"Топло ми е-е-е" (Част 3: В Монако място няма!)

Това е третата, последна част. Ето връзки към първа и втора части. Приятно четене!

Телефонът каза да завием. Завихме. Драпахме с див ужас по зверски стръмен баир, по който дори и на първа скорост колата изнемогваше и на няколко пъти тръгваше назад. Стигнахме до къщичката, която телефонът беше посочил като точния адрес. Почукахме. Излезе момче, което знаеше достатъчно английски, за да ми каже, че не ми е братовчедка... Взехме следващата отбивка.

Не мога да повярвам, че баирите в това място бяха правени за Ситроени и Пежота! По-скоро бих предположил, че в тези къщи живеят планинари, които мятат по едно въже,свирват нагоре и жена им ги издърпва от върха на баира, закачайки кофата с боклука от другата страна, та с един удар – два заека. Но ние смело засилихме нагоре и с рев изскочихме на площадката на следващата къща. Последва ням диалог с ръкомахане и мучене, подхвърляне на имена, повдигане на рамене и перфектно опътване, че трябва да продължа нагоре по следващия баир, да завия вдясно и ще стигна. Тъй-като си бях казал, че не знам френски, не се сетих как да кажа благодаря – макар и да идвам от страна с френски маниери, в която всички сънародници използват френски учтивости – подхвърлих едно сърдечно Тенкю и дадох на заден, с див ужас как ще се смъкна обратно по баира. Достигайки долу направих рязък завой,за да поема по тесния път, но се оказа, че съм подранил. Колата скочи от баира и се заби в оградата от другата страна, оставайки перпендикулярно на пътя, издавайки болезнен звук откъм задния калник, който все още висеше сякаш опрян във висок тротоар...

Мрак. Щурчета весело попяват, а всичко наоколо тихо-тихо. В прекрасната спокойна провансалска нощ ехото от изстъргването на колата още кънтеше в ушите ми. Така в тишината ние тримата стояхме паникьосани перпендикулярно на пътя, с ограда пред себе си и висок ръб отзад. Осъзнавайки колко близо бяхме до целта си, аз прилежно си се самобичувах с всички френски думи, за които се сещах от 'мерд', през 'вулевукушеавекмуа', та чак до 'бегур' и 'селестун', че съм се удавил в 99тата минута. Сами беше гладен и отдавна трябваше да заспива, а за състоянието на духа на Алекс няма и да споменавам, защото макар че мълчеше, усещах затишие пред буря.

И ето, чедойде спасението!: Любезният Франсоа Дьо Бержерак беше чул, че нещо издрънчало на лошо и дойде да провери какво става с нас. Видя положението ни, изцътка с език, надигна пръст да почакаме минутка и изтърча обратно нагоре. Върна се с фенер и няколко трупчета, които грижовно намести зад задната ми гума. И така – хоп – и колата скочи обратно отзад на баира, готова за пълен десен по пътя към нашето спасение! Какъв гений на инженерната мисъл! Какъв велик механизъм! Идеше ми да горазцелувам! Ако бях в щатите, досега да бях извикал линейка, полиция, пътна помощ и кран (с пожарната не бих се занимавал, че те са заети да свалят котки от дърветата, та да има какво да дават по новините в 19ч. ). Ето, че това си беше урок, който ще помня цял живот. Чувал съм за трупчетата аз в древни митове и легенди, помня злочести затъвания на Трабантче в пясък, но ето че като опря нож до кокал забравих цялата теория. Сега вече и на сън да ме бутнеш, скачам с думата – ‘Трупчета’. Ей това се казва то – помощ!

