Hedonism is not a crime!

Especially in Paris!

Paris!

Un-comfort zoning

Going out at 11pm is really something I've forgotten since I became a parent. My mind resists tge mere thought of walking out the door instead of into bed at this time of day.
But doing unconventional things (at least to ourselves) is the essence of a true vacation.
So, after having a four hour afternoon nap and getting drunk on French cuisine and lush wine, we went out for a hookah tonight. Gotta admit, I'm not really the shisha-lover but Paris is amazing at night and any reason for a late night walk is well worth it! Still looking forward to realizing my dream of having a bottle of wine at the park next to the Eifel tower.

Dinner in Paris

Dear God, thank you for allowing me to indulge in France's simplicities, which are the rest of the world's luxuries!
Amen

PS1: and may we end up living in France after all the rest of our conquests are accomplished!
PS2: and as I succumb to gluttony and false praise, do know that those are virtues in My religion, albeit sins in Yours.

Paris bound...

Dear friends,

you'll have to excuse my absence, as I am leaving on a romantic getaway with my loved one ;)

"Топло ми е-е-е" (Част 3: В Монако място няма!)

Това е третата, последна част. Ето връзки към първа и втора части. Приятно четене!

Телефонът каза да завием. Завихме. Драпахме с див ужас по зверски стръмен баир, по който дори и на първа скорост колата изнемогваше и на няколко пъти тръгваше назад. Стигнахме до къщичката, която телефонът беше посочил като точния адрес. Почукахме. Излезе момче, което знаеше достатъчно английски, за да ми каже, че не ми е братовчедка... Взехме следващата отбивка.

Не мога да повярвам, че баирите в това място бяха правени за Ситроени и Пежота! По-скоро бих предположил, че в тези къщи живеят планинари, които мятат по едно въже,свирват нагоре и жена им ги издърпва от върха на баира, закачайки кофата с боклука от другата страна, та с един удар – два заека. Но ние смело засилихме нагоре и с рев изскочихме на площадката на следващата къща. Последва ням диалог с ръкомахане и мучене, подхвърляне на имена, повдигане на рамене и перфектно опътване, че трябва да продължа нагоре по следващия баир, да завия вдясно и ще стигна. Тъй-като си бях казал, че не знам френски, не се сетих как да кажа благодаря – макар и да идвам от страна с френски маниери, в която всички сънародници използват френски учтивости – подхвърлих едно сърдечно Тенкю и дадох на заден, с див ужас как ще се смъкна обратно по баира. Достигайки долу направих рязък завой,за да поема по тесния път, но се оказа, че съм подранил. Колата скочи от баира и се заби в оградата от другата страна, оставайки перпендикулярно на пътя, издавайки болезнен звук откъм задния калник, който все още висеше сякаш опрян във висок тротоар...

Мрак. Щурчета весело попяват, а всичко наоколо тихо-тихо. В прекрасната спокойна провансалска нощ ехото от изстъргването на колата още кънтеше в ушите ми. Така в тишината ние тримата стояхме паникьосани перпендикулярно на пътя, с ограда пред себе си и висок ръб отзад. Осъзнавайки колко близо бяхме до целта си, аз прилежно си се самобичувах с всички френски думи, за които се сещах от 'мерд', през 'вулевукушеавекмуа', та чак до 'бегур' и 'селестун', че съм се удавил в 99тата минута. Сами беше гладен и отдавна трябваше да заспива, а за състоянието на духа на Алекс няма и да споменавам, защото макар че мълчеше, усещах затишие пред буря.

И ето, чедойде спасението!: Любезният Франсоа Дьо Бержерак беше чул, че нещо издрънчало на лошо и дойде да провери какво става с нас. Видя положението ни, изцътка с език, надигна пръст да почакаме минутка и изтърча обратно нагоре. Върна се с фенер и няколко трупчета, които грижовно намести зад задната ми гума. И така – хоп – и колата скочи обратно отзад на баира, готова за пълен десен по пътя към нашето спасение! Какъв гений на инженерната мисъл! Какъв велик механизъм! Идеше ми да горазцелувам! Ако бях в щатите, досега да бях извикал линейка, полиция, пътна помощ и кран (с пожарната не бих се занимавал, че те са заети да свалят котки от дърветата, та да има какво да дават по новините в 19ч. ). Ето, че това си беше урок, който ще помня цял живот. Чувал съм за трупчетата аз в древни митове и легенди, помня злочести затъвания на Трабантче в пясък, но ето че като опря нож до кокал забравих цялата теория. Сега вече и на сън да ме бутнеш, скачам с думата – ‘Трупчета’. Ей това се казва то – помощ!

Обикновено в тази част от разказа човек се отпуска и си казва - 'добре, измъкнаха се, стигнали са значи'. Но човек не бива да забравя, че все-още беше тъмно, а ние все-още не бяхме стигнали и все още не знаехме друг френски освен 'Шон шож мо', което по ирония на съдбата беше и състоянието ни в момента. Така че човек да не бърза, защото уви, човек би се излъгал! Ново разклонение. Този път паркирах колата и всички тръгнахме пеша. Стигнахме до къщата и извикахме ‘бати Вальооо’. Вместо отговор завиха сирени, изскочиха три кучета и с бесен лай ни погнаха. Изпречих се на пътя им докато Алекс и Сами тичаха обратно към колата. Немската овчарка и едно дребно джавкащо лайно – тип джапанка – останаха да дебнат мен, а третото профуча и хукна след тях. Стопанката им ме завари в страстен танц, прегърнал овчарката, опитващ се да изритам джапанката и крещейки към тичащата Алекс, че колата е ЗАКЛЮЧЕНА (защото съм се заблудил, че колата е нещо, което трябва да пазя, а не В което трябва да СЕ опазвам). Стопанката наду някаква извънземна виеща свирка и трите кучета като роботи пуснаха плячките си и се прибраха при нея. Отне ми няколко секунди да се съвзема. Не бяха ме хапали, а и слава богу някъде отдолу се чуваше ‘Отключвай колатаааа’, та разбрах че и другите са се отървали само с тежки психически повреди (разбира се, лесна работа за ремонт от двама опитни психолози като нас: анализирахме си по два-три съня, установихме, че дори и тази травма е следствие от детството ни и бяхме като нови). А кучкарката сви рамене, посочи някъде нагоре в тъмнината и си прибра зверовете, пък ние да му мислим.

