Здравейте,
приятели.
Давам си сметка,
че не ви познавам. Виждам, че поглеждате какво съм написал от разни места по
света, но тази комуникация е едностранна. Аз пиша на вас, а вие, без да ми се
представите надничате в живота и приключенията ни от места като Канада, Турция,
Австрия, Франция, Германия и разбира се – родина та на всички нас, които знаем
как да разчетем тази кирилица. И все-пак виждам, че вие сте някъде там. И това
ме радва. Не знам дали съм ви признавал, но често поглеждам картата на света и
с радост наблюдавам оцветените държави и континенти от които скришом надничате
в света на тримата емигранти.
Ето защо, днес
съм решил да ви разкажа мъничко за месеца, който прекарахме в едно от
най-отдалечените кътчета на планетата, която с такъв размах споделяме всички
ние...
Вече месец и пет
дни сме в Австралия. И като уплашена мида, охлюв или Нимо от любимия филм на
Сами, аз ден след ден надничах мъничко навън и бързо се прибирах в черупката си –
зашеметен, пренатоварен и дори уплашен. Като че ли тази вечер за първи път
посмях да изляза в тъмната нощ сам навън, да помириша тропическия въздух, да се
ослушам и да погледна към коренно различното звездно небе...
Насладих се на
тишината – плахо пропуквана и изящно подчертавана от шумоленето на палмовите
листа и тихото цвърчене на посумите някъде наблизо. Поех си дълбоко въздух – пресен
и свеж след снощните поройни валежи. Погледнах към тънкия лунен сърп – подобен на
процеп от кръпка в пищното звездно одеало. И за първи път..за първи прекрасен
път изпитах покой!
О, вероятно
мнозина от вас са се сблъсквали с месеци на безспирен дисонанс, дискомфорт,
дистрес и всичко дис-естествено, търкащо носовете ни в прахоляка на живота. Но за
мен тази тежест продължи прекалено дълго. И привидните почивки, и мечтаните
екскурзии натякваха безпощадно натрапливия мисловен трън ‘нещо не е както
трябва, нещо не е както трябва’. Вероятно това не бе илюзия, хранена от
капризите ми за перфекционизъм. За жалост дълги месеци сърцето ми не беше на
мястото си.
Ето тази вечер му
разрешавам почивка! Днес всичко е наред. Независимо от трудностите,
неуредиците, въпросите и страховете на огромния океан на живота. Днес нещата са
о.к. А аз, както и другите ми мили двама семейни члена днес си почиваме и сме
наред! Забравено чувство на душевен мир. На хармония, баланс и надежда.
Защо?
Защото за първи
път усещам шанс. И не се съмнявайте, че утре, след седмица или година този
баланс ще бъде нарушен, но днес аз си казвам: харесвам това място!
Австралия – далеч
от всичко. По свой отшелнически начин спокойна, но самодостатъчна. Е, да, тук
хората не познават и лелеят по изтънчените завъртулки, изящества и дух на
стария континент, но това е чисто любопитство. Любопитство, което веднъж
задоволено може да си трае до надигането на следващата историко-носталгична
вълна. А до тогава? До тогава спокойствие, бурен градски живот, пазари,
кафененца, палми, прилепи, папагали, океан пълен с отровни, но екзотични твари
(страхопочитанието е богато чувство! Интензивна емоция на риск, страх и изящество),
100 километра от едни от най-райските плажове по света, 1000 от великия коралов
риф, 10 000 от загадъчни тихоокеански острови и азиатски тайни! Не ми липсва
Европа. Не ми липсва Америка! Радвам се да съм толкова далеч от тях, а и от вас!
Почивам си. Започвам в пълна тишина. Разчитам на себе си и на двете вълшебни
същества до мен и точно в този момент съм спокоен и щастлив!
***
Самоуверени от
дългогодишня си емигрантски опит мислехме, че ще пометем Бризбън за броени дни.
Не се съмнявахме, че дребни подробности като жилище, кола, документи, работа и
ориентация ще ни се закачат неусетно за зъба и ще бъдат безмилостно погълнати
от опитните ни пътешественически пасти! Но уви, животът отново имаше различен
план за нас. Веки опит, всяко логично действие, всяко излизане от
измамно-спокойния комфорт на дома на приятелите ни домакини се ознаменуваше с
грандиозен провал. Оказа се, че започването на нов живот във всяка нова държава
е един безкрайно-въртящ се параграф 22. За банкова сметка ти трябва адрес, за
адрес ти трябва банкова сметка; за шофьорска книжка ти трябва адрес, за адрес
ти трябва банкова сметка, за банкова сметка адрес; за да имаш работа ти трябва
кола, за да купиш кола ти трябва шофьорска книжка, за да имаш книжка ти трябва
адрес, за да имаш адрес ти трябва работа. И така нататък и така нататък. Затънали
до гуша във възли от бюрократски пасианси, с Алекс гледаме картите си ден след
ден и се чудим къде по дяволите се е дянал всепобеждаващият асак пика!
Оказа се, че той
не бил на хартия. Оказа се, че той е нещо което носиш в себе си. След като
многократно бяхме забравяни, отхвърляни, пренебрегвани, задминавани и
неподходящи за наемане на квартира, един ден по случайност включихме Човешкия
фактор! И той се оказа разковничето. Оказа се, че хартиите са си хартии, но
когато кажеш на някой агент, че не можеш да дойдеш на оглед, защото имаш рожден
ден и мислиш да гледаш кенгурута вместо кънтящи празни квартири, нещо в него се
размеква. А когато на следващия ден видиш жилището и за пореден път плахо се
влюбиш, и започнеш да си представяш къде би си държал кафеварката, липсата на
австралийски документи няма да ти помогне.
Тогава, скъпи
приятели трябва да влезеш под кожата на хазяина или по-вероятно на агента му. И
ето как, след 35 дни на новия континент, най-после развързахме възела с едно
просто човешко представяне. И именно защото използвахме Човешкия фактор, някой
ни хареса и повярва в нас.
Защото и ние
вярваме в себе си.
Ето че от този многословен монолог смея да ви предложа следния
скромен, извод. Пред каквато и задънена улица да се намирате, важното е да не
губите вяра в себе си, но и да го пкажете на тези, които държат ключовете от
лабиринта. И да им кажете, че да, вероятно вие имате своите недостатъци, но че
вярвате и знаете, че това няма да се изправи на пътя ви, а напротив, ще го превърнете в своя сила. Че ако само и те повярват във вас, тогава тяхната вяра
ще окрили и вас, за да постигнете целта си! Защото всички ние сме богати по
свой собствен начин, но никой не би открил богатството ни ако не го открием
първо ние в себе си.