Обикновено в тази част от разказа човек се отпуска и си казва - 'добре, измъкнаха се, стигнали са значи'. Но човек не бива да забравя, че все-още беше тъмно, а ние все-още не бяхме стигнали и все още не знаехме друг френски освен 'Шон шож мо', което по ирония на съдбата беше и състоянието ни в момента. Така че човек да не бърза, защото уви, човек би се излъгал! Ново разклонение. Този път паркирах колата и всички тръгнахме пеша. Стигнахме до къщата и извикахме ‘бати Вальооо’. Вместо отговор завиха сирени, изскочиха три кучета и с бесен лай ни погнаха. Изпречих се на пътя им докато Алекс и Сами тичаха обратно към колата. Немската овчарка и едно дребно джавкащо лайно – тип джапанка – останаха да дебнат мен, а третото профуча и хукна след тях. Стопанката им ме завари в страстен танц, прегърнал овчарката, опитващ се да изритам джапанката и крещейки към тичащата Алекс, че колата е ЗАКЛЮЧЕНА (защото съм се заблудил, че колата е нещо, което трябва да пазя, а не В което трябва да СЕ опазвам). Стопанката наду някаква извънземна виеща свирка и трите кучета като роботи пуснаха плячките си и се прибраха при нея. Отне ми няколко секунди да се съвзема. Не бяха ме хапали, а и слава богу някъде отдолу се чуваше ‘Отключвай колатаааа’, та разбрах че и другите са се отървали само с тежки психически повреди (разбира се, лесна работа за ремонт от двама опитни психолози като нас: анализирахме си по два-три съня, установихме, че дори и тази травма е следствие от детството ни и бяхме като нови). А кучкарката сви рамене, посочи някъде нагоре в тъмнината и си прибра зверовете, пък ние да му мислим.

Това колата ти да тръгне назад когато се опитваш да изкачиш стръмен баир в тъмницата вече е специалитет на нашата фирма, та съвсем без паника, с ръчна и много газ, майсторство и пот достигнахме до един силует, който с позабравен от мен глас ни каза: 'Еей, намерихте ни! Ето там паркирайте!'

И така, след като преминахме растоянието от 500 метра за около час-два и тримата имахме нужда да ни се лее коршум, най-после се добрахме до тихата, спокойна и уютна провансалска къща на братовчедките.

***

Гостуването ни премина в приятни разговори и чудесни вина споделени с нашите домакини, а Сами се забавляваше да бърника из бижутата на трите каки, да им драска по тетрадките, да им пречи да си учат уроците, да ги разсмива като показва как върти обръч, който отдавна е паднал на земята и да скача на трамплина.Определено обаче спечели сърцата на всички, особено когато каза, поставяйки обръча около една топка, че сега прилича на планетата Сатурн, а като махне обръча прилича на планетата Земя. Мен лично това ме зашемети. Но съм сигурен, че на две годинки и десет месеца и аз като него съм бил душата на компанията, макар че предполагам, че съм забавлявал околните с вицове, акробатика, решаване на ребуси и рецитиране на Шекспир.

***

Горже дю Вердон (или как там се произнасяше: Гордж, Джордж, не помня. Знам само, че означава Супер Вердон, предполагам, че е френският вариант на супер мен, дал името на мястото, излитайки от там с безмоторен самолет през 1317г.) е една вълшебна долина, в която лазурно-синята река блещука някъде в бездната, а стръмните склонове пълнят очите и сърцата с пищни зелени гори. Разбира се, подобна живопис идва на цената на много завои, десетки пиш-стопове, снимки-стопове, разходки-стопове и претенции-стопове, та прекарахме целия ден в колата, под безкрайната песен на младшия навигатор отзадната седалка ‘топло ми е-е-е, топло ми е-е-е!' и 'пийз гумено миче, пийз гумено миче!’ Откритието на мечетата на тази почивка бе за него като разкриване на тайната на света, развенчаване на конспирацията, която се е вихрела в негов ущърб вече над две години. Затова, сега на ваканцията когато мама и тати отпуснаха двата края, се започна такова врънкане, че съжалихме, че сме го открехнали и решихме да пазим течния шоколад в дълбока тайна докато не стане поне тийнейджър.

