по едно време ни увиснаха усмивките, защото останахме самички на летището и няма никой да ни пее и кичи. Естествено Алекс се набра и отиде да си търси правата при жената на информацията, да й обяснява, че това е направо срамота и т.н. Тя жената много знае за какво става дума, ама каза къде да попитаме поне. (то си е частна фирма, която прави тези посрещания) Та пита тя, където й казаха, и започнаха едни телефонни обаждания, едно суетене, звънене на шефовете, чакане 100 часа, аз викам абе дай да ходим, голяма работа сега много важно. Алекс не та не! Та накрая едно момиче там, която просто като услуга звъня на шефа на тая ми ти фирма, отиде до един шкаф, извади една торба с венци и ни закичи. Ееей, мирясахме, разгеле, “преборихме се за правата си”.
Та закичени с венци от уханни цветя, които на мен поне доста ми бучеха на врата отидохме да си вземем колата под наем и излитаме да търсим вечеря. На първото мексиканско крайпътно заведение скачаме от колата и поръчваме по едно огромно бурито, пълнено с какво ли не (солена палачинка – типична мекс храна). Аз викам на сервитьорката “Una сervesa por favor” И тя ми вика ами ние не сервираме, ама ей там от бензиностанцията от другата страна на пътя иди и си купи и готово. Ей, боже боже. Тичам аз до бензиностанцията и питам продавачката разречено ли е да се пие бира на открито, защото тук, в страната на неограничените свободи в много щати не е разрешено да пиеш алкохол ако си седнал на открито, а ние бяхме седнали на маса пред ресторанта. Та продавачката ми я дава в кесийка и казва да не я вадя, а кроткичко да си отпийвам от кесийката. Еми така и направих. Алекс много ми се смя какъв съм потаен.
След прекрасна вечеря се отправихме на 40-минутно каране из острова до хотела си. Беше тъмно и ние само изгаряхме от нетърпение да се съмне, за да видим красотата на прехвалените от всички Хаваи.
Стигнахме в хотела, много ни хареса. Чудесна стаичка, много чиста, с един красив лакиран дъсчен под и бамбукови мебели. Много “островно”. Една много бърза забежка до океана на 2 минути с кола, но беше доста тъмно и по-скоро го чухме от една тераса, отколкото да го видим. И 10 минути по-късно бух в кревата.
4:30 сутринта. Абе кукуригане ли е това, що е бе!? Ай стига, врява до небесата! 20 петела се наткукуригват! Ужас! Добре, че Алекс беше проучила и за това и носеше тапи за уши. Аах! Така е по-добре.
9:00. Бодри, наспани, готови за първи стъпки из острова. Кафенце в стаята, чудесно настроение, една буйна гъста градина от дървета се вижда от терасата ни. Нито коли, нито къщи. Само тропически растения, цветя и зелени, зелени хълмове. Голяма красота, верно си е.
Излизаме ние с бодра крачка и айде пак да търсим океана. Еее, ама небето нещо много навъсено! Карай, това не ни пречи. Времето иначе топличко – за тениска идеално. Слязохме ние до плажа, ми доста добре. Но аз нали чакам да видя палми, бели пясъци, тюркоазени води, в мен се заражда едно леееко разочарование. Викам си е, може да е от времето. Сигурно ей сега като грейне едно слънце ще е различно. Ама не светва. Наистина, красиви дървета ограждат плажа, ама не са палми. Разхождахме се ние, разхождахме и викаме я да си пробваме късмета някъде другаде. Та прибрахме се, гледахме десетките кокошки и петли по пътя, голяма екзотика! И се отправихме обратно към южната “туристическа” част на острова. Спряхме в едно градче – скучно. Отидохме до един водопад, снимахме се, ми супер. Записахме си час на другия ден да караме кану по една река и отидохме да обядваме. Слънцето така и не се показваше, а с него и моето настроение. На обяда специално отбелязахме, че сме вегетарианци, поръчваме си яденета и едното от тях с много съмнителен вкус. Викам аз сервитьора, питам го дали няма месо вътре и той гордо вика” “ами да, аз се чудех защо си го поръчвате. То има кайма в него.” Ами, защото на менюто пише картофи със сирене, не пише кайма, бе алооу! “Ами ок, ще ви го махна от сметката тогава.” Както и да е. Отидох до колата, взех по едно яке, защото бяхме седнали отвън, а времето хич не изглеждаше да е за плаж, изядохме си салатите и газ, да търсим слънцето. Е разгеле, намерихме го. Легнахме на един плаж с около 50 души на него, абе морето бурно, духа един бятър, борим се ние с хавлиите си, ама не е лесно. От време не време хооп по една вълна пясък отгоре ни, отърсваме се, отърсваме, мълчим си. По едно време поглеждам на Алекс устните и се изненадвам от особеното червило от пясък, което си е сложила. Целите й устни полепнали, защото си беше сложила гланц. Еми викам й какво да направя?! Не ми е кеф, не ми харесват Хаваите! И ми олекна на душата като си го признах. Еми да, абсолютно прехвалени! Дрън дрън! Няма бели пясъци, едва по някоя кьопава палма, морето с цвят на добре познатото ни Черно море, ми то по-добре там да си бяхме отишли.
Е добре де, добре. Няма чак толкова да развалям настроението на своята ентусиазирана половинка. Заведох я на супер маркет да си купим вечея за в стаята и да я успокоя малко. Е там пък друго двайсет! Една кутия мляко $6. Един сок от портокал $6. Във Вегас са по 2. Тук направо шаш. Ама както и да е. По-ефтино от ресторант. Взехме си това- онова, направихме си голям пир в стаята.
Искам, обаче да вмъкна, че преди магазина отидохме до един базар, където имаше нещо като туристическа агенцийка. Там една жена ни обясни кое си струва да се прави на Кауаи (това беше самият остров от Хавайската верига на който бяхме-най-северният), уреди ни разходка из острова с хеликоптер на половин цена, даде ни 2 вечери в ресторант на цената на една, определи ни маршрути и ни заяви, че не й дължим нищо, а само на другата сутрин да отидем на една презантация, да ни зарибяват да си купим пакет ваканционни оферти за до края на живота си с намаления и тем подобни глупости.
Станахме рано рано на другата сутрин, още към 7 и отидохме на презантацията, дърпахме им се като магарета на мост и им отказвахме всичко, та бързо бързо ни пуснаха да си ходим.
Закусихме - Алекс прекрасна палачинка с макадамии и мед, а аз - по американски – омлет, но си го избрах с морки дарове. Облизахме си пръстите. Времето – мрачно. Забележете – ден втори е това.
Малко кибик насам, малко натам, до тоя плаж, до оня плаж, няма слънце братче, ми нищо става за разходки. Всъщност чакахме да стане 12 часа, за да ходим да караме канута по реката.
Е това си беше доста забавно! Аз греба, Алекс прави снимки, после пък аз се опъвам като бей и давам заповеди, тя ни забучва в едни храсти (шегувам се, пиша го само за да я ядосам. Аз бях причината да се набучим в храстите и хубавичко да я ужулим, защото като сядахме в кануто ми казаха: “Умният отпред, силният – отзад”. Този, който е отзад ръководи завиването, а това бях аз). Гребахме първо през една широка част на реката, после през една тесничка горска рекичка и макар и облачно си беше голям кеф и двамата останахме много доволни. Имахме си водач, който ни каза да паркираме канутата на горе по реката и ни поведе пеша през гората. Също красива гора, изпъстрена с всякакви цветове и красиви растения, и разбира се, вие го кажете….дааа, кокошкии (и петли, изпълващи гората със сладкопойното си кукуригане – по-късно ще обяснявам за тях). Стигнахме до един ама много красив, висок около 50 метра водопад. Водача каза, че водата не е студена и можем да се изкъпем в езерцето, в което се излива тази мощна водна маса. Наистина беше удоволствие. Водата беше хладна, но поносима, плувах до самия водопад, оставих водата да пада отгоре ми, беше почти пречистващо удоволствие. Всъщност ми стана по-студено като излязах от водата и отново да чуя какво ще кажетее…намаше слънцее. Точно така. Хапнахме по един два кракера, и водача ни изненада с нещо доста интересно. Хвана сладководна скарида. Беше поне с 20-сантиметрово тяло, а като добавиш и мустаци и огромни щипки, си беше почти като лобстър или “омар”само дето щипките много тънки и дълги, докато на лобстъра са дебели и дори опаснички. Може да ти отреже пръста. Водачът ни каза, че 8 години е бил суши готвач и с към 50 такива можел да приготви велики ястия. Тая едничката горката я пусна, защото никаква работа нямаше да свърши на групата ни от 7 души. И хайде обратно из гората и пак на кануто. Сега изглежда се беше поуталожила умората от предишното гребане, та на връщане видяхме доста повечко зор, макар и да се връщахме по течението на реката. На няколко пъти исках да кажа спрете лодката, слизам. Ама драпах. Добре, че съм си взел силна жена да носи на бой и гребане, та свърши добра работа . Между другото, по пътя минахме покрай едно рибарско селце, където бил сниман филмът “Зараза” с Дъстийн Хофман. Не слязахме там, защото водачът ни искаше да сварим да се приберем по светло.
Доволни и изморени отидохме пак до супер маркета (имайте пред вид, че това ни е вече поне едно 6та екскурзия за годината и нямахме много избор, трябваше да жертваме ресторантите и да ги заменим с романтични вечери в стаята), купихме още една бутилка вино, още малко храна и пак в хотела.
Там, след обилна вечеря Алекс каза да се обличам, че излизаме на бар и “дискотека” дето се вика. Аз поизмънках леко, но няма как. Събота вечер, казаха тези с които бяхме на кану-похода, има един бар, в който се събират всички и е много хубаво. Облякохме се, и айде пак 40 минути с колата да търсим въпросния бар. След доста лутане го открихме, платихме си $10 вход, аз така се поогледах вътре и ми се стори доста подозрителна работата, ама смея ли са разваля на жена си хатъра, трая си. Та взе си тя един ром с кола и се заоглежда из бара. Картинката беше следната: едни сепарета, едни маси, насредата, един забит дансинг от едната страна и 2 маси за билярд. Пушек, пияни хавайци, гледащи ме кариво (защото съм бял, а те не обичат бели момчета и гледат да ги ступат без причина, както знам от колегите си хавайци), няма място да седнеш, има двама души на дансинга и това е положението. Евентуално можеш да се облегнеш на бара и да гледаш да не привличаш внимание. Резултатът беше, че след 40 минути каране, 5 минути и $16 по-късно, бяхме обратно в колата и на път към хотела.
