Миличка Стели,

Благодаря ти, че ме ми разреши да си играя с играчките ти; Да чета книжките ти;



Да забучвам шапки на виличките ти;

 

Да папам на столчето ти;

 Да спинкам в леглото ти;

Да акам на гърнето ти;

Да гледам през прозореца ти;



Да танцувам на дивана ти;

Надявам се да мога и аз някой ден така да те подслоня!

И не се тревожи! Всичко съм си изчистил!

 

С мама и татко ти благодарим за гостоприемството!!!

 

 Сами

The Best Rider - on the Strongest Horse, Please!

As a kid my cousin and I used to play this game with an old indian (native American for the politically correct, which was not part of my childhood dictionary) tribe with beautiful horses and a "cowboy" fort. There were guns, there were huts, wooden houses, hats and battles...


In my pursuit for perfection, being taught to be quite anal even as a kid, I used to always put the best-looking rider, with the richest garments and the biggest muscles on the prettiest, white horse. To me this was a way of looking at the chance to have it all. Then of course, there'd be the struggle of who would play with that toy, because the alternative was the ugly indian on the ugly horse, which noone wanted to play with.

My cousin always had a different approach. He'd mix and match. Something, completely irritating to me. Since in that case there was no way of full satisfaction. You were either stuck with the ugly rider, or the beat-up horse.

Today this makes me think how early in life lessons come, to teach us submission. The "you can't have it all" attitude gets implanted in your head and sets you back for life. Teaches you how to put up and put out to injustice.  Cuz had learned his life lessons before me, being more than 3 years older and knew, I guess, that you can't have it all. Well, I wanted it all and my whole life I've been reaching for it. I've had the half-bread comfort of being almost there...but I just wasn't satisfied. My only true happiness that I will defend with my life - my family - alkA. and Sami, are truly my blessing and no day goes by without me thanking that I have the miracle of love in my life. But my glass seems to be half-empty still. As I need to know that I can secure their lives as well as mine. I want to achieve more in life and have a better chance of providing for my son than my parents could give me. So, I just can't lie down and accept. There's so much I want to do, so much I wanna be! I remember here the story about the two mice, which I heard in the movie "Catch me if you can". When they fell in the bucket of cream, one gave up and drowned, but the other kept on struggling, until the cream hardened and became butter, so she got out.

What happens if the cream never thickens? Is this when the second mouse gets ridiculed for wasting its last moments and dying of exhaustion, rather than giving up in peace?

Which mouse are you?
Do you like pretty riders on ugly horses? Or do you strive for perfection? All or nothing? Life or death? Or simple mediocrity? I warn you the road of dissatisfaction is steep...but the only one I ever liked...

alkA's latest project

 ********:  LOVE  IT  OR  LEAVE  IT!

oops, that's a tough one

До България и назад...сън ли бе това? (институции)

това е 4та част. Тук са останалите: част 1, част 2, част 3 
 
Да, вярно е, че и двамата с Алекс си бяхме представяли този момент със седмици и когато наближи, търпението ни се изчерпа и времето се забави, дори започнахме да си мислим, че нещо с лентата на живота се е прецакало. Влачехме докато говорим, докато пием вино вечер, филмите се татрузеха и мрънкаха от екрана, интернетът бавно се точеше с дни докато изпрати писмо, а преподавателите ни преспиваха. Но черната дупка на времето най-после ни пусна и най-после, след шест седмици щяхме да видим Сами!

Не разбрах как съм свалил багажите и как съм изтичал подир Алекс по стълбите, но вече бях горе и се чуваха радостни крясъци! Хвърчаха ръце, крака, целувки, колички, мечета, искри! Сами, полудял като зверче подскачаше и ни се смееше докато го гонехме и обръщахме къщата на наш'те с главата надолу. Опасно е да говоря за този момент, защото емоциите заиграват в мен и загубвам контрол над съзнанието си. Онзи сладко-кисел сок се разлива в мен и ме кара да изтръпвам. След подобни гоненици и гъделичканици най-ефективното успокоение е песента за маймунките (нашата приспивна песничка от самолета Вегас-Лондон, показала магическата си сила), изпяна на люлеещия се стол, със сгушено детенце в скута, което си прибира ръчичките под себе си, за да не ги ухапе баба Зима. А това си е един от най-вълшебните моменти в живота ми!  Ето за този миг се борим с Алекс всеки ден - за презареждане на Самешките батерии.