Когато в късния следобед стигнахме до езерото, карането на водно колело ни подейства като ‘студена прясна биричка’ в зноен летен ден – дългоочаквана, утоляваща и успокояваща. Сами шляпаше с боси крачета в езерото и ни пръскаше, а ние двамата набивахме педалите, следвахме командите на капитана и се чудехме как да го задържим на борда, като същевременно опазим фотоапарата от първа баня. Въпреки че син ни неуморно ни връщаше към реалността с по една шепа вода в лицето, изяществото на това място ни понесе по теченията на мечтите до състояние на безвремие, в което човек рядко има шанса да попадне. Макар и с таралеж в гащите.

***

А на следващия ден отново решихме да топнем малкото Самешко дупе на плаж и да изпробваме пояса, с който той много се беше упражнявал на сухо в Манчестър. Разпънахме си хавлиите между невиждано количество бабички и хукнахме да ги спасяваме от чадото си, което отново щастливо хвърляше пясък нагоре с пълни шепи и гонеше топката си по хавлиите им. Въпреки че вече отдавна беше здрав и макар и с пояс и плувки, малкият смелчага не смееше да навлезе в топлата, спокойна вода от която и мравките вода пиели, както не пропуска да отбележи жена ми. Но аз, решен да започна тренировките по плуване, измислих пъклен план как да го подмамя във водата и като на кученце му хвърлях топката по-навътре и по-навътре. Оказа се обаче, че не бях обърнал внимание на силния вятър, който леко поде топката и я понесе навътре в морето. Докато успея да заведа Сами до брега и да се върна с бясна плувателна скорост, топката вече наближаваше Африка, а аз след бурно мятане във водата като пластмасова рибка с пружинка за вана, се отказах и се върнах вместо като герой, като удавник при изненаданото си дете. Добре, че две-годишните не разбират още от геройства. Вероятно ако бешепо-голям бих му дал истински пример за бащина всеотдайност, удавяйки се за топката му, но сега просто мунамерих една лимка в пясъка и му казах, че вятърът ни е изпратил нея в замяна. Свърши чудесна работа, но болеше повече като ти падне на главата.

След като и двамата с алкА, свикнали да се излежаваме по плажовете с книжка в ръка и да прекарваме плажните дни в лек унес, сега прекарахме деня в тичане, кОпане и следене, да кажа че се скапахме е малко, но поне се заредихме с достатъчно слънце, за да забравим за непроницаемия, гъст, нисък английски облак, тегнещ над Манчестър. А и разходката из Антиб, през мързелив следобед, съчетана с кафенце и сладоледи е добра компенсация.

Време беше и ние с алкА да се възползваме от шанса да се отдадем на истинска френска романтика...не това което си мислите! Говоря за приспиване на Сами, поверяването му на любезните ни домакини и нощна разходка до Ница! Promenade des Angalis е истински деликатес за очите, а прохладната крайморска нощ – балсам за душата. От десетките заведения, покрай които минахме, без да успеем да си изберем кое по-по-най, мина 23ч. И започнаха да прибират столовете. О, не! Пак ли? Толкова време се облизвахме вече покрай френските деликатеси, че ако в този единствен шанс не се възползвахме от възможността, щях да остана гастрономично разстроен и неутешим, без шанс за компенсация в Манчестър! Добре, че до пристанището с нечовешките яхти, подобни на вегаските казина по пищност и наглост на лукса (а вероятно и струващи колкото тях), имаше едно сгушено малко ресторантче, с прекрасна гледка към морето и вълшебни гозби от морски деликатеси. Излишно е да навлизам в подробности и да описвам гъделите и изживяванията, с които е свързана френската кухня. Но не мога да не задам въпроса: Що за непроницаема граница е Ла Манша? Как успява да раздели народите на виртуози на малките удоволствия и голямата романтика, и тъпчещи се с пържена риба, картофи, сандвичи и чипс емоционални инвалиди? Изглежда английската културна и научна надпревара определя храненето просто като неудобна подробност, която трябва да бъде преодоляна, за да можеш да се върнеш обратно към кариерата си, та по-скоро да стане пет следобед и да се отдадеш на топла негазирана ‘бира’ и евтино вино.