Това колата ти да тръгне назад когато се опитваш да изкачиш стръмен баир в тъмницата вече е специалитет на нашата фирма, та съвсем без паника, с ръчна и много газ, майсторство и пот достигнахме до един силует, който с позабравен от мен глас ни каза: 'Еей, намерихте ни! Ето там паркирайте!'

И така, след като преминахме растоянието от 500 метра за около час-два и тримата имахме нужда да ни се лее коршум, най-после се добрахме до тихата, спокойна и уютна провансалска къща на братовчедките.

***

Гостуването ни премина в приятни разговори и чудесни вина споделени с нашите домакини, а Сами се забавляваше да бърника из бижутата на трите каки, да им драска по тетрадките, да им пречи да си учат уроците, да ги разсмива като показва как върти обръч, който отдавна е паднал на земята и да скача на трамплина.Определено обаче спечели сърцата на всички, особено когато каза, поставяйки обръча около една топка, че сега прилича на планетата Сатурн, а като махне обръча прилича на планетата Земя. Мен лично това ме зашемети. Но съм сигурен, че на две годинки и десет месеца и аз като него съм бил душата на компанията, макар че предполагам, че съм забавлявал околните с вицове, акробатика, решаване на ребуси и рецитиране на Шекспир.

***

Горже дю Вердон (или как там се произнасяше: Гордж, Джордж, не помня. Знам само, че означава Супер Вердон, предполагам, че е френският вариант на супер мен, дал името на мястото, излитайки от там с безмоторен самолет през 1317г.) е една вълшебна долина, в която лазурно-синята река блещука някъде в бездната, а стръмните склонове пълнят очите и сърцата с пищни зелени гори. Разбира се, подобна живопис идва на цената на много завои, десетки пиш-стопове, снимки-стопове, разходки-стопове и претенции-стопове, та прекарахме целия ден в колата, под безкрайната песен на младшия навигатор отзадната седалка ‘топло ми е-е-е, топло ми е-е-е!' и 'пийз гумено миче, пийз гумено миче!’ Откритието на мечетата на тази почивка бе за него като разкриване на тайната на света, развенчаване на конспирацията, която се е вихрела в негов ущърб вече над две години. Затова, сега на ваканцията когато мама и тати отпуснаха двата края, се започна такова врънкане, че съжалихме, че сме го открехнали и решихме да пазим течния шоколад в дълбока тайна докато не стане поне тийнейджър.

Когато в късния следобед стигнахме до езерото, карането на водно колело ни подейства като ‘студена прясна биричка’ в зноен летен ден – дългоочаквана, утоляваща и успокояваща. Сами шляпаше с боси крачета в езерото и ни пръскаше, а ние двамата набивахме педалите, следвахме командите на капитана и се чудехме как да го задържим на борда, като същевременно опазим фотоапарата от първа баня. Въпреки че син ни неуморно ни връщаше към реалността с по една шепа вода в лицето, изяществото на това място ни понесе по теченията на мечтите до състояние на безвремие, в което човек рядко има шанса да попадне. Макар и с таралеж в гащите.

***

А на следващия ден отново решихме да топнем малкото Самешко дупе на плаж и да изпробваме пояса, с който той много се беше упражнявал на сухо в Манчестър. Разпънахме си хавлиите между невиждано количество бабички и хукнахме да ги спасяваме от чадото си, което отново щастливо хвърляше пясък нагоре с пълни шепи и гонеше топката си по хавлиите им. Въпреки че вече отдавна беше здрав и макар и с пояс и плувки, малкият смелчага не смееше да навлезе в топлата, спокойна вода от която и мравките вода пиели, както не пропуска да отбележи жена ми. Но аз, решен да започна тренировките по плуване, измислих пъклен план как да го подмамя във водата и като на кученце му хвърлях топката по-навътре и по-навътре. Оказа се обаче, че не бях обърнал внимание на силния вятър, който леко поде топката и я понесе навътре в морето. Докато успея да заведа Сами до брега и да се върна с бясна плувателна скорост, топката вече наближаваше Африка, а аз след бурно мятане във водата като пластмасова рибка с пружинка за вана, се отказах и се върнах вместо като герой, като удавник при изненаданото си дете. Добре, че две-годишните не разбират още от геройства. Вероятно ако бешепо-голям бих му дал истински пример за бащина всеотдайност, удавяйки се за топката му, но сега просто мунамерих една лимка в пясъка и му казах, че вятърът ни е изпратил нея в замяна. Свърши чудесна работа, но болеше повече като ти падне на главата.

След като и двамата с алкА, свикнали да се излежаваме по плажовете с книжка в ръка и да прекарваме плажните дни в лек унес, сега прекарахме деня в тичане, кОпане и следене, да кажа че се скапахме е малко, но поне се заредихме с достатъчно слънце, за да забравим за непроницаемия, гъст, нисък английски облак, тегнещ над Манчестър. А и разходката из Антиб, през мързелив следобед, съчетана с кафенце и сладоледи е добра компенсация.

Време беше и ние с алкА да се възползваме от шанса да се отдадем на истинска френска романтика...не това което си мислите! Говоря за приспиване на Сами, поверяването му на любезните ни домакини и нощна разходка до Ница! Promenade des Angalis е истински деликатес за очите, а прохладната крайморска нощ – балсам за душата. От десетките заведения, покрай които минахме, без да успеем да си изберем кое по-по-най, мина 23ч. И започнаха да прибират столовете. О, не! Пак ли? Толкова време се облизвахме вече покрай френските деликатеси, че ако в този единствен шанс не се възползвахме от възможността, щях да остана гастрономично разстроен и неутешим, без шанс за компенсация в Манчестър! Добре, че до пристанището с нечовешките яхти, подобни на вегаските казина по пищност и наглост на лукса (а вероятно и струващи колкото тях), имаше едно сгушено малко ресторантче, с прекрасна гледка към морето и вълшебни гозби от морски деликатеси. Излишно е да навлизам в подробности и да описвам гъделите и изживяванията, с които е свързана френската кухня. Но не мога да не задам въпроса: Що за непроницаема граница е Ла Манша? Как успява да раздели народите на виртуози на малките удоволствия и голямата романтика, и тъпчещи се с пържена риба, картофи, сандвичи и чипс емоционални инвалиди? Изглежда английската културна и научна надпревара определя храненето просто като неудобна подробност, която трябва да бъде преодоляна, за да можеш да се върнеш обратно към кариерата си, та по-скоро да стане пет следобед и да се отдадеш на топла негазирана ‘бира’ и евтино вино.