Добре, ама на Алекс и се танцуваше и точка по въпроса. Това доведе до интересно решение. Отбихме край пътя. (има хубави отбивки, много големи, където почти не виждаш пътя до себе си, а можеш от нещо като тераси да гледаш океана), надухме радиото (е евала им за едно нещо! Най-якото нещо на Хаваи – радиото! Само реге, само весели песни и почти нито дума. Поне 5 такива станции. Направо да си танцуваш в колата, или както направихме ние – пред колата, посред нощ – в тъмното) и 15 минути танци. Няма да кажа под звездите, защото, вече се досещате,…беше облачнооо. Но чувахме океана, виждахме бурните разпенени сърфистки вълни и танцувахме. Макар и доста лудо си беше изключително приятно изживяване.
След това напълно удовлетворени бутнахме тапите в ушите и лека нощ.
Събуждаме се ние събота сутринта пак сравнително раничко, пийваме кафенце, хапваме закуска и пак на колата. Този път към летището, но не за да си тръгваме, а за нещо далеч по-интересно – обиколка на острова с хеликоптер, продължаваща 55 минути. И двамата сме много ентусиазирани, защото не сме се качвали на хеликоптер и макар че този път не се очакваше от нас да скачаме от него, все пак си беше вълнуващо.
Минахме през изключително кратък подготвителен курс и ни сложиха в хеликоптера. Всичко на всичко 4 души и 1 пилот. Алекс – до прозореца, да гледа.
Отлепихме ние и пилота вика, че сме случили на прекрасен ден за летене. Наистина, имаше тук-таме някои слънчев лъч за разнообразие.
Първа дестинация: водопадите от Джурасик Парк. Не знам помните ли, но в началото на филма всички пристигат на един тайнствен остров. Еми – Кауай бил.
Едни водопади, едно чудо. Невиждана красота! Изпълнихме се с радост, това значи била красотата на Кауай. Не плажовете, а вътрешността на острова. Ама зеленина, вода тече отвсякъде! Пилотът пояснява, че тук подземни извори няма! Водопадите, обливащи целия остров са захранени само от дъждовната вода. Защо? Ами защото това е най-дъждовният остров на светааа. Точно така. Така че много много да не се оплакват тези, дето са дошли да търсят слънцето.
Полет над водопади. Огромни гъсти гори, хълмове, обсипани с всички нюанси на зеленото, и вода, вода, вода! Отзад хълмовете се подава океана, грее слънце! Късмет бе, брат’че. Гледам аз със затаен дъх, снимам с камерата и леко ме е яд, защото знам, че няма да мога да предам по никакъв начин красотата на момента. Едно на ръка, че в слушалките звучат прекрасни мелодии, подбрани подходящо за полета, второ, че самият полет с хеликоптер ми е за първи път...поглеждам към Алекс...нали се сещате по анимационните филми като рисуват лицата в зелено и синьо. Ако трябваше да рисуват нея, така щеше да изглежда. Ръка, готова да грабне торбичката, висяща пред нея, смел поглед, втренчен право напред, нито реакция на моето помахване, нито на опита ми за комуникация. Само едно вяло “не ми е добре” с ръка и толкова. (по-късно ми каза, че да не мърда било единственото спасение, да не опръска останалите пътници и пилота със сутришното си кафе.) А ние си се носим над зелените набраздени хълмове, подобни на хриле, изпълнени с безброй успоредни хребети, между които не можеш да видиш земята, защото е някъде далеч надолу. Може би по-ясна представа ще добиете ако си помислите, че Бог е минал с едно гребло по склоновете на планината и си е криволичил както му е скимнало, но линиите, които е оставил са си били успоредни.
Минахме и през най-мократа точка на планетата – Вулканът Килауейа, създателят на острова, издигнал се преди милиони години от океана, трупайки застиваща лава по стените си. Днес той е изгаснал и на пук на някогашната му мощ, днес по целия му кратер се е разположил зеленият килим от дървета, треви, папрати и храсти. След тази неземна гледка се опътихме към Напали Коуст – най-красивите и недостъпни по никакъв друг начин освен с хеликоптер, или по море скалисти брегове и екзотични плажове. Отново красоти и неописуеми гледки на сгушени малки плажчета (каквито очаквах да са всичките на Хавай) и високи, стръмни, спускащи се в океана скали.
След кацането Алекс най-после проговори. Каза, че й е било много лошо, а пилотът каза, че нейното място било най-лошо в това отношение, защото най-вече около тази страна сме се въртяли. Еех, пак я оправдахме.
Идеята беше по време на полета да видим къде из острова има слънце и да се възползваме, от прясната информация, за да изкараме остатъка от деня си на плаж. Е да, ама наистина толкова се въртяхме с тоя хеликоптер, че загубихме напълно представа кое къде е и отново тръгнахме с колата на лов за слънце. След кратък обяд в някакъв мол, на по една супа и по един сандвич се отправихме съвсем до другия (югозападен) бряг на острова (ние бяхме отседнали на североизточния). Карахме около час и половина и като стигнахме до плаж, до който имаше някакво гробище и пак нямаше никакво слънце. Айде обратно. Този път към над два часа, за да си стигнем до нас си, а по пътя си направихме кратка спирка, за да опитаме някакви странни плодове, които продаваха на сергийки, както и сладък лед(знам,че звучи като сладолед, но това си беше натрошен лед, със сироп изсипан отгоре му – вкусничко).
Обратно в Принсвил си направихме кратка разходка в близост до голф игрището (казвам го не, за да си мислите, че ни е изчаткала някоя топка, а защото тук много се прехласват по голф игрища. Мен ако питате, жива снобщина, даже съм чувал българи да си говорят в магазина “Абе знаеш ли, бе, Иван си ‘зел къща на голф корс, тц-тц-тц еей, много се уреди той”). Идеята е, че пред това са огромни зелени поляни и просто е красиво да се поразходиш – оооооп, вие къде там бе! Не е разрешено да се ходи по голф корса – айде там отстрани, отстрани покрай пътя, ако искате, разрешено е да гледате как играят онези с изисканите вълшебни, прелестнобели дрешки симпатяги от рекламата на “Ариел” (или нещо подобно пишеше на табелата). Разходихме се из кварталчето със най-снобските сгушени къщички, порадвахме се на огромните албатроси, които се разхождаха спокойно наоколо, (да, знам какво е албатрос – не, не бяха чайки) и заподскачахме, и затичахме обратно към стаята си, почти напълно оглозгани от комарите.
Вечеряхме май за първи път на ресторант. Беше ужасно скъпо. Не ми се говори. Само атмосферата си беше яка. Бяхме седнали отвън, а светлината идваше от огъня на бамбукови факли. Поне това.
Последният ден беше посветен на плаж без претенции към времето. И още към 9 сутринта се курдисахме на най-красивия достъпен плаж, наечен Кее. Нямаше грам слънце. Лежахме по хавлиите, хранихме кокошките със солетки, а аз направих опити за гмуркане и не останах очарован. Нищо общо с Фиджи. Едни сиви корали и да, красиви рибки, но все пак като не беше слънчево даже и те не ми харесваха много. Постояхме 2-3 часа и си тръгнахме.
Хаха, трябва да разкажа за мексиканския-бразилски ресторант, в който обядваме. Значи едно на ръка, че едва имаше ястия без месо, но и тези с риба не можехме да си поръчаме, защото не им бяха докарали още. Викаме ок, скариди тогава – ами и тях не са докарали. Ами айде поне едно “гуакамоли” – едно от любимите ни мексикамски неща – нещо като саладка от авокадо с доматки, лимон и лук. И авокада нямаме. Ами аз викам, аз видях тук в магазина отсреща, продаваха – да ида ли да си купя тогава? И айде пак, Стоянчо ходи до магазина, да носи в ресторанта. Абе голяма работа са тези мексикански ресторанти.
През останалата част от деня не правихме много. Разхождахме се, стягахме багажи и май това беше.
Вечеряхме двама на цената на един в един морски ресторант, от който останахме супер доволни и се отправихме рано рано да си връщаме колата и към летището. Там срещнахме една двойка, с които бяхме заедно на похода с канутата, та си поприказвахме с тях и дойде ред обратно на самолетите и пак Вегас.
Ами това е. Вече бяхте с нас и до Хавай. Мислите си, че не знаем къде ще ви водим на следващата екскурзия? Ами! Алекс вече е почти готова с организацията на 15-дневна обиколка из п-в Юкатан в Мексико през май, така че тези дни може да започне да ме кара да стягам куфара “за да не го оставяме за последния момент”.
До скоро.
С.
Thursday, October 23, 2008
Нова Заландия - 2006
Оукланд. Вечер. С наетата кола карам по улиците на напълно непознат град, с навигатор от лявата ми страна – Алекс – с карта в ръка. Момент, от ляво ли казах? Дааа. Именно. Не съм се даже и качвал на кола с обратно движение, а сега карам такава. Но това съвсем не е проблем. Проблемът е, че все едно карам в насрещното! Не знам на кого да дам предимство, в коя лента е удачно да се движа, изнервен съм, а на всичко отгоре обясненията за хотела ни са ни дадени ако идваме от някаква си друга посока. Уфф. Доста се повъртяхме. Доста беше трудно и напрегнато. Но го намерихме де. Хотелчето беше супер приятно, от което останахме изненадани, защото си бяхме избрали по-евтинко. Оставихме колата и айде на ресторант край морето. Там пълно със заведения, пиещи бирички млади хора, музика и ... заря в ‘наша чест’. Абе много, много ни хареса.
Бяхме, разбира се скапани и веднага след вечерята (най-после сериозна вечеря от морски дарове, която не срещнахме във Фиджи, защото там - колкото и странно да е - наблягат на месото) в хотела и в леглото.
На другата сутрин след кратка закуска, разходка – да купим още една раница, за да разпределим поне малко трупа от куфара и проверка на маила си за първи път (в който научаваме за вълненията на някой покрай цунамита и урагани и се учудваме здравата), нямаше и час лутане и се измъкнахме от града благодарение на множеството указания на изключително отзивчивите и любезни местни, които направо като ни видеха с картата идваха да питат дали да ни помогнат.
На път за Ротороа. Въодушевени, с музика в колата, приятната сутрин и чудесното време пристигнахме за нула време до ЗОРБАТА! (за невежите да поясня – една огромна – 2 метра висока топка с 70см. дебела стена, в която се шмугваш и те търкулват надолу по един баир) Тъй като само на мен ми се мокреше (да,..наливат ти и водичка вътре) скочих и се затъркалях надолу по баира. Мят, мят, мят. По глава, по задник, на крака, на ръце, голям купон. Е, вярно, тези топки са били прозрачни навремето и си можел да видиш как светът около теб се върти, но сега са се надрали и виждаш само ръце и крака. Абе нещо като екстремна ролба. Голям кеф! Проблемът беше, че от снощната вечеря нещо имах огромен мерак за тичане към тоалетната и силно “разтревожен” скочих обратно на колата и тичахме да си намерим първия възможен хотел!
