До България и назад...сън ли бе това? (институции)

това е 4та част. Тук са останалите: част 1, част 2, част 3 
 
Да, вярно е, че и двамата с Алекс си бяхме представяли този момент със седмици и когато наближи, търпението ни се изчерпа и времето се забави, дори започнахме да си мислим, че нещо с лентата на живота се е прецакало. Влачехме докато говорим, докато пием вино вечер, филмите се татрузеха и мрънкаха от екрана, интернетът бавно се точеше с дни докато изпрати писмо, а преподавателите ни преспиваха. Но черната дупка на времето най-после ни пусна и най-после, след шест седмици щяхме да видим Сами!

Не разбрах как съм свалил багажите и как съм изтичал подир Алекс по стълбите, но вече бях горе и се чуваха радостни крясъци! Хвърчаха ръце, крака, целувки, колички, мечета, искри! Сами, полудял като зверче подскачаше и ни се смееше докато го гонехме и обръщахме къщата на наш'те с главата надолу. Опасно е да говоря за този момент, защото емоциите заиграват в мен и загубвам контрол над съзнанието си. Онзи сладко-кисел сок се разлива в мен и ме кара да изтръпвам. След подобни гоненици и гъделичканици най-ефективното успокоение е песента за маймунките (нашата приспивна песничка от самолета Вегас-Лондон, показала магическата си сила), изпяна на люлеещия се стол, със сгушено детенце в скута, което си прибира ръчичките под себе си, за да не ги ухапе баба Зима. А това си е един от най-вълшебните моменти в живота ми!  Ето за този миг се борим с Алекс всеки ден - за презареждане на Самешките батерии.

За нас беше прекрасен подарък да видим детето си здраво и щастливо и се успокоихме, че грижите на баби, дядовци и пра-такива му се отразяват идеално! Това, което той не можеше да усети във Вегас се случваше. Сами успяваше да получи цялата мекота, топлина, любов и внимание на едно голямо семейство. А и явно не беше усетил много физическата раздяла с нас, защото чудото на съвременните технологии, наречено "Скайп", пренася мама и татко в компютъра поне веднъж на ден, така че и те не спират да му правят маймунджолъци  и за миг.

...

Разбира се, след като вилняхме цял ден и ходихме по разходки из морската, дойде време да облечем и малкото скелетче в костюм, за да може така по-незабелязано да се промъква и да краде на дядо си "съркъла", с който баща ми къде по-успешно, къде по-смешно се опитва да ни прави фокуси.

Когато скелетите си бяха по леглата, ние с Алекс, като едни стари дяволи се измъкнахме на Хелоуинско парти, за да можем и ние да се понапием като студенти, да се катерим по спирки и да ходим голи. Наскоро се шегувах с Иво, че когато във Варна дупките по улиците станат достатъчно дълбоки, в тях просто се отварят барове, които от далеч изглеждат като кумини. Та и ние, с нашата дружна компания от зомбита, рибари и вещици попаднахме в клопката на такъв един комин-бар и пихме халви, докато не се бяхме дематериализирали напълно и слели с пушекът, който за винаги остана в сърц...в дрехите ни! А да не говорим, че с компания от верни другари най-добре се яде и среднощна пица! Да живеят денонощните пицарии и зомбитата!

...