Важното е, че ние с алкА отново успяхме да си откраднем момент на тишина, спокойствие, мечти и въздишки...а точно с тези моменти се свалят цели кожи от ежедневен стрес, за да излезем отново преродени в тези които сме.

***

Монако. Не съм фен на ралита и никога не съм ги следил. Но не мога и да си помисля как от тук може да минава каквото и да било състезание. Монте Карло е миниатюрно градче със символични, почти декоративни улички. Макар и вярно, би било клише да го нарека средиземноморска перла, за това ще се спра на сравнението с авто-Кореком. Не само че Бентлитата, Ролс-ройсите, Мазератитата и Фераритата бяха така често-срещани и лъскави като Ладичките през детството ми, но и пристанището беше обсипано с още от онези яхти-космически кораби като в Ница. Количеството им надминаваше дори и това на пластмасови шишета, автомобилни гуми и спукани топки в манчестърската река! Пренатовареността на Монако означаваше едно: вече от половин час се въртяхме из уличките и не можехме да намерим каквото и да емясто за паркиране. Знаехме, че трябва да видим казиното, двореца, центъра...но с паркинга не можехме и не можехме да се оправим. Еднопосочните улици ни връщаха постоянно в едни и същи кръгове и вече ни се струваше, че единственият изход от Монте Карло е с яхта или през някой хиперпространствен портал. Опитвахме паркинг по паркинг без успех. От обикалянето и жегата, трупаща се в колата въпреки климатика, ни се зави свят. Огладняхме безкрайно, но нищо не можеше да сесравни с поредното ‘топло ми еее’, разнасящо се все по-мощно и по-хленчесто от задната седалка. Най-после! В поредния паркинг успяхме да набутаме немитият си от десетина дни Опел-под-наем, точно между едни от най-спретнатите Ролс-Ройси. Но това не беше всичко! Самешкото ‘топло ми е’ вече беше преминало в ‘пиша ми сеееее’. И така, стигна се до там да призная, че оставих детето си да опръска една от най-скъпите коли в света. На всичко отгоре толкова се бях изпотил от въртене и лутане, че смачканата ми риза контрастираше с наконтените, ухаещи на парфюми парични евро-каймаци като самарското знаме в магазин на Prada. Разходихме се обаче с удоволствие и се почувствахме сред наши хора покрай морето, където местните рибари не спазваха висшата мода, а хвърляха въдици в изящните мастилено-сини води.

Не ни свърташе вече и както обикновено става с дългите ваканции, се разглезихме. Сравнявахме новите красоти пред очите ни не с тъпата картинка на ежедневието, а с току-що видяното. Така дори и най-прелестните места започват да губят от сиянието и магичността си, докато очите ни не ни изиграят мръсния номер да гледат без истински да виждат.

Така на връщане от Монако, се изправихме на няколко-стотин метровата скала на Eze, със спиращата дъха огромна панорама над залива и я гледахме леко изтръпнали, осъзнавайки, че не сме в състояние да възприемем нещо, което при всички други обстоятелства би ни зашеметило. Едва изкачил се, пъшкайки здраво от тежките усилия да седи на раменете ми, Сами се просна на една пейка и каза че е много изморен и там искада спинка – а ние да сме си тръгвали. Героите наистина бяха изморени.

***

Кроасани, кроасани, кроасани, като че бяхме навити на пружина и само това бяхме чакали. Кроасани на закуска, за из път, за първи обяд, за втори обяд, за следобедназакуска и за първа и втора вечеря...нямахме засищане. И така, каквото не доизядяхме от закуската, вземахме в торбичка за из път. Така направихме и на сутринта, разделяйки се с гостоприемните си домакини и си тръгнахме, носталгично гледащи назад...т.е. нагоре през баирите към това провансалско райско кътче, където всичко миришеше на ягоди...

Нямах търпение да стигнем колкото се може по-бързо до Camargue, където всеизвестната на виноценителите река Рон се влива в Средиземно море. Там ни очакваха диви бели коне и фламингота! Така бяхме навили Сами, че ще види големи розови фламингота, че на горкото момче му изтекоха очите да гледа през прозореца...но напразно. Изглежда или всички бяха станали албиноси, или им беше писнало да съжителстват с подивели коне и се бяха изнесли към Африка, но освен бели чапли друго не видяхме. Беше странно и да установим, че всичките ‘диви’коне бяха номерирани, често вързани и предлагани на нетърпеливите туристи за пет минути езда срещу пет евро. Но макар и фауната да ни поразочарова, нещодруго осмисли неподозирано отбивката от пътя ни към Арле: плажът! Тихи малки заливчета, незамърсени от туристическо присъствие. Нагласихме се точно на самото устие на реката, отворихме бутилка вино, която очевидно също си бяхме взели за изпът ‘ако ожаднеем’ и извадихме кроасаните и сиренцата от торбата с ‘ако изгладнеем’. И така, прекарахме четири часа в пълен транс от удоволствие. Сами беше във възторг от плитката рекичка и топлата водичка, а ние от спокойствието, топлината на така забравените в Англия слънчеви лъчи и тишината...

Вероятно ако знаехме какво вълшебно градче е Арле, а и колко романтично щеше да е хотелчето ни там, щяхме да си тръгнем и по-рано, за да се порадваме на залеза над реката и да се погоним из лабиринта от улички, тесни колкото да си разпериш ръцете. Щяхме да успеем навреме да видим театъра, който се играеше буквално насред улицата, пред изнесените от близкото кафене столчета, а и може би щяхме да успеем да си намерим маса за вечеря. Но пикникът на плажа бе така прекрасен, че дори и това,че за пореден път си търсихме безуспешно заведение за вечеря нямаше значение.Разхождахме се бавничко чак до тъмно из едни от най-фотогеничните места във Франция и спокойно оставихме Сами да си тича, без да се тревожим, че отнякъде може да изскочи кола. А след като го приспахме, по вече установена традиция се преместихме във фоайето и се насладихме на поредната бутилка Бордо, съпроводена от салатени ладийки, пълни с бри, синьо сирене и домашно сладко от смокини. Целият първи етаж от старинната френска къща беше на наше разположение. Вратите към задното дворче бяха широко отворени и лек ветрец поклащаше пламъците на десетките запалени свещи. И отново покой, и отново тишина и приглушени разговори, прекъснати само от по някоя снимка, които фотоманната ми съпруга не се въздържаше да поспре. Стилът на къщата беше невероятна комбинация от старо и модерно, от боядисано и олющено, от изкуство и привидна семплота. Умението да съчетаеш толкова майсторски всичко така, че да изглежда сякаш съвсем непринудено се е оказало точно на перфектното си място е непостижим за мен талант. А що се отнася до стаята ни, никога не съм си и мислил, че ограден с ниска стеничка ъгъл, с щръкнал, видим отвсякъде най-обикновен душ може толкова перфектно да подхожда на легло, обвито в балдахини.