За нас беше прекрасен подарък да видим детето си здраво и щастливо и се успокоихме, че грижите на баби, дядовци и пра-такива му се отразяват идеално! Това, което той не можеше да усети във Вегас се случваше. Сами успяваше да получи цялата мекота, топлина, любов и внимание на едно голямо семейство. А и явно не беше усетил много физическата раздяла с нас, защото чудото на съвременните технологии, наречено "Скайп", пренася мама и татко в компютъра поне веднъж на ден, така че и те не спират да му правят маймунджолъци  и за миг.

...

Разбира се, след като вилняхме цял ден и ходихме по разходки из морската, дойде време да облечем и малкото скелетче в костюм, за да може така по-незабелязано да се промъква и да краде на дядо си "съркъла", с който баща ми къде по-успешно, къде по-смешно се опитва да ни прави фокуси.

Когато скелетите си бяха по леглата, ние с Алекс, като едни стари дяволи се измъкнахме на Хелоуинско парти, за да можем и ние да се понапием като студенти, да се катерим по спирки и да ходим голи. Наскоро се шегувах с Иво, че когато във Варна дупките по улиците станат достатъчно дълбоки, в тях просто се отварят барове, които от далеч изглеждат като кумини. Та и ние, с нашата дружна компания от зомбита, рибари и вещици попаднахме в клопката на такъв един комин-бар и пихме халви, докато не се бяхме дематериализирали напълно и слели с пушекът, който за винаги остана в сърц...в дрехите ни! А да не говорим, че с компания от верни другари най-добре се яде и среднощна пица! Да живеят денонощните пицарии и зомбитата!

...