Важното е, че ние с алкА отново успяхме да си откраднем момент на тишина, спокойствие, мечти и въздишки...а точно с тези моменти се свалят цели кожи от ежедневен стрес, за да излезем отново преродени в тези които сме.

***

Монако. Не съм фен на ралита и никога не съм ги следил. Но не мога и да си помисля как от тук може да минава каквото и да било състезание. Монте Карло е миниатюрно градче със символични, почти декоративни улички. Макар и вярно, би било клише да го нарека средиземноморска перла, за това ще се спра на сравнението с авто-Кореком. Не само че Бентлитата, Ролс-ройсите, Мазератитата и Фераритата бяха така често-срещани и лъскави като Ладичките през детството ми, но и пристанището беше обсипано с още от онези яхти-космически кораби като в Ница. Количеството им надминаваше дори и това на пластмасови шишета, автомобилни гуми и спукани топки в манчестърската река! Пренатовареността на Монако означаваше едно: вече от половин час се въртяхме из уличките и не можехме да намерим каквото и да емясто за паркиране. Знаехме, че трябва да видим казиното, двореца, центъра...но с паркинга не можехме и не можехме да се оправим. Еднопосочните улици ни връщаха постоянно в едни и същи кръгове и вече ни се струваше, че единственият изход от Монте Карло е с яхта или през някой хиперпространствен портал. Опитвахме паркинг по паркинг без успех. От обикалянето и жегата, трупаща се в колата въпреки климатика, ни се зави свят. Огладняхме безкрайно, но нищо не можеше да сесравни с поредното ‘топло ми еее’, разнасящо се все по-мощно и по-хленчесто от задната седалка. Най-после! В поредния паркинг успяхме да набутаме немитият си от десетина дни Опел-под-наем, точно между едни от най-спретнатите Ролс-Ройси. Но това не беше всичко! Самешкото ‘топло ми е’ вече беше преминало в ‘пиша ми сеееее’. И така, стигна се до там да призная, че оставих детето си да опръска една от най-скъпите коли в света. На всичко отгоре толкова се бях изпотил от въртене и лутане, че смачканата ми риза контрастираше с наконтените, ухаещи на парфюми парични евро-каймаци като самарското знаме в магазин на Prada. Разходихме се обаче с удоволствие и се почувствахме сред наши хора покрай морето, където местните рибари не спазваха висшата мода, а хвърляха въдици в изящните мастилено-сини води.

Не ни свърташе вече и както обикновено става с дългите ваканции, се разглезихме. Сравнявахме новите красоти пред очите ни не с тъпата картинка на ежедневието, а с току-що видяното. Така дори и най-прелестните места започват да губят от сиянието и магичността си, докато очите ни не ни изиграят мръсния номер да гледат без истински да виждат.

Така на връщане от Монако, се изправихме на няколко-стотин метровата скала на Eze, със спиращата дъха огромна панорама над залива и я гледахме леко изтръпнали, осъзнавайки, че не сме в състояние да възприемем нещо, което при всички други обстоятелства би ни зашеметило. Едва изкачил се, пъшкайки здраво от тежките усилия да седи на раменете ми, Сами се просна на една пейка и каза че е много изморен и там искада спинка – а ние да сме си тръгвали. Героите наистина бяха изморени.

***

Кроасани, кроасани, кроасани, като че бяхме навити на пружина и само това бяхме чакали. Кроасани на закуска, за из път, за първи обяд, за втори обяд, за следобедназакуска и за първа и втора вечеря...нямахме засищане. И така, каквото не доизядяхме от закуската, вземахме в торбичка за из път. Така направихме и на сутринта, разделяйки се с гостоприемните си домакини и си тръгнахме, носталгично гледащи назад...т.е. нагоре през баирите към това провансалско райско кътче, където всичко миришеше на ягоди...