В подобно изящество и мистика беше забулено и градчето отвън, а животът му още повече разцъфна с неделния пазар, който се появи от нищото, насити въздуха с аромати и очите ни с цветове и преди да успеем да го обходим се стопи, скривайки каквито и да било следи, че тук до преди минути е кипял бурен живот от пазаруващи кулинари.

А пътешествието продължаваше, но от почивка силите ни намаляваха. Обърнахме малко внимание на замака в Каркасон и разхождайки се из старинния крепостен град аз кощунски си мечтаех за Испания. За това и на другата сутрин набързо се стрелнахме към Figueres. Нямах търпение да видя музея на Салвадор Дали. И имаше защо! Чудесата започнаха още на входа на този магичен лабиринт, където имаше паркирана кола, в която по безразличните пътници валеше дъжд. Преминавахме през стаи, изписани като църкви, видяхме дивана с форма на устни, над който висяха картините, с изображения на очи. Наслаждавахме се на слоновете с крака като игли и на изтичащите в канала часовници, полазени от мравки. В тази сюреалистична загадка можехме да прекараме не часове, а дни, докато гърлата ни пресъхнеха от зяпане и езиците ни изтръпнеха от цъткане. Но на Сами идеята не му хареса. С бърз замах на арт критик той оцени изкуството като нищожно пред Макуийн Светкавицата и Шрек, и ни даде да разберем, че ако в най-близко време не се плацика на плажа, ще ни остави да се оправяме сами.

Ех, Дали, дали отново ще те доближим така. Помирисахме, но не вкусихме; сдъвкахме, но неглътнахме...а накрая се наложи да се задоволим с хотел на брега, гледащ точно към твоя дом. Разбрахме, че изглежда си бил страшен фен на Велик Ден, защото иначе какво друго обяснение би имало на яйцата върху къщата ти!?

Първоначално се почудихме какво толкова е намирал Дали в селцето – Кадакуес – където е творил. Бързо обаче разбрахме, че явно е творил именно защото не е намирал нищо там. Ако и ние бяхме останали по-дълго сигурно и аз щях да стана велик творец...или рибар. Добре поне, че шефът успя да си топне отново голото дупе в морето, та изгубеният шанс за още една нощ в Барселона леко се оправда.

***

Здравей отново, Барселона, моя нова страст! Истина е, потънахме в пот и прахоляк, разхождайки се из градината на Гауди; губихме се като хамави с колата; отвратихме се от пренебрежителността на персонала в един от най-реномираните бизнес-хотели и платихме зверската сума от 24 евро за 24 часа в паркинга на самия хотел! Но разходката с разхладителна биричка в ръка по дългите пешеходни алеи, водещи към центъра, спирането на всяка детска площадка, за да изживее и Сами от нашето удоволствие и спокойствие и безгрижното избиране на ресторант с най-привлекателната паея са занимания, заглушаващи всеки повей на лошо настроение.

А когато получихме известие от Англия, че дисертацията на алкА е блестяща, поводът за фиеста се удвои, та с удоволствие се потопихме в епикурейските капани на нощния барселонски плаж. И гигантската, неповторима паея беше идеалният начин да отпразнуваме насъбралото се в нас слънце. Доказахме, че дори и с дете на море можем да натрупаме достатъчно топлина, за да оцелеем още една зима под купестия облачен юрган на Великата Британия.

И така, отлитайки обратно към поредния си временен дом, оставихме мъничка част от сърцата си по западното средиземноморие, запазвайки една мечта, с надеждата някой ден тя да сепревърне в план...защото животът е кратък, а светът – голям и да откриеш място, за което да мечтаеш е рядък късмет. Сега поне имахме по-добра идея на къде като крайна цел да ориентираме житейските си карти.

Осъзнахме още, че сме се научили да гледаме на света през по-чисти, по-детски очи, истински да се радваме на малки неща като сладоледи, вълни и трамплини, да търсим нови удоволствия, в които центъра на вниманието да не сме ние с алкА, а радостта на детето ни, потреперването му от удоволствие от някое ‘чудо’, от усмихнатите хора, от плажните топки. Научихме, че на возещите се на задната седалка им е много по-топло и че няма филмче в състояние да заглуши това. Започнахме да си даваме сметка за преходността и богатството на тези моменти и макар понякога да ни идваха в повече, разбирахме колко много ще ни липсват когато отлетят завинаги. И така отново намерихме в себе си сили да сграбчим юздите на секундата си и да се носим с нея в неумолимия ѝ галоп, с надеждата че ще успеем да изживеем пълноценно всяка глътка въздух, всяко докосване и всяко ‘Oбичам те!’. Така макар и отлетели те няма да бъдат загубени, а ще са станали част от нас завинаги.

КРАЙ

***

Имайте шарен Великден :)

alkA.

"Топло ми е-е-е" (Част 2: Прованс)

Това е втора част. Ето връзка към първа част. Приятно четене!

Това, че не съм видял табелата го приписвам изцяло на факта, че навигаторът ми заспа! Аз съм както винаги невинен! В колата настана мъртва тишина, нарушена само от мрънкането на ‘Шрек’ от DVDто на задната седалка и аз, отпуснал се по обяд в знойната кола си джваках и приклюмвах. По едно време, напълно осъзнавайки, че съм хванал грешното разклонение реших да се предам на решението на съдбата и събудих пътниците си...в Хирона.