Приятен, голям, направо пред нас. Малко скъп, ама то не пита!
Денят ни премина в много краткотрайни екскурзийки до ресторантче, до хотела, до езерцето с черните лебеди, до хотела, до парка с врящите и смърдящи термични извори (миризмата беше добро оправдание за мен), до хотела, по улиците, с безуспешни опити да си намерим място да пием чай, та обратно до хотела и там смекта и чай, и лека нощ, деца.
Много, много рано се събудихме. Нямаше и помен от температурата, която бях вдигнал на предната вечер, настроението ни беше супер и излетяхме набързо от хотела.
По пътя си към Таупо се спряхме през още едни кални врящи езера, у които имаше някаква особена приказност, а може би заради факта, че беше едва 7 суринта и рядка мъгла беше обгърнала всичко, точно толкова, че да омагьоса мястото. Беше красиво.
Много скоро след това си пиехме кафето в Таупо, в едно прекрасно, огряно от ранното слънце кафене и крояхме планове как ще скачаме – с или без парашут. Хаха шегичка. Страхът нарастваше, но и двамата си бяхме казали, че ще го направим и няма да се дърпаме. И ето ни на, 20 минути по-късно вече бяхме платили и връщане назад нямаше. (отново да поясня: за този скок ни навиха момчетата от Швеция, дето бяха на околосветско. Те казаха точно къде е най-яко и най-ефтино, както и, че това е едно от нещата, които най-са си стрували за тях в НЗ) Облякоха ни в едни екипчета, дадоха ни указания и ни натовариха на един самолет. Алекс беше страшно въодушевена, а аз просто някак си не можех да повярвам, че наистина ще скоча. Все си мислех, че може и по друг начин да сляза от самолета. Да, ама не! На 12 000 фута (към 3км) височина самолета отвори врата и от него заподскачаха тези, които бяха най-отпред. Всичко бяхме ако не греша 6 скачащи. Тези, които си бяха платили с тях да скача специално човек с камера (цената е все едно още един скок), между които и Алекс, бяха по-напред, а по-стиснатите - между които и аз - най-накрая. Само видях как трета подред Алекс ме погледна за миг и....заедно с инструктора й (да, разбира се, че така се скача – има един човек, завързан плътно за теб, който носи отговорността да отвори парашута, да го навигира и да те приземи безаварийно. За теб остава само “кефа”) се отлепиха от ръба на самолета! Ох, Боже! Дано е добре тя, викам си, но преди да се усетя и притесня, вече седя на ръба и аз самият, с мойта инструкторка, която нещо ми върти главата за последна снимка, а аз не смея да погледна надругаде, освен към далееечната земя. Ето на! Полет! Не можеш да дишаш – едно от страх, второ от факта, че летиш с около 220км в час. Гледам аз как земята се приближава, не мога да го опиша добре. Не ме е страх вече чак толкова, макар че сърцето ми играе зверски и нещо там в мен произнася молитви. 45 секунди. И след стремоглавото летене усещаш едно подръпване и от поза – по корем, се изправяш вертикално. Първо, че гледката е много, много красива, второ, че парашутът ти се е отворил, трето, че...летиш! Огромна радост, огромна! Да живее животът!
Парашутът бавничко се спускаше, макар че на моменти инструкторът нарочно ни засилваше, при което леко ти се завива свят. И след като така се реехме из небето няколко минути като перца, се приземихме, намерихме се с Алекс и се прегърнахме, ухилени до уши. Голямо щастие. Прегръщахме се, кефихме се, дадоха ни филмчето, което бяха заснели с нейния скок и по живо по здраво (е, с изключение на леко повръщане на половината от нас...леко ще намекна – не аз) ни изпратиха, все още цели.
Бравооо, това ни даде отскок дето се вика. С яко настроение обядвахме в едно прекрасно място, което на всеки препоръчвам. Значи като сте в Таупо, завивате по главната вдясно и е на втората пресечка до спортния магазин. Слагам обяснение, защото не му помня името. Но – мнооого вкусни палачинки, пълнени с морски дарове, гъби със сирене “Бри” и прекрасна супа, пак от морски дарове правят. Пък и други неща, които изглеждаха страшно апетитно, но нямахме къде да ги сложим вече, а и аз все пак внимавах малко повечко вече какво ям, за да не се налага да търсим пак хотел по спешност. Обстановката е прекрасна, храната е здравословна, а цените – народни! Еми както установихме и двамата – това е рядка комбинация.
...
Отправната точка за този ден беше столицата – Уелингтън. Пристигнахме по тъмно и дъждовно, лутахме се доста за хотел, после и за отворен ресорант. Нищо не ни хареса, ядохме някви фелафели в една турска закусвалня и се поразходихме из града, който хич не ни се стори як. Може и да не сме видяли хубавите места, но и на следващата сутрин, когато отидохме да разгледаме националният им музей (в който умряхме от скука, макар че може би трябваше да разгледаме изложбата за “Властелина на пръстените” ама...) нещо не се накефихме. Виж иначе пихме прекрасно кафе, чиято миризма просто ни грабна от улицата в много уюутна ранно-сутринна обстановка на хора в костюми, отиващи на работа, а ние – неее. Тея новозаландци страшно кафе пият. Не го знам какво е, ама много вкусно и на капучиното така му поръсват канела и какао, че да ти озапочне деня както подобава.
Та това беше със северния остров. Следобеда си оставихме колата, хванахме ферибота и след 2-3 часа бяхме от другата страна – в Пиктън - където отново ни чакаха със следващата ни кола. Отседнахме в яхт клуба, че по-ефтин, мислехме да ходим да вечеряме на няколко часа - в столицата на зелените миди, но бяхме изморени и решихме да се откажем. Вместо това ни препоръчаха прекрасен морски ресторант, където ядохме точно 3 “пауа”, а именно едни такива особени миди, които се ползват за бижута. Имат много красиви черупки и са доста вкусни, но – много малко веее! Пък иначе скъпички. Та пак минахме на зелени миди. Ех – голям кеф са! Изпихме цяло шише вино и ни беше страшно приятно. Мисля, че стояхме 3 часа там. Нещо, което до сега не бяхме правили.
На следващата сутрин станахме много рано и потеглихме към някакъв резерват, наречен нещо като Тазманийски. Бяха ни казали, че важното по този път е да се кара бавно и да се оглеждаш много, защото е прелестен. И наистина. Може би изминахме 30 км за 3 часа. Спирахме на всеки завой. Такива фиорди, такива изгреви, такива пари се издигат от водата, отсреща виждаш тучни зелени острови, направо да полудееш от гледки, снимки и десктопи (това беше лаф – “уу, каква снимка, направо десктоп!”). след като стигнахме до парка знаехме, че ни предстоят около 4 часа поход. И изведнъж, на 10-ата минута, след като си бяхме обули специално закупените за поход и планини обувки и бяхме приготвили вода, раница с дъждобрани и т.н., ни домързя зверски и се върнахме. Ами на. Видяхме малко лами, една котка, един фазан(питомен), няколко токачки, една чапла и няколко крави, 3 шопара решихме, че сме видяли достатъчно. Потеглихме към Уестпорт, където щяхме да спим. По пътя спряхме в един град, известен с изумрудите си, Алекс си купи една висулка, побърка един папагал, разходихме се из една гъста, приказна гора като тези от “Властелина...”, видяхме няколко вълшебно красиви езера, откраднахме си круши от край пътя, (не за друго, а защото нямахме 2 долара да пуснем в касичката на човека, който просто си беше оставил една сергия, цени и една касичка, а ние имахме само 80 цента и едри пари) и след още много планини, гори, езера и полета чак по тъмно стигнахме. То пък се оказа един град от една улица. Тъмно, няма жива душа, че и светлинки даже нямаше. Много депресиращо. Решихме да караме още 100км и да спим в Греймаут. И там беше същото. Еми какво да правим намерихме си поне чудесен мотел и вечеряхме в стаята, след като аз напазарувах от местния супермаркет. Ми кво пък - пак беше яко. Наспахме се добре. Потеглихме отпочинали към някакви ледници.
Стигнахме още по обяд. Видяхме ги. Красиви, наоколо водопади, реки, планини, гъсти гори абе много красиво пак. Ама някак набързо ги видяхме и бяхме готови за деня, а вече – пусто - си бяхме наели хотел. Та следобеда се потривахме, гледахме си пак пощите, пазарувахме си вечеря, която пак в стаята ядохме, прекроихме плановете за пътуването оттам нататък и рано рано заспахме. Естествено, събудихме се още към 5-6 ама кукувци, сега кво да правим. Нямаше как да си платим на хотела, където рецепцията затваря нощем и им оставихме бележка с молба да ни таксуват кредитните карти. Те точно това и направиха. Ние пък потеглихме вече наистина по тъмно, в дъжд и по невероятни завои. Де това да беше всичко. Минахме през една табела, където пишеше, че в следващите 120км няма бензин. Аз викам ок, тя тука е бензиностанцията. Еми честито – и тя затворена, а нашият резервоар показва вече чертата на последната четвърт. Еми добрахме се до една много скъпа бензиностанция и сложихме много малко бензин. В резултат стигнахме до още една такава табела и треперихме още веднъж. Ама все на косъм и стигаме. Просто не ми се мисли ако бяхме останали насред пътя. да спестим 3лева примерно. Интересното тук е, че по пътя спряхме за една час и половинова разходка до плажа, на който пишеше, че имало пингвини. Толкова се надявахме...през пътя с едно недоверие си казвахме, че би било прекрасно да видим на живо пингвини. Стигнахме до адски красив плаж, с много бурно море, но от пингвини нямаше и следа. Разочаровани си тръгнахме. Карахме целия ден. В дъжд, по завои, много беше неприятно, дъждът беше ужасен, а където не валеше гледах да карам много бързо, за да наваксам бавното ни предвижване. В резултат ми друснаха глоба за 80долара (както казах, и фиджийските, и НЗ доларите са равни на лева)((Ал. ред. Тази глоба беше по пътя към Уелингтън,а не тук!!!), която, разбира се, че не платих. Да дойдат да ме хванат тук. Пък ако ме хванат, ще им платя. Привечер пристигнахме в Дунедин – на другия бряг. Приятен, основан от Шотландци град. Много барове и ресторанти, чудесна обстановка, красиви сгради. Трудно си намерихме хотел. Всичко беше заето. Ама изкарахме пак късмет. Пихме бирички, вечеряхме, друснаха ни още една глоба, този път за неправилно паркиране и леко ядосани от този факт си изпрахме дрехите в хотела и си легнахме .