Аз иначе, откак се събудих от американският сън, в който прекарвах доста еднообразно и безинициативно дните си, станах доста по-организирано копеле. Ето защо, махмурлия или не, още в понеделник сутринта си хванах БПС-то (безмоторното превозно средство, тип скейтборд) под мишничка и хукнах по институциите, тъй като от едни конспиративни теории бях научил, че на Сами му се полагат някакви еднократни детски помощи, в размерите на ДЕСЕТКИ левове и побързах да му ги извоювам, за да знам, че е осигурен финансово за цялото си детство!
Уви, когато пристигнах в...момент, трябва да съм наясно с имената на институциите...районната ни община?...и изчаках опашката на информация, ми казаха, че жените са в почивка сега, защото страшно много бяха работили и имаха нужда да си отпочинат и те, защото и те са хора, а не само идиотите, дето висим по опашки сме хора. Ааааамаха! А аз през това време имах една дупка от час и половина да оплътня, докато си почиват те, така че нямаше какво да се притесняват жените, защото аз и без това бях зает да си уплътнявам времето с тази опашка. Така че, "сомтайм уин, сомтайн люн" беше ситуацията, както е казал поетът Христо Стоичков. За радост, точно в 1:30, учтивата лелка отвори гишето и с благородство пое сумата от 13.00лв, нужна за да подадеш някаква бележка от това гише на съседното. Информацията е нещо безценно в днешно време, така че некви си 13лв за да получа посока към крайната цел беха без значение. "От тук, с това листче, отиваш на червения площад, моето момче. Там, в блок 53 на улица Бабинататитрънкина отдолу и отзад се намират социални служби. Там трябва да подадеш молба"
Добре, че имам вече телефон в джобчето, с който на българската цена на нищо и никакви ДЕСЕТКИ левове мога от време на време да влизам в интернет и макар и да нямам достатъчно пари да пълня тази бездънна яма, наречена българска телефонна сметка с дата план, я ползвам по празниците, за да намирам улици като "Бабинататитрънкина" за сметка на това, че просто се отказах да говоря по телефона си.
Оказа се, че от кино Тракия, ще стигна до Червения Площад за около 13.5 минути с моето БПС, та хукнах, на цената на доста пот иии...нищо и никаквия си живот, защото къде по-важни са ДЕСЕТКИТЕ левове! Това, че по улиците, тротоарите и алеите на Велика България можеш да се убиеш и без скейт, пропадайки в бездънните ями не може да се сравни с невероятната награда на безплатните пари. А и по неведоми пътища божии, кметът - титан на българската мисъл и варненската култура, създаде гениалното откритие на века - вело-алея, която да стесни улиците още повече, да увеличи задръстванията и да похарчи още кървави ТИМаджийски пари, за да постави на свинче звънче и да покрие дупките с единственият по града гладък път. Та 2 от тези 13.5 минути от трасето ми се падаха по този участък, където устремено прелетях покрай приятел, бивш полицай, който дори не сварил да размаха палката, запазена като сувенир от годините на служба и да ме спре за превишена скорост. БегаЙ, че ГазиМ!
Открих улицата. И блока. И зад блока - дворчето. И невзрачният вход, с невзрачната табелка. Влязох и ме спря ожесточен портиер, който съвсем не си играеше с работата си и не откъсваше очи от входа, за да не обере някой звяр богатата организация, за която работеше. Явно рядко се появяваха изроди като мен, които да нарушават спокойствието на портиера и да го откъсват от другото му любимо занимание - да пълни ДЕСЕТКИ запалки с гас от едно флаконче, да ги изпробва и пордежда на бюрото си.
Бабичката пред мен с отчаян глас питаше къде по дяволите се намират районните социални служби за нейната улица, тъй-като името го нямаше по списъците на стената. Пратиха я на улица "Зелен хайвер", където била нейната районна служба, а аз тайничко и демонично се изсмях на систематичността на българската система. Пратиха ме в трета стая. Учтива женичка си топлеше краката под бюрото на печка с реотан, тип "Жар". Казах й, че имам да вземам едни пари, а тя ми се изсмя. "Пари няма тука, момче! Ха, пари търсел. За пари се подват едни документи, изпращат се до София, а после от там по банков път ще ти ги преведат на сметката." Но, аз бях подготвен и извадих молбите и дикументите, включващи оригиналният акт за раждане на Сами. Просто, защото рискът да пътуват до София не можеше да се сравни с ДЕСЕТКИ левове. След кратък оглед на молбата ми, дамата учтиво ме помоли да погледна на вратата до портиера списъците с улиците и да се уверя, че името на моята улица е там...
Черни мисли задъвкаха мозъка ми и едри капки пот се изляха по челото ми. Може и да е било от печката, но не ми се вярва. С трепет прокарах пръст през имената на улиците по списъците. После отново, а после и с помощта на портиера. "Ами те по никаква логика не ги подреждат. По някога четните номера на една улица са на един район, а нечетните - на друг. Твоят не е тук, моето момче. Иди и ги питай къде е." В трета стая ми казаха, че със сигурност трябва да е на третия блок срещу автогарата, по посока изхода на Варна.
Понякога наградата не е най-важното. Самият процес е това, което удовлетворява търсещият. В моя случай процесът беше вдъхновяващ, ето защо се метнах отново да търся третия блок! Когато стигнах, полупребит до другия край на града и открих мястото, оставих спокойно да ме пререди една женица, която нервно почука на стъклото на портиера, който го нямаше. Вместо него, пазеше една бележка, на която пишеше "Не чукай по стъклото, натисни звънеца". Дойде един бай Гроздан и жената му вика: "Нямам пари! Синът ми е инвалид. Пенсията ми не стига. А на него не му признават пенсия. Той е инвалид трета стрпен от злополука. Нямам пари!" Въпрос нямаше. Само студенина, тъга и глухи стени..."А ти подаде ли за тока молба?"
"Че кой да ми каже?! Не съм. Дайте да подам."
"Аа, не. Изтече срокът. Беше до август. Ти защо не подаде! Да си знаела! Ти си си виновна!"
"А нещо не може ли да ми помогнете?"
"Няма! Нищо няма! Ела пак януари. Може да има помощи."