Аз иначе, откак се събудих от американският сън, в който прекарвах доста еднообразно и безинициативно дните си, станах доста по-организирано копеле. Ето защо, махмурлия или не, още в понеделник сутринта си хванах БПС-то (безмоторното превозно средство, тип скейтборд) под мишничка и хукнах по институциите, тъй като от едни конспиративни теории бях научил, че на Сами му се полагат някакви еднократни детски помощи, в размерите на ДЕСЕТКИ левове и побързах да му ги извоювам, за да знам, че е осигурен финансово за цялото си детство!
Уви, когато пристигнах в...момент, трябва да съм наясно с имената на институциите...районната ни община?...и изчаках опашката на информация, ми казаха, че жените са в почивка сега, защото страшно много бяха работили и имаха нужда да си отпочинат и те, защото и те са хора, а не само идиотите, дето висим по опашки сме хора. Ааааамаха! А аз през това време имах една дупка от час и половина да оплътня, докато си почиват те, така че нямаше какво да се притесняват жените, защото аз и без това бях зает да си уплътнявам времето с тази опашка. Така че, "сомтайм уин, сомтайн люн" беше ситуацията, както е казал поетът Христо Стоичков. За радост, точно в 1:30, учтивата лелка отвори гишето и с благородство пое сумата от 13.00лв, нужна за да подадеш някаква бележка от това гише на съседното. Информацията е нещо безценно в днешно време, така че некви си 13лв за да получа посока към крайната цел беха без значение. "От тук, с това листче, отиваш на червения площад, моето момче. Там, в блок 53 на улица Бабинататитрънкина отдолу и отзад се намират социални служби. Там трябва да подадеш молба"
Добре, че имам вече телефон в джобчето, с който на българската цена на нищо и никакви ДЕСЕТКИ левове мога от време на време да влизам в интернет и макар и да нямам достатъчно пари да пълня тази бездънна яма, наречена българска телефонна сметка с дата план, я ползвам по празниците, за да намирам улици като "Бабинататитрънкина" за сметка на това, че просто се отказах да говоря по телефона си.
Оказа се, че от кино Тракия, ще стигна до Червения Площад за около 13.5 минути с моето БПС, та хукнах, на цената на доста пот иии...нищо и никаквия си живот, защото къде по-важни са ДЕСЕТКИТЕ левове! Това, че по улиците, тротоарите и алеите на Велика България можеш да се убиеш и без скейт, пропадайки в бездънните ями не може да се сравни с невероятната награда на безплатните пари. А и по неведоми пътища божии, кметът - титан на българската мисъл и варненската култура, създаде гениалното откритие на века - вело-алея, която да стесни улиците още повече, да увеличи задръстванията и да похарчи още кървави ТИМаджийски пари, за да постави на свинче звънче и да покрие дупките с единственият по града гладък път. Та 2 от тези 13.5 минути от трасето ми се падаха по този участък, където устремено прелетях покрай приятел, бивш полицай, който дори не сварил да размаха палката, запазена като сувенир от годините на служба и да ме спре за превишена скорост. БегаЙ, че ГазиМ!
Открих улицата. И блока. И зад блока - дворчето. И невзрачният вход, с невзрачната табелка. Влязох и ме спря ожесточен портиер, който съвсем не си играеше с работата си и не откъсваше очи от входа, за да не обере някой звяр богатата организация, за която работеше. Явно рядко се появяваха изроди като мен, които да нарушават спокойствието на портиера и да го откъсват от другото му любимо занимание - да пълни ДЕСЕТКИ запалки с гас от едно флаконче, да ги изпробва и пордежда на бюрото си.
Бабичката пред мен с отчаян глас питаше къде по дяволите се намират районните социални служби за нейната улица, тъй-като името го нямаше по списъците на стената. Пратиха я на улица "Зелен хайвер", където била нейната районна служба, а аз тайничко и демонично се изсмях на систематичността на българската система. Пратиха ме в трета стая. Учтива женичка си топлеше краката под бюрото на печка с реотан, тип "Жар". Казах й, че имам да вземам едни пари, а тя ми се изсмя. "Пари няма тука, момче! Ха, пари търсел. За пари се подват едни документи, изпращат се до София, а после от там по банков път ще ти ги преведат на сметката." Но, аз бях подготвен и извадих молбите и дикументите, включващи оригиналният акт за раждане на Сами. Просто, защото рискът да пътуват до София не можеше да се сравни с ДЕСЕТКИ левове. След кратък оглед на молбата ми, дамата учтиво ме помоли да погледна на вратата до портиера списъците с улиците и да се уверя, че името на моята улица е там...
Черни мисли задъвкаха мозъка ми и едри капки пот се изляха по челото ми. Може и да е било от печката, но не ми се вярва. С трепет прокарах пръст през имената на улиците по списъците. После отново, а после и с помощта на портиера. "Ами те по никаква логика не ги подреждат. По някога четните номера на една улица са на един район, а нечетните - на друг. Твоят не е тук, моето момче. Иди и ги питай къде е." В трета стая ми казаха, че със сигурност трябва да е на третия блок срещу автогарата, по посока изхода на Варна.
Понякога наградата не е най-важното. Самият процес е това, което удовлетворява търсещият. В моя случай процесът беше вдъхновяващ, ето защо се метнах отново да търся третия блок! Когато стигнах, полупребит до другия край на града и открих мястото, оставих спокойно да ме пререди една женица, която нервно почука на стъклото на портиера, който го нямаше. Вместо него, пазеше една бележка, на която пишеше "Не чукай по стъклото, натисни звънеца". Дойде един бай Гроздан и жената му вика: "Нямам пари! Синът ми е инвалид. Пенсията ми не стига. А на него не му признават пенсия. Той е инвалид трета стрпен от злополука. Нямам пари!" Въпрос нямаше. Само студенина, тъга и глухи стени..."А ти подаде ли за тока молба?"
"Че кой да ми каже?! Не съм. Дайте да подам."
"Аа, не. Изтече срокът. Беше до август. Ти защо не подаде! Да си знаела! Ти си си виновна!"
"А нещо не може ли да ми помогнете?"
"Няма! Нищо няма! Ела пак януари. Може да има помощи."