Оказа се, че Алекс се е чудела как да го вмъкне в плана за ваканцията, но било твърде встрани от основната права, та ето че загубвайки ни аз съм усетил точно това и съвсем нарочно съм завил натам. А и имало защо! Красота! След като ченгетата ни върнаха с колата от пешеходната зона на града, обяснявайки, че от където и да сме, тук хора не се мачкат, паркирахме и се заразхождахме по широките 1-2 метра улички. Представяхме си какви кукута  са испанците, да пускат стадо побеснели бикове да ги газят и да хукват да бягат като обезумели именно по тези улички-тунели. Предполагам, че целта им е да редуцират ежегодно населението, за да не се покачват твърде много цените на имотите им. Каквато и да е целта им, сигурно си има основание да разяриш стадо зверове и да тичаш по безизходните пътечки. Ние си имахме друга цел – да потънем в тишината и покоя и да си изберем някое сгушено ресторантче.

Харесахме си едно кокетно местенце, в прохладната сянка на огромна крепостна стена, но както Кръстю казва в ‘Улицата’, си казахме ‘друго ще се намери’ и продължихме да търсим докато не седнахме на най-туристически капан и не ядохме риба с пържени картофи и крем брюле.

Време беше да открием Бегур. А като стигнахме, не можехме да повярваме на очите си как сме минали около 150 километра за пет часа. И все пак си струваше толкова много! Градчето е кацнало на високи скали, от които от крепостта се вижда обширен залив с мастилено-синя вода. Бих се радвал да видя това селце преди 20ина години, когато вероятно не е било така туристическо. Сега ми заприлича на Албена. Сигурен съм обаче, че има сгушени къщички и фермички покрай брега, до които с достига трудно и където можеш да си изкараш една няколко-месечна лятна ваканция само пиейки испанско винце и гледайки залива.

Хотелът ни беше зашеметяващ! По-скоро напомняше малки къщички залепени една за друга отколкото хотел. Отпред – дворче с масичка и чадърче, отвътре – светлината – нещо като огромен бял чадър, закачен странично на стената, иззад който идваше светлината – мека и уютна. Можеш да се сгушиш в нея. Ние обаче се опънахме на дворчето, отворихме си винце и абсорбирахме всички слънчеви лъчи от изгарящия следобед. Всичко би било идилия. Поне така звучи. НО точно когато примрежвах очи, вглеждайки се в оранжевеещия късен следобед се започна едно тичане напред-назад по чуждите дворчета, едно носене на камъни, едно катерене по главите ни, едно дърпане...моментът отлетя преди да съм отпил дори и две глътки.

Реших да погледна на ситуацията конструктивно и тъй-като ужасно отдавна си мечтаехме за романтична вечер двамата с Алекс, грабнах досадника с колата и отидохме до супермеркадото да си купим всички деликатеси, които можахме да намерим. С доближаването до хладилниците във всеки магазин обаче, Сами има една неотменна реплика: ‘Пиша ми сeeе!’. В този момент оставям кошницата с всичко натрупано и търча да питам имат ли тоалетна. Винаги! Навсякъде! Тук имаха тоалетна, до паркинга на магазина. Дадоха ми ключа. Търчахме. ‘Стискам се, татеeе’ се чуваше някъде отдолу. Стигнахме навреме. Пет минути по-късно той каза ‘Грасиас’ на леличката и ѝ върна ключа, а тя го гледаше влюбено. Намерихме си кошницата пред щанда за сирена и морски деликатеси. Продължихме, но пет...5! минути по-късно изотдолу се чува: ‘Ака ми сееe!’. Тук започвам да се задъхвам, но бързо се стягам, мятам кошницата на лелката, заменям я за ключ и си знам пътя...

Някак си се устиска! За награда на връщане му разреших да покара колата. Чудесно се справи. Направихме обиколка из селцето и се върнахме в хотела. Там, по пътя от паркинга до стаята, в един двор ни чакаше Котката. Тази Котка, казах на Сами, може да говори. Той много се впечатли и завърза разговор. Вътрешно умирах от смях и умиление да ги гледам как си говорят докато си престорвам гласа на ‘котешки’. Тя се беше излегнала на слънце и не му обръщаше никакво внимание, но той я чуваше как му казва:

 - Момченце, как се казваш?

 - Сами

 - А? Сами? На мен ми приличаш на кокошка.

 - Аз не съм кокошка, аз съм Сами!

 - Кокошке, не се катери по оградата ми, ще те одраскам!

 - А ти имаш ли си къщичка?

 - Да, това е моята къщичка. Ти от къде си?

 - От Лас Вегас, от Вайна и от Манчестъй.

 - А какво правиш в Испания?

 - С мама и тати сме на почивка, защото пйедадоха чейните книги.

 - А ти каква кокошка си?

 - Не съм кокошка, аз съм Сами!

 - А снасяш ли яйчица?

 ...

Няма да се опитвам да пресъздам целия двадесет-минутен диалог и това колко много Сами се ядоса на нахалната котка. Само ще кажа, че месец по-късно го нарекох ‘зайче’. Той ми каза ‘аз не съм зайче, аз съм Сами!’ Аз го попитах ‘А пиленце ли си?’ (защото често му казвам пиленце), на което той ми отговори ‘ ами Котката ми казваше, че съм кокошка, значи тогава съм пиленце!’

***

Следобедът си изгоря в безгрижни емоции, игри и вино. А ние най-после можахме да го приспим навреме и да си отдъхнем. Пошепнахме на мъждукащата светлина на свещите, сгушихме в прохладната вечер. Красотата на няколкото първи мига истинско ваканционно спокойствие бе незаменима. А ние толкова дълго я бяхме чакали. След изминалата тежка учебна и емоционална година ни трябваха десетки, стотици подобни момента, за да си спомним кои сме и какво е чувството да си в заблудата, че си безгрижен. А това чувство е и целта на пътешествията ни. Вече отдавна разбрах, че пътуваме по света за да търсим себе си. Не си бях дал сметка обаче за това колко пристрастен съм станал към това усещане. Като наркоман, имам нужда от все по-големи дози и по-чести забежки от ежедневието, а ефектът им става все по-краткотраен. Вярно е, че фотоапаратът ни гласи, че сме на почивка от над 380 дни, но започвам вече да не му вярвам. Нуждая се от свръхдоза! Може би защото пътешестването е търсене без намиране, в което още повече се губиш.