Събудихме се добре отпочинали. Бяхме решили на сутринта да разгледаме града още, затова си направихме една хубава разходка из центъра, където всички улици са организирани около един малък парк и са под формата на петоъгълник. Направили са няколко такива концентрични кръга и после явно е станало неудобно и са се отказали, та по-нататък улиците са си прави. Пихме кафенце и закусихме плодова салата и мюсли в едно ресторантче-кафене. Кеф! Много културен и уютен град.
Идеята беше да ходим в шоколадовата фабрика на Cadbury, която беше в този град, но казаха,че отнема 2 часа да я разгледаш, пък и искаха бая пари, а нас ни чакаше много път, та заредихме до дупка колата и гас! Защо споменавам, че сме заредили до дупка ли, ами защото нали сме нарушители и както я бяхме подкарали, трябваше така да продължим. Когато си наемахме колата изрично ни казаха да не караме по три пътя в цялата страна. Те са все по около 100км отсечки и по принцип не ми изглеждаше страшно да си заобикаляме, но като напипахме брошурите за разни забележителности се оказа, че на един от тези пътища има нещо, което много искахме да видим. Та, знаейки, че може и да няма бензиостанция скоро, както и, че ако нещо ни се случи, нямаме застраховка по този път, потеглихме на юг по крайбрежието. Разбирам ги хората, че не искат колите им да се раздрънкват по тези завои, покрити с чакъл, който хвърчи под гумите ти и ако има някой пред теб, може да ти начатка предното стъкло. Да ама други коли нямаше. И все пак, пътят към палатката на Кара Борун е много по-зле, така че без много много приказки моля! Главата в торбата. И като стигнахме до един плаж, имаше само една кола паркирана там. Добър знак, че няма много паплач и китайци с апарати, дето (#^$#^$@@%(*^%$*-цензура). Та отиваме ние на тоя плаж, разбира се не с идеята там да се пекат нещо друго, ами...аааа момент, няма да кажа. Та излизам си аз от колата и ще ми се пръсне мехура. И отивам до едни храсти, а Алекс тича напред, доста скептична, защото не видяхме нито един пингвин на оня поход преди, та викаме и сега няма нищо да видим. И по едно време ми вика, “има, има” и аз не мога да сваря де се изпикая значи. Зарязвам всичко и хуквам. И дааа... имаше...морски лъвове. Ееех. Отдъхнах си. Във Фиджи един делфин не видях, преди това с пингвините, та сега просто си отдъхнах, казвам ви.
Алекс я е страх, естествено чела някъде, че по време на размножителен сезон били опасни и агресивни, да не ги доближаваш, ама сега на този плаж имаше точно два и то на двата края..къде размножителен сезон бе, братче! Та отидох аз до по-далечния първо, заснех го хубаво с камерата как се чеше, беше към 2.5 метра дълъг. Много внушителна гледка. Полюбувах му се и отидох до другия, до който се доближих на един метър. И той си лежи и не ме вижда. Та правя аз на Алекс знаци да ме доближи и тя леко леко склонява. Докато в един момент тоя ми ти морски лъв не ме забеляза и не изръмжа към мен (по-скоро като излайване беше) и едва едва се помръдна от мястото си да ме заплаши. Да, но не беше нужно. Аз вече бях напълнил гащите и бях избягал на 20 метра. Просто се скъсахме да се смеем с Алекс. Аз даже не го знам може ли да ме стигне изобщо, като се има пред вид как се влачат, ама хукнах иначе. Ми кво да правиш. От малък съм си такъв смелчага. Еей, ама това беше темата на деня. После гледахме водопади, уж много красиви, ама с китайци с апарати сега как да ти харесат. Ходихме до едно място, където има вкаменена гора, на самия бряг. Все едно плажът беше една огромна плоска скала, с много начупени форми. Много беше красиво и всичко беше в едни гигантски водорасли, които много приличаха на октоподи, ама честно. По два метра дълги пипала, закрепени към нещо, точно като глава. Интересно. И все пак ние само за лъвовете си говорихме.
Та завъртяхме се така хубаво по южното крайбрежие, минавахме през малки кокетни градчета и красиви гори, спряхме да гледаме залеза на един хълм, над един град, после се взирахме ли взирахме от един плаж - беше по здрач - дали ще видим делфини (защото така пишеше в брошурите), викахме ги, надявахме се, но нищо. Едно стъмняващо се бурно море. Пристигнахме по тъмно след доста още завои и чест дъждец по пътя в Те Анау – малко градче до голямо езеро. Отседнахме в супер як мотел. С джакузи в стаята и ти пускат филм по избор. Пак напазарувахме от магазина, гледахме един филм, Алекс се изджакузи и дрън – като пребити след толкова емоции.
Предпоследната сутрин. Вече се поизморихме от пътуване. Станахме и рано рано изминахме към 100-150км през планини, които все минапомняха на Мордор. Едни такива скалисти, голи, покрити със сняг върхове. Та като прекосиш тези планини следва стръмно спускане до брега. Той пък ми напомни на мястото, където на края на “Властелина...” елфите заминаваха с един кораб. Мястото се казва Милфорд Саунд и представлява фиорди, където сякаш Тазманийско море се е врязло направо в планините. Има пристанище, където се качваш на много модерен кораб, закрит, но покривът му е от стъкла, за да виждаш нагоре. Преведоха ни през целия канал, чак до открито море. Отне около 40 мин бавен ход. Минавахме през стръмни скали с надвеснали незнам как закрепени дървета (които екипажът каза, че често образували лавини от дървета – само едно да се откъснело и десетки други се стоварвали по дире му), превъзходни водопади, прекрасни мини-заливчета. Ама ние, нали сме се нагледали вече и само ни изтекоха очите да гледаме за обещаните пингвини, делфини и тюлени. Ама йок! Отидохме до открито море, обърнахме се и айде – връщаме се. Ама по едно време един глас по високоговорителя: “И сега ако погледнете вляво, ще видите една цяла популация от тюлени върху камъните.” И ние, ама къде, как, ще се пребием вече да тичаме, та еей, видяхме ги. Те си лежат там, корабът мина специално отблизо, за да ги видим. На тях това не им попречи и те си продължаваха със заниманията по лежене. Направихме им много снимки, но бяха доста далеч и не излязоха особено добре. И все пак си казахме, че си е струвало времето и парите да бием път до там. Дори спряхме още почти под един водопад, който пръскаше кораба, но беше много красив и станаха супер снимки. Последната спирка на връщане беше в подводната им обсерватория, от която можеш да гледаш рибките направо пред теб и както ни обясниха, това е като аквариум, в който ние сме рибите. Уникалното на тази обсерватория е, че там всички животинки си живеят и могат да бъдат наблюдавани в естествената им среда и нормално поведение. Разбира се, гъмжеше от рибки, морски звезди, корали и други. Даже имаше кеземпляр на черен корал, който е почти напълно изчезнал, защото са го правили на бижута.
Обратно на твърда земя и обратно в колата, и пак по завоите и баирите. След един тунел имаше една-две спрели коли, около които видяхме да прелитат папагали. Ооо, викам, я да спрем, тук има нещо интересно. Погледнахме какво се случва и тези ми ти папагали се накачулили на покрива на един микробус и не щат да слязат от него. Човекът отвътре явно не знае какво се случва не може да ги изгони, но в това време Алекс го спаси. Взе, че отхапа една ябълка и им изхвърли отхапаното парченце. И малко по малко имаше пренасоване на вниманието на всички 5-6 птици (доста големи папагали де!) към ябълката на земята. Тя обаче не стигна и за един и тогава да видите какво става. Три – четири папагала се накачулиха на колата ни – ама много отворени. Един отгоре дърпа вратата – да я отвори, но толкова силно, че Алекс, която стоеше отвътре без да подозира за него сика, ама какво става, някой ми дърпа вратата. Нейното внимание беше приковано към тези два нахалника, които стояха на предния капак на колата и единият дърпаше чистачките, а другият чукаше с клюн по стъклото точно срещу останалата ябълка. Голям майтап! Не ме оставят да вляза в колата. Ще влязат с мен. Ама аз отивам да ги снимам, те точно към мен се запътват едни такива наперени, ще ме накълват още малко. Едва едва се измъкнахме. Мисля от сега нататък да следваме и спазваме табелите “не хранете животните”, които бяхме срещнали по-рано.
Та от там имахме още няколко часа път до последната ни дестинация – Куийнстаун – столицата на екстремните спортове. Питайте дали ни беше до екстремни спортове след дни наред каране по цял ден и след всичко изживяно и видяно до тогава. Наехме си един най-обикновен хотел, вечеряхме екстремно вкусни зелени миди за последно, разходихме се из приятните централни малки улички, изпълнени с магазини за сноуборди и сувенири и айде по леглата.
Последна сутрин – разходки, кафета, обяд от 11 часа сутринта, че нямаше какво да правим, защото заваля сняг и беше много студено да се разхождаме, гледахме си по-голямата част от заснетите филмчета да убием още малко време, после оставихме колата – слава Богу невредима – на агенцията и ни оставиха по живо по здраво на летището.
По принцип повечето от вас биха си помислили, че нашата история ще спре тук, но за изненада на някой и ужас на други – продължавам:
Абе казаха ми те на мен като пълнех за последно колата, че нещо не били видяли да прелитат самолети днес, ама аз си викам абе яааа бегай тука глупости. На летището – хаос. Народ, куфари, един напред, друг – назад. Качват разни хора по едни автобуси. На нас започва да ни пари под лъжичката вече. Отиваме до информация и научаваме, че днес всички полети са отменени поради лошото време. А сега! Това ни е едва първия полет от общо 3! Изтървем ли его – просто, за да се придвижим обратно до Оукланд, всичко отива на кино. Едно на ръка, че сме се охарчили вече и хич не ни се остава за още една нощувка, второ нямаме кола, пък и билета ни от ЛА да Вегас отделен от другите и ще изгори. Да не говорим, че на следващия ден след прибирането очаквах да съм на работа. Уффф. Пък и тоя от информацията един неучтив, направо бях вбесен. И напред, назад с куфара с трупа вътре из летището, чакаме да видим кво ще стане. По едно време се разчу, че някъв самолет излетял и настана оживление. Обаче нашият полет си стоеше отменен. И така...три часа. Докато накрая за всеобща радост чухме, че ще ни пуснат. Хубаво беше, че полетът ни от Оукланд беше по-късничко, та не се притеснихме за него и си го хванахме спокойно. Та така. Пак бебета реват, пак турболенции и обратно от зимата на Куийнстаун в жегите на Вегас. Мери ни посрещна, оказа се, че на работа са се объркали и са ми дали още 3 почивни дни, Алекс също почиваше още 3, така че всичко съвпадна добре. Можахме да се акомодираме обратно, макар и трудно и...се захванахме с филми, снимки и пътеписи, които ето чак кога завършваме.