Сгърчен от неудобство, след като дадох на бабичката два лева, които имах в джоба, се отърсих малко и попитах като паренкашадуха: "Това на вас ли трябва да го подам?"
"Да, ама къде ти е копието на акта за раждане?"
"Сега чувам, че ми трябвало копие. Вие нямате ли (използвах любима дума тук) КСЕРОКС?"
"Че отде да имаме. Иди на фотото. Там имат. Но имаш 30 минти! Затваряме в 4!"

Във фотото нямаха тонер. В пощата нямаха копирна машина. В репа имаха друга работа. В автогарата една женичка в туристическа агенция извършваше тайни или явни копирни услуги срещу 10ст. парчето, докато помагаше на свръх-отегченото си дете с домашните. "Да, мамо. Напиши сега цифричката 8 двайсет пъти. После, 9 - двайсет пъти и после тръгваме след час."

Успях! Копирах! И...си помислих...дали това, че актът ще пътува до София няма да отнеме повече от месец? Дали ще мога през декември да го взема, за да го пратя на друга една бюрокрация, в друга една държава, за да ми позволят да работя на базата на факта, че съм глава на семейство?
Реших да звънна на Алекс. Отказах се, защото имаше вероятност Сами още да спи наоколо. Реших да звънна на майка й. Чудото на интернет по тлефона бе изразходило и последния ми лев, за да ми достави така нужният в момента е-mail. Използвах правото си на "еврейски смс", както Пешо го нарича, още познат като "клип". Без отговор. И отново. Пак без отговор. Звъннах, чух че трябва да презаредя сметката си и майката на Алекс не можа да разбере кой е този нагъл мъж, който й звъни и й казва да й се обади в рамките на 3 секунди. Прекъсна. Да презаредя. Така и не ми позвъни обратно.
Втори жокер - намери най-близкия офис на Vivatel. 3.50. Времето лети! Мисли! Мол! Да живеят моловете! Там има от всичките измекярски фирми! Няма начин да нямат офис...
А хората в мола едни издокарани. С едни токчета, с едни палта, с едни космически детски колички...разхождат се и ме гледат такъв потен, с анурак и скейт, все едно съм се объркал нещо.
С тези пет лева успях да проведа един разговор, преди телефонът ми да ме уведоми къде се намирам и каква е прогнозата за времето  и отново да получа смс да си презаредя сметката.
Отговорът беше да не подавам молбата. Вероятността да изкарам ДЕСЕТКИ левове бе по-голяма в Манчестър, работейки. Когато удари 4, вече се спусках обратно надолу "към града", уверен, че някой ден отново ще опитам...когато му дойде времето. Стига Сами да не е вече тинейджър. А тогава така ще тънем в разкош, Боро, с тез пари, че ще имаме достатъчно да заредим и на Алекс телефонната сметка.

Макар и за кратко, молът успя да спечели интереса ми. Дори хванах Алекс и Сами и ги заведох. Избрахме да празнуваме там 5ти Ноември. Заветната дата, на която нашето момче за втори път щеше да се опита да духа свещички.

Какъв ден само! Подаръци, деца, мама, тати и "Маалина" (така казва той на майка ми) тичаме по, забележете, пантофи!, из мола, за да можем да играем с децата из надувните замъци, летящи топки и мини-къщички, да се превиваме на четири ката, да се врем из тунели и да се смеем и радваме на Сами и гостите му! Обичам по пантофи в мола! Обичам по надувни замъци! Обичам детето ми да е усмихнато и щастливо! Дори и по пижама бих се разхождал ако това би го направило щастлив (добре, че не е така). Умирам за смеха му! Благодаря ти, Сами, за това, че си щастлив! Рожденият ти ден е радост и празник за нас, а ти го правиш още по-специален!

И така...преди да се усетим отново бяхме на летището в София. Тайничко се надявах самолетът да закъснее зверски, за да може целият побеснял фен-клуб на Манчестър Юнайтед да си изтърве мача. Но, всичко беше на време и отново задишахме силно озонираният въздух...дъгата над блокчето ни ни развесели...и започнаха нови 42 дни от живота ни...