***

ПЛАЖ!

Затвори очи, отпусни се. Остави слънцето да храни зажаднялото ти тяло с меки галещи лъчи. Слушай вълните, шума на дърветата около плажа, слабо-дочуващите се гласове на хората наоколо. Събирай, зареждай, акумулирай! Прас! Лопатка пясък на главата ти. Дрън и самата лопатка подире ѝ едва подминава напесъченото ти око и се забива в носа ти. Плюеш пясък, мажеш с ръце лицето си и се оглеждаш чие ли е това дете, готов вбесен да го набиеш заедно с безотговорните му родители. А!? То било твоето...къде си тръгнал ти да лежиш по плажовете като си си сложил таралеж в гащите бе, родителю? Я отивай на фронтовата линия да вардиш малкото чудовище от морето и тънещите в покой не-родители - от него!

А това, че  плажът е един от най-известните по Коста Брава – Агуа Блава – и това, че кристалната бледо-синя вода, сгушена в малкото заливче те вика и моли да поплуваш на воля няма никакво значение, когато малката Шамандура подсмърча, киха и кашля. В такъв момент е трудно да му обясниш защо да си на пясъка е разрешено, а във водата – не. Къде ще ти разбере той, че като се нагрее здраво, топлите слънчеви лъчи лекуват, а студените вълни разболяват.

Така или иначе, въодушевлението му от това да сме на плаж превръщаше Сами във весело топче, подскачащо по целия плаж, гонещо чайките и правещо ‘стани-стани китче’ (нямахме кофичка, за това формата на китче бързо се разпадаше от сухия пясък). А и на смени успявахме да си починем малко дори и ние – родителите – и бяхме благодарни дори и на тези няколко минути покой, подплатени от пламъчето на въодушевление от предстоящата Франция!

***

Европейските граници са красота! Пътуването из обединена Европа е песен! Както в американските щати, така и в европейските е почти неразбираемо, че навлизаш в нова територия. Изключение, разбира се, прави (поне само за нея знам от личен опит) Българо-Румънската граница, където все пак трябва да минеш през пропусквателен пункт и със съмнение да те изгледат изпод вежда граничните мазници: ‘Ти, къде?’...

Така навлязохме във Франция. С вълнение ли? С радост ли? Не бих го казал за себе си. Аз напуснах Испания с тъга. С носталгия, сякаш заменях кон за кокошка. Тук вече не само че магистралите бяха значително по-скъпички, но и нищо не разбирах. Това засили чуждостта на това място за мен. Но да не прибързваме. Все пак в мен живееше споменът от магическите моменти на пътешествията ни из долината на Лоара, и из Норманди, може би пък Лазурният Бряг също щеше да ми се услади.

Не мога и не смея да подема в подробности трагичните губения, които предстояха на всяка ама на всяка крачка в пустата Франция. Нямаше никакъв смисъл да планираме пътуване от точка А до точка Б! Просто свикнахме с идеята, че ще минаваме и през Ж и Ю и Я, а и пак през А. Без навигация и с телефонът ми, без интернет се движехме като мухи без глави. За първата ни спирка във Франция – Аржеле Сур Мер – прецизно-предначертаният от мен маршрут ни доведе до точната улица. Гордо следях номерата и с ужас загледах едно бунгало, което сякаш беше нашият хотел, защото след него улицата свършваше. Следваше гора. Почувствах се като героя от оня виц, който в публичен дом все се надявал на малко повечко и плащал малко по-скъпичко, докато накрая не платил всичките си последни пари, за да влезе в най-скъпата врата, на която пишело ‘Голямо прее**ване’ и се оказал на улицата.

Затрупани в карти, телефони, разговорници, упътвания и пощенски гълъби се засуетихме из потната кола. Отзад Сами нежно галеше ушите ни с ‘Топло ми еееее!’, а ние гальовно му отговаряхме ‘Престани да крещиш, казахме ти да си махнеш ботушите, чорапите, шапката и ръкавиците!’ (винаги се грижим, да не му стане студено, а той след едно лято в Мрачнестър се беше шокирал от усещането на жега). Обърнахме обратно, качихме се на магистралата, карахме нагоре-надолу: не че в това има някаква логика, но обикновено като се загубим за всеки случай се качваме на магистралата, за да може поне да си плащаме докато се чудим накъде да караме. След като видяхме, че в това няма особен смисъл се върнахме обратно до бунгалото и решихме да проверим дали все-пак няма път и през гората. След асфалта следваше дере, черен път, горичка, привидно изоставен мост, поле и – Воала! Тук бил хотелът! Вън от улицата, вън от картата. Това имала предвид Алекс, като казвала, че търсела ‘по-закътани местенца’.

Хотелът изглеждаше прелестно отвън – басейн, в който се излива водопадче, шезлонги, чадъри, масички, ресторантче, по стените стари земеделски инструменти – сърпове, рала, подкови – напомнящи за едно близко и далечно минало... Оказа се обаче, че и стаята на това ми напомни – Балкантуристическа станция! Честито. От мокета, през кафевите одеала на леглото, до банята в стил ‘мраморна сивота’ – всичко ме върна в едни значително по-семпли времена.

***

Следващите два дни преминаха в тежка стратегическа война между нас и дяволът на Аржеле Сур Мер:

Аз:  Е, нищо, ще се отдадем на басейна!

Дяволът: Забранена е консумацията на лични напитки и храна около него. Гостите на хотела са длъжни  да си поръчат от ресторанта, където една обикновена (макар и по френски обикновена) порция риба е 20-30 евро, колкото е и бутилка вино.

Аз: Скачаме на колата, през полето, под моста, през гората, по черния път, през дерето, паркирваме до гробищата от другата страна и вървим пеша до центъра.

Д: Преобразявам селцето от китно френско градче, в българското градче – Китен! Наливам Руски туристи, шибвам надписи ‘Меха и Шубьi’ и  ‘Скидка’, превръщам ресторантите в кръчми, поставям точно до плажа изоставен увеселителен парк, избелявам надписите по сградите и ги олющвам, така все едно ей сега ще изхвърчат гълъбчетата от знаме на мира и ще кацнат право в 1984та!

Аз: Хитър сии, дяволе! Но ние отиваме на плаж!

