Ако си спомням правилно, един късокрак пингвин и една крава стояха с нас на спирката, но вече бях много скапан и не виждах добре. Валеше дъжд, беше ми студено и никак не ми беше до висене по спирките в три сутринта. На всичкото отгоре бях писал курсова работа между полунощ и момента, в който се наложи да излезем в мразовитата Манчестърска нощ и да се заклатим към автобуса. Чакаше ни цяла нощ път. Но въпреки студа, дъжда и умората, имаше няколко прекрасни обстоятелства, които топлеха сърцата ни като парно под юргана: на първо място, щяхме да гушнем Сами едва след няколко часа, а вече толкова отдавна бяхме отброявали седмици, дни и часове. Излишно е да се спирам тук върху мегамагнитудността и грандиозноманийността на това събитие. За него ще почакате. Сърцето ми, обаче се вълнуваше и защото щях за първи път от три години да видя Алинка, а и защото тя щеше за първи път да ме види като татко. Дали щеше да й е странно?
Очаквах с нетърпение как ще се натоварим всички в колата, с която баща ми специално бе дошъл да ни посрещне от София и благославях факта колко лесно е да се прибереш, когато не те дели цял Атлантически океан...предстояха много нови емоции, а черешката на тортата беше, че щяхме да празнуваме втория рожден ден на нашето момченце! Момченце! Вече толкова различно от бебето, с което живеехме в Щатите.
Мисля, че може и да е било жираф, а не крава. Пингвин и жираф...да! Или петел? Не. Жираф. Важното е, че и двамата бяха мокри като кокошки, а не им пукаше. Поскачаха си по спирката, пушиха, плюха и чакаха с нас автобуса. Дали не умираха от студ? Ние с Алекс се бяхме сгушили като един пакет, а те, както повечето Манкуниани (така се казвали жителите на Манчестър) не признаваха студа. Вече сме виждали многократно момичета по кужуси от кръста нагоре и по къси полички и босички, милите, направо в токчетата скочили. Притичкват по уличката и се кълчат, а ние двамата сме се увили като ескимоси и цъткаме как ще им изстинат яйчниците. Та петелът и слонът явно, както много други манкуниански студенти бяха започнали да празнуват хелоуин два дни по-рано и вече даже се прибираха, за да се наспят за утрешния ден, та да имат сили за утрешния купон. Хванаха си те автобуса (или по-скоро се натъпкаха със засилка както в обикновен български автобус към 5ч. следобед) и ние чак тогава забелязахме намусеният Йохан (така се казват всички германци) да седи в ъгъла на спирката и да си мърмори на немски нещо от рода на "вифил яре бист ду алт". Седи и си мрънка.
- А, ти, Йохан, към летището ли бе?
- Абе, устъй са - вика.
- Айде бе, Йохан, кажи кво става бе, братче, що си се намусил?
- Ами дойде автобуса за летището и нямаше място, та шофьорът ми каза да се качвам без куфарите. Е как кайне куфер? А в какво да занеса фанелки на Манчестър Юнайтед на майка ми! И така, явно тука тези изостанали англичани нямат достатъчно пари да пуснат автобусите по-начесто в такава паметна нощ като хелоуин, а и да не говорим, че закъснява следващия автобус! Аз хващам такси! Вие искате ли да си разделим едно?
- Аве, братче, ти от Алпите ли падаш? Как на българин в Англия такси ще пробутваш? Те тука да не са със стотинки като там? Тука паундове ти земат, лири, стерлинги - му викам!- Наиш, викам с едно такси до летището, пък дори и половин такси, колко халва ще изпием в БГ?
Той ме гледа като изстребител и като че нихт ферщее, че халва може и да се пие. Фана си едно такси, но все пак учтив де, каза едно "лихтенщайн" и си замина. Ние пък си останахме да си зъзнем и да се наслаждаваме на това как един пиян студент бягаше направо от полицейската кола, защото се опитаха да му проверят документите и да го накарат да върне пътните конуси обратно на пътя и да не се опитва да ги качва по околните тераси или статуи.
Е, разгеле, дойде си съвсем на време автобуса! Нито е закъснявал, нито нищо, но ние зверски измръзнахме да го чакаме. Тук е вероятно по-прозорливите от вас, които четат по-съсредоточено от колкото аз си чета лекциите, да попитат ама след като е бил на време автобуса, защо а джъ бъ, сте го чакали с разни камили и муфлони на спирката и сте мръзнали? Ааа, знаех си, че внимавате, радвам се, че попитахте. Ами Алекс ве, братче, кво има да ви обяснявам? Не я ли познавате вече? Да сме ние по-отрано, че да не минел нещо по-рано автобуса и да ни прецакал, щото не им вярваме ние много много на тез разписания по спирките. Туй да не е БГ да закъсняват? Тук може и да избързат нещо. Еми, мръзни си тогас ве, ний ви казахме 3:42 сме на спирката, пък вий ако искате и в 2:00 елате.
Затова аз винаги гледам от розовата страна на нещата и оценявам факта, че през това знаменито мръзнене се запознахме с пингвина и агнето, както и с Йохан! Споменът за тях ме топли и до ден днешен и съм готов отново да отида с 20 минути по-рано да си чакам като се прибираме по коледа, когато ще е още по-студено.
Та в автобуса - тъпканица. Пияни вампири се натискат с медицински сестри и монахини, а супермен се бие с невидимия. Едва се добрахме до безопасно място, далеч от вратата, близо до стълбичките за втория етаж на автобуса и близо до една мила групичка сънародници, които разбира се си говореха как са голямата работа, "пък тез тъпити англичани нищу ни разбирът и Бербатов е най-готиния и ний сига ут купона напрао на самолета". Но вниманието ми, макар и често да изпитва мазохистичната наслада да се фокусира върху родната реч в чужбина, да прави лупинги и да изпитва спазми от почуда на използваните "термини" и теми, беше привлечено от странен шум.
Абе, вали в автобуса ли? Какво пръска така? Поглеждам иззад стеничката, нагоре по стълбата към втория етаж на автобуса и, о, радост! "Ууааагггррр"! И от устата му на горкото студентче - безспирен извор на чудотворна отвара! Направо от втория етаж, като от живописен водопад по стълбите подскачаха зрънца от грах и царевица, с миризма на прясно пиленце и водка. Благодарение на кинетичната енергия, която натрупваха с падането, ударът им с пода на движещия се автобус предизвикваше жива картина на вълшебно подскачащи пуканки с доматен сос!
Автобусът се поизпразни още на следващата спирка, а нещастието имаше да се качи един попийнал англичанин. Той погледна към изографисаната на пет сантиметра от мен Джоконда на съвременното изкуство и се развика на целия автобус невинни пътници. Жената котка и умрялата от седалките пред нас даже се постреснаха и надигнаха очи от поредния ес ем ес.
-Еее, ама бива ли такава работа, той толкова не можа ли да стигне до вратата? Какво е това? Аматьорщини! Ама ей я де е вратата! Виж, на две крачки е, не можа ли две крачки да направи? Ема ууууб, ууууууб, ема ох, лошо ми става, не мога, ууууууубб, не мога да гледам, скъпа, давай да слизаме, че...
Измъкнаха се точно на време, за да не ни скапят в автобуса хубавата миризма на омлет с трушия! Слава богу!
Наближава пет сутринта, а ето го и летището. Колко прекрасно начало на ваканцията!
това е част 1/4. Втора част е тук.