Ами това е. На мен ми беше удоволствие да го напиша, защото го преживях наново. Надявам се и всеки, който го е прочел да е успял да се докосне поне малко до прекрасните ни изживявания, които ни презаредиха, запалиха и ни преродиха. Все пак да не забравяме, че основната идея на това пътешествие беше да отбележим осмата си годишнина заедно (трета от сватбата). Е, отбелязахме я подобаващо!Край.
Бяхме, разбира се скапани и веднага след вечерята (най-после сериозна вечеря от морски дарове, която не срещнахме във Фиджи, защото там - колкото и странно да е - наблягат на месото) в хотела и в леглото.
На другата сутрин след кратка закуска, разходка – да купим още една раница, за да разпределим поне малко трупа от куфара и проверка на маила си за първи път (в който научаваме за вълненията на някой покрай цунамита и урагани и се учудваме здравата), нямаше и час лутане и се измъкнахме от града благодарение на множеството указания на изключително отзивчивите и любезни местни, които направо като ни видеха с картата идваха да питат дали да ни помогнат.
На път за Ротороа. Въодушевени, с музика в колата, приятната сутрин и чудесното време пристигнахме за нула време до ЗОРБАТА! (за невежите да поясня – една огромна – 2 метра висока топка с 70см. дебела стена, в която се шмугваш и те търкулват надолу по един баир) Тъй като само на мен ми се мокреше (да,..наливат ти и водичка вътре) скочих и се затъркалях надолу по баира. Мят, мят, мят. По глава, по задник, на крака, на ръце, голям купон. Е, вярно, тези топки са били прозрачни навремето и си можел да видиш как светът около теб се върти, но сега са се надрали и виждаш само ръце и крака. Абе нещо като екстремна ролба. Голям кеф! Проблемът беше, че от снощната вечеря нещо имах огромен мерак за тичане към тоалетната и силно “разтревожен” скочих обратно на колата и тичахме да си намерим първия възможен хотел!
Приятен, голям, направо пред нас. Малко скъп, ама то не пита!
Денят ни премина в много краткотрайни екскурзийки до ресторантче, до хотела, до езерцето с черните лебеди, до хотела, до парка с врящите и смърдящи термични извори (миризмата беше добро оправдание за мен), до хотела, по улиците, с безуспешни опити да си намерим място да пием чай, та обратно до хотела и там смекта и чай, и лека нощ, деца.
Много, много рано се събудихме. Нямаше и помен от температурата, която бях вдигнал на предната вечер, настроението ни беше супер и излетяхме набързо от хотела.
По пътя си към Таупо се спряхме през още едни кални врящи езера, у които имаше някаква особена приказност, а може би заради факта, че беше едва 7 суринта и рядка мъгла беше обгърнала всичко, точно толкова, че да омагьоса мястото. Беше красиво.
Много скоро след това си пиехме кафето в Таупо, в едно прекрасно, огряно от ранното слънце кафене и крояхме планове как ще скачаме – с или без парашут. Хаха шегичка. Страхът нарастваше, но и двамата си бяхме казали, че ще го направим и няма да се дърпаме. И ето ни на, 20 минути по-късно вече бяхме платили и връщане назад нямаше. (отново да поясня: за този скок ни навиха момчетата от Швеция, дето бяха на околосветско. Те казаха точно къде е най-яко и най-ефтино, както и, че това е едно от нещата, които най-са си стрували за тях в НЗ) Облякоха ни в едни екипчета, дадоха ни указания и ни натовариха на един самолет. Алекс беше страшно въодушевена, а аз просто някак си не можех да повярвам, че наистина ще скоча. Все си мислех, че може и по друг начин да сляза от самолета. Да, ама не! На 12 000 фута (към 3км) височина самолета отвори врата и от него заподскачаха тези, които бяха най-отпред. Всичко бяхме ако не греша 6 скачащи. Тези, които си бяха платили с тях да скача специално човек с камера (цената е все едно още един скок), между които и Алекс, бяха по-напред, а по-стиснатите - между които и аз - най-накрая. Само видях как трета подред Алекс ме погледна за миг и....заедно с инструктора й (да, разбира се, че така се скача – има един човек, завързан плътно за теб, който носи отговорността да отвори парашута, да го навигира и да те приземи безаварийно. За теб остава само “кефа”) се отлепиха от ръба на самолета! Ох, Боже! Дано е добре тя, викам си, но преди да се усетя и притесня, вече седя на ръба и аз самият, с мойта инструкторка, която нещо ми върти главата за последна снимка, а аз не смея да погледна надругаде, освен към далееечната земя. Ето на! Полет! Не можеш да дишаш – едно от страх, второ от факта, че летиш с около 220км в час. Гледам аз как земята се приближава, не мога да го опиша добре. Не ме е страх вече чак толкова, макар че сърцето ми играе зверски и нещо там в мен произнася молитви. 45 секунди. И след стремоглавото летене усещаш едно подръпване и от поза – по корем, се изправяш вертикално. Първо, че гледката е много, много красива, второ, че парашутът ти се е отворил, трето, че...летиш! Огромна радост, огромна! Да живее животът!
Парашутът бавничко се спускаше, макар че на моменти инструкторът нарочно ни засилваше, при което леко ти се завива свят. И след като така се реехме из небето няколко минути като перца, се приземихме, намерихме се с Алекс и се прегърнахме, ухилени до уши. Голямо щастие. Прегръщахме се, кефихме се, дадоха ни филмчето, което бяха заснели с нейния скок и по живо по здраво (е, с изключение на леко повръщане на половината от нас...леко ще намекна – не аз) ни изпратиха, все още цели.
Бравооо, това ни даде отскок дето се вика. С яко настроение обядвахме в едно прекрасно място, което на всеки препоръчвам. Значи като сте в Таупо, завивате по главната вдясно и е на втората пресечка до спортния магазин. Слагам обяснение, защото не му помня името. Но – мнооого вкусни палачинки, пълнени с морски дарове, гъби със сирене “Бри” и прекрасна супа, пак от морски дарове правят. Пък и други неща, които изглеждаха страшно апетитно, но нямахме къде да ги сложим вече, а и аз все пак внимавах малко повечко вече какво ям, за да не се налага да търсим пак хотел по спешност. Обстановката е прекрасна, храната е здравословна, а цените – народни! Еми както установихме и двамата – това е рядка комбинация.
...
Отправната точка за този ден беше столицата – Уелингтън. Пристигнахме по тъмно и дъждовно, лутахме се доста за хотел, после и за отворен ресорант. Нищо не ни хареса, ядохме някви фелафели в една турска закусвалня и се поразходихме из града, който хич не ни се стори як. Може и да не сме видяли хубавите места, но и на следващата сутрин, когато отидохме да разгледаме националният им музей (в който умряхме от скука, макар че може би трябваше да разгледаме изложбата за “Властелина на пръстените” ама...) нещо не се накефихме. Виж иначе пихме прекрасно кафе, чиято миризма просто ни грабна от улицата в много уюутна ранно-сутринна обстановка на хора в костюми, отиващи на работа, а ние – неее. Тея новозаландци страшно кафе пият. Не го знам какво е, ама много вкусно и на капучиното така му поръсват канела и какао, че да ти озапочне деня както подобава.
Та това беше със северния остров. Следобеда си оставихме колата, хванахме ферибота и след 2-3 часа бяхме от другата страна – в Пиктън - където отново ни чакаха със следващата ни кола. Отседнахме в яхт клуба, че по-ефтин, мислехме да ходим да вечеряме на няколко часа - в столицата на зелените миди, но бяхме изморени и решихме да се откажем. Вместо това ни препоръчаха прекрасен морски ресторант, където ядохме точно 3 “пауа”, а именно едни такива особени миди, които се ползват за бижута. Имат много красиви черупки и са доста вкусни, но – много малко веее! Пък иначе скъпички. Та пак минахме на зелени миди. Ех – голям кеф са! Изпихме цяло шише вино и ни беше страшно приятно. Мисля, че стояхме 3 часа там. Нещо, което до сега не бяхме правили.
На следващата сутрин станахме много рано и потеглихме към някакъв резерват, наречен нещо като Тазманийски. Бяха ни казали, че важното по този път е да се кара бавно и да се оглеждаш много, защото е прелестен. И наистина. Може би изминахме 30 км за 3 часа. Спирахме на всеки завой. Такива фиорди, такива изгреви, такива пари се издигат от водата, отсреща виждаш тучни зелени острови, направо да полудееш от гледки, снимки и десктопи (това беше лаф – “уу, каква снимка, направо десктоп!”). след като стигнахме до парка знаехме, че ни предстоят около 4 часа поход. И изведнъж, на 10-ата минута, след като си бяхме обули специално закупените за поход и планини обувки и бяхме приготвили вода, раница с дъждобрани и т.н., ни домързя зверски и се върнахме. Ами на. Видяхме малко лами, една котка, един фазан(питомен), няколко токачки, една чапла и няколко крави, 3 шопара решихме, че сме видяли достатъчно. Потеглихме към Уестпорт, където щяхме да спим. По пътя спряхме в един град, известен с изумрудите си, Алекс си купи една висулка, побърка един папагал, разходихме се из една гъста, приказна гора като тези от “Властелина...”, видяхме няколко вълшебно красиви езера, откраднахме си круши от край пътя, (не за друго, а защото нямахме 2 долара да пуснем в касичката на човека, който просто си беше оставил една сергия, цени и една касичка, а ние имахме само 80 цента и едри пари) и след още много планини, гори, езера и полета чак по тъмно стигнахме. То пък се оказа един град от една улица. Тъмно, няма жива душа, че и светлинки даже нямаше. Много депресиращо. Решихме да караме още 100км и да спим в Греймаут. И там беше същото. Еми какво да правим намерихме си поне чудесен мотел и вечеряхме в стаята, след като аз напазарувах от местния супермаркет. Ми кво пък - пак беше яко. Наспахме се добре. Потеглихме отпочинали към някакви ледници.