Д: По огромната пясъчна ивица има десетина зъзнещи руски задника и местните пенсионери, които играят на петанка (бой с огромни метални лимки по изкуфели френски тикви). Добавям и малко бръсненещ вятър за атмосфера.

Аз: Тогава ще опитаме препоръчаните от алкА Чуррос!

Д: Ок, но да знаете, че съвпадението в името не е случайно – дълги, тънки понички от пържено тесто, поръсени с течен шоколад, сервирани от киселяк по ‘жапанки и потник на пластмасови бели маси – френски чар.

 

Аз: Добре! Печелиш Отиваме в магазина, купуваме си сирена и вино, след като ресторантите са такава скръб и си отиваме в хотела. За днес се предаваме.

Д: На Сами ще му се допикае два пъти в магазина. Тоалетна няма, а отпред е селския мегдан, където руснаците ще ви гледат накриво.

Аз: И все-пак последната дума за днес имам аз – приспиваме Сами и се наслаждаваме на превъзходните сирена, прясно-опечен хляб, смокини, грозде, ароматното вино и тишината.

***

На следващия ден надпреварата продължаваше. Мислехме да мързелуваме до басейна – дъжд! Потърсихме прекрасната природа и кокетни селца на север – от дъжда не видях отбивката и се забихме в дълбок Прованс. Като опитен скаут се ориентирах по слънцето, намерих плажа, а по средата му – бар! Кафе? Не сервират. Палачинка, с ‘крем фреш’? Дзъннн! Какво? Микровълнова ли чух? Как точно я направиха с микровълновата тази палачинка? Дано поне ‘крем фреш’ да значи нещо хубаво! Уви – планина сметана от флакон се разтапяше върху току-що размразената ми и прегрята палачинка! И за този делиактес платих четири евро! Дори не се опитах да спра Сами, да не маже сметаната навсякъде.

Разходихме се покрай езеро блато, пълно с боклуци, където със Сами правихме жабки и хвърляхме каменни бомби, надигащи огромни плясъци от черна кал.

Надеждите се спряха на кокетно ресторантче, в кокетно селце. Поръчахме си чрез преводач от съседната маса (вече не знаем кое ще се окаже охлюви и кое пастет от таша бели бъбреци) четири ордьовъра за 20 евро...Дзъннн! Аааа, не! Френският кулинарен гений е бойкотирал югозападното средиземноморие и сега там безчинстват руски туристи с микровълнови фурни...и с отварачки за консерви! Поне два от четирите ордьовъра бяха пльоснати на чинията от консерви, барабар с доматения сос и затоплени а-ла студентски град! След пълната кулинарна кома се посъвзехме, грабнахме си рестото и тичахме без да поглеждаме назад, докато не седнахме в колата. Спокойно! Пак ни загубих.

В този забравен от Бакхус кулинарен пущинак вече бяхме далеч от мисълта да седнем където и да било. Разчитахме отново на плодове, сирена и вина и отпразнувахме втора нощ в уюта на почивната си станция ‘Победа’ (на Френски - Ла Революсион).

***

Утрото ни посрещна с още една соц изненадка – топла вода нямаше. След спор с рецепционистката, която очевидно беше далеч по-възвишена и осведомена от нас, ни беше предложено извинително кафе, тъй като се оказа, че дебелокожите ни български ръце също били в състояние да различат студентата от топлата вода.

С нетърпение и пълна сила натиснах газта на колата, та да мога да им оставя по-голямо кълбо пушек и да омета зажаднялата ни за уют и храна за сетивата компания. 

Въпреки надеждата си за едно по-добро място, не смеех да се успокоя, защото знаех, че ни чакат нови магистрали, лабиринти и губения. Но по чудо, всичко мина наред и двете точици от картата на телефона ми, показващи къде се намираме и къде отиваме бързо се събраха! Но нещо намирисваше...не, не – сериозно нещо си смърдеше! А гледката не приличаше на романтично шато! Дестинацията ни се оказа бунището! На едно място всред планината от боклук като че виждаше легло, но ми се стори, че не можем да се поберем на него, та за това подкарахме на автопилот. Френските обозначения и номерации на имотите из Прованса отговарят на действителността с точност около един-два километра. За това, по стар навик започнахме да караме от бунището към другия край на улицата и има няма пет километра по-нататък намерихме целта си. Е, поне името на улицата си беше същото.

 Когато стигнахме пред огромната желязна порта, не вярвахме на очите си. Всред горичка от високи дървета беше сгушено малко старинно замъче със закрит басейн и лятна кухня, заобиколено от зелени поляни. Надеждата ни най-после се възвърна и с вълнение се разходихме из няколко-вековния ни хотел.

Дойде ред и на тесните улички, и сгушените ресторантчета на Ним. Но след няколко-часовата разходка се оказа, че преди седем вечерта никой не сервира храна, а ние в късния следобед, все още и кроасан не бяхме помирисвали (разбира се, не помисляйте и за миг, че Сами е бил част от този план. Той ежедневно се радваше на безспирен поток от сандвичи, плодове и гумени мечета, за които ще стане въпрос и по-късно). Върнахме се отново да се наслаждаваме на замъчето си. С настъпването на нощта побързахме да приспим шефа, да запалим свещи навсякъде из поляната, да отворим виното и да сложим масата на двора, точно под прозореца му. И така се занаслаждавахме на тишината, призрачността, невероятните сирена и вино... както и на комарите. Но не успяхме да изкараме и половин...бутилка, когато от входната врата на замъка се чу едно силно изщракване на ключ и резе, и лампичката пред вратата загасна...

Не може да бъде!

Заключени отвън, бързо забелязахме, че звънец нямаше. С голямото чукало не ни се блъскаше, защото знаехме, че ще кънти из цялото шато и вероятно ще събуди и Сами. Викахме, чукахме, катерихме се един върху друг, чудихме се, бихме се, надничахме през ключалката...нищо. Единственият ни съучастник беше огромната персийска котка, която явно не беше глуха като вековните собственици на шатото. Тя застана пред вратата и беше очевидно притеснена от шума, който правехме, за разлика от английският булдог, който очевидно нехаеше за охраната на замъка. Вече от опит знаем, че отнема около 40 минути да изнервиш истински една котка, та да може тя да успее да каже на господарите си, че някой се опитва да влезе в дома им. Дребната френска бабичка се отказа да подвиква маца от входната врата и реши да дойде да си я прибере. Точно в този момент Стоичков нанесе решителното почукване и играта беше спечелена! Жената се скъса да се извинява, че си мислела, че сме си легнали и ние заедно с шефа. Толкова ѝ стана неудобно, че светна в целия двор, привлече всички твари и буболечки, даде ни по едно кисело мляко и си легна. Добре, че видях откъде да загася, та прекарахме остатъка от вечерта връщайки се към тихия си романтичен винен унес.