Нямах търпение да стигнем колкото се може по-бързо до Camargue, където всеизвестната на виноценителите река Рон се влива в Средиземно море. Там ни очакваха диви бели коне и фламингота! Така бяхме навили Сами, че ще види големи розови фламингота, че на горкото момче му изтекоха очите да гледа през прозореца...но напразно. Изглежда или всички бяха станали албиноси, или им беше писнало да съжителстват с подивели коне и се бяха изнесли към Африка, но освен бели чапли друго не видяхме. Беше странно и да установим, че всичките ‘диви’коне бяха номерирани, често вързани и предлагани на нетърпеливите туристи за пет минути езда срещу пет евро. Но макар и фауната да ни поразочарова, нещодруго осмисли неподозирано отбивката от пътя ни към Арле: плажът! Тихи малки заливчета, незамърсени от туристическо присъствие. Нагласихме се точно на самото устие на реката, отворихме бутилка вино, която очевидно също си бяхме взели за изпът ‘ако ожаднеем’ и извадихме кроасаните и сиренцата от торбата с ‘ако изгладнеем’. И така, прекарахме четири часа в пълен транс от удоволствие. Сами беше във възторг от плитката рекичка и топлата водичка, а ние от спокойствието, топлината на така забравените в Англия слънчеви лъчи и тишината...

Вероятно ако знаехме какво вълшебно градче е Арле, а и колко романтично щеше да е хотелчето ни там, щяхме да си тръгнем и по-рано, за да се порадваме на залеза над реката и да се погоним из лабиринта от улички, тесни колкото да си разпериш ръцете. Щяхме да успеем навреме да видим театъра, който се играеше буквално насред улицата, пред изнесените от близкото кафене столчета, а и може би щяхме да успеем да си намерим маса за вечеря. Но пикникът на плажа бе така прекрасен, че дори и това,че за пореден път си търсихме безуспешно заведение за вечеря нямаше значение.Разхождахме се бавничко чак до тъмно из едни от най-фотогеничните места във Франция и спокойно оставихме Сами да си тича, без да се тревожим, че отнякъде може да изскочи кола. А след като го приспахме, по вече установена традиция се преместихме във фоайето и се насладихме на поредната бутилка Бордо, съпроводена от салатени ладийки, пълни с бри, синьо сирене и домашно сладко от смокини. Целият първи етаж от старинната френска къща беше на наше разположение. Вратите към задното дворче бяха широко отворени и лек ветрец поклащаше пламъците на десетките запалени свещи. И отново покой, и отново тишина и приглушени разговори, прекъснати само от по някоя снимка, които фотоманната ми съпруга не се въздържаше да поспре. Стилът на къщата беше невероятна комбинация от старо и модерно, от боядисано и олющено, от изкуство и привидна семплота. Умението да съчетаеш толкова майсторски всичко така, че да изглежда сякаш съвсем непринудено се е оказало точно на перфектното си място е непостижим за мен талант. А що се отнася до стаята ни, никога не съм си и мислил, че ограден с ниска стеничка ъгъл, с щръкнал, видим отвсякъде най-обикновен душ може толкова перфектно да подхожда на легло, обвито в балдахини.

В подобно изящество и мистика беше забулено и градчето отвън, а животът му още повече разцъфна с неделния пазар, който се появи от нищото, насити въздуха с аромати и очите ни с цветове и преди да успеем да го обходим се стопи, скривайки каквито и да било следи, че тук до преди минути е кипял бурен живот от пазаруващи кулинари.