Коледното прибиране щеше да дойде по-скоро, но Алекс все-още не знаеше...

До България и назад...сън ли бе това? (лирическо отклонение)

"Високи сини планини" - за високи - средна работа, но от мен да мине. За сини - скоро няма да са толкова сини, след като вече можеш да си купиш кукуруз и захарен памук на 7те Рилски езера, до които се стига с кола.
"Реки и златни равнини" - за първи път като видях Марица, щях да падна при вида на това поточе. Не можех да повярвам на фикцията, че това е най-голямата река в Бг. след Дунав. Предполагам обаче, че защото беше лято, това ручейче е било просто пресъхнала версия на иначе пълноводния Пловдивдки мръсен канал. А като се изкъпах в Дунава някой ми каза, че съм луд и трябва вързо да бягам под душа, че реката е токсична (дори и да е преувеличил, не е било чак толкова много). За златните равнини, красиви са, но от пластмасови бутилки, използвани презервативи и изхвърчали гуми, не можеш да се разходиш из тях без да се пребиеш.
"Небето като от коприна" - за това съм напълно съгласен! Можеш дори да го хванеш! Даже е като от памук въздуха. В София през зимата можеш да се насладиш на таз коприна, стига да не ти се диша, естествено.
"Това е моята родина" - уви, вярно е. Ако обаче оня велик българин Аспарух беше си размърдал малко задника да отиде малко по-назапад и да види там природа и морета, и да не се беше забърквал с това гадно славянско племе, не бих му се сърдил...
Родино моя, кочино моя! Тънат хората в дим, кал и пошлост. Даже и Мазератитата и Бентлитата са непознаваеми от кал и мръсотия. Газят хората в кишата, а не се знае отдолу не ги ли дебне дупка - да счупят крак, ръка, глава. Бързат към мола! И не ги обвинявам за това. Сега, когато съм се слял с тях ми става ясно, че и на тях им харесва да се разходят на чистичко и да не заприличват на свине. Не да пазаруват - в мола е скъпо. По-скъпо от навсякъде другаде по света. Просто да видят и те как може да се чувстваш като бял човек. За малко.

Морската градина - най-красивото място, в най-красивият град, в най-прекрасната държава на света

ФК! Днес - нищо повече от мъртъв билборд

София - столицата! Другият най-прекрасен град за живеене в България.

Прочети финала на разказа тук.

До България и назад...сън ли бе това? (втора част)

 - И сармички им наготвих, и мусака, и кебап със зеле...!

 - И аз им готвих, гледах да помагам, ама тя Ана нищо не похваща, само кат' са прибире и фърля обувките, никой ни са занимава с малкия Силвестър, апък Иван работи по цяла нощ, и той не може да си види детето.

 - Алоооу, ари ве, ти си голям олигофрен ве, туй ибахти гаднуту диприсивну литищи, тука вися и ми писна от тез олигофрени, бахти прустацити.

А този, сладур си беше купил чисто нов монитор! Кой, питам аз, кой си купува монитор в днешно време? И понеже си знае, че ако не му го строшат олигофрените по летището в Манчестър, ще му го откраднат от летището в София, си го носеше като ръчен багаж.


В ранното утро, клонящо към по-големите часове слухът ми е особено напрегнат. Или защото съм полу-заспал и всичко ме дразни, или защото съм вълк и трябва да се предпазвам от останалите вълци, тъй като съм чувал, че лупу лупини хомо ест! Предполагам, че която и да е причината, можете да разберете, че се опитвах да дремна, положил нежно главица в Алешкия скут, пред портата към самолетът за страната на сънищата (да се чете двусмислено). И докато разговорът на двете лелки за малкия Силвестърчо ми беше приятен, то олигофренът с монитора и МОБИФОНА като че ме инжектираше с онази киселинка, тъй свидно ухаеща на родна пот! Човекът, явно беше горд не само с монитора си, но и с факта, че си има МОБИФОН и искаше всички да видят и чуят, че той е най-напредничевият от всички тях и вече ги е надбягал, с маратонките си и шушлековият анцуг в надпреварата назад към България!