Нощ. Провансалска тишина. Лекичко похъркване на Сами. И двамата с алкА бъзо потъвахме в бездната на сънищата. Изведнъж! Мощно изтрещяване на вода от душ по ваната в НАШАТА баня! И двамата подскочихме като попарени. Ще призная, че в това вековно шато липсата на духове и призраци ме озадачи още с пристигането ни. Сега всичко си идваше на мястото. Ето, че ги имаше и един от тях се къпеше в банята ни. Това обяснияваше и защо единствената снимка, която не се получи на тази ваканция беше направена точно тук – в стаята, чиято врата самичка поскръцваше леко в края на коридора. Очевидно духовете, които обичаха да се къпят не обичаха да се снимат.

Аз смело скочих от леглото, грабнах един винкел и се засилих към банята. Оставих алкА да трепери и Сами беззащитно да си похърква. Светнах лампата и целият настръхнал,  се нахвърлих върху душа... след кратка схватка установих, че дух нямаше. Призракът се оказа промени в налягането. И все пак, като Дон Кихот победпносно се завърнах в леглото, оставяйки винкела...чехъла си под възглавницата за всеки случай.

***

На сутринта миризмата на топли кроасани се носеше из цялото шато. Бабичката може и да не знаеше английски, но много добре беше разбрала, че типичната френска закуска ни е любима. Сама беше направила най-крехките и пухкави кроасани и ги поднесе с тонове мармалади, плодове, млекца, съпроводени от силно кафе и горещ шоколад за Сами. През цялото време на закуската стоеше наоколо и все едно беше една от нашите баби, все ни напомняше да си вземем и от това и от онова и носеше още и още, произнасяйки благи френски слова, които несъмнено значеха 'хапвай чадо'. Също така реши, че докато закусваме е най-подходящото време да ни запознае с персийската котка, която снощи ни спаси живота, както и с няколкото други котки, гонещи се из стаята и с мързеливия си, увиснал английски булдог, който ни напомни за нашата Буда и леко ни натъжи. Сами беше възхитен и забрави дори и шоколадовото си мляко.

Основна задача на сутринта ни беше да си изберем плаж наблизо за през деня, по пътя към Грас. За това отново си извадих телефона, включих сателитната карта и доближих много много, за да видя къде можехме да се надяваме на безлюдните плажове с възможно най-светлосините води. И така си избрахме Фос сур Мер.

Не можете да си представите разочарованието на старата ми испанска душа, като видя на какво са направили в днешно време ‘модерните’ хубавото заливче, където навремето ходехме с амиготата да натискаме провансалски мадами и да дъвчем смокини! Сателитната заблуда на модернизма ни беше подмамила в индустриалната зона на Марсилия. А светло-сините води от спътниковите снимки показваха прахоляците, размиващи се във водата.

Подобно разочарование можеше да се компенсира само с марсилски обяд!

***

Марсилия не беше в маршрута ни, но сега като ни остана време си позволихме да се отбием и до там и да се насладим на този шумен, гъмжащ от хора и коли град. Обикаляхме с часове само дакато открием центъра и място за паркиранe. Едно от най-прекрасните неща на Европа, които ни липсваха везкрайно много в Америка са площади, пълни с ресторанти, насядали спокойни хора, пийващи си безгрижно вино или кафенце по обяд. На такова едно вълшебно площадче седнахме и ние, и хапнахме любимите ни ‘муле фрит’ (които винаги си поръчвахме с пържени картофки ‘кон фритс’, колкото и тафтологично да звучи. Та чак тук сервитьора ни се изсмя и ни каза, че именно това означава думата ‘фрит’ в наименованието на ястието и няма нужда да повтаряме поръчаното, все едно казваме ‘хемендегс с бекон и яйца’ както пише по някои БГ кръчми), пробутахме на Сами една супа и се наградихме всички със слепени шарени целувки за десерт, които макар и смешно малки завладяват всички вкусови рецептори и изпразват безпощадно портфейла!

Продължавайки по маршрута си се отбихме и в Аикс ен Прованс. Аз никога не бях чувал за това място, а се оказа, че до себе си съм имал люта фенка на безобразно скъпата им и прочута козметика L’occitane. Без да подозирам се оказах в капан. Под прикритието на шеги и закачки бях разходен из заплетени кокетни улички, бях сниман, глезен и омайван, докато не се озовахме пред един ярко-жълт магазин и не ми спря дъха! Не от прекрасния аромат на лавандула, не от качеството на продуктите, а от шмугването на съпругата ми в магазина и измъкването ѝ тридесет минути по-късно с торбичка с мъъъънички шишенца и тубички, и касова бележка, навита като кралско клеймо за масова екзекуция.

След като поех дълбоко дъх си казах, че и аз така бих постъпил ако се окажех в столицата на хардкора, така че махнах с ръка и продължих да се наслаждавам на безспорно най-романтичното провансалско градче, което бях видял до тогава.

Следобедът преваляше и потеглихме към Грас. Всички много се вълнувахме, защото щяхме да запознаем Сами с едни хубави каки, наши братовчедки, както и да го оставим да скача до припадък на трамплина – ‘пружината на бати Вальо’. Не само Сами щеше да ги срещне за първи път, а и аз не бях ги виждал от двадесет години, така че си мислех дали няма да съм леко порастнал откак ме помнят да хвърча със скейта по улицата с мъх по мустака. (По-късно установихме, че не съм се развил от тогава и се успокоих. Аз мисля, че това е хубаво нещо. Намират се хора около мен, които го смятат за недоразвитост, но съм забелязал, че като ги ощипя,  веднага спират да ми се сърдят и виждат колко съм помъдрял.)


Пътят изглеждаше добре-обозначен и лесен и наближаващата нощ не ни тревожеше, защото се движехме по график. Беше ни леко на душите и съвсем не подозирахме какво ни чакаше...

продължете към трета част тук