Сгърчен от неудобство, след като дадох на бабичката два лева, които имах в джоба, се отърсих малко и попитах като паренкашадуха: "Това на вас ли трябва да го подам?"
"Да, ама къде ти е копието на акта за раждане?"
"Сега чувам, че ми трябвало копие. Вие нямате ли (използвах любима дума тук) КСЕРОКС?"
"Че отде да имаме. Иди на фотото. Там имат. Но имаш 30 минти! Затваряме в 4!"

Във фотото нямаха тонер. В пощата нямаха копирна машина. В репа имаха друга работа. В автогарата една женичка в туристическа агенция извършваше тайни или явни копирни услуги срещу 10ст. парчето, докато помагаше на свръх-отегченото си дете с домашните. "Да, мамо. Напиши сега цифричката 8 двайсет пъти. После, 9 - двайсет пъти и после тръгваме след час."

Успях! Копирах! И...си помислих...дали това, че актът ще пътува до София няма да отнеме повече от месец? Дали ще мога през декември да го взема, за да го пратя на друга една бюрокрация, в друга една държава, за да ми позволят да работя на базата на факта, че съм глава на семейство?
Реших да звънна на Алекс. Отказах се, защото имаше вероятност Сами още да спи наоколо. Реших да звънна на майка й. Чудото на интернет по тлефона бе изразходило и последния ми лев, за да ми достави така нужният в момента е-mail. Използвах правото си на "еврейски смс", както Пешо го нарича, още познат като "клип". Без отговор. И отново. Пак без отговор. Звъннах, чух че трябва да презаредя сметката си и майката на Алекс не можа да разбере кой е този нагъл мъж, който й звъни и й казва да й се обади в рамките на 3 секунди. Прекъсна. Да презаредя. Така и не ми позвъни обратно.
Втори жокер - намери най-близкия офис на Vivatel. 3.50. Времето лети! Мисли! Мол! Да живеят моловете! Там има от всичките измекярски фирми! Няма начин да нямат офис...
А хората в мола едни издокарани. С едни токчета, с едни палта, с едни космически детски колички...разхождат се и ме гледат такъв потен, с анурак и скейт, все едно съм се объркал нещо.
С тези пет лева успях да проведа един разговор, преди телефонът ми да ме уведоми къде се намирам и каква е прогнозата за времето  и отново да получа смс да си презаредя сметката.
Отговорът беше да не подавам молбата. Вероятността да изкарам ДЕСЕТКИ левове бе по-голяма в Манчестър, работейки. Когато удари 4, вече се спусках обратно надолу "към града", уверен, че някой ден отново ще опитам...когато му дойде времето. Стига Сами да не е вече тинейджър. А тогава така ще тънем в разкош, Боро, с тез пари, че ще имаме достатъчно да заредим и на Алекс телефонната сметка.

Макар и за кратко, молът успя да спечели интереса ми. Дори хванах Алекс и Сами и ги заведох. Избрахме да празнуваме там 5ти Ноември. Заветната дата, на която нашето момче за втори път щеше да се опита да духа свещички.

Какъв ден само! Подаръци, деца, мама, тати и "Маалина" (така казва той на майка ми) тичаме по, забележете, пантофи!, из мола, за да можем да играем с децата из надувните замъци, летящи топки и мини-къщички, да се превиваме на четири ката, да се врем из тунели и да се смеем и радваме на Сами и гостите му! Обичам по пантофи в мола! Обичам по надувни замъци! Обичам детето ми да е усмихнато и щастливо! Дори и по пижама бих се разхождал ако това би го направило щастлив (добре, че не е така). Умирам за смеха му! Благодаря ти, Сами, за това, че си щастлив! Рожденият ти ден е радост и празник за нас, а ти го правиш още по-специален!

И така...преди да се усетим отново бяхме на летището в София. Тайничко се надявах самолетът да закъснее зверски, за да може целият побеснял фен-клуб на Манчестър Юнайтед да си изтърве мача. Но, всичко беше на време и отново задишахме силно озонираният въздух...дъгата над блокчето ни ни развесели...и започнаха нови 42 дни от живота ни...

Коледното прибиране щеше да дойде по-скоро, но Алекс все-още не знаеше...