Стигнахме още по обяд. Видяхме ги. Красиви, наоколо водопади, реки, планини, гъсти гори абе много красиво пак. Ама някак набързо ги видяхме и бяхме готови за деня, а вече – пусто - си бяхме наели хотел. Та следобеда се потривахме, гледахме си пак пощите, пазарувахме си вечеря, която пак в стаята ядохме, прекроихме плановете за пътуването оттам нататък и рано рано заспахме. Естествено, събудихме се още към 5-6 ама кукувци, сега кво да правим. Нямаше как да си платим на хотела, където рецепцията затваря нощем и им оставихме бележка с молба да ни таксуват кредитните карти. Те точно това и направиха. Ние пък потеглихме вече наистина по тъмно, в дъжд и по невероятни завои. Де това да беше всичко. Минахме през една табела, където пишеше, че в следващите 120км няма бензин. Аз викам ок, тя тука е бензиностанцията. Еми честито – и тя затворена, а нашият резервоар показва вече чертата на последната четвърт. Еми добрахме се до една много скъпа бензиностанция и сложихме много малко бензин. В резултат стигнахме до още една такава табела и треперихме още веднъж. Ама все на косъм и стигаме. Просто не ми се мисли ако бяхме останали насред пътя. да спестим 3лева примерно. Интересното тук е, че по пътя спряхме за една час и половинова разходка до плажа, на който пишеше, че имало пингвини. Толкова се надявахме...през пътя с едно недоверие си казвахме, че би било прекрасно да видим на живо пингвини. Стигнахме до адски красив плаж, с много бурно море, но от пингвини нямаше и следа. Разочаровани си тръгнахме. Карахме целия ден. В дъжд, по завои, много беше неприятно, дъждът беше ужасен, а където не валеше гледах да карам много бързо, за да наваксам бавното ни предвижване. В резултат ми друснаха глоба за 80долара (както казах, и фиджийските, и НЗ доларите са равни на лева)((Ал. ред. Тази глоба беше по пътя към Уелингтън,а не тук!!!), която, разбира се, че не платих. Да дойдат да ме хванат тук. Пък ако ме хванат, ще им платя. Привечер пристигнахме в Дунедин – на другия бряг. Приятен, основан от Шотландци град. Много барове и ресторанти, чудесна обстановка, красиви сгради. Трудно си намерихме хотел. Всичко беше заето. Ама изкарахме пак късмет. Пихме бирички, вечеряхме, друснаха ни още една глоба, този път за неправилно паркиране и леко ядосани от този факт си изпрахме дрехите в хотела и си легнахме .
Събудихме се добре отпочинали. Бяхме решили на сутринта да разгледаме града още, затова си направихме една хубава разходка из центъра, където всички улици са организирани около един малък парк и са под формата на петоъгълник. Направили са няколко такива концентрични кръга и после явно е станало неудобно и са се отказали, та по-нататък улиците са си прави. Пихме кафенце и закусихме плодова салата и мюсли в едно ресторантче-кафене. Кеф! Много културен и уютен град.
Идеята беше да ходим в шоколадовата фабрика на Cadbury, която беше в този град, но казаха,че отнема 2 часа да я разгледаш, пък и искаха бая пари, а нас ни чакаше много път, та заредихме до дупка колата и гас! Защо споменавам, че сме заредили до дупка ли, ами защото нали сме нарушители и както я бяхме подкарали, трябваше така да продължим. Когато си наемахме колата изрично ни казаха да не караме по три пътя в цялата страна. Те са все по около 100км отсечки и по принцип не ми изглеждаше страшно да си заобикаляме, но като напипахме брошурите за разни забележителности се оказа, че на един от тези пътища има нещо, което много искахме да видим. Та, знаейки, че може и да няма бензиостанция скоро, както и, че ако нещо ни се случи, нямаме застраховка по този път, потеглихме на юг по крайбрежието. Разбирам ги хората, че не искат колите им да се раздрънкват по тези завои, покрити с чакъл, който хвърчи под гумите ти и ако има някой пред теб, може да ти начатка предното стъкло. Да ама други коли нямаше. И все пак, пътят към палатката на Кара Борун е много по-зле, така че без много много приказки моля! Главата в торбата. И като стигнахме до един плаж, имаше само една кола паркирана там. Добър знак, че няма много паплач и китайци с апарати, дето (#^$#^$@@%(*^%$*-цензура). Та отиваме ние на тоя плаж, разбира се не с идеята там да се пекат нещо друго, ами...аааа момент, няма да кажа. Та излизам си аз от колата и ще ми се пръсне мехура. И отивам до едни храсти, а Алекс тича напред, доста скептична, защото не видяхме нито един пингвин на оня поход преди, та викаме и сега няма нищо да видим. И по едно време ми вика, “има, има” и аз не мога да сваря де се изпикая значи. Зарязвам всичко и хуквам. И дааа... имаше...морски лъвове. Ееех. Отдъхнах си. Във Фиджи един делфин не видях, преди това с пингвините, та сега просто си отдъхнах, казвам ви.
Алекс я е страх, естествено чела някъде, че по време на размножителен сезон били опасни и агресивни, да не ги доближаваш, ама сега на този плаж имаше точно два и то на двата края..къде размножителен сезон бе, братче! Та отидох аз до по-далечния първо, заснех го хубаво с камерата как се чеше, беше към 2.5 метра дълъг. Много внушителна гледка. Полюбувах му се и отидох до другия, до който се доближих на един метър. И той си лежи и не ме вижда. Та правя аз на Алекс знаци да ме доближи и тя леко леко склонява. Докато в един момент тоя ми ти морски лъв не ме забеляза и не изръмжа към мен (по-скоро като излайване беше) и едва едва се помръдна от мястото си да ме заплаши. Да, но не беше нужно. Аз вече бях напълнил гащите и бях избягал на 20 метра. Просто се скъсахме да се смеем с Алекс. Аз даже не го знам може ли да ме стигне изобщо, като се има пред вид как се влачат, ама хукнах иначе. Ми кво да правиш. От малък съм си такъв смелчага. Еей, ама това беше темата на деня. После гледахме водопади, уж много красиви, ама с китайци с апарати сега как да ти харесат. Ходихме до едно място, където има вкаменена гора, на самия бряг. Все едно плажът беше една огромна плоска скала, с много начупени форми. Много беше красиво и всичко беше в едни гигантски водорасли, които много приличаха на октоподи, ама честно. По два метра дълги пипала, закрепени към нещо, точно като глава. Интересно. И все пак ние само за лъвовете си говорихме.
Та завъртяхме се така хубаво по южното крайбрежие, минавахме през малки кокетни градчета и красиви гори, спряхме да гледаме залеза на един хълм, над един град, после се взирахме ли взирахме от един плаж - беше по здрач - дали ще видим делфини (защото така пишеше в брошурите), викахме ги, надявахме се, но нищо. Едно стъмняващо се бурно море. Пристигнахме по тъмно след доста още завои и чест дъждец по пътя в Те Анау – малко градче до голямо езеро. Отседнахме в супер як мотел. С джакузи в стаята и ти пускат филм по избор. Пак напазарувахме от магазина, гледахме един филм, Алекс се изджакузи и дрън – като пребити след толкова емоции.
Предпоследната сутрин. Вече се поизморихме от пътуване. Станахме и рано рано изминахме към 100-150км през планини, които все минапомняха на Мордор. Едни такива скалисти, голи, покрити със сняг върхове. Та като прекосиш тези планини следва стръмно спускане до брега. Той пък ми напомни на мястото, където на края на “Властелина...” елфите заминаваха с един кораб. Мястото се казва Милфорд Саунд и представлява фиорди, където сякаш Тазманийско море се е врязло направо в планините. Има пристанище, където се качваш на много модерен кораб, закрит, но покривът му е от стъкла, за да виждаш нагоре. Преведоха ни през целия канал, чак до открито море. Отне около 40 мин бавен ход. Минавахме през стръмни скали с надвеснали незнам как закрепени дървета (които екипажът каза, че често образували лавини от дървета – само едно да се откъснело и десетки други се стоварвали по дире му), превъзходни водопади, прекрасни мини-заливчета. Ама ние, нали сме се нагледали вече и само ни изтекоха очите да гледаме за обещаните пингвини, делфини и тюлени. Ама йок! Отидохме до открито море, обърнахме се и айде – връщаме се. Ама по едно време един глас по високоговорителя: “И сега ако погледнете вляво, ще видите една цяла популация от тюлени върху камъните.” И ние, ама къде, как, ще се пребием вече да тичаме, та еей, видяхме ги. Те си лежат там, корабът мина специално отблизо, за да ги видим. На тях това не им попречи и те си продължаваха със заниманията по лежене. Направихме им много снимки, но бяха доста далеч и не излязоха особено добре. И все пак си казахме, че си е струвало времето и парите да бием път до там. Дори спряхме още почти под един водопад, който пръскаше кораба, но беше много красив и станаха супер снимки. Последната спирка на връщане беше в подводната им обсерватория, от която можеш да гледаш рибките направо пред теб и както ни обясниха, това е като аквариум, в който ние сме рибите. Уникалното на тази обсерватория е, че там всички животинки си живеят и могат да бъдат наблюдавани в естествената им среда и нормално поведение. Разбира се, гъмжеше от рибки, морски звезди, корали и други. Даже имаше кеземпляр на черен корал, който е почти напълно изчезнал, защото са го правили на бижута.
Обратно на твърда земя и обратно в колата, и пак по завоите и баирите. След един тунел имаше една-две спрели коли, около които видяхме да прелитат папагали. Ооо, викам, я да спрем, тук има нещо интересно. Погледнахме какво се случва и тези ми ти папагали се накачулили на покрива на един микробус и не щат да слязат от него. Човекът отвътре явно не знае какво се случва не може да ги изгони, но в това време Алекс го спаси. Взе, че отхапа една ябълка и им изхвърли отхапаното парченце. И малко по малко имаше пренасоване на вниманието на всички 5-6 птици (доста големи папагали де!) към ябълката на земята. Тя обаче не стигна и за един и тогава да видите какво става. Три – четири папагала се накачулиха на колата ни – ама много отворени. Един отгоре дърпа вратата – да я отвори, но толкова силно, че Алекс, която стоеше отвътре без да подозира за него сика, ама какво става, някой ми дърпа вратата. Нейното внимание беше приковано към тези два нахалника, които стояха на предния капак на колата и единият дърпаше чистачките, а другият чукаше с клюн по стъклото точно срещу останалата ябълка. Голям майтап! Не ме оставят да вляза в колата. Ще влязат с мен. Ама аз отивам да ги снимам, те точно към мен се запътват едни такива наперени, ще ме накълват още малко. Едва едва се измъкнахме. Мисля от сега нататък да следваме и спазваме табелите “не хранете животните”, които бяхме срещнали по-рано.
Та от там имахме още няколко часа път до последната ни дестинация – Куийнстаун – столицата на екстремните спортове. Питайте дали ни беше до екстремни спортове след дни наред каране по цял ден и след всичко изживяно и видяно до тогава. Наехме си един най-обикновен хотел, вечеряхме екстремно вкусни зелени миди за последно, разходихме се из приятните централни малки улички, изпълнени с магазини за сноуборди и сувенири и айде по леглата.