Но аз едва когато пиша това си давам сметка за мотивите му и започвам да се възхищавам на гения му. Той всъщност се беше подготвил за времевата разлика! Беше явно осъзнал, че макар и България да е с два часа напред от Англия, тя всъщност е с няколко десетилетия назад. Значи момчето се беше приготвило за скок във времето! Ох, боже, колко ли ще е изумен когато види чисто новият терминал на гостоприемното българско летище - Враждебна!


Най-странното от всичко е, че когато минавахме последната проверка преди самолета, той се опита да се пререди пред цялата опашка, беше позорно изгонен най-отзад, при което вдигна скандал и продължи да упорства, пак да се прережда. Да, вярно е, че за самолета към родината няма нито места, нито автобус, нито ръкав, а ни пускат да пердашим направо през летището, па който оцелее (пък и много оцеляваме, мамка му и упорити български копелета сме), НО каква е разликата дали пръв или последен си рискуваш живота?


Най-после бяхме стоварени и преброени, когато вълчаливостта ми се предаде и грохнах на седалката, летейки към страната на сънищата...
...сънувах, че някой ми разказва дивна приказка за това как бил голямата работа, колко бил и той велик, как притежавал бизнес, как висял само по ресторантите и баровете, как се чудел какво да си прави парите. Каквото и да сънувах, все беше съпроводено от този глас, което започна да ме тревожи, защото анализът на подобен сън би означавал, че мечтите ми са доста прозаични, а аз се бях надявал да съм по-възвишен. На кацане се стреснах, съзирайки пред себе си изтормозеното лице на Алекс, която не беше мигнала и чак тогава започнах да осъзнавам, че през целият полет този зад мен не беше млъкнал ни за миг. Аз вече ви разказах това, което бях чул в просъница, но ако питате Алекс, тя може да ви разкаже цялата история на още един велик български гений!


Е, кацнахме! Дори и най-мрачните физиономии на граничарите не можеха да стъжнят дългоочакваният миг, в който щяхме да се видим с най-близките си! Само тъжната усмивка така и никога не може да слезе от лицето ми когато тези хора сравняват снимката в паспорта ми с лицето ми. (може би трябваше да се снимам за паспорт, мислейки си за тях, защото иначе може и да не ме познаят някой ден) Защото по някаква гнусна ирония на съдбата, тези на летищата в САЩ са свикнали като ти гледат документите и видят, че живееш там, да ти кажат "Добре дошъл вкъщи", а тези, които ме посрещат на родна земя, ме гледат като че съм престъпник, на който може и да не му се размине следващият сблъсък с тях, разлистват ми нервно паспорта и с отвращение ми го хвърлят обратно.


Добре поне, че нискотарифните самолети кацат на стария Враждебен терминал, та олигофренът с МОБИФОНА не се е объркал в кое време е попаднал.


Посрещането е най-вълнуващата емоция от целият престой по родните земи! Толкова внимание, загриженост, радост и интерес проявяваме всички един към друг, че тези няколко часа са ми любимите! Срещата със сестра ми, която не бях виждал от години, с баща ми, който беше станал посред нощ, за да тръгне от Варна до София, да ни вземе и да ни закара обратно, както и с яките ни кумуве, ме изпълни с прекрасни топли емоции и ме зареди с толкова енергия и настроение, че пътят от София до Варна рядко е минавал така леко.

вероятно също защото и двата са най-добрите градове за живеене в Българиая

Това е част 2/4. Трета част е тук.

Christmas spirit?

alkA came across this pretty cool blog.
She sent me this link and I thought that the article is worth sharing with you, so here it is.
Please enjoy the read :)

November love!

November...a month of beauty!
Normally in the past I used to get excited about alkA's birthday coming up and now we added on the little addition's birthday on the fifth. But nothing could have been better that traveling for each of them this year!

We started the month with a trip to Bulgaria, where our stay felt like a week of shining love and fun! Family fun! Sami is so much fun lately, that I can't take the smile off my face every minute I spend with him! His party meant a ton of jumping, screaming, eating and laughing!
And then...the weather in Manchester had hardly started to grapple us into depression, when alkA's day came and I could finally give her my secret present: "a trip to France for a week, and start packing, because we leave tomorrow!"