А пътешествието продължаваше, но от почивка силите ни намаляваха. Обърнахме малко внимание на замака в Каркасон и разхождайки се из старинния крепостен град аз кощунски си мечтаех за Испания. За това и на другата сутрин набързо се стрелнахме към Figueres. Нямах търпение да видя музея на Салвадор Дали. И имаше защо! Чудесата започнаха още на входа на този магичен лабиринт, където имаше паркирана кола, в която по безразличните пътници валеше дъжд. Преминавахме през стаи, изписани като църкви, видяхме дивана с форма на устни, над който висяха картините, с изображения на очи. Наслаждавахме се на слоновете с крака като игли и на изтичащите в канала часовници, полазени от мравки. В тази сюреалистична загадка можехме да прекараме не часове, а дни, докато гърлата ни пресъхнеха от зяпане и езиците ни изтръпнеха от цъткане. Но на Сами идеята не му хареса. С бърз замах на арт критик той оцени изкуството като нищожно пред Макуийн Светкавицата и Шрек, и ни даде да разберем, че ако в най-близко време не се плацика на плажа, ще ни остави да се оправяме сами.

Ех, Дали, дали отново ще те доближим така. Помирисахме, но не вкусихме; сдъвкахме, но неглътнахме...а накрая се наложи да се задоволим с хотел на брега, гледащ точно към твоя дом. Разбрахме, че изглежда си бил страшен фен на Велик Ден, защото иначе какво друго обяснение би имало на яйцата върху къщата ти!?

Първоначално се почудихме какво толкова е намирал Дали в селцето – Кадакуес – където е творил. Бързо обаче разбрахме, че явно е творил именно защото не е намирал нищо там. Ако и ние бяхме останали по-дълго сигурно и аз щях да стана велик творец...или рибар. Добре поне, че шефът успя да си топне отново голото дупе в морето, та изгубеният шанс за още една нощ в Барселона леко се оправда.

***

Здравей отново, Барселона, моя нова страст! Истина е, потънахме в пот и прахоляк, разхождайки се из градината на Гауди; губихме се като хамави с колата; отвратихме се от пренебрежителността на персонала в един от най-реномираните бизнес-хотели и платихме зверската сума от 24 евро за 24 часа в паркинга на самия хотел! Но разходката с разхладителна биричка в ръка по дългите пешеходни алеи, водещи към центъра, спирането на всяка детска площадка, за да изживее и Сами от нашето удоволствие и спокойствие и безгрижното избиране на ресторант с най-привлекателната паея са занимания, заглушаващи всеки повей на лошо настроение.

А когато получихме известие от Англия, че дисертацията на алкА е блестяща, поводът за фиеста се удвои, та с удоволствие се потопихме в епикурейските капани на нощния барселонски плаж. И гигантската, неповторима паея беше идеалният начин да отпразнуваме насъбралото се в нас слънце. Доказахме, че дори и с дете на море можем да натрупаме достатъчно топлина, за да оцелеем още една зима под купестия облачен юрган на Великата Британия.

И така, отлитайки обратно към поредния си временен дом, оставихме мъничка част от сърцата си по западното средиземноморие, запазвайки една мечта, с надеждата някой ден тя да сепревърне в план...защото животът е кратък, а светът – голям и да откриеш място, за което да мечтаеш е рядък късмет. Сега поне имахме по-добра идея на къде като крайна цел да ориентираме житейските си карти.

Осъзнахме още, че сме се научили да гледаме на света през по-чисти, по-детски очи, истински да се радваме на малки неща като сладоледи, вълни и трамплини, да търсим нови удоволствия, в които центъра на вниманието да не сме ние с алкА, а радостта на детето ни, потреперването му от удоволствие от някое ‘чудо’, от усмихнатите хора, от плажните топки. Научихме, че на возещите се на задната седалка им е много по-топло и че няма филмче в състояние да заглуши това. Започнахме да си даваме сметка за преходността и богатството на тези моменти и макар понякога да ни идваха в повече, разбирахме колко много ще ни липсват когато отлетят завинаги. И така отново намерихме в себе си сили да сграбчим юздите на секундата си и да се носим с нея в неумолимия ѝ галоп, с надеждата че ще успеем да изживеем пълноценно всяка глътка въздух, всяко докосване и всяко ‘Oбичам те!’. Така макар и отлетели те няма да бъдат загубени, а ще са станали част от нас завинаги.

КРАЙ

***