Скъпи читатели, скъпи сънародници!
Тъй като съм подготвил речта си мимоходум, ще се спра
върху гео-икономическите и еко-метеорологичните условия на нашата обстановка
накратко, а след това ще се задълбоча върху по-прозаичните теми, засягащи
нашето работническо семейство, които могат да представляват интерес за вашите
полу-работнически такива (да не пропуснем да отбележим любимата дядому Тенчому
фраза – да пусна една вода и да пия една такава!).
Както е озаглавена тази глава на трудът ми – Карантината
мина! Това зове за празненства и пирове, гуляи и веселие. Причината е една –
диктаторът на ежедневието ни е сега ангажиран в ежедневни диктатури над нови
популации, игри и нови предизвикателства, та не може с предишната си сила да
упражнява потисничеството и налудностите си върху изнурения народ! Разбира се,
той си плаща висока цена, така както и ние, но предположенията ни са че един
ден всичко това ще доведе до всеобщо благоденствие.
Да уточним цената. Какво това коства на родителите на
диктатора в пари и нерви няма равностойност, но всяка пролята крокодилска сълза
заплащаме с късчета сърдечен мускул. А те не са малко. По-конкретно – първият
ден в градината премина в любопитно проучване на обстановката и създаване на
фалшиво впечатление за покой и равновесие. Вторият и третият дни обаче
обстановката беше опозната нямаше кого да баламосваме, че в градината ни
харесва. Показахме, че искаме да се държим за полата на мама и за...скейта на
тати. Та отскубването от ръцете ни преминаваше с душевна драма, съпроводена от
крясъци, сълзи и увещания, силно наподобяващи тези на татко му преди да бъде
оставен ‘на градина’ на Пушкин 16а. Да, след това твърдения като „Тук всъщност
е хубаво” напомнят тези на баща му от рода на „Ама аз защо плачех”, но
родителската рана е нанесена и денят вече е преминал в терзания от типа: „как
ли се чувства горкото дете”.
Толкова по този въпрос. И тъй като този път не вървим в
стандартната последователност, нека докато сме на темата, да споделя два
бисера:
„Ох, мамо, много си сладка! Не спираш да бърбориш!”
Докато ми обяснява как се пее една песничка, аз все уж не
разбирам и я пея погрешно – той се ядосва и ми казва: „Тате, ти я си карай
колата а не пей! Като стигнем ще ти изпея на ухото как е песничката и ще чуеш!”
А след като позакръглих темата около младото поколение,
сега да ви затъкна малко и с по-старото.
Бих започнал от това, че тъй-като редът в градината и
спокойствието не са установени, ние все още сме леко на нокти, но малко по
малко успяваме да се концентрираме върху по-належащите теми и да захапем
по-спешните въпроси за задниците. Напримерно (с ‘но’ звучи по-академично, не че
нещо не знам граматиката), майката се вихри в гъсти лабиринти от идеи,
информация и планиране на докторантурата си. Тя е абсолютно вдъхновена и като
ми разказа вчера какво е намислила да прави, и седнахме да го опишем как би се
случило във времето, ми се стори, че мисли да прави две докторантури и една
специализация в идните 3.5 години. С една дума – луда! Дано с типичното си ‘всяко
нещо с времето си’ съм успял да я убедя да остави 5-6 дини на земята, че
всичките под една мишница няма да излязат читави нито пък и тя, както е
тръгнала.
А като сме се заговорили за дини, тук си купихме една на
скромната цена от един жибилион газиолара и се оказа, че е много вкусна и си
струва парите. Изглежда тук ги инжектират с нещо още по-сладко от...това, което
съм чувал за родината.
Апък аз...къде бе, на мен ми дай лекота и спокойствие.
Айляк както се казва. Аз лека-полека си действам, не се претоварвам, а като
дойде ред на представяне на проекта си го обличам в колкото се сетя помпозни
думи (което между другото се оказа много сложна задача, защото нивото на изказ
на работа е около 10-о. Т.е. не се казва: „Какво стана вчера с компютрите, че
днес цялата информация е недостъпна”, а се казва нещо от рода на „Vattum,
infinitum ordenadorium fixacii, ubi bene ibi patrium, lupum, lupum hominum est?” И аз
седя в ъгъла като пукъл с речника и се опитвам да разбера тез хора стандартен латински
ли говорят или аз нещо съм го забравил. ‘Щот’ в ресторанта такива думи не са
достигали до слуховия ми апарат) и някак си успявам да смая всички кооолко много
работа съм свършил.
Хмм..като се замисля, може би пък работя по много. 8-9
часа на ден, + това и почивните дни гледам да посвърша това-онова. Може би там е
работата, че не се чувствам като на работа и ми е абсолютен кеф, та затова не
ми се налага да се тормозя. Даже преди няколко дни шефката ми каза да понамаля
работното време, че иначе ще изникнат семейни проблеми.
Та така...работата е удоволствие, а свободното време –
размито.
Истина е обаче, че когато се прибера вкъщи съм много
много изморен. Това е странно, като се има пред вид, че по цял ден едва си
ставам от задника. Не предполагах, че да стоя пред компютъра и да си напрягам
почти закърнялия след Щатите мозък ще ми коства толкова енергия. Обикновено
едва си вземам душ или си оставам да си мириша, хапваме и съм готов за лягане.
Вярно е, че на дребния посерко му се ака всяка сутрин в 6.15-6.30, но все пак
не се оплаквам, защото към 7-8 предната вечер обикновено сме се строполили по
леглата.
А Бризбън е много приятен! Около нас – красота – паркове,
разходки, кафененца...не че сме седнали дори в едно, но е хубаво да знаем, че
имаме тази алтернатива. Е, хайде опитахме да седнем на кафе миналата събота.
Поръчахме на Сами сок за СЕДЕМ ДОЛАРА! и се прибрахме 10 минути по-късно след
като той го изля на първата глътка – целия – върху себе си! Иначе всяка събота
ходим на пазар и си купуваме продукти за през седмицата, неделите обикновено се
опитваме да организираме нещо весело за Сами. Я при кенгурутата в гората, я при
динозаврите в музея – и на нас ни е приятно. Имаме няколко начални приятелски
връзки. Една от тях – с Изабела Шопова, написала книгата с пътеписи за Бризбън,
която случайно ни попадна във Варна и която се надявам да сте чели вече. Та тя
е много мила жена и ни подари нещо като софа-диванче дори, освен че ни покани
на вечеря и ни заведе на едно страхотно кафене.
Изобщо, животът започва да ни се отплаща за тормоза и
напрежението които ни беше погодил. Остава само да се научим пак да му се
радваме без да се съмняваме, че нещо лошо непременно дебне зад ъгъла. Пък ако
дойде – тогава ще му мислим. И без друго знам, че жена ми вече има евакуационен
план за поне 5-6 неочаквани бедствия. На мен ми остава само да се отпусна на
дюшека и да се попека на слънце по течението, преди да е дошъл водопада. Кой за
каквото е учил!