Yeah...nowadays November is pretty much my favorite month!

Whatever u may think. It's never too late to live!

Even in the darkest of days, there can be forces to awaken your life. Sometimes you
Just have to look and try really hard. But they are there! And noone can take them from you!

ох...такива идеи за тоз български пътепис ми идват, че ми идва да зарежа всички мета-анализи и да ви разказвам, преди пак да ми гръмне главата...ама, тук не е софийския, брат'че, не става със оставяне за сесията работата...така че, ще почакате, пък аз ще го напиша някой ден...честна скаутска!

даааа....

До България и назад...на път към летището

Ако си спомням правилно, един късокрак пингвин и една крава стояха с нас на спирката, но вече бях много скапан и не виждах добре. Валеше дъжд, беше ми студено и никак не ми беше до висене по спирките в три сутринта. На всичкото отгоре бях писал курсова работа между полунощ и момента, в който се наложи да излезем в мразовитата Манчестърска нощ и да се заклатим към автобуса. Чакаше ни цяла нощ път. Но въпреки студа, дъжда и умората, имаше няколко прекрасни обстоятелства, които топлеха сърцата ни като парно под юргана: на първо място, щяхме да гушнем Сами едва след няколко часа, а вече толкова отдавна бяхме отброявали седмици, дни и часове. Излишно е да се спирам тук върху мегамагнитудността и грандиозноманийността на това събитие. За него ще почакате. Сърцето ми, обаче се вълнуваше и защото щях за първи път от три години да видя Алинка, а и защото тя щеше за първи път да ме види като татко. Дали щеше да й е странно? 

Очаквах с нетърпение как ще се натоварим всички в колата, с която баща ми специално бе дошъл да ни посрещне от София и благославях факта колко лесно е да се прибереш, когато не те дели цял Атлантически океан...предстояха много нови емоции, а черешката на тортата беше, че щяхме да празнуваме втория рожден ден на нашето момченце! Момченце! Вече толкова различно от бебето, с което живеехме в Щатите.

Мисля, че може и да е било жираф, а не крава. Пингвин и жираф...да! Или петел? Не. Жираф. Важното е, че и двамата бяха мокри като кокошки, а не им пукаше. Поскачаха си по спирката, пушиха, плюха и чакаха с нас автобуса. Дали не умираха от студ? Ние с Алекс се бяхме сгушили като един пакет, а те, както повечето Манкуниани (така се казвали жителите на Манчестър) не признаваха студа. Вече сме виждали многократно момичета по кужуси от кръста нагоре и по къси полички и босички, милите, направо в токчетата скочили. Притичкват по уличката и се кълчат, а ние двамата сме се увили като ескимоси и цъткаме как ще им изстинат яйчниците. Та петелът и слонът явно, както много други манкуниански студенти бяха започнали да празнуват хелоуин два дни по-рано и вече даже се прибираха, за да се наспят за утрешния ден, та да имат сили за утрешния купон. Хванаха си те автобуса (или по-скоро се натъпкаха със засилка както в обикновен български автобус към 5ч. следобед) и ние чак тогава забелязахме намусеният Йохан (така се казват всички германци) да седи в ъгъла на спирката и да си мърмори на немски нещо от рода на "вифил яре бист ду алт". Седи и си мрънка.

 - А, ти, Йохан, към летището ли бе?

- Абе, устъй са - вика.

- Айде бе, Йохан, кажи кво става бе, братче, що си се намусил?

- Ами дойде автобуса за летището и нямаше място, та шофьорът ми каза да се качвам без куфарите. Е как кайне куфер? А в какво да занеса фанелки на Манчестър Юнайтед на майка ми! И така, явно тука тези изостанали англичани нямат достатъчно пари да пуснат автобусите по-начесто в такава паметна нощ като хелоуин, а и да не говорим, че закъснява следващия автобус! Аз хващам такси! Вие искате ли да си разделим едно?