Последна сутрин – разходки, кафета, обяд от 11 часа сутринта, че нямаше какво да правим, защото заваля сняг и беше много студено да се разхождаме, гледахме си по-голямата част от заснетите филмчета да убием още малко време, после оставихме колата – слава Богу невредима – на агенцията и ни оставиха по живо по здраво на летището.
По принцип повечето от вас биха си помислили, че нашата история ще спре тук, но за изненада на някой и ужас на други – продължавам:
Абе казаха ми те на мен като пълнех за последно колата, че нещо не били видяли да прелитат самолети днес, ама аз си викам абе яааа бегай тука глупости. На летището – хаос. Народ, куфари, един напред, друг – назад. Качват разни хора по едни автобуси. На нас започва да ни пари под лъжичката вече. Отиваме до информация и научаваме, че днес всички полети са отменени поради лошото време. А сега! Това ни е едва първия полет от общо 3! Изтървем ли его – просто, за да се придвижим обратно до Оукланд, всичко отива на кино. Едно на ръка, че сме се охарчили вече и хич не ни се остава за още една нощувка, второ нямаме кола, пък и билета ни от ЛА да Вегас отделен от другите и ще изгори. Да не говорим, че на следващия ден след прибирането очаквах да съм на работа. Уффф. Пък и тоя от информацията един неучтив, направо бях вбесен. И напред, назад с куфара с трупа вътре из летището, чакаме да видим кво ще стане. По едно време се разчу, че някъв самолет излетял и настана оживление. Обаче нашият полет си стоеше отменен. И така...три часа. Докато накрая за всеобща радост чухме, че ще ни пуснат. Хубаво беше, че полетът ни от Оукланд беше по-късничко, та не се притеснихме за него и си го хванахме спокойно. Та така. Пак бебета реват, пак турболенции и обратно от зимата на Куийнстаун в жегите на Вегас. Мери ни посрещна, оказа се, че на работа са се объркали и са ми дали още 3 почивни дни, Алекс също почиваше още 3, така че всичко съвпадна добре. Можахме да се акомодираме обратно, макар и трудно и...се захванахме с филми, снимки и пътеписи, които ето чак кога завършваме.
Ами това е. На мен ми беше удоволствие да го напиша, защото го преживях наново. Надявам се и всеки, който го е прочел да е успял да се докосне поне малко до прекрасните ни изживявания, които ни презаредиха, запалиха и ни преродиха. Все пак да не забравяме, че основната идея на това пътешествие беше да отбележим осмата си годишнина заедно (трета от сватбата). Е, отбелязахме я подобаващо!Край.
More about:
Нова Заландия,
пътеписи
Фиджи - първият ми опит за пътепис - 2006
Фиджи
Знам, че всички вие познавате Алекс. А за тези, които не знаят за тази й черта, ще отбележа. Много обича списъци, подготовки, организации, и списъци за това какви списъци ще са й нужни. Поради тази си характерна черта, преди около повече от половин година, започна организирането на нашето пътешествие до Нова Заландия. Няма да навлизам в подробности. Искам само да отбележа, че през ноември разучихме за визите и билетите, през януари купихме билетите, през март имахме визи, както и резервации за хотелите във Фиджи, и за първата ни нощувка в НЗ, и фирма, която щеше да ни вземе от летището в Оукланд и да ни предостави кола под наем. Организацията беше страхотна и всичко тръгна по план.
Със стегнатия си огромен куфар (за да не мъкнем багажи в много различни чанти се побрахме в един куфар двамата) се натоварихме в колата на Ицо и гас към летището.
Там, учтива служителка любезно ни обясни как леко сме надвишили теглото за допустимия багаж на човек и това, че другият няма куфар не спасява положението, та ако си искаме багажа, ще се наложи да си платим за свръхбагаж скромната сума от $25. “Ама ние международно, ама туй, онуй...”, не помогна. Та лекичко поизнервени потропвахме с пръсти в полета до Лос Анжелис, но нищо не можеше да ни развали настроението. Нито крещящото бебе в полета до Фиджи, нито безкрайните турболенции над Тихия океан, от които една бира не можеше да отидеш да си вземеш без да ти се скарат.
Поспахме де.
Някъде по никое време се разбудихме и преди да се усетим бяхме кацнали на летището във Фиджи. Бяхме страшно изморени, но и много превъзбудени.
Още на слизане от самолета ни лъхна прекрасна лепкава нощна жега, даваща прогноза за един прекрасен, нажежен предстоящ ден...но...навсякъде пееха птици. Звучеше толкова екзотично, че за момент всичко друго изгуби значение.
При първата си среща с жива фиджийка бяхме стъписани от липсата на уважение и добро отношение към нас. Жената, която ни провери паспортите ни гледаше като натрапници и не каза нито дума. Голям контраст с пластмасовите усмивки, на които сме свикнали в Щатите.
След известно суетене дойде човекът, който трябваше да ни вземе от летището и да ни закара в хотела ни. Натовари няколко двойки като нас в една маршрутка и потеглихме из Нади (вторият по величина град на Фиджи). Пътувахме из енигматичната нощна лепкава градина на песните и макар и съсипани от умора, бяхме развълнувани.
Нали знаете блаженото чувство да си легнеш в чистите хотелски чаршафи след дълъг път, след приятен душ? Еми именно това не изпитахме. Още като слязахме от маршрутката някой ни вика “Александра?..Вие ще нощувате в съседната сграда. Не се безспокойте, няма да плащате за тази нощувка. Та от входа на добре изглеждащият хотел си грабнах куфарленцето и повървяхме около 40 метра до съседния “хотел”. Нека да сбия малко разказа си тук: жега, влага, 4 часа сутринта, няма чаршафи изобщо, завивката изглежда непрана от години, няма хавлии, водата в тоалетната тече безспирно, има нещо като климатик, който така шуми, че ти се предоставя екзистенциален избор: сън или вентилация. Доооста ни се скриви настроението, но Алекс се стегна, изкъпа се, избърса се с една своя блузка, постлахме си дрехи върху леглото, за да не сме върху гнусните им парцали и легнахме...аз – лепнещ от по-отдавна, тя - от по-скоро.
Не спахме и час. Някой даже и минута не мигнаха.
Към 6 сутринта скочихме и отидохме на разходка, за да си пооправим настроението. И наистина подейства в общи линии. Бяхме точно до плажа и го обходихме. Беше красиво, изгревът се беше процедил вече от обратната страна на острова и ни огряваше приятно. Признвам, че казах на Алекс, че ако Фиджи е цялото такова, нещо не ми харесва. Плажът беше малко по-зле от черноморските. Забравете за сини води и бели пясъци от картичките.
На сутринта в хотела ни казаха, че за съжаление стаята, която сме си резервирали, с изглед към океана, още не е построена, но могат да ни дадат такава, от която като се надвесиш от прозореца и погледнеш встрани от скелето, можеш ей там между дърветата да видиш вода...ей я де е там. Но сега да отидем, да закусим, а после да сме му мислили. Ееееей сега вече наистина преля чашата. Намръщих се аз, вдигнах един скандал и й казах, че докато се върнем от закуска искам да са готови с решение на въпроса ни. Много приятен хотел иначе...басейнче отпред на брега на океана, палми, птици, хубав бар, нищо общо с дупката, където още си седеше куфара ни.
След закуска ни се каза за хотелите на около, както и трябваше да вземем решение за това къде искаме да останем. Дали на главния остров или пък да пътуваме по малките острови в района (само на около 6 часа път с лодка). Е, казва тя, да, там няма ток, климатик, телефон и вода, няма ресторанти, и барове, но е като по картичките. Но ако искаме да се качим на този кораб, който заминава след 15 минути, той ще ни заведе по красиви места и следващите две нощувки ще са уредени. А и там наистина нямало да ни трябват климатици, защото било много по-хладно. “Имате 15 минутки, помислете, закусете и ни кажете какво сте решили, да минат ли да ви вземат с абтобус от хотела.” Еми ние не сме дошли хотели и климатици да гледаме, а пясъци, корали и палми, така че хайде по две филии с масло за закуска и на автобуса. Ооп, момент, автобус ли казах, простете...ако беше от онези маршрутки, които бяха разпространени из България навремето, където пътуваш прегърбен над седналите по седалките, добре щеше да е. Това тук беше по-скоро голяма, покрита каруца с двигател. След тичане и препъване с нашето куфарче, успяхме да го хванем и по пясъка, по пясъка, стигнахме до пристанището
Там ни чакаше кораб, където посрещнаха повечето туристи с песни - а нас двамата със споглеждане и подсмихване след като ни видяха багажа - цял екипаж дружелюбни местни. Кафе, закуска, внимание, песни, любезни представяния на екипажа и нас - туристите...напрежението леко поспадна, въодушевлението се възвърна и умората поизчезна, макар че си казваше думата.
По едно време стоп машини, на всички по едни плавници, маски и шнорхели и отиваме да се гмуркаме до ей този остров там, който е фактически една скала, стърчаща от водата.
Алекс не влезе и не успя да види това което видях, все едно филмче по “Дискавъри”. Корали, рибки, невероятни цветове, вълшебен свят от тиха лудница. Самият корал беше плосък и на дълбочина, на която можеш да се изправиш и да ти се подава главата от водата, но двадесетина метра от мен имаше отвесна стена, която водеше до неизвестни тъмни дълбини. Е точно до тази стена видях акула...дааа... просто си плуваше необезспокоявана от никого, дори и от нас. Беше около метър и половина дълга и съвсем както сме виждали по телевизията. Замина си бързичко. После видях още една, за която знаех, че се казва рифова акула. С полукръгла уста отпред и с много повече перки от другата. Красота. Неописуемо е. Казах си, че дори и само този момент е дал смисъл на цялото пътуване и се успокоих напълно.
След гмуркането ни чакаше вкусен обяд, който изядохме, минавайки покрай това, на което аз викам “острови от картичките”. Хванахме две риби. Една огромна скумрия и една малка риба тон. Един от шефовете на екипажа каза, че е работил на японски кораб и ей сега ще видите какво суши ще направи. Леко ми е гузно да си призная, че около 30 минути след като уловихме тона, той вече не съществуваше. Ей така си го изядохме със соев сос. СРАМОТА! А ние сме, моля ви се вегетарианци.
Към 3 часа следобед, когато точно започна да ни писва от пътуване и надделя сериозно умората, пристигнахме на един остров, качиха ни на моторна лодка и ни извозиха до брега на вълшебен плаж от картичките, където екипажът вече се беше стоварил и ни посрещна отново с песен и класическото извикване “Буля!!!” (значи всичко – добре дошли, здравей, добро утро и наздраве).