- Аве, братче, ти от Алпите ли падаш? Как на българин в Англия такси ще пробутваш? Те тука да не са със стотинки като там? Тука паундове ти земат, лири, стерлинги - му викам!- Наиш, викам с едно такси до летището, пък дори и половин такси, колко халва ще изпием в БГ?

Той ме гледа като изстребител и като че нихт ферщее, че халва може и да се пие. Фана си едно такси, но все пак учтив де, каза едно "лихтенщайн" и си замина. Ние пък си останахме да си зъзнем и да се наслаждаваме на това как един пиян студент бягаше направо от полицейската кола, защото се опитаха да му проверят документите и да го накарат да върне пътните конуси обратно на пътя и да не се опитва да ги качва по околните тераси или статуи.

Е, разгеле, дойде си съвсем на време автобуса! Нито е закъснявал, нито нищо, но ние зверски измръзнахме да го чакаме. Тук е вероятно по-прозорливите от вас, които четат по-съсредоточено от колкото аз си чета лекциите, да попитат ама след като е бил на време автобуса, защо а джъ бъ, сте го чакали с разни камили и муфлони на спирката и сте мръзнали? Ааа, знаех си, че внимавате, радвам се, че попитахте. Ами Алекс ве, братче, кво има да ви обяснявам? Не я ли познавате вече? Да сме ние по-отрано, че да не минел нещо по-рано автобуса и да ни прецакал, щото не им вярваме ние много много на тез разписания по спирките. Туй да не е БГ да закъсняват? Тук може и да избързат нещо. Еми, мръзни си тогас ве, ний ви казахме 3:42 сме на спирката, пък вий ако искате и в 2:00 елате.

Затова аз винаги гледам от розовата страна на нещата и оценявам факта, че през това знаменито мръзнене се запознахме с пингвина и агнето, както и с Йохан! Споменът за тях ме топли и до ден днешен и съм готов отново да отида с 20 минути по-рано да си чакам като се прибираме по коледа, когато ще е още по-студено.

Та в автобуса - тъпканица. Пияни вампири се натискат с медицински сестри и монахини, а супермен се бие с невидимия. Едва се добрахме до безопасно място, далеч от вратата, близо до стълбичките за втория етаж на автобуса и близо до една мила групичка сънародници, които разбира се си говореха как са голямата работа, "пък тез тъпити англичани нищу ни разбирът и Бербатов е най-готиния и ний сига ут купона напрао на самолета". Но вниманието ми, макар и често да изпитва мазохистичната наслада да се фокусира върху родната реч в чужбина, да прави лупинги и да изпитва спазми от почуда на използваните "термини" и теми, беше привлечено от странен шум.

Абе, вали в автобуса ли? Какво пръска така? Поглеждам иззад стеничката, нагоре по стълбата към втория етаж на автобуса и, о, радост! "Ууааагггррр"! И от устата му на горкото студентче - безспирен извор на чудотворна отвара! Направо от втория етаж, като от живописен водопад по стълбите подскачаха зрънца от грах и царевица, с миризма на прясно пиленце и водка. Благодарение на кинетичната енергия, която натрупваха с падането, ударът им с пода на движещия се автобус предизвикваше жива картина на вълшебно подскачащи пуканки с доматен сос!

Автобусът се поизпразни още на следващата спирка, а нещастието имаше да се качи един попийнал англичанин. Той погледна към изографисаната на пет сантиметра от мен Джоконда на съвременното изкуство и се развика на целия автобус невинни пътници. Жената котка и умрялата от седалките пред нас даже се постреснаха и надигнаха очи от поредния ес ем ес.

-Еее, ама бива ли такава работа, той толкова не можа ли да стигне до вратата? Какво е това? Аматьорщини! Ама ей я де е вратата! Виж, на две крачки е, не можа ли две крачки да направи? Ема ууууб, ууууууб, ема ох, лошо ми става, не мога, ууууууубб, не мога да гледам, скъпа, давай да слизаме, че...

Измъкнаха се точно на време, за да не ни скапят в автобуса хубавата миризма на омлет с трушия! Слава богу! 

Наближава пет сутринта, а ето го и летището. Колко прекрасно начало на ваканцията!

това е част 1/4. Втора част е тук.