Обиколката из острова направихме за около 15 минути след като ни бяха назначили “стаите” и двамата с Алекс бяхме на седмото небе като видяхме красотата, бананите и папаите по дърветата, кокетните ни бунгалца, прекрасните “sunrise” и “sunset” плажове на 3 минути един от друг, и цялата магичност на “Barefoot island” (наистина обувки не ти трябват - всичко е грижливо почистено от трънаци, в същото време изглежда непокътнато).
Изпратихме слънцето. Правихме си снимки, радвахме се, дивихме се, разхождахме се, играхме си с малки рачета по плажа, излежавахме се по хамаците, вечеряхме уловената скумрия с картофена салата, присъствахме на церемония за добре дошли, в която пихме “кава” (отново скоба... кава е класическото питие “на царете” перат един парцал, пълен с нещо тайно в един лиген, водата става мътна, подобно кална, пляскат три пъти, викат “буля” и пият...вкусът е точно както кална водичка...мммм...с Алекс едва преглътнахме, след което си длъжен да се усмихнеш, иначе трябва пак да пиеш), гледахме небето и се дивихме на безобразно многото звезди, и водени от малките фенерчета, обозначаващи пътя със запас от слънчева светлина, съсипани си легнахме в 8:30 вечерта. В далечината чувахме китарата на местните, които продължаваха да си пият кава. Беше много горещо, но ни беше странно да спим на отворена врата и прозорци, както ни бяха посъветвали, та затова ги затворихме и се сварихме. Не спахме леко. На сутринта след като установих, че някак си съм отворил всичко отново, ни събуди към 5 часа много мощен вятър, който можеше да ни отнесе чаршафа и който ни набута мрежата против комари направо в лицата. Вероятно това е моментът, в който по света са съобщавали за цунамита, урагани и земетресения във Фиджи. Еми това беше най-близкото до ураган. Просто отново затворих вратата и повече не заспахме.
Гледахме изгрева. Беше вълшебно. Пихме кафе и отидохме на разходка с цялата група из планинската част на острова. Катерихме се по баири, радвахме се, наслаждавахме се на красотата на околните острови и плажове, гледахме как козите подскачат по разни отсрещни склонове и не можехме да повярваме колко прекрасно може да бъде всичко.
След като цялата група замина обратно на кораба, за да ходят да гледат някакви местни селища, островът остана само наш. На 5-има като нас и още толкова персонал.
Цял ден се пекохме на плажа, карахме кану, четохме си, дрямахме, гмуркахме се, ядохме банани и папаи от палмата, падна ми един кокосов орех върху крака право от 20-метровата палмата над мен (чувал съм, че ако ти оцели главата, може и да е фатално, но не правя курбан), радвахме се на обилния дъжд, който разхлади за около 30 минути и си приказвахме, как това е Рая и как точно от това сме имали нужда след тежките работни месеци и години във Вегас.
Иронията на всичко е, че това е едно от най-далечните кътчета на Земята, а реално можеш днес да тръгнеш и утре да си в самият земен рай! Но уви, психическите бариери са по-непреудолими от физическите.
Обедът беше приготвен специално за нас петимата, които не се бяхме качили на кораба. По-важното е, обаче, че отново докато обядвахме едно момиче взе китарата и леко тихичко свири и сякаш си пееше на себе си, но беше очевидно, че го правеше заради нас. Нека отбележа: също без грам усмивка на лицето.
Вечерта персоналът беше подготвил програма с местни танци, песни, не съвсем доизкусурено, но чаровно въртене на запалени факли, а всеки от гостите трябваше да представи своята държава с по нещо. Аз
Играх хоро и пях народна песен, свирих на кавал, Алекс игра ръченица с питка в ръце и двамата заедно псувахме като каруцари, за да покажем българското. Не бе, истината е, че пях “бурдягата” (много типична българска фолклорна песен, с която съм израстнал по палатките с компанията на родителите ми ).
Спахме далеч по-добре, защото дъждът беше разхладил прекрасно.
На сутринта изобщо не ми се ставаше, а трябваше пак да стягаме багажа, защото тази част от екскурзията свърши. Потеглихме леко криви. Мисля, че просто не ни се тръгваше. След много чудене и безброй въпроси от моя страна към персонала, допитване до книжката с информация за Фиджи и поне три смени на плана, помолихме нас да не ни връщат на големия остров, а да ни оставят по пътя на остров Баунти – като шоколадчетата. Едно на ръка, че ни беше харесал още по пътя на отиване, но и книжката обещаваше бели пясъци, палми и водни костенурки. Ехааа. Там сме!
Междувременно по пътя натам спряхме на още едно място да се гмуркаме, може би най-шарените корали, които съм виждал се бяха скупчили там, отново обитавани от най-шарените рибки. Даже си спомням, казах на Алекс, че е толкова невероятно, че ми се струва, че някой си прави майтап с мен. Не може да има такива комбинации от цветове, такива перфектни форми и то всичките скупчени на едно място. За мен това е нещо като комбинация от около 100-тина чудеса на света на едно място. Подводен калейдоскоп! Морски рай! Както и да го нарека няма да успея да го опиша. Коралите, които човечеството бавно разрушава с дейностите си и с глобалното затопляне са един магичен свят, който може да те преобрази с покоя си, но и да те съсипе като видиш местата с посивял, мъртъв корал. Не можете да си представите колко ме е яд, че нямаше откъде да си купя подводен фотоапарат, за да не звучи, че говоря празни приказки сега. Но всичко е в главата ми. Даже и удивлението.
Изпращнето ни от кораба премина с шампанско, песни и разкази за това как шефът на персонала много си обичал работата, защото обичал да си говори с хора от целия свят. И ето, видите ли, това момче от България му било надуло главата да му задава въпроси цели три дни, ама на него му било приятно. Хахаха всички ми се смяха, но това изказване наистина беше добронамерено. И беше нещо като един весел “Гуд бай!”. Каза, че ще му липсваме. Бяхме се сприятелили някакси с всички. Мисля, че сгрешихме, че не се сетихме да разменим малко адреси. Все пак туристите бяхме от Бг, Швеция ( 3 момчета на околосветско пътешествие – това им беше 6-ия месец) , Швейцария, Белгия, Австралия.
На Баунти ни посрещнаха без песни, дадоха ни една ужасна стая, гореща и с вентилатор, донесоха ни багажа с един багер (наистина беше непоносимо тежък) и ми казаха, че българският футболен отбор вече за нищо не ставал.
Ние и двамата бяхме като втрещени, но не искахме да си го признаем. Започнах едно по едно. Отидох отново на рецепцията и ги попитах все пак не е ли останала поне още една стая с климатик и баня (за които пишеше в гайда). Тя каза, да но тя е с $20 (фиджийски – равни на 20лв) по-скъпа и не бях сигурна дали ще я искате. Абе как ще се сварим ние бавно в тез тухлени сгради, поставени точно до една обща спалня, откъдето чуваме ревящи деца за 20 лева бе? Я ми давай бунгало с климатик на брега на океана! Ааа, ние избрахме Баунти уж за това, че е малко по-луксозен остров (голяма грешка! Защо ти е климатик, и баня, когато можеш да се наслаждаваш на такава природа! На Barefoot се къпехме на един душ, водата от който беше дъждовна, спяхме в колиби, а бяхме на седмото небе).
Е, поне това оправихме. Иначе островът, трябва да призная, беше зле. Никакви костенурки, никакви бели плажове. Нелюбезни местни, заченати постройки, зарязани от години, потрошени от багера дървета, цялата плажна ивица в следи от него (не за друго, а защото тея се кефеха да си обикалят с багера напред–назад – имат крава, пият мляко викам на Алекс), пълно с народ... в общи линии правихме следното през следващите 2 дни: Спахме, четохме, разхождахме се, гледахме залезите, тя ходи на масаж (от който се върна им и каза “много малко бее” – за 20 минути тя таман се отпуснала и масажистката й казала “тенк ю, мис, овър.”), играхме на игри, пихме кафета с бейлис... ако бехме отишли първо там, щяхме да сме доволни, но тъй като идвахме направо от рая, не беше чак толкова добре.
Кратко разяснение защо нещата там стояха така: преди няколко години индийците (с които е пълно там) взели властта и започнали да строят луксозен курорт, с какъвто са известни Таити. Фиджийците ги мразят и искат да запазят земята си чиста и непокътната. Индийците били само за пари. Така че вече два пъти като вземат властта, фиджийците ги свалят с преврат. Та и Баунти пострадал от това, защото едните почнали да строят, а другите ги изгонили и станало нито риба, нито рак (а изглеждаше, че наченките на строежите са били доста обещаващи – с идеята да има къщчки във водата, до които се стига по едно мостче).
Това е.
Време беше за Нова Заландия. Качихме се на един много, много модерен катамаран, с който минахме покрай всички острови от тази група и след тази приятна 3 часова разходка ни стовариха направо на автобуса за летището.
Като отидохме да си предаваме багажа, се оказа, че полетът ни е преместен за по-рано и едва ли не, самолета нас чака (а ние си бяхме предвидили 2 часа за обяд). Изумихме се и 20 минути по-късно летяхме.
Ще приключа разказа си с кратко описание на особеностите на Фиджи. Големият остров е напълно цивилизован. Кварталите по градчетата варират от огромни имения, собственост на индийци или чужденци, до най-обикновени схлупени къщурки. Жените се обличат предимно в шарени рокли и почти никога не се усмихват. Мъжете се обличат като всички мъже от западния свят. Околните острови, обаче са в голяма степен непокътнати и девствени. Често населението им не борави с пари, а разменна единица са плодове и риба. Джей (J) – капитанът на кораба каза, че е израстнал на такъв остров. За винаги ще запомня как каза: “Когато нямахме пари бяхме щастливи. Сега имаме пари и сме нещастни”. Аз забелязвам същото у много американци. Храната, колкото и странно да е е предимно печени наденички, ориз с ананас, грах, царевица и морковчета и много плодове. Не открихме почти никакви морски дарове в менюто, но може да е било случайно. Иначе би било учудващо, имайки пред вид, че на стотици километри във всички посоки всичко е водата на великият Тихи океан. Фиджийските долари са почти равностойни на българския лев. Банкнотите и монетите им имат лика на английската кралица от едната страна. Спомен за колониалното минало.
Една бира струва около 2-4долара, нощувка около 70-80, а тридневен круиз до някой отдалечен остров с храна и колиба около 250 на човек. Природата и спомените са безценни!
Subscribe to:
Posts (Atom)